Черният еднорог

КОТЕШКА ЛАПА

Бен Холидей дойде на себе си в една сенчеста горичка, която ухаеше на мъх и диви цветя. Птици пееха в дърветата и песните им бяха светли и жизнени. Малко ручейче се виеше сред полянка, обкръжена от дървета, и отново се скриваше сред тях. Тишината създаваше чувство на покой и усамотение.

Бен лежеше сред тревите, загледан в плетеницата клони на фона на безоблачното небе. През листата просветваха слънчеви лъчи. Повдигна се внимателно и забеляза, че дрехите му са подновени, а дланите и ръцете му са покрити със сажди. Прегледа се, за да види дали не е наранен. Не забеляза сериозни рани, а само натъртвания и драскотини. Ала изглеждаше така, сякаш се бе въргалял сред половин дузина огнища.

— По-добре ли сте, Ваше Величество?

Обърна се в отговор на познатия му глас и намери Еджууд Дърк, настанил се удобно върху голяма, покрита с мъх скала и внимателно изтегнал лапи. Котаракът сънливо запримига и се прозя.

— Какво е станало с мен? — попита Бен, когато разбра, че не се намира там, където е паднал; това не бе поляната, където беше изгубил съзнание. — Как съм се озовал тук?

Дърк се изправи, изтегна се и пак седна отново.

— Аз те пренесох. Използвах един трик, защото умея да използвам енергия, за да пренасям неподвижни обекти. Не биваше да те оставям да лежиш на онази поляна, която гореше от всички страни.

— Ами с другите какво стана? Къде е Уилоу и…

— Силфидата е с черния еднорог, предполагам. Не зная точно къде. А приятелите ти се разпръснаха на всички страни. Експлозията ги запрати във въздуха. Такава магия не е препоръчително да се използва. Жалко, че Мийкс не може да разбере това.

Бен запримига, за да преодолее замайването си и се вгледа в котарака.

— Мийкс разбра кой си, нали?

— Той разбра какво съм.

— О! Но как стана това, Дърк?

Котаракът се замисли над въпроса му.

— Магьосниците и призматичните котараци са кръстосвали пътищата си и преди, Ваше Величество.

— И то не като приятели, доколкото разбирам?

— Обикновено не.

— Той май се уплаши от теб.

— Той се плаши от много неща.

— Не е единствен.

— Ами какво стана с него?

— Нямаше защо да продължава тази битка и отлетя с демона си. Предполагам, че е отишъл да вземе магическите книги. Мисли си, че му трябва тяхната сила. И пак ще се върне. И тогава, струва ми се, ще ви преследва докрай. Добре е да сте готов предварително.

Бен направо се смръзна. Бавно се изправи, като чувстваше ставите си разхлабени.

— Трябва да намеря другите — каза той, опитвайки се да преодолее страха и отчаянието, които внезапно го бяха обзели. — Но как мога да сторя това, по дяволите! — опита се да тръгне, но главата му отново се замая и той се отпусна на едното си коляно. — По какъв начин мога да им помогна въобще? Ако не беше ти, с мен щеше да е свършено. Аз не мога да направя нищо. Чувствам се също както в деня, когато Мийкс ме изхвърли от двореца. Още не мога да разбера, защо никой не ме разпознава. Още не ми е ясно, как така Мийкс се е сдобил с медальона. Не зная защо му е потрябвал черния еднорог. Изобщо не разбирам какво става!

Дърк отново се прозя.

— Така ли?

Бен не го чуваше.

— Само едно ще ти кажа. Не мога да се оправя във всичко това сам. Изобщо не съм в състояние. Няма смисъл да се самозалъгвам — нужна ми е помощ. Смятам да постъпя, както трябваше да постъпя още в самото начало. Ще ида в мъглите, макар и без медальона, да се срещна с вълшебните същества. Ще постъпя, както по-рано. Ще отида да поискам от тях магическа способност, която да ми помогне да победя Мийкс. Те ми помогнаха, когато бях изправен срещу Нощната сянка; ще ми помогнат и срещу Мийкс. Трябва да ми помогнат.

— О, но това не е вярно, нали разбираш? — тихо каза Дърк.

— Вълшебните същества помагат само когато решат. И ти знаеш това, скъпи кралю. Винаги си го знаел. Не можеш да разчиташ на тяхната помощ. Можеш само да се надяваш на нея. Дали да ти помогнат или не, решават те.

— Няма значение — упорито поклати глава Бен. — Ще тръгна към мъглите. Когато ги открия…

— Ако ги откриеш — прекъсна го Дърк.

Бен млъкна и се изчерви.

— Нямаше да е зле да ми вдъхнеш малко кураж! Какво те кара да мислиш, че няма да ги открия?

Дърк го изгледа и започна да души нещо. Наоколо им пееха птици.

— Защото те не искат да ги намирате, Ваше Величество — каза накрая котаракът. Той въздъхна. — Те самите вече са ви намерили, както виждате.

Настъпи дълго мълчание. Бен и котаракът се гледаха без да отместват очи един от друг. Бен се прокашля.

— Какво?

Дърк полупритвори очи.

— Ваше Величество, кой мислите, че ме е изпратил?

Бен бавно седна на земята, кръстоса крака и отпусна ръце на скута си.

— Вълшебните същества ли са те изпратили?

— Искаш да кажеш защо един котарак? Защо не куче? Защо не лъв или тигър? Или може би някой друг Паладин? Това ли е смисъла на въпроса ти? — на Дърк му настръхна козината. — Е, котарак е онова, от което се нуждаеш и заслужаваш, скъпи ми кралю! Дори повече, отколкото заслужаваш! Бях изпратен, за да събудя твоето съзнание — да те накарам да мислиш! Не съм изпратен, за да те спасявам! Ако искаш да се спасиш, трябва да намериш спасението в себе си! Така е било винаги и винаги ще бъде!

Котаракът се изправи, скочи от скалата и закрачи към изумения Бен.

— Уморих се да се навъртам около теб. Казах ти всичко, което трябва да знаеш, за да се пребориш с магията, която е използвана срещу теб. Направих всичко, само дето още не съм ти напъхал носа в истината за това как стоят нещата, но последното не мога да направя! Не ми е позволено! Вълшебните същества никога не разкриват истината на смъртните. Но аз ти помагах да се спасяваш, когато животът ти бе в опасност, а това не бе чак толкова често, колкото си въобразяваше. Грижих се за теб и те насочвах, когато можех. Но най-важното, карах те да мислиш, а това на свой ред съхрани живота ти! — той млъкна. — Е, край на всичко това. Нямаш повече време за размишления!

Бен разтърси глава.

— Дърк, но аз не мога просто…

— Остави ме да довърша! — подвикна му котаракът. — Кога най-сетне хората ще се научат да изслушват котараците? — и той присви зелените си очички. — Вълшебните същества ме изпратиха да ти помогна, кралю, но ме оставиха сам да избирам как. Не са ми казвали нито какво да ти говоря, нито какво да правя. Не са ми казвали, защо смятат, че тъкмо аз мога да ти помогна. Това не е в стила на вълшебните същества — нито на котараците! Ние винаги сами решаваме как да постъпим и явно следваме повелите на живота. Играем игри, защото такава е нашата природа. Котешки игри или вълшебни игри, това е все едно. Той вдигна едната си лапа.

— Чуй ме сега добре. Никой не може да получи отговори на проблемите, пред които е изправен. На никого животът не му е поднесен като на сребърна тепсия — нито на котараците, нито на кралете! Ако искаш да разбереш истината за нещата, трябва сам да я откриеш. Ако искаш да разбереш, каквото не разбираш, трябва сам да го установиш. Ти си мислиш, че си затънал в неразрешими проблеми. Смяташ, че не можеш да се освободиш от тях. Отнели са ти самоличността, откраднали са ти кралството. Отвсякъде си обкръжен от врагове, приятелите са те напуснали. Тази верига от сложни обстоятелства е съставена от свързани брънки, Бен Холидей. Разбий една от тези брънки и веригата ще се разпадне! Ала в твои ръце е свредлото — не в мои, нито на някой друг. Ето, това се опитвам да ти кажа още от първия ден! Разбираш ли ме?

Бен бързо кимна с глава.

— Разбирам.

Дърк свали лапа.

— Надявам се. И още веднъж ти повтарям: магията, срещу която се бориш, е магия на измамата — огледало, което отразява истините така, че ги превръща в полуистини и лъжи. Ако успееш да видиш отвъд огледалото, ще можеш да се освободиш. А ако се освободиш, ще можеш да помогнеш на приятелите си. Ала ще трябва да побързаш!

Той се протегна, обърна се и тръгна, но след няколко крачки отново се обърна към Бен. Горската поляна бе стихнала и дори птиците в дърветата бяха млъкнали. Слънцето продължаваше да грее, като хвърляше сенки на листа и клони долу над поляната, и Бен и Дърк бяха целите нашарени.

— Черният магьосник се бои от теб, Бен Холидей — тихо му каза Дърк. — Той знае, че си близо до отговорите, които са ти нужни, за да се освободиш, и ще се опита да те унищожи преди да е станало това. Аз ти подсказах как да намериш отговорите, които могат да го унищожат. Използвай това. Ти си интелигентен човек. Ти си човек на закона, човек на правото — уреди сега своя собствен живот!

И той безшумно се упъти към края на поляната, без да се обръща назад.

— Много ми беше приятно с вас, Ваше Величество — подвикна му той. — Удоволствие бе за мен да пътувам с вас. Но нашето съвместно пътуване свърши засега. Трябва да ида на други места, защото имам и други ангажименти. Ще си спомням за вас. Някой ден може би отново ще се видим.

— Почакай, Дърк! — викна Бен подире му и скочи на крака, опитвайки се да преодолее шемета си.

— Не се бавете, Ваше Величество — отвърна котаракът, вече почти изчезнал сред сенките. — А и не мога нищо друго да направя за вас. Направих всичко, което можах. Всичко хубаво.

— Дърк!

— Спомняйте си какво съм ви казвал. И се опитвайте да чувате котараците понякога, а?

— Дърк, за бога!

— Сбогом.

С тези думи Еджууд Дърк влезе в гората и изчезна.

Бен Холидей остана дълго загледан подир котарака, полунадявайки се, че ще се върне. Той, разбира се, не се върна, както дълбоко в себе си предчувстваше. Когато най-накрая трябваше да приеме този факт, престана да се надява и започна да изпитва паника. За първи път оставаше напълно сам, след като го изхвърлиха от Сребърния дворец — напълно сам и в най-тежкото положение в своя живот. Бе лишен от самоличност и от медальона си, нямаше никаква представа как може да си ги върне. Еджууд Дърк, неговият закрилник, го бе изоставил. Уилоу бе изчезнала заедно с черния еднорог, защото продължаваше да го смята за непознат. Приятелите му се бяха разпръснали бог знае накъде. Мийкс бе отишъл да вземе магическите книги и щеше скоро да се върне, за да го унищожи.

И той седеше тук, за да дочака това да се случи. Опитваше се да разсъди какво да направи, но всичко му се струваше страшно объркано. Проблемите бяха кой от кой по-неотложни. Изправи се механично, с празен поглед и се отправи към брега на ручея. Погледна още веднъж натам, накъдето бе тръгнал Дърк, видя само пустата гора и пак се обърна с чувство на мрачно примирение. Коленичи до ручея и наплиска почернялото си от сажди лице, като разтърка очи. Водата бе ледено студена и му подейства ободрително. Продължи да се плиска, като намокри главата и раменете си, за да се ободри.

После отново седна, от лицето му се стичаха капки вода и той впери поглед в потока.

Трябва всичко да обмисля, каза си. В мен са всички отговори. Дърк каза, че аз зная всички отговори. Какви тогава са те, по дяволите?

Едва се сдържа да не скочи и да не хукне сред дърветата. Насили се да остане на мястото си. Всяко действие в случая щеше да е по-добро, отколкото да седи тук и да мисли. В случая обстоятелствата бяха такива, че трябваше да мисли. Трябваше да разбере какво да направи, да си даде сметка какво се е случило.

Брънки във веригата, бе казал Дърк. Всичките му проблеми били брънки в една сключена верига. Разбия ли само една, цялата верига ще се разпадне. Е, добре. Той щеше да направи това. Ще разбие веригата. Но от коя брънка да почне?

Загледа се във водите на ручея и в подвижното си отражение във водата. Разкривеното лице на Бен Холидей потрепна пред очите му. Но това бе самият той, а не някой друг, не непознатият, когото виждаха всички. Какво бе онова, което караше всички останали да го виждат различно? Маска, бе казал Дърк — и той изчезваше зад нея. Дълго гледа собственото си отражение, после вдигна очи и се загледа на посоки в дивите цветя на няколко метра от него. Гледаше ги, но не ги виждаше.

Магия на измамата, бе казал Дърк.

Но чия магия? Чия измама?

Речния господар бе казал, че това е собствената му дори се бе опитал да му помогне, но в края на краищата не бе успял. Казал му бе, че сам си е направил магия — и единствено сам може да се освободи от нея.

Но що за магия можеше да е това?

Полагаше всички усилия да разбере, но все не успяваше. Не излизаше нищо. Той се опря на петите си, застанал до малкото поточе, свит сред сенките на планинската поляна и остави за миг съзнанието си свободно да се рее. Всичко започна от онзи миг в неговата спалня в Сребърния дворец, когато Мийкс се появи пред него, неизвестно откъде. Оттогава всичко се обърна наопаки и той се лиши от медальона. Нещо в спомените му липсваше, но той не можеше да разбере какво. Беше изгубил медальона, беше изгубил своята самоличност, беше изгубил магията си, беше изгубил своето кралство. Това е веригата, която трябва да разбие, помисли си. Спомни си колко шокиран остана, когато установи, че медальонът му го няма. Спомни си колко беше уплашен.

Изведнъж му се мярна една мисъл, която го шокира. Припомни си нещо забравено. Вълшебните същества на времето му бяха споменали нещо за страха. Това беше единственият път, когато вълшебните същества бяха говорили с него, много, много отдавна, далеч сред мъглите, където той бе отишъл да търси Йоския прашец, още, когато за първи път дойде в Отвъдната земя и трябваше да се бори, за да получи признание на трона — както трябваше да се бори и сега. Какво му бяха казали те тогава? Страхът има много маски. Трябва да се научиш да ги разпознаваш, когато пак те нападнат.

Той се намръщи. Маски ли? Преображения? Няма кой знае каква разлика между едното и другото, размишляваше той. Не беше разбрал точно смисъла на тези думи. Не го разбираше и сега. Навремето си помисли, че вълшебните същества имат предвид предстоящото му стълкновение с Железния Марк. Ами ако имаха предвид онова, което му се случваше сега — неговия страх, че е изгубил медальона?

Нима са могли вълшебните същества да предвидят, че той ще го изгуби още толкова отдавна? Той предпазливо пъхна ръка под мантията си и извади медальона с изображението на Мийкс. Оттук тръгваше всичко — проблемите, загадките, целият хаос от събития, който го бе откъснал от всичко сигурно, за да го хвърли сред този кошмар от страхове и колебания. Как стана всичко това, питаше се той най-малко за стотен път. Как е могъл да изгуби медальона, без дори да разбере? Как е могъл Мийкс да получи медальона от него, щом само той доброволно може да го свали? Тук имаше някакво противоречие. Дори ако наистина го беше свалил, защо не можеше да си спомни това?

Освен, ако всъщност не го е свалял!

Внезапно нещо го прободе в стомаха. О, боже!

Освен, ако продължаваше да го носи!

Нещо бе тласнало мисълта му крачка напред. Почти виждаше как брънката на веригата започва да изтънява. Самоизмама, бе казал Дърк. Самоомагьосване, бе казал Речния господар. По дяволите! Усети как се задъхва от вълнение, чуваше ударите на сърцето си. Беше напълно логично. Това беше единственият логичен отговор. Мийкс не можеше да му отнеме медальона, освен ако той сам го махне, а той не си спомняше да го е махал. А не си спомняше, защото всъщност не го е махал!

Мийкс просто го бе накарал да си внуши това.

Но как? Опита се да размисли последователно. Ръцете му трепереха от вълнение, стискайки медальона. Той продължаваше да носи медальона на краля на Ландовър, без да го съзнава. Но нима бе възможно това? През съзнанието му минаваха всички възможности, шепнейки му бързо и настойчиво. Той продължаваше да носи медальона! Мийкс само го бе преобразил, внушавайки му, че това не е истинският медальон, а негов заместител. Така можеше да се обясни защо Мийкс чисто и просто не беше го убил в спалнята му. Мийкс се страхуваше, че Паладин може отново да се появи — преображението бе твърде отскоро и може би нетрайно. Ето защо, магьосникът го бе пуснал със странното предупреждение да не сваля заместващия медальон. Очаквал е, че Бен рано или да свали медальона и да го захвърли, внушавайки си, че така ще се освободи от магията. И тогава Мийкс щеше да се сдобие с медальона завинаги!

Мисълта му трескаво работеше. Ами езикът, внезапно си спомни той! Та как би могъл да говори на езика на Отвъдната земя, ако не носи медальона? Куестър му бе казал навремето, че медальонът му дава възможност да разбира езика на тази земя, да пише и да говори на него! Защо ли не бе помислил преди за това? А и Куестър така и никога не бе разбрал, как Мийкс е успявал да вземе медальона обратно от онези претенденти за крале, които отказваха да се върнат доброволно. Сигурно е правил нещо подобно. Сигурно е успявал с измама да ги накара да го свалят, внушавайки им, че вече са го изгубили!

Господи! Та нима бе възможно всичко това?

Той започна да диша бавно, за да се успокои. Дали пък нямаше друг отговор? Но той знаеше, че няма. Това беше единственият разумен отговор. Крилатият демон не бе прекратил атаката си срещу нимфите на Речния господар в Елдъру заради Дърк; той бе отлетял, защото бе видял медальона в ръцете на Бен и се бе уплашил от силата му. Демонът бе разбрал истината, когато Бен още не я разбираше. Магията бе скрила истината от Бен — магия, която Мийкс бе използвал онази нощ в спалнята му. Трябва да е древна магия, помисли си Бен. Така бе казала Нощната сянка на Страбон. Ето защо само вещицата и драконът можеха да я разпознаят!

Но какъв беше принципът на действие на магията? Как можеше да се освободи човек от нея? Дали със същата магия е преобразена и неговата външност?

Въпросите се сипеха един след друг и очакваха своя отговор. Заблуда — това бе ключовата дума, думата, която Дърк многократно бе използвал. С помощта на магия Мийкс бе успял да заблуди Бен и да го накара да повярва, че медальонът, който носи, не е неговият. А Бен бе повярвал на тази заблуда. Бе приел заблудата за истина.

По дяволите! Сам бе изградил собствения си затвор!

Мийкс му беше внушил, че му е дал медальона си, а Бен бе приел това за самата истина!

Той не довърши мисълта си. Страхуваше се да я довърши, страхуваше се, че може да сгреши. Отново пое дъх. Нямаше смисъл да я довършва. Трябваше просто да я изпробва. Щеше да му се наложи да я изпробва.

И той отново се загледа в потока. Образът му се люлееше и променяше при движението на водата. Ето я маската му, помисли си той — маската, която виждаха всички, освен него. Той се опита да се успокои, после извади медальона пред очите си, хванал верижката с две ръце. Образът на Мийкс бавно се завъртя и слънчевите лъчи просветнаха върху потъмнялата му сребърна повърхност. Той съзнателно започна да диша бавно, забави пулса си и дори хода на времето. Съсредоточи цялото си внимание върху потъмнелия образ, като наблюдаваше как въртенето се забавя, докато медальонът съвсем спря да се върти. Изтласка образа, който виждаше, от съзнанието си и на негово място си представи образа на Паладин такъв, какъвто си го спомняше, как излиза през портата на Сребърния дворец на фона на изгряващото слънце. Зад потъмнялото и изтрито сребро той си представи сребро, което ярко блестеше, и се концентрира в тази представа.

Помни, че онова, което виждат очите ти, е лъжа. Само една лъжа.

Но нищо не се промени. Медальонът продължаваше да изобразява Мийкс. Бен преодоля паниката, която щеше отново да го обземе и се опита да остане спокоен. Нужно бе още нещо. Още нещо.

Премисляше всякакви възможности и ги отхвърляше. Не отместваше очи от медальона. Наоколо му гората бе напълно стихнала, тишината се нарушаваше само от време на време от песен на птица или шумоленето на вятъра в листата. Сигурен бе, че е на прав път. Ако разкъсаше първата брънка, цялата верига щеше да се разпадне. Щеше отново да си върне своята самоличност, силата на Паладин щеше да бъде негова и той да се освободи от магията. Трябваше само да намери ключа…

Той се прекъсна насред мисълта си. Плъзна пръсти по верижката до самия медальон. Той притисна медальона в ръце, погали неговата повърхност, гравирания му образ, като си представяше не Мийкс, а Паладин, който излиза от Сребърния дворец при изгрева на слънцето и идва право към него… И стана нещо неочаквано. Медальонът се затопли в дланта му и усещането, което имаше за него, се промени. Той го притисна още по-силно, без да изпуска представата от съзнанието си. Затвори очи. Представата му бе като бял маяк, който сочеше единствената му посока. Медальонът пареше ръката му, но той продължаваше да го притиска в шепи. Усети как повърхността му се променя, разпада се като стара кожа. Да! Медальонът продължаваше да го пари, после ярко засвети, почувства тялото си, обзето от пламъци, които се издигнаха нагоре и изчезнаха във въздуха.

Отново настъпи хлад. Той бавно отвори очи, после пръсти. Погледна медальона в дланта си. Той бе светъл и среброто му грееше непотъмняло. Можеше да се огледа в повърхността му. Образът на Паладин проблясваше насреща му.

Усмихна се широко, почти глупаво. Наистина се беше оказал прав. През цялото време медальонът е бил в него. Веригата в която беше окован, бе разкъсана!