Черният еднорог

ИЗДИРВАНЕТО

Малко подир обяд Бен и неговите спътници най-сетне спряха да бягат. Цялото небе бе потъмняло от буреносни облаци, които се носеха на изток откъм ливадите. Луните и звездите изчезнаха като издухани от внезапен вятър. Отекваха гръмотевици и светкавици прорязваха небето. Изля се пороен дъжд и помете цялата пустош пред себе си. Едва успяха да се шмугнат в гъста елхова горичка, когато всичко наоколо се скри от погледа в непроницаема мъгла и дъжд.

Групата се настани под гъстите клони на една ела и всички се загледаха в пороя през елховите иглички. Вятърът виеше сред дървета и шубраци и дъждът се лееше като из ведро. Всичко заглъхна освен ромонът на дъжда и горичката заприлича на остров сред мрака.

Бен седна, облегна се на ствола и се загледа в останалите, местейки поглед от един на друг.

— Аз съм Бен Холидей, както разбрахте — каза най-сетне той. — Наистина съм Бен Холидей.

Те се спогледаха въпросително и пак погледнаха него.

— Спаси ни, могъщи кралю — каза Филип след малко, като тихо простенваше.

— Да, спаси ни — молеше Сот.

Приличаха на удавени плъхове, с кална и сплъстена от дъжда козина и прокъсани дрехи, протягайки ръце към него.

— Престанете — уморено ги предупреди той. — Няма от какво да ви спасявам. Вече нищо не ви заплашва.

— Драконът… — започна Филип.

— Вещицата… — започна Сот.

— Те са далече и няма да тръгнат да ни гонят. Докато спрат да бълват огън един срещу друг и решат да се запитат какво е станало с нас, дъждът ще измие следите ни — той се опитваше да звучи по-убедително, отколкото се чувстваше. — Не се тревожете. Всичко ще бъде наред.

Буниън показа всичките си зъби и просъска. Той гледаше към Бен, както би могъл да гледа заблудено блатно влечуго. Абърнати пък изобщо не го и поглеждаше.

Куестър Тюс се прокашля. Бен го погледна, изпълнен с очакване, и магьосникът не знаеше какво да каже.

— Наистина е трудно — произнесе най-сетне той и загледа Бен с присвити очи. — Значи твърдиш, че ти си кралят? Вещицата и драконът Страбон са повярвали в това?

Бен бавно кимна.

— И историята, която ни разказа в Сребърния дворец, значи е истина? Преобразили са те с магия? Загубил си закрилата на медальона?

Бен кимна отново.

— Значи, Мийкс наистина се е върнал и е заел мястото ти, като е направил така, че да изглежда като теб?

Бен кимна за трети път.

Куестър се отпусна на земята така рязко, че едва не се натърти.

— Но как е станало това? — успя най-сетне да запита той.

Бен въздъхна.

— Тъкмо в това е въпросът, опасявам се.

Той отново разказа за своя сблъсък с Мийкс в спалнята си и как е бил преобразен като непознат. Стигна до момента, когато бе решил да тръгне на юг и да търси Уилоу.

— Оттогава я търся — каза накрая той.

— Нали ти казвах! — възкликна Абърнати. — Какво си ми казвал? — запита той и буха лекото му лице още повече се наежи.

— Че кралят не постъпва като краля! — направо излая Абърнати. — Че има нещо, което определено не е наред! Че нищо не е както трябва! Всъщност, магьоснико, казах ти дори нещо повече, ако се опиташ да си спомниш! — и той намести намокрените си от дъжда очила на носа си.

— Казах ти, че онези сънища няма да доведат до нищо добро. Предупредих те да забравиш за тях! — той внезапно се обърна към Бен като пророк, чиито видения са се осъществили. — И тебе те предупредих, нали? Казах ти да си стоиш в Отвъдната земя, където ти е мястото! Предупредих те, че Мийкс е твърде опасен! Но ти не ме чу, така ли е? Никой не пожела да ме чуе! И ето докъде ни докара това!

Той се изкашля, отърси ядно козината си и опръска всички.

— Съжалявам — промърмори, но в гласа му нямаше ни капка съжаление.

Куестър подсмъркна:

— Надявам се, че сега се чувстваш по-добре?

Бен реши да прекрати всякакви по-нататъшни разправии.

— Прав е Абърнати. Трябваше да го послушаме. Но така или иначе, не сме го послушали и станалото си е станало. Да не се връщаме назад. Добре поне, че отново се събрахме заедно.

— Голяма полза от това! — троснато промърмори Абърнати, все още кисел.

— Все е по-добре — опита се да бъде оптимистичен Бен.

— Шестимата заедно може да успеем да направим нещо повече, отколкото аз сам.

— Шестимата ли? — и Абърнати презрително погледна чупка гномите. — Вашата сметка излиза с двама повече от моята, Ваше Величество. Аз във всеки случай още не съм убеден, че сте кралят. Куестър Тюс се доверява малко прибързано. Веднъж вече ни измамиха, може да ни измамят отново. Откъде да знаем, че това не е поредният маскарад? Може да е някой от триковете на Мийкс.

— Няма откъде. Налага се да приемете думите ми на доверие, да ми повярвате и да слушате вътрешния си усет — въздъхна той. — Смятате ли, че Мийкс може да излъже както Страбон, така и Нощната сянка? Допускате ли, че мога толкова настоятелно да се представям за крал, ако всъщност не съм? — той замълча. — Смятате ли, че щях да продължа да нося това?

Той пъхна ръка под мантията си и измъкна потъмнелия медальон. Образът на Мийкс се открои на светлината на някаква далечна светкавица.

— А защо наистина още го носите? — тихо попита Куестър.

Бен поклати глава.

— Страхувам се да го махна. Ако е прав Мийкс, че махна ли медальона, ще умра, то кой тогава ще предупреди Уилоу? Тя изобщо не знае какво е станало. Не знае, че сънищата са ни били изпратени от Мийкс и че я грози опасност. Тя ми е твърде скъпа, Куестър. Не мога да я изоставя и да рискувам да попадне в капана като мен, без да има кой да й помогне.

Те се смълчаха, продължавайки да го наблюдават.

— Така е, Ваше Величество, не можете — съгласи се Куестър накрая. Магьосникът погледна към Абърнати.

— Истинският Бен Холидей дори и за миг не би го допуснал, нали така? — натъртено попита той. — Не и истинският Бен Холидей.

След мълчалив размисъл Абърнати въздъхна:

— И на мен така ми се струва — и стрелна с поглед Буниън, който поклати маймунската си физиономия одобрително. — Много добре. Останалите ви приемат за крал; така ще направя и аз.

— Оценявам твоя жест — увери Бен писаря.

— Но продължавам да мисля, че ние четиримата… — и той отново погледна към чупка гномите — … или шестимата, все едно — едва ли много ще ти помогнем! Какво могат да направят шестима души повече от това, което можеш да направиш и сам?

Всички обърнаха към него погледи, пълни с очакване. Той се загледа в мрачната дъждовна пелена зад тях, сви крака към гърдите си, за да се постопли и се опита да намери някакъв отговор.

— Бихме могли да открием Уилоу — отвърна накрая той. — Да й помогнем.

Те го гледаха безмълвно.

— Вижте. Третият сън е ключът към всичко, което се случи, а юздата е ключът към съня. Сега юздата е в Уилоу — това разбрахме. Страбон й я дал. В нея е, но какво ще направи тя с тази юзда?

— Какво, могъщи кралю? — нетърпеливо попита Филип.

— Да, какво? — повтори Сот.

— Тя ще ви я донесе, Ваше Величество — веднага отвърна Куестър. После замълча. — Или ще я занесе на онзи, когото взема, за вас.

— Точно така, Куестър — прошепна Бен. — Така й повелява сънят и тя точно това ще направи. Тя ще донесе юздата на мен. Но това няма да съм аз. Ще бъде Мийкс. С други думи, тя неволно ще се натъкне на Мийкс. А какво ще стане с нея тогава?

— Ние трябва първи да я открием — тихо промълви Куестър.

— Веднага, щом спре да вали — добави Абърнати.

Бен кимна.

— Шестимата заедно имаме повече шанс, отколкото може да има сам човек.

— Буниън ще има повече шанс от десет пъти по шест — прекъсна го Абърнати и пак кихна. — Май започвам да настивам — промърмори той.

— За пръв път Абърнати да е прав — възкликна Куестър, без да обръща внимание на укорителния поглед на кучето. — Един коболд може да открие всяка следа по-бързо и по-надалеч от който и да било човек. Ако има следа от момичето, то Буниън ще я открие — той погледна към коболда, който в отговор оголи всичките си зъби. — Буниън ще я намери — можем да разчитаме на това — той сви рамене. — Щом спре дъждът, разбира се.

Бен поклати глава.

— Не можем да чакаме толкова. Нямаме…

— Но се налага — предпазливо го прекъсна магьосникът.

— Но ние не можем…

— Налага се — хвана го Куестър за ръката. — Никаква следа не може да се открие в подобна буря, Ваше Величество. Трябва да имаме някакви знаци, които да следваме — бухалското му лице се наведе към Бен и в погледа му се появи топлота. — Ваше Величество, вие дълго сте пътували от Сребърния дворец дотук. Сигурно много сте преживели. Това си личи по вида ви, колкото и да е преобразен. Погледнете се само. Мокър сте до кости. Напълно сте изтощен. Дори и просяците изглеждат по-добре. Абърнати, какво ще кажеш?

— Приличате на развалина — съгласи се кучето.

— Е, както и да е, не изглеждате добре — опита се магьосникът да смекчи думите на кучето с усмивка. — Нуждаете се от почивка. Трябва да поспите. Има време да потърсим Уилоу.

Бен енергично тръсна глава.

— Не съм уморен, Куестър. Не мога…

— Мисля, че се налага — тихо каза магьосникът. Той махна с костеливата си ръка пред лицето на Бен и очите на Бен внезапно натежаха. Едва успяваше да ги държи отворени. Непреодолима умора го налегна и събори.

— Починете си, Ваше Величество — промълви Куестър.

Бен не искаше да приеме тази заръка, опита се да се изправи, но установи, че не може. Веднъж и магията на Куестър да се получи от първия опит. Бен се плъзна по грубия ствол на елата и се свлече върху боровите иглици. Спътниците му приближиха. Косматото очилато лице на Абърнати се надвеси над него иззад сенките. Зъбите на Буниън просветнаха като кинжали. Филип и Сот приличаха на неясни привидения, обзети от нерешителност, които мърмореха нещо, и бавно, но сигурно се отдалечаваха. Бен се чувстваше добре сред своите приятели. Те му вдъхваха сили и самоувереност. Бяха тук всичките, с изключение на Парснип — и Уилоу!

— Уилоу — прошепна той. Спомена името й и веднага заспа.

Сънува Уилоу и откровението, което му се яви, планините на Отвъдната земя — самотно търсене, което го теглеше, както магнит привлича желязо. Местата, през които минаваше, му бяха познати и в същото време непознати — обгърнати в слънце и сенки, които потрепваха мимолетно като водни отражения. Всичко наоколо му бе в движение, лишено от очертания и облик. Това бе самотно търсене, което изглеждаше безкрайно, и му се налагаше да прекоси долината открай докрай и обратно с бърза и уверена крачка, но в същото време без резултат.

Тласкаше го някаква удивителна и за него неотменна сила. Изпитваше необяснима потребност да намери силфидата. Страхуваше се за нея, без да разбира причината за своя страх. Копнееше отчаяно да я види, но нямаше причина да бъде толкова отчаян. Беше пленник на своите чувства и беше тласкан от тях въпреки разума. Долавяше присъствието на Уилоу, докато я търсеше, и това усещане мъчително го преследваше. Все едно, че го чака зад всяко дърво, зад всеки хълм и само още малко, и ще стигне при нея. Умората не му пречеше, твърде силен бе неговият порив.

След време започнаха да му се счуват гласове. Шепнеха му нещо отвсякъде — някои предупредително, други поучително. Счуваше му се Речния господар, който все още се съмняваше в самоличността на Бен и който, кой знае защо, страстно желаеше дъщеря му, която не обичаше и която също не можеше да го обича, да се намери. Чуваше Земната майка, която искаше от него да повтори отново обещанието, което й даде, да намери Уилоу и да й помогне, настоявайки да удържи това свое обещание. Счуваше му се самотният, неудачен ловец, който разказваше глухо за черния еднорог, за докосването, което му бе отнело душата. Чуваше гласа на Мийкс, зловещ и мрачен, който предвещаваше гибел, ако момичето и златната юзда му се изплъзнат.

Но Бен продължаваше да върви.

И тогава чу Еджууд Дърк.

Гласът на призматичния котарак го накара да забави ход и той внезапно си даде сметка колко безумно е това.

Намираше се сред горска полянка, студена и самотна — смесица от светлини и сенки, от сплетени над главата му клони и гъст мъх под краката му. Дърк бе застанал на една могилка сред поляната, спретнат, пригладен и загадъчен.

— Къде сте се втурнали така, Ваше Величество, Бен Холидей? — тихо попита Дърк.

— Трябва да намеря Уилоу — отвърна той.

— А защо трябва да я намерите? — настоя Дърк.

— Защото я заплашва опасност — отвърна той.

— И само за това ли? Той млъкна.

— И защото тя има нужда от мен.

— И само за това ли?

— Защото няма кой да й помогне.

— И само за това ли?

— Защото…

Думите, които търсеше, му се изплъзваха, както самата силфида. Той имаше наум точно определени думи. Но какви ли бяха тези думи?

— Ти полагаш твърде много усилия да направляваш живота си — заяви Дърк, едва ли не с тъга. — Правиш какво ли не за да подредиш отделните части на пъзела. Но не разбираш защо ги редиш. Животът не е само разум, Ваше Величество; животът е и чувство.

— Аз имам чувства — заяви Бен.

— Ти имаш волята да управляваш всичко — опроверга го Дърк. — Управляваш своето кралство, своите поданици, своята работа и своя живот. Ти всичко се опитваш да управляваш — и тук, както правеше някога и там. Ти властваш. Ти властваш като крал, както властваше като адвокат. В съдебната зала или в кралския двор — ти си оставаш такъв, какъвто си бил. Действаш и реагираш бързо и умело. Но не умееш да чувстваш.

— Опитвам се.

— Същността на магията е чувството, Ваше Величество. Животът се ражда от чувството, а магията се ражда от живота. Как би могъл да разбереш живота или магията, ако не умееш да чувстваш? Ти търсиш Уилоу. Ти търсиш с очи нещо, което очите не могат да видят. Търсиш със сетивата си нещо, което те не могат да възприемат. А трябва да търсиш със сърцето. Ето сега се опитай. Опитай се, и ми кажи какво си видял.

Той се опита, но всичко наоколо му бе потънало в мрак и нищо не се виждаше. Съсредоточи се дълбоко в себе си и откри непроходими пътища. Пред него се изпречваха препятствия, безформени и неясни. Той ожесточено се опитваше да си пробие път покрай тях, махаше с ръце, опипваше…

В този миг Уилоу се озова пред него като смътно видение, което внезапно си беше припомнил. Премина жива и гъвкава, лицето й шеметно красиво, тялото проникнато от копнеж. Горскозелената й коса се спускаше по крехките рамене и й стигаше до кръста. Кожата й бе обгърната в сребристобяло лъчение. Тя го погледна в очите и дъхът му спря така внезапно, че почувства болка. Усмихна му се топло и нежно и неизречените думи прозвучаха в съзнанието му като шепот. Никаква опасност не я застрашаваше, нямаше нищо неотложно. Тя бе в мир със себе си. Беше в хармония.

— Защо така сте се забързали, Ваше Величество, Бен Холидей? — повтори въпроса си Дърк някъде иззад мрака.

— Трябва да намеря Уилоу — отвърна Бен повторно.

— Защо трябва да я намерите?

— Защото…

И той отново не можа да намери точната дума. Сенките все повече се сгъстяваха. Уилоу започна да избледнява сред тях.

— Защото…

Тя избледня и споменът изчезна. Той с всички сили се опитваше да намери думите, които искаше да каже, но те продължаваха да му се изплъзват. Чувството за нещо неотложно и тревожно отново се върна — внезапно и упорито. Отново почувства, че силфидата е изправена пред реална опасност, породена сякаш от неговата нерешителност. Протегна ръка и се опита да стигне до нея, но тя вече беше твърде далеч, а той стоеше неподвижно.

— Защото…

Мракът се бе спуснал навсякъде и го обгръщаше в своята тъма, задушаваше го в своята необятност. Той постепенно излезе от състоянието си на съзерцание. Дърк беше изчезнал. От Уилоу бе останала само искрица светлина сред мрака, която все повече и повече се смаляваше…

— Защото… Уилоу!

Той се стресна от съня си и скочи, мокър от пот. Нощта обгръщаше Източните пустоши в тишина. Облаци покриваха небето, макар дъждът да бе престанал. Приятелите на Бен спяха спокойно наоколо — всички с изключение на Буниън. Буниън вече бе тръгнал да търси Уилоу.

Бен си пое дълбоко дъх, за да дойде на себе си. Сънят за Уилоу бе ясен и отчетлив в съзнанието му. Той издиша.

— Защото… я обичам — довърши той.

Това бяха думите, които бе търсил. И той разбра със страшна яснота, че тези думи са истината.

Остана буден подир това, сам с мислите си в мрачното мълчание на нощта. След известно време се постара отново да заспи. Когато се събуди, започваше да се зазорява. Небето отвъд зъберите на изток просветляваше и ставаше сивозлатисто. Буниън не беше се върнал. Останалите още спяха.

Той се обърна по гръб и се огледа наоколо. Всичко бе мокро след бурята. Изведнъж примигна изненадан. Еджууд Дърк удобно се бе настанил на един едър клон на елата, на няколко стъпки над главата му, свил лапи под гладкото си тяло, присвил очи срещу светлината.

Когато усети погледа на Бен, той отвори очите си.

— Добро утро, Ваше Величество — промърмори котаракът.

Бен се попривдигна на лакти.

— Добро утро, тъмно създание. Къде се изгуби?

— О, насам-натам.

— Май повече натам, отколкото насам! — сопна се Бен внезапно обзет от яд — Разчитах малко на помощта ти в Дълбокия свлек, когато ти толкова удобно изчезна! За малко вещицата да ме погуби! Вместо това ме завлече в бърлогата на Страбон и ме предложи на дракона за закуска! Но май не си се трогнал кой знае колко от това, а? Хиляди благодарности!

— Моля, моля — спокойно отвърна Дърк. — Още веднъж искам да ти напомня, че приех да те придружавам, а не да те охранявам. А и, както изглежда, не си пострадал особено в мое отсъствие.

— Но можех и да пострадам, по дяволите! — избухна Бен. Призляваше му вече от тоя котарак, който ту се появяваше, ту изчезваше като някой призрак. — Драконът можеше жив да ме опече, а ти и пръста нямаше да си мръднеш!

— Можеше, щеше, би могло — какво е можело и какво не е можело, не се знае — Дърк се прозя. — Престани да оседлаваш мъртви коне и се опитай да уловиш поне един жив.

Бен гневно го изгледа.

— В смисъл?

— В смисъл, че имаш по-важни дела от това да ме мъмриш за неща, които не съм направил.

Бен млъкна, спомнил си внезапно своя сън, онова, което търсеше, златната юзда, черния еднорог, Мийкс и целия останал пъзел, който все още не разбираше. Ах, и Уилоу! Мислите за силфидата изтикаха всички останали мисли на заден план. Аз я обичам, каза си той, сякаш изпитваше звученето на тези думи. Те го изпълваха с невероятно утешение.

— Има някои теории, които твърдят, че нашите сънища са проявление на подсъзнателните ни мисли и желания — разсъждаваше Дърк, сякаш изнасяше импровизирана лекция. — Сънищата обикновено не предават точно събитията, които са формирали нашите мисли и желания, но доста живо демонстрират чувствата, които се крият у тях. В сънищата си ние се озоваваме в причудливи ситуации и несвързани събития и сме склонни често да не обръщаме внимание на тези сънища — такава е съзнание има зърно истина за нас самите, която трябва да бъде разбрана — истина, която не сме разбрали в будно състояние и която настоява да бъде разбрана, явявайки ни се по време на сън.

Той замълча, за да подсили ефекта на думите си.

— Любовта понякога е такава истина.

Бен се изправи и се вгледа в котарака, който се бе превъплътил във философ, след което поклати глава замислено.

— Това всичко във връзка с Уилоу ли е? — попита той.

Дърк примигна.

— Разбира се, понякога сънищата лъжат и истината може да се открие само когато сме будни.

— Както моя сън за Майлс ли? — разговорът се стори на Бен ненужно заплетен. — Защо поне веднъж не кажеш направо, какво мислиш?

Дърк отново запримига.

— Защото съм котарак.

— О, разбира се — обичайният отговор.

— Защото някои неща човек трябва просто сам да разбере.

— Правилно.

— Нещо, което ти не се оказа способен да правиш, опасявам се.

— Определено не.

— Въпреки непрестанните ми усилия.

— Хъммммм — Бен изпита непреодолимо желание да унищожи това чудовище. За да подтисне това си желание, той се загледа в спящите си приятели. — Защо ли никой още не се е събудил? — запита се.

Дърк също ги погледна.

— Може би са много уморени — предположи сговорчиво котаракът.

Бен сурово го изгледа.

— Какво си направил — може би си използвал магия? Вълшебна магия ли използва? Както Куестър направи с мен? Това си направил, нали?

— Само малко.

— Но защо? Защо си си правил този труд?

Котаракът демонстративно не му обърна внимание. Започна да се ближе и се занимава с това, чак докато стана напълно чист, като внимателно изблиза цялата си козина наобратно и после я приглади отново.

Чак след това се обърна към Бен и смарагдово зелените му очи проблеснаха на слабата предутринна светлина.

— Целият проблем е, че ти не искаш да ме чуеш. Аз ти казвам всичко, което трябва да знаеш, но ти не чуваш. Наистина е много жалко — и той дълбоко въздъхна. — Приспах приятелите ти, за да ти демонстрирам един последен урок, свързан със сънищата. До голяма степен, за да разбираш онова, което става, трябва да умееш да разбираш своите сънища. Сега наблюдавай какво ще стане, когато приятелите ти се събудят. Но този път, много те моля да внимаваш. Вече започвам да губя търпение с теб.

Бен направи гримаса. Еджууд Дърк се настани на задните си лапи и те двамата зачакаха да видят какво ще се случи. След малко се размърда Куестър Тюс, после Абърнати и най-сетне гномите. Един след друг те разтъркаха очи, за да прогонят съня и се изправиха.

Тогава видяха Бен, а най-вече Дърк.

— О, добро утро, Ваше Величество. Добро утро, Дърк — лъчезарно ги поздрави Куестър. — Надявам се да сте спали добре?

Абърнати промърмори нещо от рода на това, че котараците са нощни създания и нямат нужда от сън, та дори и призматичните котараци, тъй че няма защо да се тревожим за тях.

Филип и Сот изгледаха Дърк, както биха погледнали дългоочакван обяд, и не проявиха нито следа от страх.

Бен зяпна от удивление, докато разговорите около него продължаваха така, сякаш присъствието на котарака е нещо напълно нормално. Никой не изглеждаше изненадан от появата му. Куестър и Абърнати се държаха така, сякаш го бяха очаквали. Гномите се отнасяха към него като при първата им среща с Дърк, сякаш не помнеха, какво им бе струвал опитът да го нападнат.

Бен се позаслуша в приказките наоколо и после обър[???]

— Какво…?

— Сънищата им, Ваше Величество — с шепот го прекъсна Дърк. — Аз ги накарах да ме разберат в сънищата си. В тези сънища те ме видяха реален и затова ме приемат такъв. Не разбирате ли? Понякога истината е просто онова, за което я приемаме — както в будно състояние, така и на сън.

Бен не разбираше. Слушаше всичко с най-голямо внимание, но продължаваше да не разбира. Какъв ли бе смисълът на всичко това и какво общо имаше то с него?

Но сега нямаше време да мисли по този въпрос. Абърнати излая — и всички погледнаха към него. Между клоните на елите се появи не някой друг, а Парснип! Подире му вървеше Буниън, и двамата прогизнали сякаш от бурята, и двамата разтеглили своите грозни и озъбени усмивки от ухо до ухо. Бен застина на място. Та нали Парснип бе тръгнал да охранява Уилоу! Той се отърси от вцепенението си и побърза заедно с Куестър и Абърнати да посрещне тези дребни жилави твари. Суровият, подозрителен поглед, който Парснип му отправи, го накара да спре на място. В края на краищата Парснип не можеше да го разпознае, тъй че Бен отстъпи назад по настояване на Куестър. Куестър и Буниън поговориха малко на онзи груб, непонятен език на коболдите, прекъсвани от време на време от Парснип, след което Куестър бързо се обърна към Бен:

— Парснип е охранявал Уилоу през цялото време, след като тя тръгна от Сребърния дворец, Ваше Величество, точно както му беше заповядано — чак до вчера. Тя сама го е освободила без никаква причина. Той отказал да я остави, но тя използвала вълшебна магия и се измъкнала. Дори и един коболд не може да остане с една силфида, ако тя самата не желае това. Сдобила се е със златната юзда и… е тръгнала да търси черния еднорог — бухалското му лице потръпна под погледа на Бен и той тревожно запридърпва бялата си брада. — И аз не разбирам, Ваше Величество, това нейно решение, както и Парснип. Тя явно е решила да не донесе юздата на вас, въпреки повелята на съня й!

— Къде е тя сега? — попита гласно той. Куестър поклати глава.

— Следата й води на север, към Мелкор — той се подвоуми. — Буниън твърди, че е тръгнала, изглежда, към Мърук!

Към Мърук ли? Там, където бяха скрити изчезналите магически книги? Но защо ли е решила да върви нататък? Бен се почувства невероятно напрегнат.

— Има и още нещо, Ваше Величество — вметна Абърнати напълно сериозно, като не обърна внимание на това, че Куестър го дръпна за ръкава на мантията. — Страбон и Нощната сянка са тръгнали по дирите й — тръгнали са да търсят вас, Уилоу и юздата. А се говори също, че и някакъв демон — огромно хвърковато създание, което не се спира пред нищо, обикаля из цялата долина. Снощи Буниън го е видял.

— Любимецът на Мийкс — прошепна Бен, като си спомни чудовището, което се бе появило по време на танца на нимфите пред Речния господар и ги беше унищожило. Лицето му се изопна. Веднага забрави и Еджууд Дърк, и проблемите на сънищата. Единствената му мисъл бе за Уилоу.

— Аз трябва да я открия преди тях — заяви той и му се стори, че гласът му отекна глух, докато се бореше с обзелия го страх. — На всяка цена. Тя може да разчита само на нас.

Всички се размърдаха. Абърнати излая срещу чупка гномите. Куестър хвана Бен за ръка и се опита да го успокои.

— Ще я открием, Ваше Величество. Можете да разчитате на това.

И те бързо се отправиха към пустошите — непознатият-крал, магьосникът и писарят, коболдите и гномите.

Еджууд Дърк седеше притихнал и гледаше подире им.

Уилоу усещаше по лицето си пладнешката горещина, проникваща между гъстите горски листа и почувства внезапна жажда. Тя предпазливо заобиколи една огромна скала, която се изпречи пред нея по склона, който ставаше все по-отвесен. Изкатери се до полянка с високи треви и шубраци, които преминаваха в далечината в сенчеста елхова горичка, и спря, за да се огледа назад. В подножието се простираше Отвъдната земя — неравна панорама от поля и гори, хълмове и равнини, реки и езера, сини и зелени пространства с пастелни цветове, разпилени тук-таме като паяжина. Долината бе озарена от слънчевата светлина на безоблачното синьо небе и всички цветове бяха ослепително ярки.

Уилоу въздъхна. Изглеждаше невероятно, че в ден като днешния е възможно нещо да не бъде наред.

Вече беше навлязла дълбоко в Мелкор, отминала широколистните гори в началото, високите иглолистни склонове и сега се изкачваше нагоре към върховете. Този ден слънцето силно припичаше, особено където нямаше сянка, и Уилоу бе много жадна. Тя не носеше вода, разчиташе на инстинкта си, за да намира каквото й е необходимо. Но откакто излезе от гористите склонове нагоре, през последните няколко часа инстинктът й бе изневерил, и ето, че сега отново чувстваше, че наблизо има вода.

Въпреки това, продължи още известно време да гледа към долината, потънала в съзерцание. Далече, далече на юг съзираше обгърнатия в мъгла остров, където се намираше Сребърният дворец, и това й напомни за Бен. Искаше й се той да е тук с нея или поне да разбере защо тя не е там с него. Стоеше загледана към долината и се чувстваше сам-самичка в целия свят.

Но какво ли наистина правеше тук? Юздата, поставена във вълнен вързоп и преметната през дясното й рамо, й се стори огромен товар и тя я свали и взе в ръце. Един слънчев лъч просветна ярко в златото, което се подаваше от вързопа. Златната юзда тихо издрънка. Тя я зави отново и я премести на другото си рамо. Бе по-тежка, отколкото предполагаше. Нагласи я внимателно и напрегна всичките си сили. Имаше късмет, че драконът се бе съгласил да й я даде. Вярно се бе оказало, че всички вълшебни песни, мелодии, сълзи и смях крият в себе си някаква магия. Страбон се оказа омагьосан. А тя все още не можеше да се начуди, че планът й е успял. Още й се струваше загадка това, че бе предчувствала, какво ще стане. Напоследък я водеха само сънищата, виденията и предчувствията, като отбрулен лист, който се носеше по вятъра.

Миналата нощ отново й се яви особен сън. Тя си го спомни и се намръщи, на гладкото й красиво лице легна сянка на грижа. Снощният сън се отнасяше до Бен.

Повей на вятъра отметна назад дългите й до кръста коси и разхлади кожата й. Жаждата й се върна, но тя остана още миг, замислена за своя крал. И този път сънят й бе много странен — смесица от реалност и свръхреалност, възел от страхове и надежди. Отново й се бе явил черният еднорог, скрит сред сенки и дървета, този път не демон, а преследвано същество, уплашено и самотно. Беше се страхувала от него, но сега се разплака от ужаса, който видя в очите му. Не се знае от какво бе така уплашен, но погледа, който й отправи, бе недвусмислен. „Ела при мен — шепнеше той. — Откажи се от това твое намерение да носиш златната юзда в Сребърния дворец на твоя крал. Недей да бягаш от демона, за който ме смяташ, а се опитай да откриеш истината за онова, което съм. Уилоу, ела при мен.“

Всичко това бе казано с един-едничък поглед, ясен и красноречив — бе сън, но същевременно и реалност. И ето, че тя тръгна, разчитайки на инстинкта си на вълшебно същество, както винаги, защото вярваше, че само този инстинкт не може да я подведе. Пренебрегна повелята на първия сън, според която трябваше да иде при Бен и вместо това, тръгна да търси…

Да търси какво? Истината ли?

— Защо всички тези сънища са толкова различни? — тихо се питаше тя. — Защо ме объркват така?

Слънцето блестеше в далечните води и горските листа потрепваха на вятъра, но отговорите не идваха. Тя вдъхна дълбоко и се обърна. Горските сенки я привличаха и тя се остави да я погълнат. Неочаквано си даде сметка, че Мърук е съвсем наблизо — на не повече от няколко километра отвъд върха, който изкачваше. Това само й се мярна в ума, но бе веднага забравено. Отмина обширната ивица слънчева светлина и навлезе в сенчеста горичка, където се поразхлади. Беше свърнала обратно под елите и боровете, за да потърси вода, защото знаеше, че там някъде има. Откри я бързо. Това беше малко ручейче, което се процеждаше от скалите в един вир и отново закриволичваше надолу по камънаците. Внимателно постави юздата на земята до себе си и се наведе да пие. Водата й се стори вкусна и приятно освежи пресъхналото й гърло. Дълго остана наведена в тишината.

Изнизаха се няколко минути. Когато отново вдигна глава, черният еднорог стоеше насреща й.

Тя спотаи дъх и застина на мястото си. Еднорогът беше само на десетина крачки от нея, наполовина в сянка, наполовина в бялата, процеждаща се слънчева светлина. Това бе изящно, възхитително видение. Нежното му тяло бе ефимерно като любовен спомен, присъствието му възхитително озаряваше всичко наоколо като дъга. Създанието я гледаше, без да помръдва. Черното му като абанос тяло с кози крака и лъвска опашка, огнените зелени очи, безсмъртният живот, който се криеше в него — всичко това не можеше да се предаде от всичките песни на всички певци през всички епохи в света.

Уилоу остана потресена, с оголена душа. Сърцето й никога не бе виждала еднорог и дори не бе допускала нещо подобно. Сълзи се появиха в очите й и тя преглътна разчувствана.

— Колко си красив — промълви.

Тези думи бяха изречени толкова тихо, че само тя можеше да ги чуе. Но еднорогът кимна в отговор и витият му рог се озари от светлината на магията. Зелените очи я гледаха, озарени от бликащата му жизненост. Уилоу се почувства като омаяна. Тя, без да гледа, протегна ръка към юздата, която лежеше на земята до нея.

„0, аз така те желая — помисли си тя. — Ти трябва да бъдеш мой!“

Но очите на еднорога я приковаваха на мястото й и тя не можеше дори да помръдне. Тези очи я държаха като хипнотизирана и й шепнеха нещо от съня.

„Тръгни след мен — казваха й те. — Открий истината за мен.“

Топлата вълна на спомена я заля, а после студени тръпки я побиха. Споменът бе запечатан в очите й, в съзнанието й, в сърцето й. Погледна малкото ручейче, което шуртеше и бълбукаше сред камъните в горската тишина и то й се стори огромно като река, която не може да премине. Заслуша се в песента на птиците сред дърветата, които пееха радостни и светли песни и й се стори, че всички тайни на душата й се разкриват в тях.

Магична енергия я заливаше на вълни с неподозирана настойчивост. Тя не принадлежеше вече на себе си; сега принадлежеше на еднорога. Беше готова на всичко заради него. На всичко.

В следващия миг него вече го нямаше, изчезнал бе също така внезапно и безследно, сякаш никога не го е имало. И тя наистина се питаше дали го е видяла. Гледаше към мястото, където бе стоял еднорогът и където светлината и сенките се кръстосваха, и се опитваше да превъзмогне острата болка, която изпитваше.

Нима бе видяла този еднорог? Истина ли бе, че го е видяла? Дали е бил истински?

Въпросите я замаяха. Не можеше да помръдне. После бавно, с голямо усилие се изправи на крака, прехвърли през рамо златната юзда и пое с тиха решителност.

Вървя и търси през целия ден. Не толкова че търсеше, колкото следваше нещо, което я водеше по някакъв необясним начин. Изкачваше се сред скалите, дърветата и шубраците, които застилаха неравните склонове на Мелкор и търсеше нещо, което може би не съществува. На няколко пъти й се стори, че вижда черния еднорог като в мигновен проблясък — абаносовочерното му тяло, смарагдовозелените очи, вития рог озарен от магията. И през ум не й мина, че нещо може да я подведе. Тя вървеше като в някакъв блян, без да съжалява за нищо. Знаеше, че еднорогът е там, че всеки миг ще го достигне. Чувстваше, че я чака, усещаше, че я наблюдава. Не разбираше какво иска от нея, но беше сигурна, че има нужда от помощ.

Нощта я завари на километри от Мърук, изтощена и все още сама. Беше прекосила гората покрай древната, рухнала крепост. Беше се връщала на няколко пъти по собствените си стъпки. И не бе по-близо до черния еднорог, отколкото когато го видя за първи път, но вярваше повече от всякога, че ще го намери. Призори ще опита отново.

Легна да спи на завет под една брезова горичка, гушнала златната юзда, увита във вълнения вързоп, до гърдите си и нощната прохлада я обгърна. Постепенно дневната горещина се разсея и изтощението я напусна. Тя необезпокоявано заспа и отново й се яви сън.

Тази нощ сънува десетки бели еднорози, които бяха оковани във вериги и умоляваха да ги пуснат на свобода. Бе цялата обзета от треска и не можеше да се освободи. Сякаш треската я бе оборила и тя не можеше да се излекува.

Иззад околния мрак едни огненозелени очи я наблюдаваха през цялата нощ.

Бен Холидей и неговите приятели също прекараха нощта в Мелкор, макар и все още далеч от Мърук и Уилоу. Разположиха се малко над хълмовете, които извеждаха към планината, и бяха доволни, че са успели да стигнат дотам. Голяма част от деня те вървяха през пустотите и едва късно следобед и вечерта поеха по пътеките в попаднаха на следите на Уилоу едва по залез слънце и Бен се надяваше да я стигнат още същия ден. Едва когато напълно се стъмни и Куестър помоли Бен да бъде разумен, те временно прекратиха търсенето си.

Веднага на следния ден поеха отново и малко преди обяд групата се озова на миля под Мърук. Тогава настъпи объркване.

Объркването бе пълно. На първо място, следите на Уилоу водеха към Мърук. След като тя не бе отишла да занесе златната юзда на Бен — или на Мийкс, който се представяше за Бен — не се знаеше какво смята да прави с нея. Вероятно бе тръгнала да търси черния еднорог. Но защо ли е решила да постъпи така, щом бе сънувала еднорога като демонично същество, което я застрашава? Та нали тя още не знаеше, че сънят й е бил изпратен от Мийкс? Ясно бе само едно — че тя се е насочила право към Мърук, мястото, където според съня на Куестър, се намираха изчезналите магически книги и където той фактически ги бе намерил.

На второ място, коболдите установиха, че Уилоу на два пъти се бе връщала обратно по стъпките си. Силфидите бяха вълшебни същества, които не можеха да се заблудят, а това означаваше, че тя или търси нещо, или следва нещо. Но по нищо не можеше да се разбере какво би могло да е то.

На трето място, Еджууд Дърк все още отсъстваше. Никой не бе виждал котарака, откакто тръгнаха на път преди две денонощия, след завръщането на Буниън и Парснип, за да намерят Уилоу. Досега Бен не беше обърнал внимание на отсъствието на Дърк, защото цялото му внимание бе насочено към това да намери Уилоу. Но когато се изправи пред другите загадки, той почти инстинктивно се огледа за Дърк, вероятно с надеждата да получи от животното поне веднъж пряк отговор. Ала от Дърк нямаше и следа.

Всичко това ставаше, докато вървяха. Никой измежду тях не можеше да направи нищо, за да се изясни объркването тъкмо в момента и затова той нареди просто да продължат пътя си.

Към обяд вече бяха заобиколили целия Мърук и за четвърти път се натъкнаха на следите на Уилоу. Този път тя бе започнала да се отдалечава от древната крепост. Буниън няколко минути проучва следите й, почти забил лице в пръстта в усилие да ги разгадае. Накрая заяви, че не може да каже кои от следите са последни. Всички му се струваха твърде пресни.

Членовете на малката дружинка спряха и се спогледаха, не знаейки какво да решат. Лицата на Бен и Куестър бяха покрити с капчици пот, а чупка гномите хленчеха, че са жадни. Абърнати дишаше тежко. Всички бяха потънали в прах. Присвиваха очи на ослепителната слънчева светлина и лицата им се гърчеха и изопваха от притеснение. Бяха уморени и изнервени и отегчени до смърт от това да обикалят и да тъпчат на едно място.

Макар и да нямаше търпение да продължат, все пак Бен неохотно трябваше да склони да спрат за обяд и за кратка почивка, но тъкмо в този миг силен трясък прогърмя наблизо. Някакъв камък се беше откъртил и паднал. Трясъкът идваше откъм Мърук.

Той погледна към останалите с безмълвен въпрос, но изглежда никой нямаше мнение.

— Все пак можем да проверим — заяви Бен и решително тръгна да проверява, а останалите го последваха с различен ентусиазъм.

Проправяха си път нагоре между шубраците и дърветата и рухналите стени и кули на Мърук се изпречваха от време на време пред очите им, в пролуките между клонаците. Парапетите се очертаваха на фона на небето, проядени и изпочупени, а прозорците зееха като празни дупки. Сред сенките се стрелкаха прилепи и пищяха пронизително. Продължаваха да чуват трясъци някъде напред, сякаш нещо яростно се мъчеше да се освободи от някакъв капан. Минутите се нижеха. Малката дружинка приближи хлътналите порти на крепостта.

Трясъците бяха престанали.

— Нещо тук не ми харесва — мрачно заяви Абърнати.

— Ваше Величество, май трябва… — започна Куестър Тюс, но млъкна, когато видя неодобрението, изписано на лицето на Бен.

— Май трябва да видим какво става — довърши изречението му Бен.

И Бен ги поведе, последван на крачка от коболдите и от всички останали. Влязоха през портите, пресякоха обширния външен двор и се промъкнаха през прохода, който извеждаше от вътрешната стена към вътрешния двор и основните постройки. Проходът беше дълъг и тъмен и миришеше на гнило. Бен сбърчи нос от отвращение и забърза напред. Все още цареше пълна тишина.

Бен стигна края на тунела десетина крачки преди всички останали и вече започваше да си мисли, че е трябвало да постъпи по-предвидливо и да изпрати Буниън да огледа всичко преди него, когато зърна каменния гигант. Той бе огромен и грозен, безформено грубовато чудовище, което наподобяваше Херкулес в началния етап на работата на някой скулптор-новак. Първоначално му се стори подобие на гротескна статуя, разположена в средата на вътрешния двор посред купчина камъни. Но в следващия момент статуята се размърда, обръщайки се с тромаво усилие, като издаваше звук, приличен на триене на камъни, тъй че веднага стана ясно, че е жива.

Бен зяпна изумен, без да разбира напълно какво става. От тунела зад него внезапно се надигна тътен и останалата част от групата фактически връхлетя отгоре му, за да се измъкне колкото се може по-бързо. Чупка гномите вече не хленчеха, а виеха като ранени котки. Абърнати и Куестър крещяха в един глас, а коболдите съскаха, оголили зъби, определено враждебни. На Бен му трябваше известно време да разбере, че реагират така не на това, което виждат напреде си, а на нещо, което бяха видели отвъд тунела.

Бен проточи врат и хвърли поглед отвъд ужасената група. Друг каменен гигант се бе вмъкнал през прохода и тромаво приближаваше към тях.

— Ваше Величество, това е флинт! Ще ни премаже всичките, ако му позволим да приближи…! Ахххх! — В този момент той зърна и втория гигант, който настъпваше към тях. — Двама са! Бягайте, Ваше Величество! Оттук!

Коболдите вече бяха тръгнали напред, повели групата през двора към един вход, който водеше право в крепостта. Първият флинт се бе присъединил към втория и двамата ги подгониха, тътрейки се като булдозери.

Дружината се втурна през входа и се впусна нагоре по едно стълбище.

— Какво е това флинт? — обърна се Бен към Куестър, докато бягаха. — Не помня да си ми казвал нещо за флинтовете!

— Сигурно не съм, Ваше Величество — призна Куестър задъхан. Мантията се заплете в краката му и той едва не падна. — Да му се не види! — изправи се и бързо продължи. — Флинтовете са мутанти — създадени от древната магия каменни чудовища, на които е вдъхнат живот. Много опасни! Навремето са били часовои на тази крепост, но аз си мислех, че са унищожени още преди векове. Магьосниците са ги създали. Те не мислят, не се хранят, не спят и имат слабо зрение и обоняние — ала чуват всичко. Създадени са били, за да охраняват Мърук от нападатели, но това, разбира се, е било много отдавна, и кой знае какво смятат, че е тяхното предназначение сега. Изглежда са готови да смажат всичко. — Ух! — той забави ход и наистина се замисли. — Странно е, че не налетях на тях, когато бях тук миналия път.

Бен го стрелна с поглед и го издърпа напред.

Изкачиха се до горното стъпало на стълбата и излязоха на обградена с парапет площадка, с размерите на тенис корт. Цялата бе застлана с недялани камъни. Оттук имаше само един изход — по стълбище, което се спускаше надолу в отсрещния край. Всички се втурнаха натам като един.

Когато стигнаха, установиха, че е задръстено от камъни и дървета.

— Предупредих ви, че тук нещо не ми харесва! — заяви Абърнати с лай, който учуди всички.

Флинтовете се появиха от отсрещното стълбище, бавно се огледаха наоколо и се затътриха към тях. Буниън и Парснип излязоха пред останалите, за да ги пазят.

Сега Бен на свой ред сграбчи Куестър.

— Коболдите не могат да спрат тези създания, по дяволите! Измисли някаква магия!

Куестър бързо пристъпи напред с развята мантия. Високата му фигура се клатеше, сякаш всеки миг ще се препъне. Промърмори нещо неясно, издигна ръце към небето, след което рязко ги спусна. Изневиделица изникнаха призрачни фунии, които всмукаха камъните от настилката и ги запокитиха към каменните чудовища. За съжаление, фуниите изхвърлиха някои от камъните и назад към Куестър. Чакълът се удари във флинтовете, без изобщо да ги засегне. Но съвсем не стана така с Куестър; магьосникът се свлече в безсъзнание и окървавен.

Бен и коболдите се спуснаха да помогнат на магьосника. Флинтовете продължаваха да се тътрят напред и камъните се трошаха под краката им като сухи съчки.

Бен коленичи разтревожен.

— Куестър! Ставай! Нужен си ни! — той отчаяно удряше магьосника по лицето, разтриваше китките му и целия го разтърсваше. Куестър не се и помръдваше. Бухалското му лице бе пребледняло под стичащата се кръв.

Бен отново скочи на крака. Може би всеки поотделно беше достатъчно пъргав, за да се изплъзне от каменните чудовища. Може би. Но това можеше да стане преди Куестър да пострада. Сега вече никой не би се опитал да се измъкне без магьосника, защото не можеха да го изоставят по никакъв начин. Бен се вкопчи в медальона като обезумял, но веднага го пусна. Беше безсмислено. Медальонът му сега бе превърнат от Мийкс в непотребна имитация. Магията не можеше да им помогне, не можеха да призоват и Паладин на помощ.

Но той трябваше да стори нещо!

— Абърнати!

Той усети хладния нос на кучето близо до ухото си.

— Ваше Величество?

— Тези създания нямат зрение, обоняние и вкус — но имат слух, нали така? Сигурно могат да чуят всичко? Дори и в околностите на Мърук, така ли?

— Доколкото зная, флинтовете могат да чуят карфица, паднала на петдесет крачки от тях, макар аз често…

— Остави лекциите сега! — Бен дръпна кучето и го погледна в лицето. Вгледа се отблизо в косматото му лице, в очилата му проблесна слънчев лъч.

— Можеш ли да излаеш в горно до? Абърнати неразбиращо запримига.

— Ваше Величество?

— Горно до, по дяволите — можеш ли да изръмжиш достатъчно силно, че да постигнеш горно до? — Флинтовете вече бяха на десетина крачки от тях. — Е, можеш ли?

— Не разбирам…

— Да или не!

Той хвана писаря и го разтърси. Абърнати отдръпна муцуна и излая право в лицето на Бен.

— Да!

— Направи го тогава! — викна му Бен.

Целият покрив се тресеше. Чупка гномите отново се бяха вкопчили в Бен и крещяха:

— Велики кралю, могъщи кралю! — и виеха в хор като паднали души.

Коболдите бяха приклекнали срещу него, готови за скок. Флинтовете се носеха насреща им като танкове.

И тогава Абърнати започна да вие.

Постигна горно до от първия път и така страшно зави, че заглуши чупка гномите и направо накара коболдите да зяпнат. Воят му се изви и разнесе навсякъде и на всички направо вътрешностите им се обърнаха. Флинтовете спряха, вдигнаха огромните си ръце и започнаха да се налагат по главите, опитвайки се напразно да се спасят от крясъка. Воят ги преследваше неумолимо — Бен никога не би и повярвал, че Абърнати е способен на толкова продължителен, убийствен лай — и през цялото време флинтовете се налагаха по главите просто се разтърсиха и се разпаднаха. Главите, ръцете, торсовете и краката им се разчлениха и превърнаха в купчина камъни. Вдигна се прах и отново се уталожи, но нищо не помръдваше.

Абърнати престана да вие и настъпи напрегнато мълчание. Писарят бе целият настръхнал и мяташе към Бен погледи, в които се четеше неприкрита ярост.

— Никога не са ме унижавали така, Ваше Величество! — изръмжа той. — Да вия като истинско куче! Не съм и допускал, че мога да падна толкова ниско!

Бен се изкашля.

— Ти ни спаси живота — просто каза той. — Това е, което направи.

Абърнати искаше да каже още нещо, но млъкна и само продължи безмълвно да хвърля яростни погледи. Накрая си пое дълбоко дъх, издиша, поизправи се, подуши въздуха с неприязън и каза:

— Веднага, щом си върнем магическите книги, първото, което ще направиш, ще е да ме превърнеш отново в човешко същество!

Бен бързо се опита да скрие усмивката си, която можеше да го изложи.

— Съгласен съм. Това ще е първото, което ще направя.

Те бързо приповдигнаха Куестър Тюс и го свалиха обратно по стълбището, след което напуснаха Мърук. Не срещнаха никакви други флинтове. Бен си помисли, че сигурно тези двата са били последните по рода си, докато бързо се оттегляха сред дърветата.

— И все пак наистина е странно, че първия път Куестър не ги е срещнал — повтори си той гласно забележката на магьосника.

— Странно ли? Едва ли е толкова странно, като се има предвид, че е възможно Мийкс да ги е поставил там след като е получил книгите, за да не позволи на никой да се върне в крепостта! — изръмжа Абърнати. Той дори и не поглеждаше към Бен. — Предполагах, Ваше Величество, че и сам можете да достигнете до този извод!

Бен прие упрека му мълчаливо. И да е можел да стигне сам до този извод, не беше стигнал. Не можеше да разбере защо Мийкс си е правил труда да постави охрана в Мърук. Та нали най-сетне изчезналите магически книги бяха на негово разположение!

Остави и този въпрос при купчината въпроси, на които нямаше отговор, и се зае заедно с останалите да положат Куестър на някоя сенчеста полянка. Парснип избърса праха и кръвта от лицето на магьосника и му помогна да дойде на себе си. След известни грижи Куестър се възстанови, Парснип се погрижи за раните му и малката дружинка отново пое.

— Този път ще вървим по следите на Уилоу — колкото и да са те — докато я открием! — решително заяви Бен.

— Ако я открием — промърмори Абърнати.

Но никой не му обърна внимание и те отново потеглиха.