Днес го имаш, утре го губиш

2

Емили усети разтревожения поглед на майка си от другата страна на масата.

— Емили, добре ли си? Не ядеш.

Майка й беше права. А чинията пред нея беше пълна с любимите й макарони със сирене.

— Не съм много гладна — отвърна Емили, но все пак набучи макарони на вилицата.

Майка й все още беше притеснена. „Наистина ме обича“, помисли си Емили, и за майка проявява доста голямо разбиране. Поне за повечето неща. — Мамо? — започна Емили, но смелостта й се изпари.

Майка й въздъхна.

— Пак имаш видения, нали? — това не беше въпрос, но Емили все пак отговори. Тя отчаяно искаше да поговори с някого.

— Нещо такова.

— Говориш ли за тези неща в… специалните часове? Учителката не ти ли помага да… се справиш с проблема?

Така майка й възприемаше дарбата й — като проблем. Когато помолиха Емили да посещава часовете, мадам беше обяснила на майка й, че идеята е учениците да се научат да канализират и контролират уменията си. Някак си обаче майка й беше останала с убеждението, че целта е да помогнат на децата да се отърват от заблудите си.

— Говорим за дарбите си — отвърна Емили, наблягайки на думата. — Обсъждаме как да ги развиваме и как да се възползваме от тях.

Както обикновено, майка й не чу нищо.

— Ем, скъпа… Ако онази мадам не ти помага, може би трябва да започнеш отново да ходиш при доктор Макъл.

Емили потръпна. Преди две години майка й я беше завела на психолог. Той се беше отнесъл към нея като към шестгодишно дете с въображаем приятел и беше заключил, че виденията й са плод на прекалено силно развито въображение. Не, доктор Макъл не можеше да й помогне.

Тя се отказа.

— Добре съм, мамо. Имам много домашно и съм малко изнервена.

Това беше нещо, което майка й разбираше.

— Тогава върви и се залавяй за работа — отвърна рязко тя. — Аз ще измия чиниите.

— Ще раздигна масата — предложи Емили. Докато събираше чиниите, телефонът иззвъня. Майка й го вдигна.

— Ало? Здравей, Трейси. Да, тук е. Има много домашни, така че не говорете дълго. Наистина ли? Добре, ето я и нея — тя подаде безжичния телефон на Емили. — Трейси има някакви проблеми с домашното и иска да говори с теб.

Това не беше истина — мадам не им беше дала домашно, а с Трейси нямаха други часове заедно. Емили взе телефона и продължи играта.

— Здрасти. Ще взема телефона в стаята си, за да погледна домашното — каза тя за пред майка си. Вече в стаята си, тя затвори вратата и се тръшна на леглото с телефона. — Здрасти пак. Какво има?

— Нищо особено. Чакай да извикам нещо на клонингите. Хей, момичета! Марш от стаята ми! Веднага!

Емили си представи как сестрите близначки на Трейси — прословутата Седморка — се бутаха край нея и настояваха за приказка. Емили беше единствено дете и преди завиждаше на Трейси. След като прекара малко време у дома й обаче, започна да разбира защо Трейси искаше да се научи да изчезва, когато пожелае — понякога сигурно наистина й се искаше да се скрие от момичетата.

— Здрасти. Вече съм тук. Обаждам се да разбера как си. Днес не беше в много добро настроение.

Емили не се изненада, че Трейси беше обърнала внимание. Трейси беше истински експерт по депресиите — самата тя беше в такова състояние почти пет години.

— Объркана съм — призна Емили. — Виденията ми са толкова… Толкова хаотични. Понякога се чудя дали наистина имам дарба.

— Имаш, разбира се — увери я Трейси. — Само колко пъти си ми казвала неща, които предстоят да се случат! Помниш ли когато ме попита дали съм карала шарка?

Емили се сети за странното предчувствие, което беше получила преди няколко месеца. Тя постоянно виждаше Трейси и в съзнанието й изникваше думата „шарка“.

— Да, помня.

— Е, защо ме попита? Защото знаеше, че клонингите ще пипнат шарка и се притесняваше и аз да не се разболея.

— Защо тогава не видях сестрите ти във видението? Имам чувството, че всяко видение е някак неясно… Объркано и двусмислено.

— Може би защото бъдещето не е сигурно. Искам да кажа, то може да се промени. Нали?

— Вероятно — отвърна Емили, но изобщо не беше сигурна. Ако бъдещето можеше да се променя, защо тя виждаше какво щеше да стане? Като днес например… — Днес имах видение, че Картър няма да е в час.

— Било е много ясно видение — каза Трейси. — И вярно.

На вратата се почука.

— Ем, не говорете дълго. Имаш домашни.

— Трябва да затварям — промълви Емили на Трейси. — Благодаря, че се обади.

— Искаш ли да направиш едно бързо предсказание, преди да затворим? — попита Трейси.

— Ще опитам — рече Емили. — Питай ме нещо.

— Хм… Утре Картър ще бъде ли на училище?

Емили притвори очи, за да замъгли зрението си и зачака да се оформи някакъв образ. Остана доволна, когато видя класната стая.

— Не… Няма да бъде. Чакай… И още някой липсва.

— Кой?

Емили огледа лицата в неясния образ.

— Ти. Добре ли се чувстваш? Да не се разболееш?

— Добре съм — увери я Трейси. — Може да съм невидима.

— Утре ще опиташ да изчезнеш?

— Не знам. Може би. Упражнявам се всеки ден, но по принцип го правя само в стаята си вкъщи.

— Е, не го прави, за да ме успокоиш, че видението ми е било вярно.

Трейси се засмя.

— До утре.

Когато на другия ден видя Трейси на обичайната им маса в столовата, Емили се почувства и облекчена, и разочарована. Разбира се, радваше се, че Трейси не е болна и че не беше изчезнала, само за да я накара да се почувства по-добре (макар и това да беше нещо, което Трейси би направила). Присъствието й обаче беше още едно доказателство, че предсказанията на Емили бяха наполовина грешни.

Тя все пак се насили да се усмихне и занесе таблата си на масата.

— Радвам се да те видя — обърна се тя към Трейси.

Трейси въздъхна.

— Съжалявам.

— За какво съжаляваш? — Джена се появи на масата с табла.

— За нищо — отвърна бързо Трейси. — Ей, купила си си обяд!

И Емили го беше забелязала. Джена винаги си носеше сандвич от къщи. Майка й имаше проблеми, бяха само на социални помощи и Джена никога нямаше пари.

Джена сложи подноса на масата.

— Да. Представете си — майка ми си намери работа.

— Супер! Това е страхотно! — възкликна Трейси.

— Какво работи? — попита Емили.

— Секретарка в болницата! Преди работеше като секретарка и докато била в болницата, казала на едната от сестрите. Явно още помни как се работи с компютър — тя се обърна към Емили. — На бас, че това не го видя, нали?

Усмивката на Емили се стопи.

— Не. Напоследък нямам много точни видения.

— Ей, няма проблеми — каза Джена и седна. — Нямаше да ти повярвам дори и да го беше предсказала — тя погледна зад тях и се намръщи. — По дяволите! Какво искат пък сега?

Емили се обърна и видя три от приятелките на Аманда да се приближават бавно към тях. Те си шепнеха нещо и се подсмихваха, и Емили се подготви да посрещне обидите им.

Нина, най-отвратителната от трите, заговори първа:

— Емили, днес ще се пробвам за главна мажоретка. Би ли ми казала дали ще успея?

Емили въздъхна.

— Не.

— Не, няма да ми кажеш или не, няма да успея?

Бритни и Софи се разкикотиха силно.

Емили се замисли дали да не й отвърне нещо от сорта: „Няма да прахосвам дарбата си за такава глупост“. Така обаче само щеше да потвърди, че наистина вижда бъдещето.

Трейси я спаси.

— Не знае и не й пука, така че я оставете на мира.

Нина престорено ококори невинни очи.

— Но аз мислех, че Емили има видения!

Джена завъртя очи.

— О, моля ви! Емили дори не знае кой ден е утре.

За неин ужас, Емили усети как очите й се напълниха със сълзи. Знаеше, че Джена се опитваше да обърне всичко на шега и да убеди момичетата колко абсурдна беше тази идея. Онова, което каза Джена обаче, беше отчасти вярно и я заболя. Тя успя да задържи каменното си изражение, докато момичетата отминаха, но после една сълза се търкулна по бузата й.

Трейси я видя.

— О, Емили, да не ти пука какво мислят онези.

— Не ми пука — тросна се Емили и втренчи поглед в Джена.

— Аз само се опитах да помогна — оправда се Джена.

— Знам — каза Трейси. — Но напоследък Емили е много чувствителна, когато стане въпрос за дарбата й.

Изражението на Джена се промени.

— Наистина? Съжалявам, Ем. Само си говорех.

— Няма проблеми — въздъхна Емили. — Имам чувството, че дарбата ми е ужасно слаба. Искам да кажа, в сравнение с другите.

— Ами Картър? — попита Джена. — Та той дори няма дарба. Поне не е показал да има.

— Като стана въпрос за Картър, Емили знаеше, че вчера той няма да бъде на училище — уведоми я Трейси. — Оказа се права за това — тя се обърна към Емили. — Видя, че и днес няма да дойде, нали? На бас, че пак ще се окажеш права.

— И така да е, видях, че и теб няма да те има. Така че ще съм познала наполовина.

— Говори ли с мадам? — поиска да узнае Джена.

Това изненада Трейси.

— Откога вярваш на учителите?

— Не им вярвам — отвърна бързо Джена. — Не и на нормалните. Мадам обаче е… Добре, де. Мисля, че е различна. Тя разбира.

Трейси се замисли.

— Наистина ли смяташ, че разбира дарбите ни?

Джена сви рамене.

— Тя знае, че имаме дарби и не се отнася с нас като с откачалки. За мен това е достатъчно.

Беше достатъчно и за Емили. Поне мадам щеше да я изслуша с желание. Тя бутна таблата, върху която стоеше почти недокоснатата храна.

— Може би сте прави. Отивам да говоря с нея още сега.

Емили имаше късмет — мадам вече беше в класната стая и преглеждаше някакви документи на бюрото си. Емили застана на вратата и високо се прокашля. Учителката вдигна поглед. Не се усмихна, но гласът й беше мил.

— Да, Емили?

Емили се поколеба. Мадам изглеждаше заета и сякаш мислеше за нещо. Може би моментът не беше подходящ. Тогава обаче мадам добави:

— Видение ли си имала?

— Постоянно имам видения — отвърна Емили. — Това е проблемът. Виденията невинаги показват истината. Всъщност не е точно така. Те са верни само донякъде.

— Говорили сме за това — напомни й мадам. — Разсъждаваш ли върху тях? Търсиш ли ключови моменти, които да ти помогнат да ги разгадаеш и да се възползваш най-добре от тях?

Мадам беше права — и преди беше казвала на Емили тези неща. Емили обаче не разбираше какво се искаше от нея. Казваше онова, което виждаше. Какво друго можеше да направи?

— Може ли да ми дадете пример? — попита тя учителката.

Мадам нямаше тази възможност. Друг учител се появи на вратата и каза бързо:

— Бихте ли дошли с мен? Става въпрос за Мартин Купър…

— Разбира се — мадам се изправи веднага. — Съжалявам, Емили, трябва да вървя.

Емили нямаше нужда от повече пояснения, сещаше се какво ставаше в другата класна стая. Кльощавият Мартин Купър имаше дарба, от която само той можеше да се възползва. Ако някой го дразнеше (а това се случваше често, тъй като приличаше на хленчещ дребосък), той меко казано полудяваше. Мършавото му тяло внезапно придобиваше почти свръхчовешка сила и ставаше агресивен. Само мадам можеше да го успокои.

Да, Джена беше права — мадам разбираше специалните ученици. За разлика от повечето родители, тя приемаше дарбите им и вярваше в техните способности. За лош късмет на Емили обаче, дарбите на другите обсебваха по-голямата част от времето на мадам.

Кен го тормозеха гласовете на мъртви хора и той не можеше да ги контролира. Емили често се чудеше как ли беше развил такава необичайна дарба. Той почти не говореше за нея, само се оплакваше, че мъртвите се опитват да говорят с него. Определено не му харесваше и мадам имаше специално отношение към него.

Чарлс, също като Мартин, имаше дарбата да създава големи проблеми и изискваше непосредственото внимание на мадам. Той не можеше да движи краката си (беше парализиран от раждането си), но някак си беше развил телекинеза — можеше да мести предмети само със съзнанието си. И ако беше в лошо настроение, което се случваше често, използваше дарбата си за разрушителни цели.

Аманда можеше да се вмъква в телата на други хора. Изпиташе ли съжаление към някого, тя се превръщаше в него. Трейси, чието тяло две седмици беше притежание на Аманда, твърдеше, че именно затова Аманда се държеше толкова лошо с хората — не можеше да си позволи да съчувства на някого.

Само Сара не търсеше често вниманието на мадам. Това беше любопитно, защото тя притежаваше най-силната дарба — можеше да накара хората да направят каквото тя поиска. Поне така им бяха казали. Трудно беше за вярване, предвид колко добра и спокойна беше Сара. Не бяха виждали дарбата й в действие, защото Сара отказваше да я използва. Поради тази причина мадам не я следеше отблизо. Все пак дарбата на Сара беше факт и мадам смяташе, че е много любопитна.

А какво можеше да прави Емили? Имаше видения, които понякога се сбъдваха, понякога не. Не беше нещо, което можеше да впечатли мадам.

До звънеца имаше още време и Емили можеше да се върне в столовата при приятелките си. Но тъй като нямаше какво да им каже, какъв беше смисълът? Отиде до чина си, седна и притвори очи.

„Покажи ми нещо“, каза тя на съзнанието си и зачака видение. Трябваше й известно време, но накрая един образ започна да се оформя. За нейно разочарование видя приятелката на Аманда — Нина. Тя скачаше пред няколко мажоретки с униформи. После направи циганско колело, шпагат и задно салто. Нещо обаче се обърка при последното движение и тя падна по дупе на земята.

Значи Нина нямаше да стане мажоретка. Това беше успокояващо, но не беше толкова важно. А и на никого не му пукаше, освен на Нина.

Джена бавно влезе в стаята и седна до Емили.

— Какво каза мадам?

— Нищо — отвърна Емили. — Извикаха я спешно заради Мартин.

— О, жалко. Може да говориш с нея след часа.

„И какво ще й кажа?“, помисли си мрачно Емили. Че приятелката на Аманда няма да стане мажоретка? На мадам й пукаше, колкото на нея самата.

— Къде е Трейси? — попита тя в опит да смени темата.

— Трябваше да отиде до шкафчето си. Виж, мадам идва с Мартин.

Учителката влезе в стаята, стискайки силно Мартин за рамото. Мартин се мусеше като петгодишно момче, което са хванали да бърка в буркана с бонбони. Той седна, без да каже нищо. Един по един учениците се събраха и звънецът би.

Мадам огледа стаята.

— Явно Картър още отсъства. Някой знае ли къде е?

Никой не го беше виждал. Мадам се намръщи и си записа нещо. После вдигна глава и зададе същия въпрос, който Емили беше задала на Джена. — Къде е Трейси?

— Отиде до шкафчето си — отвърна Джена и мадам отново се намръщи. Тя мразеше учениците да закъсняват.

Трейси обаче не закъсня. Тя въобще не дойде. До края на часа Емили успя да се сети само за една причина за отсъствието й.

Трейси го беше направила за нейно добро. Искала бе Емили да се успокои и да придобие повече самочувствие и увереност в дарбата си. Явно беше успяла да стане невидима, за да накара Емили да повярва, че това нейно видение се е сбъднало. Може би в същия този момент Трейси седеше на празния чин и се надяваше Емили да е щастлива.

Емили погледна чина на Трейси и за секунда й се стори, че вижда приятелката си. Тя обаче само си въобразяваше, разбира се. За всеки случай Емили се усмихна леко на празния чин.

Звънецът би. Джена дойде до нея и също погледна празното място.

— Става все по-добра в изчезването — каза тя.

Преди Емили да успее да отговори, Аманда спря на вратата и се обърна към нея:

— Защо зяпаш празния чин на Трейси и се усмихваш глупаво?

Джена отговори вместо нея.

— Емили предсказа, че днес Трейси ще отсъства.

Аманда сви рамене.

— Не, тя е невидима.

— Откъде си толкова сигурна? — попита Емили.

— Това е по-вероятно, отколкото някое от виденията ти да се сбъдне.

Джена винаги правеше всичко възможно да се опълчи на Аманда и сега също реагира остро.

— Не става въпрос само за Трейси. Емили предсказа, че и Картър ще отсъства.

— Голяма работа. Значи е имала две верни видения — Аманда се обърна към Емили. — Е, кажи ми, госпожице Знам всичко, кой ще отсъства утре? Аз, надявам се. Мразя тези часове.

Емили знаеше, че Аманда й се подиграва, но все пак притвори очи и се опита да види бъдещето. И се получи.

— Мартин.

— Така ли? Щом казваш — отвърна Аманда отнесено и излезе.

Джена не каза нищо, но скептичното й изражение говореше, че не вярва на виденията на Емили повече от Аманда. Затова на другия ден поне двама души много се изненадаха, когато Мартин не влезе в час.