Днес го имаш, утре го губиш

11

— Ела да видиш нещо! Емили, ела тук!

Емили вдигна глава от книгата, която не четеше. Аманда-Сара й махаше. Емили равнодушно се изправи и тръгна към дивана.

— Какво?

Очите на Аманда блестяха.

— Гледай — тя впи поглед в Мартин, който още стоеше пред телевизора и държеше контролер за видеоигра. Палците му се движеха бързо и с копчетата контролираше действията на героите на екрана. Изведнъж той извика.

— Хей! Не исках да направя това!

Емили сви рамене.

— Мартин говори на телевизора. Какво толкова?

— Не, ти не разбираш! — възкликна Трейси. — Сара… Аманда… тя накара Мартин да натисне грешен бутон. Тя разви дарбата на Сара!

— Засега мога да движа само палците му — отвърна Аманда-Сара. — Сигурна съм обаче, че ще стана по-добра.

— Хубаво — прошепна Емили.

— Хубаво?! Емили, не разбираш ли какво значи това? Ако се упражнява, може би ще успее да сложи край на тази лудост!

Емили поклати глава.

— Не вярвам.

— Не вярваш, че ще стана по-добра? — попита Аманда-Сара.

— Не. Дори и да успееш да развиеш дарбата на Сара, не можеш да спреш крадците.

— Защо? — попита Трейси.

— Защото… Просто не вярвам.

Аманда-Сара се ядоса.

— Ти си била голяма песимистка, Емили.

Трейси се съгласи с нея:

— Да. Какво ти става? Сякаш си се предала.

Емили вдигна глава. Какъв беше смисълът да крие истината? Можеше да им каже защо беше толкова отчаяна.

— Онази история на обяд… Не я измислих. Беше истинско видение. Ще обираме банки.

И Трейси, и Аманда-Сара не реагираха веднага. Двете се втренчиха в нея, сякаш си беше загубила ума.

— Не знам защо, но поради някаква причина ще им помогнем. Когато получих видението, не знаех какво ще се случи, защото Аманда нямаше дарбата на Сара. Сега обаче Аманда я разви, така че… видението вече има смисъл.

Двете още не изглеждаха убедени и Емили повтори историята от обяд:

— Не помните ли какво казах? Трейси ще изчезне и ще влезе в трезора след един служител на банката. Мартин ще счупи вратата към трезора. Аманда ще попречи на охраната да се намеси. А Клеър ще кара джипа, с който ще избягаме.

— Помня думите ти — отвърна Трейси, — но май изпускаш нещо. Ти къде ще бъдеш?

— Не съм сигурна — рече Емили. — Мен ме нямаше във видението. Може да съм била заложник. Това обяснява защо всички помагахте. Казали са ви, че ще ме наранят, ако не го направите.

Аманда-Сара пак се усъмни:

— Това са само предположения, нали? Не си видяла, че ще си заложник?

— Точно така — отвърна Трейси. — Може да не си присъствала, защото си успяла да избягаш.

Емили си пое рязко въздух и едно тънко звънче звънна в главата й.

— Бях забравила за това! — Тя седна между двете момичета. — Имах друго видение точно преди обяд. Видях Мартин да хвърля дивана към другата част на стаята толкова силно, че счупи вратата.

— И ние избягахме през нея? — попита въодушевено Трейси.

Емили се опита да си спомни.

— Това го нямаше във видението. Някой обаче може да се промъкне през вратата, нали?

— Ти например! — възкликна триумфално Трейси. — Ти си избягала, за да извикаш помощ. Ние сме останали и сме обрали банката. Клеър ни е взела от банката с джип, но на следващата пресечка ни е чакала полицейска блокада и дузина полицейски коли.

Аманда-Сара я погледна изненадано.

— Сега и ти ли имаш видения?

— Не, разсъждавам логично. Това обяснява всичко! — тя се обърна към Емили. — Какво мислиш?

Емили усети как тъмният облак на отчаянието започна да се вдига.

— Права си. Мадам все казва, че трябва да се науча да тълкувам виденията, а не да ги приемам буквално. Това беше прекрасен пример. Имах ясно видение, че обирът на банката ще бъде успешен и че всички ще изиграем нашите роли. Никой обаче не иска да обира банка, нали?

Аманда-Сара погледна Мартин.

— Не съм много убедена.

Трейси не се съгласи.

— Не вярвам, че Мартин иска да става престъпник. Според него ще бъде вълнуващо изживяване, но той живее във видеоигрите. В реалния живот е абсолютен пъзльо.

— Както и да е — продължи Емили. — Вече всичко звучи логично. Трябва обаче да измислим — тя насочи вниманието си към Мартин — как ще го накараме да хвърли дивана?

Трите започнаха да изучават дребното, слабо момче. Мартин не им обръщаше внимание, очите му останаха залепени за екрана, а пръстите му бързо натискаха бутоните. Момичетата тихо обсъдиха различни варианти и се спряха на един.

Емили си спомни какво беше видяла във видението, стана от дивана и застана до вратата. Аманда-Сара също се изправи, отиде в другия край на стаята и седна зад Мартин.

Трейси остана на дивана и каза:

— Мартин, няма ли да спреш с тези видеоигри?

— Обичам игрите — рече Мартин.

— Някой друг също може да иска да играе — отвърна Трейси.

— Много жалко — каза Мартин.

Аманда-Сара реагира бързо. Тя се наведе над рамото на Мартин и грабна контролера от ръката му.

— Хей! — ядоса се Мартин.

— Жалко за теб, Мартин — припя Аманда-Сара.

Мартин скочи. Аманда-Сара държеше контролера високо над главата си. Мартин, който й стигаше едва до раменете, започна да подскача и да се опитва да го вземе.

Аманда-Сара се засмя.

— Откажи се, Мартин. Никога няма да пораснеш достатъчно, за да го стигнеш.

— Върни ми го! — изкрещя Мартин.

— Малкият Мартинчо да не си иска играчката? — каза Аманда-Сара. — Може би Емили ще ти го даде — тя хвърли контролера към другия край на стаята и Емили го хвана.

Емили не искаше да се заяжда и да се подиграва на Мартин — тя нямаше вродената склонност на Аманда да се държи лошо с хората. Емили обаче направи каквото можа.

— Ела и си го вземи, Мартин. Ако можеш — тя размаха контролера във въздуха. — Какво има? Да не те е страх от мен?

Мартин се спусна към нея. Когато стигна на една крачка от нея, Емили хвърли устройството на Аманда-Сара.

Още веднъж Аманда-Сара го вдигна високо и не му го даде. Мартин вече пищеше и лицето му беше алено.

— Дръж, Мартин — каза Аманда-Сара и му подаде контролера. Когато обаче той протегна ръка да го вземе, тя го хвърли към Трейси на дивана.

Трейси го хвана.

— Мартин, никъде няма да ходя. Ела и си го вземи.

Мартин се спусна към дивана. Когато стигна до Трейси, тя изчезна. Тъй като държеше контролера, и той изчезна с нея.

— Върни се! — извика Мартин.

И тя се върна. Той протегна ръка. Тя отново изчезна.

Емили си спомни, че във видението Трейси изчезваше и се появяваше — образът й мигаше като коледни лампички. Ето че то се беше сбъднало. Още едно точно видение.

Крясъците на Мартин ставаха все по-силни и Емили не се изненада, когато Джордж и Клеър влетяха в дневната. Това малко я притесни. Щеше ли да успее да избяга, преди да я хванат? Щяха ли Трейси и Аманда-Сара да ги забавят и да й спечелят малко време?

Мартин беше извън кожата си. Беше стигнал предела си и реагираше точно както момичетата бяха предположили. В гнева си той грабна дивана и го вдигна. Задържа го във въздуха и се наклони назад, сякаш се засилваше да го хвърли. Емили се напрегна и се приготви да действа. И тогава…

Мартин нададе тънък писък. Аманда-Сара също. Емили видя защо. Малка сива мишка пробяга по перваза и изчезна в една малка дупка. Мишката изплаши толкова силно Мартин, че гневът му се изпари.

И той автоматично изгуби суперсилата си. Диванът падна на пода с трясък. Нямаше отворена врата, през която Емили да избяга. Отново беше объркала видението.

Поне Клеър и Джордж останаха впечатлени.

— Мартин, толкова си силен! — възкликна Клеър.

За пореден път жената беше променила външния си вид. Сега приличаше на знаменитост — на певица или на актриса. Косата й отново беше руса, но този път беше дълга и гъста, чуплива и блестяща. Имаше висящи обици със скъпоценни камъни и носеше лъскава червена рокля и обувки с тънък ток. Аманда-Сара си пое рязко въздух.

— О, изглеждаш адски секси! — възкликна тя.

Човек трудно можеше да долови някаква реакция в прозрачните очи на Клеър, но Емили можеше да се закълне, че й стана приятно.

— Мислиш ли? — попита Клеър.

— О, да — отвърна Аманда-Сара. — Роклята много ми харесва. Според мен това е твоят стил.

Емили и Трейси се спогледаха. Типично за Аманда! Клеър можеше да е олицетворение на самото зло, но Аманда пак щеше да бъде впечатлена от вида й.

А може би Аманда се преструваше, че й се възхищава. Може би се опитваше да се сближи с Клеър, да спечели доверието й и да помогне на съучениците си. За пореден път на Емили й се прииска Джена да беше тук. Тя можеше да чете мисли и това щеше да е много полезно. По-полезно от второкласните предсказания, които тя правеше.

— Червеното много ти отива — продължи Аманда, но Клеър беше насочила вниманието си към Мартин.

— Лесно ли вдигна дивана?

Мартин изглеждаше доволен.

— Разбира се. Изобщо не беше тежък. Можех да го хвърля в другия край на стаята.

Джордж беше силно заинтригуван.

— И не се подготвяш по никакъв начин? Не е нужно да изпадаш в транс или нещо такова?

— Не — каза Мартин безгрижно. — Аз съм един средностатистически супергерой.

— Глупости! — промърмори Аманда.

Клеър я чу.

— Какво каза, Сара?

— Не може просто да щракне с пръсти и да се превърне в Супермен.

— Аманда! — изсъска Трейси. — Тоест Сара!

Както винаги обаче, Аманда беше прекалено погълната от себе си, за да разбере предупреждението.

— Държи се, сякаш може да го прави по поръчка. Първо някой трябва да го ядоса, направо да го разплаче. Чак тогава силата му се проявява.

— Интересно — каза Клеър. — Добре, време е да започваме.

— Ще обираме банка сега? — попита Трейси невярващо.

— Не. Не точно сега — отвърна Клеър. — Първо ще репетираме. Предполагам, досега сте използвали дарбите си поотделно за собствена изгода. Доколкото знам обаче, не сте работили в екип и не сте комбинирали силите си за постигане на една обща цел.

— Кой ви каза? — попита Трейси. — Ние не ви познаваме. Видяхме ви за пръв път, когато ни доведохте тук.

Клеър я погледна студено.

— Наблюдаваме ви от известно време, Трейси. И сме наясно кой какво може.

На Емили й стана лошо. Това означаваше само едно — в класа имаше шпионин. Чарлс? Това обясняваше защо не беше тук. Може би той беше един от тях.

После се сети за още една възможност и й стана дори още по-зле. Мадам… Тя ги познаваше по-добре от когото и да е. Учениците й се доверяваха. Знаеше силните и слабите им страни. Възможно ли беше да играе роля? Нима мадам ги беше предала на тези хора?

Досега не беше пробвала да види бъдещето на мадам.

— Да започваме — каза Клеър. — Хауърд!

Набитият мъж влезе бързо в стаята. Той потриваше доволно ръце.

— Ще репетираме ли? Може ли аз да съм управителят на банката?

— Да, добре — каза Клеър, но Емили забеляза сарказма, който проблесна в изражението й. Очевидно Клеър не уважаваше много Хауърд. Защо го търпеше тогава?

Клеър посочи дивана.

— Това ще е гишето на банката. Библиотеката ще е входът. Трейси, Мартин и Сара, вървете и застанете пред библиотеката. Емили, къде ще бъде охраната?

Емили впи поглед в нея. Клеър въздъхна.

— Сара, накарай Емили да ни каже къде ще бъде охраната.

„Аманда вече може и да е в състояние да ме накара“, помисли си Емили. „Кой знае какво може да прави.“

— Добре, добре. Ще ви кажа. Той ще е до вратата.

Клеър я изгледа внимателно.

— Дали не лъжеш? Е, няма значение. Охраната ще е в униформа. Сара без проблем ще разбере кой е. Джордж, застани там. Ти ще си охраната. Така. Трейси, Мартин и Сара ще влязат заедно, но Трейси ще бъде невидима. Трейси, изчезни.

— Сега ли? — попита Трейси.

— Имаме време само за една репетиция — каза Клеър. — Трябва да покрием всичко. Изчезни.

Трейси скръсти ръце на гърдите си.

— А ако не искам?

— Ще наредя на Сара да те принуди.

— А ако Сара откаже? — попита Трейси.

Клеър се беше държала ужасно студено, но не можеше да се сравни с начина, по който сега изгледа Трейси. Сякаш изстрелваше ледени висулки с очите си.

— Имаш ли представа къде ще бъде Емили, докато вие сте в банката? Тя ще е в колата с мен. А аз ще нося оръжие. Разбираш ли накъде бия?

Стомахът на Емили се обърна. Значи беше права. Просто съзнанието й беше отказало да й покаже този детайл. Щяха да я държат като заложник, за да накарат другите да правят каквото им е наредено.

Очевидно и Трейси долови посланието. Тя изчезна. Клеър се обърна към празното пространство, където до преди малко стоеше Трейси.

— И не си и помисляй да пробваш нещо сега. Или приятелите ти ще пострадат.

Тя се обърна към Мартин.

— Мартин, върви на гишето. Ако има опашка, ще чакаш. Не се пререждай. Не трябва да привличаш внимание върху себе си. Сара, застани зад Мартин. Оттам ще наблюдаваш охраната и касиерите.

— Защо трябва да наблюдавам касиерите? — попита Аманда-Сара. — Мислех, че трябва само да попреча на охраната да се намеси.

— Касиерите имат паникбутони под гишето — уведоми я Клеър. — Не им позволявай да ги натиснат и да извикат полицията. Трябва да спреш и тях, и охраната. Ще се справиш, нали?

— Аз… не знам. Не съм опитвала да правя две неща едновременно.

— Е, затова правим репетиция. Да разберем какво можете — отвърна Клеър. Отиде до дивана и премести една от малките масички зад него. — Това ще е вратата на трезора. Трейси, върви зад гишето и остани там. Ще последваш първия човек, който мине през вратата.

Макар и да не можеше да я види, Емили предположи, че Трейси правеше каквото й беше казано. Тя беше добър приятел и не искаше да рискува живота на Емили.

— Сега всички са по местата. Първо някой трябва да влезе в трезора. Някой от касиерите или управителят. Хауърд, действай.

Хауърд извади ключове от джоба си, подрънка с тях и се направи, че говори с някого.

— Да, разбира се, лейди Монтаг, ще извадим огърлицата с диаманта от трезора. Елате с мен, моля — той бавно тръгна към дивана и продължи разговора си с въображаемия клиент. — Може ли да попитам по какъв повод ще сложите прекрасната огърлица? Ще ходите на опера! Прекрасно.

Клеър го погледна с явно презрение.

— Хауърд, нямаме много време.

Хауърд забърза крачка. Зад дивана той завъртя ключа, сякаш отключваше.

— Застани точно зад него, Трейси — нареди Клеър. — Последвай го вътре.

Хауърд се направи, че отваря врата. Той прекрасно изигра сценката — отдръпна се, за да направи път на невидимата лейди Монтаг и на вероятно невидимата Трейси. После пристъпи няколко крачки и „набра“ комбинацията на сейфа.

— Гледай внимателно, Трейси — каза Клеър. — Трябва да запомниш цифрите. Сега, Хауърд, излез от трезора. Трейси, стой където си.

Хауърд се подчини и отново се направи, че отваря вратата пред дамата и че я заключва зад нея. Очите на Клеър останаха вперени в пространството зад дивана.

— Трейси, покажи се — нареди рязко тя.

Емили задържа дъха си. Ами ако Трейси беше избягала, за да търси оръжие, с което да се противопостави на престъпниците? Трейси обаче нямаше да рискува и да не се подчини. Тя се появи, точно където трябваше да бъде.

— Много добре — каза Клеър. — Така. Мартин, това е твоят момент. Ти вече си в началото на опашката, срещу касиера. Аз ще играя касиера — заеха местата си и Клеър продължи. — Касиерът трябва да те ядоса, за да проявиш силата си и да счупиш вратата към трезора. Ще се държиш така, че тя да те вбеси. Разбираш ли?

Очевидно Мартин нямаше представа какво трябваше да направи.

— А?

Клеър се намръщи. Джордж пристъпи към нея.

— Всъщност преди малко видяхме какво може. Не е добра идея да репетираме и това. Нали не искаме да счупи някоя врата?

Клеър се замисли.

— Но той трябва да разбере какво се очаква от него.

— Аз ще поема неговата роля — предложи Джордж и Клеър се съгласи. Проведоха кратък разговор шепнешком и Клеър се обърна към Мартин.

— Мартин, гледай много внимателно и запомни какво казва Джордж. Добре, Джордж, ти си Мартин. Какво е първото, което ще кажеш на касиера?

— Искам малко пари, моля — каза Джордж.

— Чек ли предпочитате или в брой? — попита Клеър.

— Не.

— От дебитна карта ли ще теглите?

— Не.

— Имате ли сметка или депозит в банката?

— Не.

Клеър поклати глава.

— Съжалявам, младежо, нямате право да теглите пари.

— Но аз искам пари! — каза Джордж. — Искам един милион долара. Веднага.

Сега Клеър се усмихна изкуствено и снизходително.

— Всички искаме един милион. Но банката не работи така.

— Моля ви, искам пари. Моля ви, красавице.

— Съжалявам, не. Сега се дръпнете и ми позволете да обслужа следващия клиент — Клеър погледна Мартин и добави: — Тук трябва да се разплачеш.

Джордж не беше добър актьор.

— Ъъъ, ъъъ — каза той равно. — Ъъъ. Дайте ми пари.

— Сега, Сара, започни да го дразниш.

— Дръпни се! Задържаш опашката. Само идиотите не знаят как работят банките! — сопна се Аманда-Сара.

— Това достатъчно ли ще бъде да се появи силата ти, Мартин?

Мартин изглеждаше обиден.

— Мога да извикам силата си, когато поискам.

Аманда-Сара се намеси.

— Ако не е достатъчно, мога да продължа. Мога да го ядосам и да го накарам да избухне.

„Трябва ли да е толкова отзивчива?“, помисли си Емили. Тя познаваше Аманда и почувства облекчение, че ще бъде заложник вместо нея. На Аманда й пукаше само за себе си, но Емили не можеше да й повярва, че беше паднала толкова ниско… Възможно ли беше Аманда да е предателят? Имаше толкова вероятни шпиони. Емили не вярваше, че може да се отчае до такава степен, но сега стигна до неподозирани дълбини и тъмният облак отново я обгърна отвсякъде. Нямаше нужда от видение — ясно се виждаше, че бяха обречени.

Репетицията продължи. Джордж отново пое ролята на охрана, а Мартин играеше себе си. Той се направи, че чупи въображаема врата и дори добави звукови ефекти.

— Емили, застани пред охраната — нареди Клеър. — Сара, не й позволявай да мръдне.

— Добре — каза Аманда-Сара и впери поглед в Емили.

Емили се напрегна в очакване студена тръпка да премине през тялото й. Нищо не се случи. Знаеше, че може да се движи, ако пожелаеше.

Значи Аманда не беше овладяла съвсем силата на Сара — поне не още. Емили обаче нямаше намерение да я издава. Тя застана неподвижно и задържа дъха си.

Клеър кимна леко.

— Това е всичко. Ще тръгнем за банката в шест часа.

— В шест банките са затворени — изтъкна Трейси.

— Националната северозападна асоциация работи до седем веднъж седмично — уведоми я Клеър. — Тоест днес. Трейси, ела с мен. Искам да ти подскажа някои начини, които ще ти помогнат да запомниш цифрите. Ако някой е гладен, на масата в кухнята има бисквити.

Емили гледаше как всички тръгнаха към трапезарията. Тя не беше гладна, а и имаше причина да иска да остане сама. Усещаше сълзи в очите си и не искаше някой да види, че плаче.

Щеше да се случи точно както във видението. Е, поне сега знаеше, че наистина имаше дарба да вижда бъдещето. Това не я утеши. След час и половина щяха да я принудят да обере банка и тя не можеше да направи нищо. Никой нямаше да пострада — бяха прекалено ценни за Клеър. Просто цял живот щяха да бъдат престъпници.

Аманда-Сара се върна в дневната. Емили бързо отвори очи, но не беше необходимо — крадлата на тела почти не я погледна.

— Да си виждала часовника ми? Искам да кажа, часовникът на Сара? Оставих го някъде тук.

— Как изглежда?

— Старомоден, с натруфени перли отгоре. Не стига, че съм с изгризаните нокти на Сара, а и трябва да нося гадните й бижута… А, ето го.

Емили я гледаше учудено.

— Как успяваш да се държиш толкова… нормално? Не си ли разтревожена?

Аманда-Сара сви рамене.

— О, сигурна съм, че съвсем скоро ще се върна в тялото си. Няма да остана с вас цял живот.

— Ами ние? — попита Емили.

— Не се тревожи — отвърна Аманда-Сара. — Когато отидем в банката, ще ги спра. Не исках да го правя, докато репетирахме, защото не бях сигурна, че ще успея да контролирам и тримата едновременно. Като стигнем банката обаче, ще накарам Клеър да замръзне в колата. Тя ще ми позволи да се доближа до нея, защото ме харесва. После, вътре в банката, ще блокирам Джордж и Хауърд. Разбра ли сега? Ще бъде лесно.

Емили въздъхна.

— Вярваш, че можеш да накараш Клеър, Джордж и Хауърд да не мърдат?

— Накарах теб да замръзнеш, нали?

— Престорих се.

Момичето се намръщи.

— Има шанс да овладея дарбата на Сара по-добре, докато стане време да тръгнем за банката. Само че не е сигурно. Когато бях в тялото на Трейси, не можех да оставам невидима дълго време.

Емили се свлече на един стол. Някъде в дълбините на съзнанието си сигурно се беше надявала, че ще успеят да се измъкнат. Това обаче беше невъзможно.

— Успокой се — каза Аманда-Сара. — Може би ще успеем да избягаме в банката. Не знаем какво ще стане.

— Но аз знам какво ще стане — напомни й Емили. — Затова съм толкова отчаяна.

Аманда-Сара се замисли.

— Не разбирам. Защо мислиш, че точно така ще се случи? Виждаш какво би могло да се случи, но то не е абсолютно сигурно, нали? Бъдещето може да се променя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли чувала за ефекта на пеперудата? Гледах един филм. Пеперуда може да махне с криле в Бразилия и да причини земетресение в Япония. Или нещо друго. Тайфун например.

Емили не беше в настроение за шеги.

— Стига глупости.

— Не, наистина. Идеята е, че дори нещо дребно може да промени бъдещето. Като например начинът, по който са се запознали родителите ми.

Емили се свлече още повече на стола.

— Не ме интересува как са се запознали родителите ти, Аманда.

— Не, изслушай ме. Историята е супер. Баща ми отивал на интервю за работа. Тръгнал по-рано и решил да мине през парка. Закачил се на един храст и копчето на сакото му се скъсало. Не искал да изглежда мърляво и влязъл в първата обществена пералня да провери дали някой ще може да зашие копчето преди интервюто. Майка ми била там. Била отишла да прибере готовите си дрехи. Така се запознали.

Емили не се впечатли.

— Е, и? Това се нарича „съвпадение“.

— Чакай, помисли малко. Ако копчето му не беше паднало, може би никога нямаше да се срещнат. Аз нямаше да бъда родена. Нямаше да вляза в тялото на Трейси и тя още щеше да си е същата откачалка като преди. Разбираш ли? Трейси е добре, защото баща ми се разходил в парка. Схвана ли?

— Всъщност не — отвърна Емили. Аманда-Сара се отказа и се върна в трапезарията.

Въпреки че Емили пак се отдаде на тъгата си, трябваше да признае, че думите на Аманда я заинтригуваха. Защо видението й, че Мартин чупи вратата, не се осъществи докрай? Защото глупавата мишка пробяга по пода и се оказа, че Мартин се страхува от мишки. Ако не беше мишката, полицаите може би щяха вече да са тук, да са освободили децата и да са арестували Клеър и бандата й.

Емили се изправи на стола. Не беше точно така. Сега, като се замисли, се сети, че във видението беше видяла Мартин да хвърля дивана. Тя се надяваше, че е счупил вратата, но това го нямаше във видението.

Добре, може би историята на Аманда беше любопитна. Все още обаче не можеше да се примири с онова, което предстоеше да направят. Само след час щяха да ограбят банка. И тя не виждаше как някаква си пеперуда щеше да им попречи.