Днес го имаш, утре го губиш

10

— Беше преди около три месеца — обясняваше Джена на Кен. Трябваше да крещи в ухото му, за да я чуе, тъй като публиката още аплодираше последното изумително изпълнение. — Бях с едни приятели — тя се поколеба. Почти всички познаваха репутацията й, но не искаше Кен да си изгради погрешно мнение за нея. — Е, всъщност не са ми приятели. Мотаех се с тях, защото имах проблеми вкъщи и…

— Няма значение — прекъсна я нетърпеливо Кен. — Разкажи ми за къщата.

— Търсехме къде да спим — призна Джена. — Изритаха ни от автогарата… — тя отново млъкна. Трудно й беше да си спомня за живота на улицата. — Както и да е. Намерихме онази изоставена къща и се опитахме да влезем, но вратите и прозорците бяха заковани. Останах доволна, защото изглеждаше някак страховита. Едно от момчетата носеше боя и започна да рисува по вратата. Не знам защо. Видях същата къща в мислите на Картър.

— Помниш ли къде се намира?

— Мисля, че да. На бас, че Трейси и другите са там.

— Има само един начин да разберем — каза Кен. Той се изправи. — Далеч ли е? Можем ли да отидем пеш?

Джена също стана.

— Не трябва ли да уведомим полицията?

— И какво ще им кажем? Че си прочела мислите на Картър и така си разбрала къде държат изчезналите ученици? Стига, Джена. Няма да ни повярват.

Той беше прав и Джена го знаеше. А и имаше вероятност някои полицаи да я познаят… И нямаше да й повярват, каквото и да им кажеше.

— Но, дори и да намерим къщата, какво можем да направим? — попита тя Кен. — Да влезем с взлом и да ги спасим? Онези, които са ги отвлекли, сигурно са там и ги пазят. Може да имат оръжие. Как ще се справим с тях?

Кен се замисли за миг.

— Трябва ни Чарлс — каза той накрая. — Ако някой извади пистолет, Чарлс може да го обезоръжи. Хайде, да отидем при него.

В този момент се чу свирка и феновете избухнаха. Джена хвърли поглед на таблото и видя, че „Медоубрук“ печелеха с огромна преднина.

Проправиха си път през въодушевената тълпа и стигнаха до игрището. Чарлс стоеше на същото място, ръкопляскаше бурно и гледаше как играчите се поздравяваха, пляскаха във въздуха ръце и се потупваха по гърбовете. Кен и Джена забързаха към него.

— Мислим, че знаем къде са изчезналите ученици — каза му бързо Кен. — Трябва да дойдеш с нас.

Чарлс спря да ръкопляска.

— Защо?

— Защото можеш да движиш предмети с мисълта си — отвърна Джена с раздразнение. — Може да се наложи да избиеш пистолета на някого или да отвориш врата.

— Не мога — каза Чарлс. — Майк и момчетата ще ходят на пица и ме поканиха — той се усмихна щастливо. — Мислят, че им нося късмет.

— О, за Бога! — възкликна Кен. — Чарлс, съучениците ти са в сериозна беда. Не искаш ли да ги спасиш?

— Предпочитам да отида на пица с баскетболния отбор — отвърна Чарлс.

— Жалко — изръмжа Кен. Той се наведе и хвана дръжките на инвалидната количка. Чарлс натисна спирачката, за да я блокира.

Един от баскетболистите ги видя.

— Хей, какво си мислиш, че правиш? Остави Чарлс на мира! — той закрачи към тях и някои от съотборниците му тръгнаха с него. Не изглеждаха особено доволни.

— Кен, не можем да го принудим да дойде с нас — промълви бързо Джена. — По-добре да вървим, докато още можем.

Излязоха от салона и Кен се обърна към Джена.

— Къде отиваме?

— Знаеш ли индустриалния парк зад автогарата? Пътят минава оттам.

Пресякоха улицата и се наложи да чакат автобус почти половин час на спирката пред мола. Двайсет минути по-късно пристигнаха пред автогарата. Трябваха им още петнайсет минути да прекосят индустриалния парк. Къщата обаче беше точно там, където Джена я беше видяла.

Без да кажат и дума, тя и Кен започнаха да търсят начин да влязат. Джена позна графитите на червената врата. Не вярваше, че е отворена, но я бутна. Тя не помръдна. Минаха отзад и потърсиха друга врата. Прозорците бяха плътно заковани с дъски и не успяха дори да видят дали вътре свети. Не се чуваше нищо.

Кен притисна лице към една пукната дъска. Секунди по-късно изрева от болка.

— Какво? — стресна се Джена.

— Онази жена отново влезе в главата ми — простена Кен.

Джена я чу: „Говори със сина ми! Предай му съобщение от мен! Важно е!“

— Махай се! Махай се! — извика Кен.

— Шшт — каза Джена. — Ще отида да проверя къщата от другата страна.

Не очакваше да намери начин да влезе, но трябваше да се махне от Кен и хаоса в главата му. Дойде й една идея.

Сети се за онзи път, когато чу Емили да вика за помощ. Ако Емили беше вътре, значи се намираше дори още по-близо. Притисна главата си към къщата и се съсредоточи.

Не чу нищо — нито с ушите, нито със съзнанието си. Знаеше, че Емили можеше да блокира умението й да чете мисли, но в този случай би трябвало да иска да осъществи контакт с нея.

Стори й се, че чува нещо — тих, нисък шепот. Може би вятъра в дърветата, предположи тя, или собственото й сърцебиене. Някак си обаче, в този момент, тя изпита увереност, че Емили е в къщата. Другите сигурно също бяха вътре, както и похитителите им. Тя обаче усети Емили. Емили беше съвсем близо. Дали не се облягаше от другата страна на същата тази стена? Само ако успееше да долови мислите й… Джена влизаше в главите на хората. Защо не успяваше да го направи през стената?

Защото Емили не се опитваше да изпрати съобщение. Джена усети настроението й. Сякаш плътен тъмен облак надвисна над нея и я обгърна с отчаяние. Тъга. Безнадеждност. Така се чувстваше Емили точно в този момент.

Кен дойде при Джена.

— Отървах се от жената. Откри ли нещо?

— Емили е в голяма беда — каза му Джена. — Което значи, че и другите са в беда. Трябва да влезем в къщата, Кен.

Кен кимна намръщено.

— За това ни трябва Чарлс.