Днес го имаш, утре го губиш

3

Мадам затвори вратата, а Мартин още го нямаше. Джена се обърна и кимна на Емили. Емили сякаш не забеляза — гледаше някак отнесено. Това не беше необичайно, тя винаги изглеждаше замечтана и вглъбена в себе си.

Джена не искаше да нарани чувствата на Емили. Харесваше я. Емили често беше неадекватна и се разплакваше лесно, но беше добър човек и й беше приятелка. А Джена нямаше много приятели.

Вината за това беше нейна и тя го знаеше. Беше дошла в гимназия „Медоубрук“ след кратък престой на място за проблемни деца и не го криеше. Дори сякаш се гордееше с лошата си репутация, държеше се грубо и плашеше повечето си съученици. Само Трейси и Емили не се бяха отдръпнали. Те познаваха истинската Джена и я приемаха.

Затова Джена се надяваше, че не беше наранила чувствата на Емили. Тя надникна в съзнанието й да разбере дали беше така. Винаги й беше трудно да чете мислите на Емили — тя имаше толкова предчувствия и видения, че в главата й цареше пълен хаос. По-лесно беше да усети чувствата й и Джена почти винаги успяваше да ги разчете.

Всъщност понякога на Джена й беше трудно да прочете мислите на всеки един в тази стая, включително и на мадам. Може би защото никой не беше съвсем нормален.

Джена успя да долови достатъчно, за да разбере, че Емили не се сърдеше на коментарите на Джена. Емили, също като Джена, се чудеше къде са липсващите ученици.

Мадам също, очевидно. Тя изглеждаше сериозно притеснена, докато оглеждаше стаята.

— Отивам в кабинета на директора — заяви тя. — Междувременно искам да запишете какви са личните ви цели по отношение на дарбите ви.

Това не беше нещо необичайно. Мадам често ги караше да разсъждават върху дарбите си и да записват мислите си. Този път обаче самата тя изглеждаше отнесена.

Щом излезе от стаята, Джена се обърна към Кен на съседния чин. Тъмнокосият, широкоплещест бивш атлет изглеждаше изгубен в собствените си мисли, което беше нормално. Той беше сърдечен младеж, но сякаш винаги нещо го притесняваше.

— Какво става? — попита го тя. — Къде мислиш, че са?

Кен тръсна глава, сякаш се опитваше да се отърси от мислите си. А може би отговаряше на въпроса й?

— Нямам представа — отвърна той. — Не можеш ли да доловиш мислите им?

Джена не вярваше, че би се получило нещо. От време на време, ако някой я повикаше, тя успяваше да го чуе от разстояние. По принцип обаче трябваше да е близо до човека, чиито мисли искаше да улови.

— Ще пробвам — каза тя. Затвори очи и си представи Картър, Трейси и Мартин. Нищо не се случи. — Не се опитват да се свържат с мен — обърна се тя към Кен.

— С мен също — допълни той.

Джена се успокои, тъй като само мъртвите идваха да говорят с Кен. Огледа останалите в класната стая. Емили все още гледаше в празното пространство, вероятно опитвайки се да получи видения. Това беше хубаво, реши Джена. Не искаше да я разсейва.

В другия край на стаята Чарлс седеше в количката си и се забавляваше. Два молива се дуелираха във въздуха пред него, без някой да ги държи. Очевидно Чарлс ги движеше със съзнанието си. Той не изглеждаше притеснен за липсващите ученици, което беше логично — рядко се интересуваше от някого другиго, освен от себе си. Сигурно заради това нямаше нито един приятел.

Сара правеше каквото й беше наредено. Беше отворила тетрадката си и пишеше усърдно. Джена се отказа да влиза в съзнанието й. Сара избягваше да мисли за интересни неща като един вид застраховка — в случай че Джена се изкушеше да използва дарбата си.

Аманда се въртеше. Барабанеше с пръсти на чина, отваряше и затваряше тетрадката си и тупаше с крак. Накрая стана и отиде до Кен — явно единствения в класа на нейното ниво и единствения, с когото си заслужаваше да говори.

— Това е зловещо — заяви тя.

— Ти сериозно ли? — възкликна Джена.

Аманда я стрелна с поглед, сякаш казваше: „Не говорех на теб.“ На Джена не й пукаше. Бяха прекарали известно време заедно, докато Аманда беше в тялото на Трейси, и Джена знаеше, че Аманда беше много противоречива личност. Всъщност не беше чак толкова лоша. Държеше се отвратително, но имаше и още нещо. Злобата извираше дълбоко от съзнанието й и понякога Аманда беше откровено зла.

Не и към Кен обаче. Преди катастрофата той беше спортист и Джена подозираше, че Аманда си пада по него.

— Ти какво мислиш, Кен? — попита Аманда.

— Става нещо — отвърна Кен. — Ако бяха болни, щяха да са в списъка на отсъстващите. Родителите им трябва да са много притеснени.

— Картър няма родители — изтъкна Аманда. — А родителите на Трейси сигурно мислят, че нарочно е изчезнала. Ако обаче родителите на Мартин не знаят къде е, сигурно са откачили от притеснение. Той живееше срещу нашата къща и помня как майка му го викаше да влезе, веднага щом излезете навън да играе.

Джена не се въздържа.

— Значи с Мартин сте си играли като деца? — попита тя палаво. — Най-добри приятели ли бяхте?

Аманда дори не я удостои с отговор.

— Кен, как според теб трябва да постъпим?

— Не знам — каза простичко Кен.

Джена имаше предложение.

— Може да питаме Емили кой друг ще изчезне — тя се обърна към Кен. — Емили предсказа, че Картър, Трейси и Мартин ще отсъстват.

Кен вдигна вежди.

— Така ли? Хей, Емили? — той повиши глас. — Емили!

Емили бавно се обърна към тях.

— Да?

— Ела тук — нареди й Аманда.

„Не й позволявай да те командва, Емили“ помисли си Джена яростно. Емили обаче не можеше да чете мисли, а и изглеждаше толкова отнесена, че сигурно щеше да се подчини и на катерица.

Тя тръгна към Джена, Кен и Аманда.

— Какво става? — попита Аманда.

Емили се стресна.

— Откъде да знам?

Кен се обърна към нея по-спокойно:

— Наистина ли видя, че и тримата ще изчезнат?

Емили кимна.

— Да. Но само това. Просто ги нямаше в стаята.

Аманда подсмръкна.

— Само това? О, страхотно. Липсват ученици. И какво толкова? Каква полза от дарбата ти, Емили, като не знаеш защо са изчезнали или къде са отишли?

Джена с удоволствие забеляза, че на Емили започваше да й писва от госпожица Голямо самочувствие.

— Съжалявам, ако дарбата ми не отговаря на твоите стандарти за… за надареност, Аманда.

Джена плесна с ръце от радост, а Кен се усмихна.

Аманда обаче не беше доволна. Тя повиши глас:

— Знаеш ли какво мисля аз, Емили? Че само се фукаш. Нямаш никакви видения.

— О, напротив — намеси се Джена.

Аманда не й обърна внимание.

— Ти си една голяма измамница, Емили.

Емили се стегна.

— Не е вярно.

Гласът на Аманда се превърна в писък:

— Така ли? Кажи ни тогава кой друг ще изчезне?

Сега Джена разбра какъв беше проблемът. Аманда беше изнервена.

Емили погледна Аманда право в очите.

— Ти.

Джена едва се въздържа да не тупне Емили по гърба и да я поздрави. Точно това й трябваше на Аманда — нещо, което щеше да я накара да откачи. Заслужаваше да се стресне малко.

А тя се уплаши, всички го видяха. Аманда съвсем пребледня, а предвид количествата грим, които използваше, това беше впечатляващо. Мислите й бяха изключително ясни и Джена се изненада, че никой друг не ги чу:

„Боже Господи! Боже Господи! Боже Господи! Какво ще правя? Помогнете ми! Някой да ми помогне…“

И после Аманда побягна от стаята. Изглеждаше, сякаш ще повърне.

— Това не беше много мило, Емили — каза Кен.

— Не можах да се въздържа — отвърна Емили и седна на мястото си.

— Аманда си го изпроси — обърна се Джена към Кен. — Държа се отвратително.

Кен сви рамене и се загледа в новата игра, която Чарлс беше започнал в другия край на стаята. Чарлс пращаше предмети в кофата за боклук до бюрото на мадам. Първо хвърли смачкан лист хартия. Той прелетя през въздуха и се приземи в кофата. После смачка още един лист и направи същото.

— Прави невероятни неща само със силата на мисълта си — рече Кен.

Според Джена той прахосваше дарбата си за глупости като тази. Скоро Чарлс се отегчи и се огледа какво друго да хвърли.

— Чарлс, спри! — извика Сара, когато изведнъж чантата й се отдели от земята и заплува към кофата за боклук.

„Защо Сара не го накара да спре“, зачуди се Джена. Тя, разбира се, знаеше защо — Сара отказваше да използва дарбата си. Джена се питаше каква беше причината за това. Сара, както и Кен, бяха обвити в тайна.

Сега чантата на Сара висеше във въздуха обърната наопаки и цялото й съдържание се изсипваше в кофата за боклук.

— Чарлс! — простена Сара.

— Престани, Чарлс — намеси се Кен, но Чарлс не му обърна внимание. Джена се втренчи в него отвратено.

— Ти си идиот, Чарлс. Нищо чудно, че нямаш приятели.

— Кой казва, че нямам приятели?

— Това е очевидно — сопна му се Джена. — Винаги си сам. Това е достатъчно показателно.

За късмет на Сара, точно тогава се върна мадам. Видя как чантата на Сара пада в кофата за боклук и не беше нужно някой да й обяснява какво се беше случило.

— Чарлс! — каза тя.

За секунда Чарлс се направи, че не знае за какво става въпрос. После обаче сви рамене и погледна кофата за боклук. Чантата на Сара се издигна и се върна до чина й.

Мадам не каза нищо повече. Дори не заплаши Чарлс с наказание, което беше необичайно. Джена не се и опита да влезе в главата й — от опит знаеше, че няма начин да разбере за какво мисли мадам.

Звънецът би, без мадам изобщо да спомене за задачата, която им беше поставила.

— Приятен ден — каза автоматично тя на учениците, когато станаха и тръгнаха към вратата. Докато минаваше покрай бюрото й обаче, на Джена й се стори, че учителката каза и още нещо.

Прозвуча като: „Внимавайте.“