Днес го имаш, утре го губиш

7

Явно за момента нямаше да научат друго. Тримата си тръгнаха, след като Клеър обеща да им каже повече на обяд. Емили последва съучениците си в дневната.

Трейси не беше преувеличила за развлеченията в затвора им. Стаята приличаше на голям център за забавления. Имаше огромен телевизор е плосък екран, конзоли за игри, компютри, няколко айпода със слушалки, ако някой искаше да слуша музика. Имаше и библиотека е книги с най-новите поредици за тийнейджъри, дивидита, видеоигри, различни други игри — с две думи всякакви забавления за всеки вкус.

Сара веднага се сви на един стол с плюшени възглавници с айпод и слушалки, настрани от всички останали. Мартин отиде до библиотеката и започна да разглежда видеоигрите.

Емили беше малко разочарована. Да оберат банка — струваше й се толкова… толкова тривиално. Беше престъпление, разбира се, но беше очаквала нещо по-голямо.

По принцип хората не се възползваха от дарбата й, което беше хубаво. Не й харесваше идеята някой да се опитва да я манипулира. Веднъж Трейси я беше помолила да отгатне какво ще бъде времето, защото със семейството й бяха планирали уикенд на плажа. Това не беше нещо особено. Веднъж една луда я беше накарала да предскаже печелившите числа на тотото. Беше страховито. Емили беше отказала, но онази я беше хипнотизирала и се беше опитала да я принуди да й каже числата.

Как обаче дарбата й щеше да бъде полезна в обира на банка? Може би щяха да я накарат да види колко пари има в трезора в даден ден? Емили не я биваше много по математика.

— Всеки престъпник може да ограби банка — прошепна тя на Трейси. — За какво сме им ние?

— За да улесним обира, може би — предположи Трейси. Тя обаче също призна, че е останала изненадана. — Мислех, че са замислили нещо по-грандиозно.

И Мартин не можеше да повярва. Той взе една видеоигра и отиде при тях.

— Не искам да ограбвам банка — оплака се той.

— Ние също — увери го Трейси.

— Предпочитам нещо такова — Мартин им показа обложката на видеоиграта.

Емили прочете заглавието.

— „Тийнейджъри отмъстители“. Каква е тази игра?

— Става въпрос за деца със суперсили, които спасяват света.

— Спасяват света от какво? — поиска да узнае Трейси. Взе кутийката и започна да чете описанието.

— От някакви други деца със суперсили, които искат да унищожат света — отвърна Мартин.

Емили не се въздържа и се усмихна.

— Ти на чия страна си, Мартин? На спасителите или на унищожителите?

— Няма значение. Това звучи много по-интересно от обир на банка. А и ние имаме суперсили. Можем да сме като онези от играта.

Трейси поклати глава.

— Много зависи какви суперсили има даден човек, Мартин. Ние не можем да хвърляме огън, не можем да летим…

— Дарбата на Сара е по-добра от това — каза Мартин.

— Сара обаче не иска да я използва — напомни му Емили. Все пак, някъде дълбоко в съзнанието си, тя се успокои, знаейки какви невероятни неща можеше да прави Сара. Емили се обърна към Трейси: — Мислиш ли, че ако някой от нас попадне в сериозна опасност, Сара ще използва дарбата си, за да му помогне?

— Надявам се — започна Трейси, но не можа да продължи. В другата част на стаята Сара изплака.

— Сара, добре ли си? — попита притеснено Емили.

Сара не я чу — още беше със слушалките. Тя обаче гледаше ръцете си ужасено. Емили и Трейси се спуснаха към нея.

— Какво има? — попита Трейси.

Сара махна слушалките.

— Вижте ми ноктите! — изстена тя.

Емили погледна, но ноктите на Сара й се сториха съвсем нормални.

— Какъв е проблемът?

— Изгризани са! Аз не си гриза ноктите!

— Изнервена си — успокои я Трейси. — Всички сме изнервени. Сигурно несъзнателно си ги изгризала.

На Емили й се стори странно, че Сара страдаше за ноктите си, докато всички те бяха заложници. Не мислеше, че е особено суетна, но, разбира се, тя не я познаваше добре.

— Може би онази Клеър има пиличка — предположи Емили, но Сара гледаше някъде зад нея с ококорени от страх очи.

— Къде е Картър? — попита тя шепнешком.

Емили и Трейси огледаха стаята. Картър беше толкова тих и скромен, че често хората изобщо не го забелязваха. Той обаче не беше в стаята.

— Може би е в тоалетната — предположи Трейси.

— Мисля, че го няма — каза Сара.

— Как така го няма? — попита Емили.

Сара се разтрепери.

— Според мен… след като ти им каза, че той няма дарба… са се отървали от него. Ако не може да им помогне с обира на банката, защо да го държат?

— Мислиш, че са го върнали в гимназията? — зачуди се Емили.

— Мисля, че са го убили — Сара се задави с думата и очите й се напълниха със сълзи. Трейси седна на фотьойла и я прегърна.

— Успокой се — опита се да я утеши тя. — Не ми приличат на убийци. Сигурна съм, че Картър е добре.

Сара бутна ръката на Трейси.

— Не ми пука какво са направили на Картър. Притеснявам се за себе си!

— Сара! — възкликна Емили.

— Шшт! — изсъска Сара и направи на момичетата знак да се приближат. Увери се, че Мартин не слуша и прошепна: — Аз не съм Сара.

За миг и Трейси, и Емили останаха без думи. После момичетата се спогледаха и Емили беше сигурна, че и двете бяха стигнали до едно и също заключение. Следващите думи на Сара го потвърдиха.

— Аз съм Аманда.

От устните на Емили се изплъзна стенание и тя можеше да се закълне, че Трейси каза нещо много по-цветисто.

— Какво друго можех да направя? — попита Аманда. Тя впери поглед в Емили. — Ти си виновна, да знаеш. Каза ми, че е мой ред да изчезна и аз ти повярвах. Затова заех тялото на Сара.

— Чакай малко — прекъсна я Трейси. — Мислех, че се случва, само когато изпиташ съжаление към някого.

Аманда кимна.

— Точно така.

— Но как така си изпитала съжаление към Сара? — попита Емили. — Тя е умна, сладка. Не е някой изрод или нещо такова.

— Има много големи ходила — отвърна Аманда. — И си няма приятел.

— И това е достатъчно? — възкликна Трейси. — Има големи ходила и си няма приятел?

Аманда кимна.

— Да. Малко е странно, нали? Може би дарбата ми става все по-силна. Или пък ми е лесно да съжалявам други хора, защото не са като мен.

Трейси и Емили отново се спогледаха.

— Аманда, това е лоша новина — каза Трейси сериозно. — Разчитахме на дарбата на Сара, за да се измъкнем от тук.

— Тя така или иначе не я използва — изтъкна Аманда.

— Да, но мислехме, че ако ситуацията стане много лоша, тя ще се предаде и ще ни помогне — каза й Емили. После погледна Аманда замислено. — Случайно да имаш дарбата на Сара?

Аманда поклати глава.

— Пробвах на закуска. Опитах се да те накарам да разлееш сока си.

— Много благодаря — отвърна Емили.

— Ами, както казах, ти си виновна, че съм тук. Не мога просто да щракна с пръсти и да се върна в тялото си. Не е толкова лесно. По-трудно е да изляза от нечие тялото, отколкото да вляза — тя погледна Трейси, сякаш я винеше за нещо. — Мислиш ли, че бих останала в тялото ти толкова дълго, ако можех да се измъкна по-рано? — Аманда стана и започна да крачи. — Знаете ли какво най-много ме тормози? Че ти повярвах! Всички знаят, че повечето от предсказанията ти не са верни. Ако бях останала в тялото си, всичко щеше да е наред.

Емили разбра, че се усмихва, едва когато Аманда попита:

— Кое е толкова смешно?

— Видях, че следващата ще е Сара. Казах, че ще си ти, защото ми лазеше по нервите и исках да те уплаша.

Аманда се намръщи.

— Значи си по-виновна, отколкото мислех. Когато онези разберат, че нямам дарба, ще се отърват от мен, както се отърваха от Картър.

Емили имаше чувството, че е редно да се извини, но не вярваше Аманда да се почувства по-добре. А и Аманда се държеше толкова… типично за Аманда, че не съжаляваше особено.

Трейси проговори:

— Аманда, след като влезе в тялото ми, между нас се установи някаква връзка — Аманда-Сара изглеждаше толкова ужасена, че Трейси бързо добави. — Е, не че сме станали приятелки, но ти разбра как действа дарбата ми. И се научи да изчезваш, помниш ли? Може би същото ще се случи и сега и ще овладееш силите на Сара — тя се обърна към Емили: — Можеш ли да видиш какво ще се случи?

— Ще опитам — отвърна Емили. Тя се дръпна, притвори очи и остави погледа й да се замъгли. После си представи Аманда. Образът бавно придоби свой, собствен живот и Емили видя Аманда-Сара в голямо помещение с много бюра, гише и хора, чакащи на опашка. Дали това беше банка? Да, и Емили беше там, също и Трейси. Не успя да види добре другите хора. Момичето, което приличаше на Сара, притеснено потриваше ръце и изглеждаше съвсем безполезно. И уплашено.

После сякаш над образа се спусна завеса. Когато картината се проясни, Емили видя Сара в съвсем друга светлина. Тя контролираше всичко, караше хората да се движат, беше поела нещата в свои ръце. Изглеждаше уверена, сякаш притежаваше власт…

Образът избледня и Емили отвори очи. Аманда-Сара и Трейси я погледнаха с очакване.

— Е? — попита Аманда. — Ще овладея ли дарбата на Сара?

— Не знам — отвърна безпомощно Емили. — Имах две съвсем различни видения. На едното я владееше, на другото не.

Трейси ококори очи.

— Видяла си два варианта на бъдещето?

— Може би — отвърна Емили. — Но не знам кое видение е истинското. Не ми се беше случвало досега.

— Наистина няма никаква полза от теб — заяви Аманда отвратено.

— Аманда, това не е вярно — сряза я Трейси. — Просто дарбата на Емили е по-сложна от нашите.

Аманда присви очи.

— Дано похитителите не я сметнат за прекалено сложна, че ще свърши като Картър — тя преглътна. — И като мен — в очите й отново се прокрадна страх.

— Успокой се — нареди й Трейси. — Заедно сме в този проблем, всички имаме дарби и все ще измислим нещо — този път обаче прозвуча колебливо и Аманда не изглеждаше убедена.

— Вчера изчезна, но това не ни помогна особено — каза тя. — Мартин не може просто да включи силата си, нещо трябва да го предизвика. Аз нямам дарбата на Сара. А Емили… Е, видяхме колко полезна може да бъде.

Трейси не знаеше какво да отговори. Емили също. В този момент се случваше нещо, което никога не си беше и помисляла.

Беше напълно съгласна с Аманда.