Черният еднорог

ЕДЖУУД ДЪРК

Новият ден не завари Бен Холидей, забил нос в оградата на Сребърния дворец, както би могло да се очаква. Завари го поел на юг към Езерната страна. Крачеше бързо и целенасочено. Когато слънцето се издигна на хоризонта над долината на изток над мъглите и линията на дърветата, той беше изминал пет-шест мили от пътя си и бе решен да измине още два пъти по толкова до края на деня.

С усилие бе взел решението да тръгне. Размисля дълго време над него. Застанал в тъмнината и мрака и загледан в светлините на двореца, той дълго се опитваше да разбере какво става, така смаян, че половин час не можа да се помръдне; просто седеше там. Всякакви чувства бушуваха в него — от шок до страх и гняв. Всичко му се струваше лош сън, от който със сигурност ще се събуди — въпреки че времето за събуждане е пропуснато. Възпроизвеждаше събитията от нощта отново и отново в съзнанието си, опитвайки се да им даде някакво разумно обяснение, да разбере смисъла им или последователността им. Но все не успяваше. Всичко се свеждаше до едно и също — Мийкс беше вътре, а той вън.

Накрая с отчаяние си даде сметка, че станалото с него беше напълно реално. Беше се отказал от познатия и сигурен живот и свят, за да дойде в Отвъдната земя; рискувал бе всичко с надежда да намери нещо по-добро. Отвсякъде бе срещнал спънки, но ги беше преодолял.

Беше се сдобил наистина с онова, което повечето хора намираха само в сънищата си. И сега, когато започваше да се чувства спокоен с онова, което имаше, когато изглеждаше, че най-лошото е отминало, всичко, което бе спечелил с толкова усилия, му беше отнето и той се бе изправил пред определената възможност да го изгуби. Не беше възможно. Не беше справедливо. Но беше факт, а той нямаше да бъде преуспяващ съдебен адвокат през всичките онези години в стария свят, ако не признаваше силата на фактите. Тъй че преодоля своето отчаяние и сковаността, която му пречеше да се движи, прогони гнева и страха, и положи усилие да се опита да се справи със ситуацията. Все отново и отново разиграваше в съзнанието си случилото се, опитвайки се безуспешно да открие повече факти. Мийкс го бе накарал с хитрост да се върне в стария свят, той бе донесъл магьосника със себе си в Отвъдната земя. Това Мийкс бе постигнал, като беше му изпратил фалшив сън за Майлс. Но Мийкс бе изпратил също сънищата за изчезналите магически книги и за черния еднорог на Куестър Тюс и Уилоу. Това пък защо ли бе направил? Трябваше да има някаква причина. Сигурно съществуваше някаква връзка между тези сънища, Бен беше сигурен в това. Той беше сигурен също, че нещо е накарало Мийкс да избере тъкмо този момент, за да се върне в Отвъдната земя. Неговата филипика в спалнята ясно му бе дала да разбере това. По някакъв начин Бен бе объркал плановете му — и това едва ли беше свързано само с факта, че не можеше вече да продава трона на Отвъдната земя или че беше изхвърлен завинаги от родния му свят. Имаше още нещо — далеч по-важно за Мийкс. Гневът на магьосника спрямо Бен се разпалваше от събития и обстоятелства, които Бен още не беше разкрил. Те бяха принудили Мийкс да се върне — едва ли не от отчаяние.

Ала Бен нямаше и представа защо.

Разбираше само, че въпреки откритото предизвикателство, Мийкс не го беше убил, когато можеше. Това беше озадачаващо. Мийкс явно го мразеше твърде много, за да желае да го накара да страда като прокуден, ала дали не беше малко рисковано да го остави да се скита на свобода? Рано или късно все някой можеше да прозре измамата и да разбере истината за нещата. Мийкс не можеше да му отнеме самоличността, а Бен да остане непознат за всички твърде дълго. Все щеше да се намери начин да се преодолее магията на злокобния амулет, който му беше дал Мийкс, и Бен щеше, разбира се, да го намери. Ала от друга страна възможно бе да няма бъдеще. Може би времето му е ограничено. Може би играта щеше да свърши за него, преди да разбере всички правила.

Такава възможност го изпълваше с ужас. Това означаваше, че трябва да действа бързо, ако не иска да загуби възможността да действа изобщо. Ала какво да прави? Загледан отвъд езерото към тъмния силует на двореца, той премисли всички възможности. Само можеше да си губи времето тук, където никой не го разпознаваше — дори най-близките му приятели. Щом не го разпознаха Куестър и Буниън, едва ли някой друг в Сребърния дворец можеше да го познае. В този момент Мийкс беше крал на Отвъдната земя и той трябваше да си дава сметка за това. Все едно пясък се търкаше в кожата му, но нямаше какво да се направи. Мийкс беше Бен — а самият Бен бе човек, който се е промъкнал в двореца и се е опитал да създаде бъркотия. Ако направеше опит да влезе за втори път, можеше да се озове в много по-тежко положение.

Може би Мийкс се надяваше на това. Може би го очакваше. Бен не искаше да рискува.

А и съществуваха по-добри възможности. Наистина той не знаеше какво цели Мийкс, но знаеше как може да му създаде главоболия, ако действа достатъчно бързо. Мийкс му бе изпратил три съня и два от тях вече бяха осъществили целта си. Мийкс бе използвал Бен, за да се върне отново в Отвъдната земя и бе използвал Куестър, за да му донесе изчезналите магически книги. „Не се заблуждавай, предупреди се сам Бен — Мийкс се е сдобил вече с тези книги също толкова сигурно, колкото че слънцето изгрява на изток.“ Оставаше да се изпълни само третият сън — сънят, изпратен на Уилоу за черния еднорог. Мийкс очакваше нещо и от този сън; в гнева си се бе изпуснал, намеквайки за това. Той търсеше златната юзда, която да овладее черния еднорог и се надяваше Уилоу да му я даде в ръцете. И защо не в края на краищата? Сънят я беше предупредил, че еднорогът представлява заплаха за нея и само юздата може да я предпази и че трябва да донесе тази юзда на Бен. И тя ще си мисли, че прави тъкмо това, разбира се, когато открие юздата — с тази разлика, че я очакваше Мийкс зад образа на Бен. Но ако Бен успее пръв да стигне при силфидата, той можеше да предотврати това. Той можеше да предупреди Уилоу и двамата да разберат защо юздата и еднорогът са толкова необходими на магьосника и да успеят да объркат плановете му.

И така, Бен се отправи на юг, взел своето трудно решение. Това означаваше да не поема своите отговорности като крал на Отвъдната земя и да ги прехвърли на Мийкс. То означаваше да изостави проблемите на съдебния съвет, на напоителната система южно от Уеймарк, на вечно нетърпеливите лордове на Зеленоречието, на данъчната система и на всички онези, които още чакаха аудиенция при Негово Величество краля на Отвъдната земя. Мийкс безнаказано можеше да действа от негово име следващите дни — а може и да не успее да действа. Това означаваше да изостави Сребърния дворец и своите приятели — Куестър, Абърнати и коболдите. Чувстваше се като предател и страхливец в този случай. Една част от него настояваше да остане и да се бори до края. Но най-неотложно бе да спаси Уилоу. Трябваше да я открие и предупреди. Веднъж направи ли това, можеше да разобличи Мийкс и да върне нещата по местата им.

За съжаление, нямаше да е лесно да намери Уилоу. Упъти се към Езерната страна, защото Уилоу бе казала, че първо там ще отиде да търси еднорога и златната юзда. Но тя бе тръгнала още преди седмица и търсенията й в този момент може да са я отвели кой знае къде. За всички Бен изглеждаше непознат, тъй че не можеше да се уповава на положението си на крал на Отвъдната земя и да иска помощ. Можеха да не му обърнат никакво внимание и дори да не го пуснат да влезе в Езерната страна. А в такъв случай положението му наистина бе лошо.

От друга страна, едва ли можеше да изпадне в по-тежко положение от онова, в което вече е.

Вървя през целия ден и от това му стана по-добре, само защото вършеше нещо. Пътят му криволичеше на юг и той навлезе от рядко залесените хълмове, които обкръжаваха дворцовия остров към по-гъстите гори във владенията на Речния господар. Хълмовете преминаха в равни ливади и после в гъсти и влажни гори, над които се спускаха тежки сенки. Пейзажът бе изпъстрен с езера, някои от които не по-големи от заблатени вирове, а други толкова обширни, че се губеха в мъгли. От двете му страни го обгръщаха дървета и влажен полъх проникваше в здрачевината. Над земята се спускаше тишина пред свечеряване, след което постепенно започнаха да се надигат звуците на вечерта.

Бен откри една поляна близо до ручейче, което извираше от хълмовете в далечината и си приготви място за нощувка. Това не му отне особено време. Нямаше нито завивки, нито храна, тъй че трябваше да се задоволи с листа и клони от близките сини дъбове и малко изворна вода. Храната беше вкусна, но не и достатъчна. Все му се струваше, че нещо се движи сред сенките и го следи. Дали пък хората от Езерната страна не го бяха усетили? Никой обаче не се появи. Беше напълно сам.

Тази самота донякъде подкопа неговата увереност. Ако се замислеше откровено, той нямаше на какво да разчита. Загубил бе двореца си, охраната, самоличността си, авторитета, титлата и приятелите си. И най-лошото, загубил беше медальона. А без медальона нямаше да получи защитата на Паладин. Можеше да разчита само на себе си, а това наистина значеше малко, като се имат предвид опасностите, на които можеше да се натъкне сред Отвъдната земя и нейните обитатели и причудливите магии, на които бяха способни. Имаше късмет, че оцеля при пристигането си в Отвъдната земя, но това бе станало благодарение на защитата на медальона. А какво щеше да прави сега без него?

Загледа се в мрака и отговорите на тези въпроси му убягваха като нощните сенки. С най-голямо отчаяние го изпълваше фактът, че медальонът е попаднал в ръцете на Мийкс. За нищо на света не успяваше да разбере как е могло да се случи това. Предполагаше се никой да не може да му отнеме медальона. А това означаваше, че го е дал по собствена воля. Ала как ли бе успял Мийкс да го принуди да извърши нещо толкова глупаво?

Той дояде нищожната си вечеря, продължавайки да размишлява над обрата на събитията, които го бяха довели до това жалко състояние и в този момент забеляза котарака.

Котаракът седеше в края на поляната на десетина стъпки от Бен и го наблюдаваше. Бен нямаше и представа колко дълго котаракът бе стоял там. Забеляза го едва сега, но той седеше толкова тихо, че бе напълно възможно да е бил там от известно време. Смарагдовозелените очи на котарака блестяха на лунната светлина. Козината му бе сребристосива и само лапите, лицето и опашката черни. Беше красиво, елегантно животно и изглеждаше странно сред тази дива гора. Имаше вид на добре гледан домашен любимец.

— Здравей, котарако — сухо се усмихна Бен.

— Здравей и ти — отвърна котаракът.

Бен зяпна, сигурен, че му се е причуло. Нима котаракът бе проговорил? Той целият се напрегна.

— Каза ли нещо? — попита предпазливо.

Светлите очи на котарака примигнаха и се съсредоточиха върху му, но той не отвърна. Бен изчака няколко мига и после отново се облегна на лактите си. „Не е чак толкова невероятно да си въобразиш, че котаракът може да е казал нещо“ — рече си той. Нали в края на краищата драконът Страбон говореше; а щом един дракон може да говори, защо не и един котарак?

— Жалко, че не можеш да говориш — промърмори на себе си той, като мислеше, че няма да е зле да сподели неволите си с някого.

С падането на нощта захладя и той потръпна в грубото си работно облекло. Щеше му се да има одеяло или огън при тази влага, а най-добре е да си е в собственото легло в двореца.

Отново погледна към котарака. Той не беше и помръднал. Седеше там и го съзерцаваше. Бен се навъси. Неотклонният поглед на котарака беше донякъде досада? Нямаше ли си дом? Смарагдовите му очи ярко светеха. Бяха проницателни и неотклонни. Бен отмести поглед встрани, към сенчестата гора. Зачуди се отново как ли щеше да намери Уилоу. Щеше да му е нужна помощта на Речния господар, а нямаше и най-малка представа как да го убеди в истинската си самоличност. Опипваше с пръсти потъмнелия медальон, увиснал на врата му, и долавяше очертанията на Мийкс. Медальонът със сигурност нямаше да му бъде от полза.

— А може би магията на Речния господар ще му помогне да ме познае — гласно си каза той.

— На твое място не бих разчитал на това — каза някой. Той се стресна и бързо погледна в посоката, от която идваше гласът. Там нямаше никой, освен котарака. Бен присви очи.

— Този път те чух! — извика му той толкова ядосан, че му бе все едно, дето изглежда като глупак. — Ти наистина можеш да говориш, нали?

Котаракът примигна и отвърна:

— Мога, когато искам.

Бен се опита да се овладее.

— Разбирам. Е, можеш поне да бъдеш достатъчно учтив, за да си признаеш този факт, вместо да разиграваш хората.

— Учтивостта няма нищо общо в случая, Ваше Величество Бен Холидей. Да разиграват хората е нещо обичайно за котараците. Ние обичаме да се шегуваме, да се подиграваме и да правим, каквото си искаме, за сметка на другите. Разиграването на хората е интегрална страна на нашата личност. Всеки, който иска да има нещо общо с нас, трябва да разбира това. Трябва да разбира, че се налага да се включи в играта, ако иска да общува с нас по някакъв начин.

Бен се втренчи в котарака.

— Ти как разбра кой съм? — попита най-сетне той.

— Та кой можеш да бъдеш, ако не себе си? — отвърна котаракът.

Бен трябваше да замълчи и да премисли този отговор в продължение на цяла една минута.

— Е, никой — отвърна най-сетне той. — Но как успя да ме познаеш тъкмо ти, когато никой друг не може? Не ти ли изглеждам различен?

Котката повдигна изящната си лапа и я облиза с любов.

— За мен няма значение как изглеждаш — каза котаракът. — Външният вид подвежда и човек може да изглежда един, а да бъде друг. Аз никога не разчитам на външния вид. Котараците могат да изглеждат, както си поискат. Те са майстори на заблудата, а майсторите не могат да бъдат подведени. Аз те виждам такъв, какъвто си, а не, какъвто изглеждаш. В момента ти не приличаш много на себе си.

— Да, така е.

— Каквото и да кажеш, аз знам, че както и да изглеждаш, ти си Бен Холидей, Негово Величество кралят на Отвъдната земя.

Бен мълчеше и се опитваше да разбере с кого си има работа и откъде се бе взело това създание.

— Значи, можа да ме разпознаеш, въпреки магията, която ме е преобразила? — заключи той. — Значи магията не е успяла да те заблуди?

Котаракът го изгледа, после вирна глава в размисъл.

— И теб магията нямаше да заблуди, ако сам не го бе допуснал.

Бен се начумери.

— Какво искаш да кажеш?

— И много, и малко. Заблудата е игра, която играем със самите себе си.

Разговорът започваше да става твърде загадъчен. Бен се облегна назад уморен.

— Кой си ти, господин Котарак? — попита той.

Котаракът се изправи, дойде няколко крачки по-близо и пак седна, благопристойно хрисим.

— Твърде много неща, скъпи ми кралю. Аз съм онова, което виждат очите ти, и онова, което не виждат. Аз съм реален и въображаем, аз принадлежа на живота, който познаваш, и на сънищата за живот, на които още не си се наслаждавал. Всъщност аз съм една аномалия.

— Много проникновено — измърмори Бен. — Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?

Котаракът примигна с очи.

— Разбира се, гледай.

Внезапно котаракът целият се озари в мрака като радиоактивен и изящното му тяло смени формата си. Бен присви очи, почти ги затвори, после отново погледна. Котаракът бе наедрял. Беше осем пъти по-голям отпреди и вече не бе котарак. Придоби почти човешко лице изпод ушите, мустаците и козината на котарак. И котешките му нокти се бяха превърнали в пръсти. Той размаха опашка и се загледа очаквателно в Бен.

На устата на Бен бяха поне дузина въпроси, но той се отказа да ги зададе.

— Сигурно си вълшебно същество — каза накрая.

Котаракът се усмихна с почти човешка усмивка.

— Точно така! Много умно от ваша страна, Ваше Величество!

— Покорно благодаря. Ще имаш ли нещо против да ми кажеш що за вълшебно създание си ти?

— Що за вълшебно създание ли? Ами…хм. Аз съм призматичен котарак.

— Ами това какво е?

Усмивката на котарака изчезна от лицето му.

— 0, май няма да мога да го обясня, дори и да поискал, а аз не искам. А и това няма кой знае колко да ви улесни, Ваше Величество. Тъй като сте човек, няма да разберете. Ето какво ще ви кажа. Аз съм много древен и много рядък вид котарак. Един от малкото по рода си. Винаги сме били отбрана порода и не сме се размножавали като обикновените животни. Това е характерно за вълшебните същества — сигурно сте го разбрали, нали? Не? Е, така е. Призматичните котараци са много редки. Това се налага от предназначението ни.

— И какво е предназначението ти в случая? — попита Бен, продължавайки да се опитва да проумее цялото това разглаголстване.

Котаракът лениво врътна опашка.

— Зависи.

— Зависи от какво?

— О, от теб. От чувството ти за… самоуважение.

Бен изгледа безмълвно котарака. Този разговор ставаше все по-объркан, за да го продължи. Бяха го нападнали в собствения му дом и изхвърлили като непознат. Бяха го лишили от самоличност. Загуби приятелите си, изложен бе на студ и глад. И усещаше, че чувството му за самоуважение клони някъде към нулата. Котаракът леко се размърда.

— Трябва да реша дали да те придружа за известно време — заяви създанието.

Бен леко се усмихна.

— Да ме придружиш ли?

— Да. Това явно ти е необходимо. Ти не се виждаш, какъвто си в действителност. А и никой от останалите очевидно не те вижда такъв, освен мен. Това ми е интересно. Може да реша да остана с тебе, за да видя как ще се развият нещата.

Бен не можеше да повярва на ушите си.

— Виж какво ще ти кажа. Ти си различен от мен — независимо дали си котарак, човек или вълшебно същество. Но трябва хубавичко да помислиш, преди да решиш да ме съпътстваш. Възможно е да си навлечеш повече неприятности, отколкото можеш да понесеш.

— О, много се съмнявам — отвърна котаракът. — Рядко ми се случва да се сблъскам с чак такова затруднение напоследък.

— Така ли? — Бен започваше да губи търпение. Този котарак бе направо непоносим! Надвеси се над самонадеяното създание. — Е, ще ти дам един пример, колкото да имаш представа, господин Котарак. Какво ще кажеш, ако узнаеш, че има един магьосник Мийкс, който ми отне моята самоличност, моя трон и живота ми и ме обрече на изгнание в страната, на която бях владетел? Какво, ако ти кажа, че съм решен да си върна всичко обратно, но за целта трябва да намеря една силфида, която пък от своя страна търси един черен еднорог? И какво, ако ти кажа, че е напълно възможно аз и всеки, имал безразсъдството да ми помогне, да бъдем изложени на най-ужасна съдба, ако ни открият?

Котаракът нищо не каза. Изглежда, размишляваше. Бен се облегна назад, едновременно доволен и отвратен от себе си. Вярно, можеше да се поздрави, задето разкри картите си, за да бъде котаракът наясно. Ала така пропускаше единствения си шанс някой да му помогне. „Е, няма как човек да има и едното, и другото“ — утешаваше се той. Ала котаракът изглеждаше невъзмутим.

— Котараците трудно се обезкуражават, щом са решили нещо веднъж. Те са доста независими в нормите си на поведение и лесно не могат да бъдат подведени и уплашени. Не разбирам защо се опитвате да подхождате така към мен, Ваше Величество.

Бен въздъхна.

— Извинявай. Помислих си, че трябва да знаеш как стоят нещата.

Котаракът се вдигна на крака и изтегна Гръб.

— Много добре ми е известно как стоят нещата. Теб са те измамили. Но за да се преодолее една измама, тя трябва само да се осъзнае. Това е общото между теб и черния еднорог, както ми се струва.

Бен отново остана озадачен. Намръщи се.

— И за черния еднорог ли знаеш? Дали наистина съществува такова създание?

Котаракът изглеждаше възмутен.

— Та нали търсиш него?

— По-скоро силфидата, отколкото еднорога — бързо отвърна Бен. — Тя сънува това създание и една златна юзда, с която то може да се овладее. И тръгна да ги търси — той се подвоуми, но продължи. — Сънят за еднорога й е бил изпратен от магьосника. Той изпрати и други сънища — на мен и на Куестър Тюс, който е също магьосник, негов природен брат. Все ми се струва, че тези сънища имат някаква връзка помежду си. Страх ме е, че Уилоу — силфидата — може да е в опасност. Ако успея да стигна при нея преди магьосника Мийкс…

— Разбира се, разбира се — прекъсна го котаракът безцеремонно. На лицето му се бе изписала досада. Той седна отново. — Явно се налага да те придружа. С магьосници и черни еднорози шега не бива.

— Съгласен съм — каза Бен. — Но ти не ми изглеждаш по-добре подготвен от мен за това, с което трябва да се справим. А и не ти е работа. Проблемът е мой. Не бих искал да изложиш живота си на риск заради мен.

Котаракът кихна.

— Каква благородна загриженост!

Бен можеше да се закълне, че долавя нотка на сарказъм, но изразът на котарака не издаваше нищо. Той се разтъпка малко и отново приседна.

— Та нима може котарак да е по-неподготвен от човека за каквото и да било? И защо ти толкова държиш да ме смяташ за обикновен котарак?

Бен само сви рамене.

— А нима си нещо повече?

Котаракът остана дълго загледан в него, после започна да се мие. Той ближеше и разрошваше козината си, докато най-сетне я приглади и почисти задоволително. През цялото време Бен седеше и го наблюдаваше. Когато котаракът най-сетне остана удовлетворен, пак се обърна към него.

— Ти отново не ме чуваш, скъпи кралю. Нищо чудно, че си загубил своята самоличност и си се превърнал в нещо друго, противно на волята си. Нищо чудно, че никой, освен мен, не може да те познае. Започвам да се питам, струва ли си да си губя времето с теб.

Бен се изчерви до уши при този укор, но нищо не каза. Котаракът примигна.

— Студено е тук в гората; въздухът е хладен. Бих предпочел удобството да се намирам пред запалено огнище. Искате ли огън, Ваше Величество?

Бен кимна.

— Много — но няма как да си запаля.

Котаракът се изправи и се протегна.

— Точно така. Но аз имам как. Само гледай.

Котаракът отново целият се озари отвътре, също както преди, и в озарението силуетът му започна да губи ясните си очертания. После внезапно се яви кристален блясък и досегашното същество от плът и кръв напълно изчезна и на мястото му се появи нещо, което приличаше на голяма стъклена статуетка. Статуетката беше запазила облика на котарак с човешки черти, но се движеше като течна. Смарагдовите очи проблясваха на прозрачното тяло, в което лунната светлина се отразяваше и пречупваше като от огледало и хвърляше наоколо нещо като светлинни зайчета. Подир туй цялата светлина се съсредоточи в смарагдовите очи и бе насочена навън като лазер. Лъчът попадна върху купчина сухи дървета, отдалечени на десетина стъпки, и мигновено ги подпали, така че те пламнаха в ослепителен огън.

Бен прикри очите си от светлината и после видя как огънят постепенно започна да се смалява, докато стана обозрим — колкото обикновен огън, запален в гората. Смарагдовите очи престанаха да светят. Котаракът потрепна в озарението си и се върна към предишната си форма. Седна на задните си лапи и строго погледна към Бен.

— Сега се надявам да си спомниш онова, което ти казах, че съм? — заяви той.

— Призматичен котарак — веднага отвърна Бен, припомнил си.

— Точно така. Мога да улавям светлината от всякакъв източник — дори и толкова далечен, колкото са осемте луни на тази земя. И мога да трансформирам тази светлина в енергия. Най-прости физични закони всъщност. Във всеки случай, притежавам способности, малко по-развити от твоите. Демонстрирах ти само малка част от тях.

Бен кимна бавно, започвайки да чувства известна неловкост.

— Готов съм да повярвам на думите ти.

Котаракът отиде по-близо до огъня и седна отново.

Нощните звуци стихваха и настъпваше тишина. Във въздуха се усещаше някаква напрегнатост.

— Бил съм по места, за които другите могат само да сънуват и съм видял онова, което се крие там. Много тайни познавам — котаракът сниши глас и започна да шепне. — Приближете по-близо до огъня, Ваше Величество Бен Холидей. Вижте колко топли.

Бен направи, както му бе казано, пред погледа на котарака. Неговите смарагдови очи сякаш заблестяха отново.

— Зная много за магьосници и изчезнали магически книги. Зная за черни еднорози и за бели, някои изчезнали, други открити. Зная дори и нещо за измамите, които могат да накарат едни същества да изглеждат различни от онова, което са — Бен се опита да го прекъсне, но котаракът предупредително изсумтя. — Не, Ваше Величество — изслушайте ме! В повечето случаи аз не съм склонен твърде много да приказвам, тъй че подобава да ме оставите да довърша! Ние, котараците, рядко казваме нещо, но винаги знаем много! Така е и в този случай. Аз зная твърде много, което е скрито за теб. Част от него може да ти е полезно, а друга не. Всичко е въпрос на преценка. Ала за да се отсеят нещата, е нужно време. А времето обвързва. Аз рядко се обвързвам. Но ти, както ти казах, успя да ме заинтригуваш и смятам да направя изключение за теб. Ами ти какво мислиш?

Бен не знаеше какво да мисли. Откъде можеше този котарак да знае за черните еднорози и белите? Откъде можеше да знае за изчезналите магически книги? Доколко всичко това не бяха празни думи, доколко имаха конкретно значение? Искаше му се да го запита, но знаеше, както знаеше, че е нощ, че котаракът няма намерение да му отговори. И той преглътна въпросите си.

— Ще дойдеш ли с мен тогава? — попита най-сетне той.

Котаракът примигна.

— Мисля по въпроса.

Бен кимна бавно.

— Имаш ли име?

Котаракът отново примигна.

— Имам много имена, точно тъй, както представлявам много неща. Името, което предпочитам в момента, е Еджууд Дърк. Можеш да ме наричаш просто Дърк.

— Приятно ми е да се запознаем, Дърк — каза Бен.

— Ще видим, дали е така — отвърна Еджууд Дърк с безразличие. Обърна се и приближи една-две крачки по-близо до огъня. — Нощта ме отегчава; денят е за предпочитане. Сега ми се ще да поспя.

Той направи няколко обиколки около малка тревиста площ, след което се настани и се сви на рунтаво кълбо. Обгърна го светлината на огъня и той отново заприлича на обикновен котарак.

— Лека нощ, Ваше Величество.

— Лека нощ — механично отвърна Бен. Той се чувстваше още натоварен от чувствата, които Дърк бе предизвикал в него. Размишляваше над думите на котарака и се опитваше да разбере доколко това създание наистина познава нещата и доколко само ги обобщава. Огънят пращеше и хвърляше искри в мрака и той приближи до него, за да се стопли. „Какъвто и да е случаят, Еджууд Дърк можеше да се окаже от полза, разсъди той и протегна ръце към огъня. Само ако можеше това странно създание да бъде не толкова изменчиво…“

И внезапно му хрумна една неподозирана възможност.

— Дърк, да не би да си дошъл да търсиш мен? — попита той.

— Ах! — тихо възкликна котаракът.

— Така ли? Съзнателно ли си дошъл да ме търсиш?

Той зачака за отговор, но Еджууд Дърк нищо повече не каза. Тишината от преди няколко минути отново започна да се изпълва със звуците на нощта. Напрежението му започна да го напуска. Пламъците обгръщаха сухото дърво и прогонваха горските сенки. Бен гледаше спящия котарак и изпитваше особено спокойствие. Не се чувстваше вече толкова самотен.

Задиша дълбоко нощния въздух и въздъхна. Нима наистина не беше самотен? Кого ли мисли, че може да излъже?

Все още не си беше отговорил на въпроса, когато най-сетне заспа.