Днес го имаш, утре го губиш

8

Джена седна сама в столовата. Почувства се някак странно. Преди да се сприятели с Емили и Трейси, винаги беше сама и това не я беше притеснявало. Може би не харесваше самотата толкова, колкото си мислеше. Сега приятелките й й липсваха.

Огледа се за Кен, но го нямаше. Видя обаче Чарлс и се изненада, когато забеляза къде стоеше. Количката му беше до една от масите на спортистите. Там бяха и двамата баскетболисти, с които Кен бе говорил сутринта на стъпалата.

„Горкият Чарлс“, помисли си Джена. „Наистина ли вярваше, че може да влезе в тази изтъкната компания?“ Тя обаче не се замисли особено. Имаше по-сериозни проблеми.

До началото на часа имаше още време, но предпочиташе да стои в класната стая сама, вместо да кисне в претъпканата столова. Затова се измъкна по-рано. Щеше да разсъждава по-добре на тишина. А тя трябваше да помисли здраво.

Искаше й се да направи още един опит да се свърже с Емили. Веднъж Емили беше затворена в един склад и Джена успя да прочете мислите й от разстояние и да я спаси. Разбира се, Емили не беше далеч — стаята беше на първия етаж на училището. Може би и сега беше достатъчно близо. А може би дарбата на Джена се беше развила и можеше да чете мисли и на по-големи разстояния. При всички случаи си заслужаваше усилието.

Тя решително се съсредоточи в тишината на стая 209. Опитът обаче се оказа неуспешен. Колкото и да опитваше, не успя да чуе Емили. Нито Сара, Трейси, Мартин или Картър. Тя се свлече на стола си и й се прииска някой да влезе в стаята и да отвлече вниманието й.

И някой влезе — роботизираната Аманда или каквото и да беше онова нещо с външния вид на Аманда. Красивият двойник отиде на мястото си и извади гримовете. Без да залага големи надежди, Джена се опита да я заговори.

— Здрасти, Аманда.

„Аманда“ откъсна поглед от собственото си отражение.

— Какво?

— Случайно да знаеш къде е истинската Аманда?

Празното изражение на фалшивата Аманда подсказа отговора на Джена.

После влезе Кен, а след него Чарлс. Кен беше мрачен. Чарлс сияеше.

Джена се обърна първо към Кен.

— Какво става?

Кен се намръщи и потърка челото си.

— Някой ме притеснява.

Джена разбра какво искаше да каже. От време на време мъртви хора се опитваха да го накарат да направи нещо. За съжаление Кен беше добър човек и не обичаше да отказва. Обикновено увърташе, казваше им „не сега“ или „може би по-късно“ и те продължаваха да мрънкат.

— Тропни с крак и ги накарай да разберат, че нямаш намерение да им слугуваш в задгробния живот — посъветва го Джена. — И рано или късно ще се откажат.

Кен поклати глава.

— Тя е майка. Не мисля, че някога ще се откаже — той примигна. — Какъв е този шум? Едва ли го чувам в главата си.

— От Чарлс е — обясни Джена. — Подсвирква си.

Чарлс никога не си беше подсвирквал в час и двамата се обърнаха и впериха очи в него.

— Мелодията ми звучи познато — каза Джена.

— Сериозно? — отвърна Кен. — Това е бойният химн на училището. Някога изобщо ходила ли си на спортни срещи?

— Не.

— Хей, Чарлс, какво става? — попита Кен. — Да не те е обхванало патриотично настроение?

— Опитвам се да си спомня мелодията — каза весело Чарлс. — Следобед ще ходя на баскетболната среща.

Кен въздъхна.

— Чарлс, ако си се запалил по спорта, по-добре върви подкрепяй печелившите отбори. Борците или футболистите. Баскетболният отбор не струва тази година.

— Спечелиха последните две срещи — изтъкна Чарлс.

— Да, но загубиха десетте срещи преди това и то с много — каза Кен. — А и само Майк Брейди отбелязва точки.

Чарлс продължаваше да се усмихва.

— Така мислиш ти. На бас, че тази година ще стигнат до финалите.

Кен поклати глава.

— Не, това е невъзможно. Никой отбор не може да се класира за финалите само с един добър играч. Майк няма да успее. Не го бива чак толкова.

— Тогава защо ходиш на всичките срещи? — поиска да узнае Чарлс.

Кен сви рамене.

— Защото момчетата са ми приятели.

— Добре, но сега те са и мои приятели — заяви Чарлс.

Кен завъртя невярващо очи.

— Той беше с тях на обяд — каза му Джена.

Кен се усмихна, сякаш сигурен, че това беше шега.

— Да, вярвам ти. Само че не чакай приятелите ти да направят чудеса днес, Чарлс. Срещу кого ще играем? Срещу отбора на „Сейнт Марк“? Те са невероятни. Цял сезон нямат загуба. За съжаление, нашите са обречени.

— Не говори така за приятелите ми — извика Чарлс.

Изведнъж един огромен речник се издигна от бюрото на мадам и полетя право към главата на Кен.

— Чарлс! — мадам стоеше на прага. — Престани веднага!

Речникът замръзна във въздуха. После, два пъти по-бавно заплува обратно към бюрото на мадам.

— Не хабете дарбите си за глупости — каза мадам, когато седна на бюрото. — Това важи за всички. Дарбите могат ви да послужат за постигането на много по-важни цели.

— Какви например? — попита Чарлс.

— Чарлс, случайно да си забелязал, че половината клас липсва?

— А, за това ли…

Мадам впи поглед в Чарлс и сякаш щеше да му изнесе лекция, но точно тогава вратата се отвори. Влезе Картър Стрийт и Джена рязко си пое въздух.

— Картър! — възкликна мадам. — Къде беше? Добре ли си?

Джена едва не се разсмя. Нима мадам очакваше отговор? Картър никога не говореше и в днешния ден не направи изключение. Без да погледне никого в очите, той отиде на чина си и седна.

Мадам го гледа една минута, после се обърна към Джена.

— Джена, прочети мислите му. Опитай се да разбереш къде е бил.

Джена отново се изненада. Досега мадам не я беше карала да чете нечии мисли. Всъщност постоянно повтаряше на Джена да не влиза в главите на хората. Много пъти й се беше карала, че нарушава личното пространство на съучениците си.

Имаше обаче един ученик, чието съзнание беше затворено за нея.

— И преди съм опитвала да чета мислите му, мадам, и не съм успявала.

— Опитай отново — нареди й мадам.

— Добре — тя погледна момчето и се съсредоточи. Както и очакваше, нищо не се случи. След малко мадам попита:

— По-лесно ли ще ти е, ако застанеш по-близо?

— Може би — отвърна Джена, без да се надява особено. Тя стана и седна на празния чин пред Картър. Премести стола си, за да застане с лице към него и се втренчи в очите му. Картър отвърна на погледа й. Джена се опита да си представи дарбата си като рентгенови лъчи, като нещо, което можеше да проникне навсякъде. И може би наистина успя да влезе в ума на Картър, само че видя пълна тъмнина, черна дупка. Не знаеше дали той умишлено я блокираше или просто в съзнанието му нямаше нищо. — Съжалявам, мадам — започна да се обръща, но нещо в лицето на Картър привлече вниманието й и тя го погледна отново. — Мадам, очите му изглеждат странно, сякаш плуват. Както когато някой е настинал.

Мадам се приближи и го огледа замислено.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш. И е по-блед от обикновено. — Мадам се обърна. — Аманда, би ли придружила Картър до лекарския кабинет, моля те?

Аманда изпусна сърцераздирателна въздишка — очевидно беше програмирана да се държи като истинската Аманда. После, с изражение на огромна досада, тя стана.

— Картър, върви с Аманда — каза мадам. И както винаги Картър се подчини на пряката заповед.

В момента, в който излязоха, Кен промърмори дума, която учителите в „Медоубрук“ силно не одобряваха. Това не беше обичайно за него и мадам го погледна по-скоро загрижена, отколкото възмутена.

— Кен, какво има?

Той стискаше главата си с две ръце. Не беше нужно Джена да се съсредоточава, за да прочете мислите му. Имаше чувството, че всички чуват крясъците в главата на горкия Кен.

„Трябва да говориш със сина ми. Спешно е! Момчето ми е загазило и има нужда от съвета ми.“

— Остави ме на мира!

„Важно е! Чуй ме — трябва да се свържеш с него незабавно!“

— Не! Махни се от главата ми!

Джена скочи. За пръв път виждаше Кен толкова ядосан.

Джена и мадам го наблюдаваха притеснено. След няколко секунди Кен ококори очи.

— Хей, май си тръгна.

— Видя ли? — попита Джена. — Казах ти, че трябва да се държиш по-твърдо с мъртъвците.

Мадам обаче изглеждаше разтревожена.

— Кен… Сигурен ли си, че не можеш да чуеш… — сякаш й беше трудно да довърши изречението — … изчезналите ученици?

Кен поклати глава.

— Да, мадам. Тях бих ги изслушал. Само се надявам… — той млъкна.

— Кажи го — насърчи го мадам.

— Надявам се да не се наложи.

До края на деня раздразнението на Джена беше стигнало неподозирани висоти. Струваше й се глупаво да решава задачи по геометрия, да спряга глаголи по испански и да играе волейбол по физическо, докато приятелите й ги нямаше и вероятно бяха в сериозна опасност. Не можеше просто да чака.

Мислите й се върнаха на Картър. Той трябваше да знае нещо. Беше единствената им връзка с другите. Ако не можеше да прочете мислите му, сигурно щеше да успее да измъкне информация от него по друг начин.

Преди движеше с едни улични хулигани и познаваше някои много страшни хора. Или поне се правеха на страшни. Джена помнеше тактики, които можеха да разтърсят Картър и да го изкарат от зомбираното му състояние. Последният звънец би и учениците тръгнаха да излизат от сградата. Имаше обаче много извънкласни дейности (срещи на различните клубове, баскетболен мач) и лекарският кабинет трябваше да е отворен. Картър може би още беше там.

За съжаление и медицинската сестра беше в кабинета. Трудно щеше да сплаши Картър пред нея.

— Да? — попита сестрата. — Мога ли да ти помогна?

Джена трябваше да измисли нещо бързо.

— Имаше експлозия в лабораторията по химия. Учителят ме прати да ви извикам.

Сестрата стана от бюрото и погледна към малката стая зад приемната. Явно се успокои, защото грабна една чанта и забърза навън.

Джена се ядоса на себе си — трябваше да прати сестрата в салона, който беше чак в другия край на училището. Много скоро сестрата щеше да изкачи стълбите и да види, че никой не лежи на пода на лабораторията. Не разполагаше с много време.

В малката стая имаше четири легла, но само едно беше заето. Картър спеше.

— Картър! — извика Джена. — Събуди се!

Картър не помръдна. Тя хвана тънките му ръце и го разтресе. Той обаче спеше дълбоко. Ако не виждаше как гърдите му се издигаха и спускаха, щеше да помисли, че е умрял.

Картър беше много странен. Когато беше буден, ходеше като сомнамбул. Логично беше и сънят му да не е особено нормален.

Какво щеше да прави сега? Сестрата щеше да се върне всеки момент. Хрумна й друга идея. Ако Картър наистина беше заспал дълбоко, може би сънуваше. Имаше вероятност да сънува последните си премеждия. А ако не беше в съзнание може би нямаше да блокира усилията й да прочете мислите му.

Досега не се беше опитвала да влезе в съзнанието на спящ човек и не беше сигурна дали ще се получи. Оказа се по-лесно от четенето на мислите на будни хора. Не се наложи да се съсредоточава много — почти веднага се оформи образ.

Беше къща — голяма стара къща, която изглеждаше изоставена. Прозорците бяха със заковани капаци, а някога червената врата беше покрита с графити. Сцената й се стори някак неясно позната.

— Извинявай, млада госпожице! — разгневената сестра стоеше на вратата с ръце на кръста. — Какво става? Горе нямаше никаква експлозия! И какво правиш с пациента ми?

— Боже! Помислих, че чух нещо. Сигурно съм си въобразила. Съжалявам! — Джена мина покрай сестрата и се втурна навън.

Трябваше да каже новината на някого, на когото щеше да му пука. Отиде първо в стая 209, но мадам я нямаше. После си спомни, че Чарлс говореше за баскетболна среща. Кен беше ли казал, че ще гледа мача?

Преди да влезе в салона чу викове и ръкопляскане. Когато отвори вратата, шумът стана оглушителен. Как беше възможно някой да се вълнува толкова от една глупава баскетболна среща, зачуди се тя. А и според Кен отборът на „Медоубрук“ не беше особено добър.

Таблото с резултата обаче твърдеше обратното. Под надписа „Домакини“ пишеше 110. Под „Гости“ пишеше 0. Джена си спомни смътно, че според Кен днес трябваше да играят срещу някакъв супер добър отбор. Определено не й се струваше така.

Това не я интересуваше особено и без да губи повече време в размисли за резултата, започна да оглежда скамейките за Кен. Накрая го забеляза на последния ред.

— Извинете. Съжалявам. Извинете — припяваше тя, докато се провираше измежду викащите запалянковци. Когато стигна до горе, буквално избута някакво момче от мястото му и се намести до Кен.

Кен я погледна, но очите му незабавно се върнаха на играта.

— Не мога да повярвам! — възкликна той. — Не знам какво е станало с момчетата, но играят невероятно. Не само Майк, всички бележат. Отборът на „Сейнт Марк“ нямат и една точка. Дори не могат да доближат топката до коша.

— На кого му пука? — попита нетърпеливо Джена. — Кен, чуй ме. Прочетох мислите на Картър.

Това откъсна вниманието му от игрището.

— Какво научи?

— Видях само една къща. Може да са го държали там и другите още да са вътре.

— Къде се намира тази къща?

— Не знам — призна Джена. — Имам чувството, че съм я виждала. Трябва само да си спомня…

— О, забрави!

Джена остана изненадана от реакцията на Кен. После осъзна, че не говореше на нея — погледът му беше насочен към баскетболното игрище. Един от приятелите на Кен стоеше в далечния край на игрището и държеше топката.

— Не мога да повярвам, че Майк изобщо ще пробва — каза Кен. — Защо не я подаде на някого? Няма начин да вкара от такова разстояние.

Виждайки къде на игрището се намира Майк, Джена трябваше да се съгласи. Тя не разбираше от баскетбол, но не можеше да повярва, че нормално човешко същество би хвърлило топка толкова далеч и би уцелило мишена. После осъзна, че се случваше нещо не толкова нормално.

— Кен, виж! — тя посочи Чарлс, чиято количка беше до първия ред пейки точно срещу тях. Той гледаше баскетболиста с много познато изражение. И когато топката напусна ръцете му, тя прелетя през цялото игрище и падна право в коша. Хвърлянето беше толкова чисто, че мрежата изобщо не помръдна.

Публиката избухна. Въпреки шума обаче, Джена нямаше как да не чуе ръмженето на Кен.

— Не мога да повярвам! — той се удари по главата. — Чарлс движи топката вместо тях!

— Според теб момчетата знаят ли какво прави? — зачуди се Джена.

— Съмнявам се — отвърна Кен. — Те не знаят за дарбата му. Никой в училище не знае, освен ние — после се намръщи. — Майк ме пита по-рано за него. Каза, че от Чарлс го побиват тръпки.

Побиват го тръпки… Изразът събуди у Джена някакъв дълбоко заровен спомен. Преди време, когато се мъкнеше с разни отрепки и не се прибираше по цяла нощ, често търсеха къде да се подслонят, ако времето беше лошо.

Тя толкова рязко си пое дъх, че Кен я погледна стреснато.

— Добре ли си?

— Току-що си спомних — каза тя. — Знам къде се намира къщата.