Черният еднорог

ДРАКОН И ВЕЩИЦА

Бен се втренчи безмълвно в студените, големи очи на вещицата и ако имаше накъде, щеше вече да е побягнал. Но от Нощната сянка не можеше да се избяга. Тя го държеше като закован, дори само със силата на присъствието си.

Говореше шепнешком.

— Никога не съм допускала, че можеш да имаш глупостта да се върнеш отново тук.

Глупост наистина, мълчаливо се съгласи той. Намери сили да протегне ръка и да придърпа ужасените гноми към себе си, по-далеч от вещицата. Те се сгушиха в него като парцалени кукли, разтреперани от облекчение, и зариха косматите си лица в мантията му.

— Молим ви, помогнете ни, Ваше Величество! — едва успя да промълви Филип, също шепнешком.

— Да, молим ви! — повтори като ехо Сот.

— Няма страшно — излъга Бен.

Нощната сянка тихо се разсмя. Беше точно такава, каквато Бен си я спомняше — висока, със заострени черти, с бледа и гладка като мрамор кожа, с лъскавочерна коса с бял кичур по средата. Черна пелерина обгръщаше слабата й кокалеста фигура. Тя бе по своему красива, без възраст, вълшебно създание, което бе съумяло някак си да се примири, че е станало смъртно. Но на лицето й липсваха онези чувства, които можеха да му дадат цялостен израз.

На погледа й липсваше дълбочина и той бе празен. Тя гледаше Бен така, сякаш щеше да го глътне.

Е, сам си го заслужих, помисли си той.

В този момент смехът на Нощната сянка стихна и в погледа й премина сянка на несигурност. Тя пристъпи крачка напред и се загледа в него.

— Но какво е това? — тихо попита. — Ти не си същият… — и тя млъкна объркана. — Но гномите казаха, че си кралят… Чакай сега, да видя лицето ти на светло.

Тя протегна ръка. Бен нямаше сили да се противопостави. Пръсти, студени като ледени висулки, се вкопчиха в брадичката му и килнаха главата му на лунната светлина. Тя го задържа така един миг, мърморейки:

— Вярно, променен си — но пак си си същият. Какво са направили с теб, самозванецо? Или се опитваш отново да ме разиграваш? Нали ти си Холидей? — Бен усещаше как Филип и Сот треперят, вкопчени в него с малките си ръчички.

— А, това е работа на магията — рязко промълви Нощната сянка и отблъсна лицето му. — Каква е тая магия? Казвай веднага!

На Бен му се щеше да й изкрещи, но го преодоля и успя да отвърне със спокоен глас:

— На Мийкс. Той се върна. Провъзгласи се за крал, а мен ме превърна в… това.

— Мийкс ли? — тя присви зелените си очи. — Онзи жалък шарлатанин? Но откъде се е сдобил с такава магия, че да направи това? — и тя презрително сви устни. — Та той не умее да върже дори обувките си! Как е могъл да ти стори това?

Бен нищо не отвърна. И той нямаше отговор. Настана дълго мълчание, през което вещицата го наблюдаваше изпитателно. Накрая каза:

— Къде е медальонът? Дай ми да го видя!

Той не реагира веднага и тя изщрака с пръсти. Тогава, въпреки волята си, той покорно извади потъмнялата емблема изпод мантията си и й даде да я разгледа. Тя я погледна, после вдигна очи към лицето му и бавно разтегли устни в усмивка като хищник, зърнал плячка.

Нищо друго не каза, но това стигаше на Бен, за да разбере, че Нощната сянка е установила какво му е било причинено, каква магия е използвана, за да го промени. Това направо го вбеси. То беше по-лошо и от положението, до което беше доведен. Искаше му се направо да вие. Така му се щеше да разбере, каквото бе разбрала вещицата, но нямаше земна сила, която да я накара да му го каже.

— Жалък си ти, самозванецо — тя продължаваше да говори тихо, но коварно. — Късметът ти винаги е работил, но не и умът ти. Но ето, че и късметът ти е изневерил. Дори се изкушавам да те пусна да си вървиш. Доста се изкушавам. Но не мога да забравя какво ми причини. Ще трябва да си платиш! Учуден ли си да ме видиш отново? Май, да. Сигурно си си въобразявал, че с мен е свършено, че съм загинала във вълшебния свят. Глупаво от твоя страна.

Тя коленичи пред него, за да може да погледне в очите му. В погледа й имаше такава омраза, че той примигна насреща й.

— Наистина отлетях към мъглите, самозванецо — точно както ти ми заповяда. Под въздействие на Йоския прашец бях напълно под властта на твоята воля и не можах да й противостоя. Как те ненавиждах в онзи момент! Но нищо не можех да направя. Полетях към мъглите — ала бавно, много бавно, самозванецо! Летях и с всички сили се борех да преодолея магията на Йоския прашец; борех се с цялата сила, която можах да призова!

На устните й отново се появи тънката й, зловеща усмивка.

— И наистина, успях да преодолея магията, да я преодолея и да се върна обратно. Макар и твърде късно, самозванецо, твърде късно — защото се бях озовала вече сред вълшебните мъгли и това ме нарани дълбоко! Страдах, както никога преди; бях болезнено засегната! Успях да спася живота си, но нищо повече. Месеци наред ми бяха необходими, да си върна поне малко от магическата си сила. Лежах сред блатото и се криех безпомощна като влечуго! Бях направо разнебитена! Но не се оставих за това, как ще си отмъстя, когато отново ми паднеш в ръцете. Вярвах, че някой ден все ще успея да те намеря… Тя замълча.

— Но не съм и допускала, че това ще стане толкова скоро, глупави ми кралю. Това се казва късмет! Преобразяването ти те е довело тук, нали? Нещо във връзка с това преобразяване — но какво? Казвай, самозванецо. И без това ще го изкопча от теб.

Бен знаеше добре, че е така. Безсмислено беше да се опитва да скрие от вещицата каквото и да било. Можеше да види в празния поглед на зелените й очи какво му се готви. Тя щеше да го държи жив, докато говори, а докато е жив, все още имаше някакъв шанс. В този момент не бива да се отказва от никакъв шанс.

— Дошъл съм да търся Уилоу — отвърна той, като изблъска гномите зад себе си. Щеше му се за всеки случай да бъдат по-надалеч. Трябваше да си отваря очите добре. Гномите останаха вкопчени в него.

— Дъщерята на Речния господар ли? Силфидата? — Нощната сянка гледаше въпросително. — Но за какво й е на нея да идва тук?

— Не си ли я виждала? — попита учуден Бен.

Нощната сянка се усмихна неприятно.

— Не, самозванецо. Не съм виждала никого, освен теб — теб и твоите глупави къртичи спътници. Какво може да търси силфидата при мен?

Той се поколеба, после дълбоко въздъхна.

— Златната юзда.

Ето, че го каза. По-добре да й каже и да види дали може нещо да узнае, вместо да хитрува. С Нощната сянка беше опасно да се шикалкави.

Нощната сянка изглеждаше искрено изненадана.

— Юздата ли? Че защо?

— Защото Мийкс иска да я притежава и е изпратил на Уилоу сън за юздата и черния еднорог.

Той бързо разказа на вещицата историята за съня на Уилоу и за решението на силфидата да се опита да разбере, каквото може за юздата.

— Узнала е, че юздата е тук, в Дълбокия свлек — той.

— Жалко, но не — отвърна Нощната сянка. — И тя не ми е по-симпатична от теб. Щеше да ми достави не по-малко удоволствие да я унищожа — тя замълча и се замисли. — Черният еднорог значи? Върнал се е отново? Колко интересно. И юздата може да го озапти, така ли? Да, напълно възможно. В края на краищата, той е създаден с магия и магьосник го е отвлякъл преди години…

Нощната сянка се разсмя. Изгледа го и в погледа й се промъкна нещо коварно.

— Онези трогателни къртичи човечета, дето си довел с теб, е трябвало да откраднат от мен юздата, така ли?

Филип и Сот се опитваха да се сгушат едва ли не под кожата на Бен, но той не им обръщаше внимание. Мислите му бяха заети със съвсем друго. Ако на времето юздата е била в ръцете на Мийкс, той сигурно я използвал, за да държи в плен черния еднорог. Дали пък еднорогът просто не беше избягал? Може би Мийкс е изпратил съня на Уилоу, за да си върне юздата и да може отново да залови еднорога. А ако е така, какво общо имаха с това еднорозите от изчезналите магически книги…

— Няма защо да ми отговаряш, самозванецо — извади го от мислите му Нощната сянка. — Виждам отговора в очите ти. Тези глупави гризачи са се промъкнали в Дълбокия свлек точно за това, нали? Пропълзели са в моята обител като крадци. Свлекли са се с котешките си ла-пички.

Споменаването на котешки лапи внезапно му напомни за Еджууд Дърк. Къде ли беше призматичният котарак? Той несъобразително се огледа наоколо, но Дърк не се виждаше никъде.

— Търсиш ли някого? — веднага попита Нощната сянка, а очите й разсякоха мрака на гората като с нож.

— Никой не виждам — продума след малко тя. — Когото и да търсиш, напуснал те е.

И все пак тя се взира още минута, за да се увери напълно, преди отново да се обърне към него.

— И твоите крадци са също толкова жалки като теб, самозванецо — поде тя отново своите нападки. — Мислят си, че не ги виждам, но е така, само когато аз не пожелая злополучно приключение, че просто нямаше как да не ги забележа. А щом ги хванах, веднага завикаха: „Могъщи кралю, велики кралю!“ Кръгли глупаци! Предадоха те, без дори да ми се наложи дори да ги попитам!

Филип и Сот целите се тресяха, тъй че едва не събориха Бен. Той положи ръце на главите им, за да ги поуспокои. Изпитваше искрено съчувствие към тези дребни създания. Та нали той ги бе забъркал в тази каша.

— Е, нали вече съм ти в ръцете, защо не пуснеш гномите да си вървят? — попита той вещицата за нейна изненада. — Те са едни глупави създания, както сама каза. Аз ги подведох, за да ги принудя да ми помогнат. Просто нямаха друг избор. Дори и не знаят защо са тук.

— Толкова по-зле за тях — веднага отхвърли молбата му Нощната сянка. — Никой, който е с теб, самозванецо, няма да се отърве — тя вдигна лице, черните й коси се разпиляха по гърба й и пак се огледа.

— Тук не ми харесва, елате.

Тя разпери ръце и черният й силует стана по-голям. Мантията й се изду като платно. Сред дърветата се изви внезапен вятър, хладен и студен, и мъглата от Дълбокия свлек се надигна да ги погълне. Луната и звездите потънаха в мрак и Бен внезапно изпита чувството, че се издига свободно, че плува. Чупка гномите се бяха вкопчили в него по-плътно от всякога и той на свой ред ги държеше, за да се хване за нещо. Чу се профучаване, после настана тишина.

Бен запримигва от студа и мъглата, но постепенно видимостта се възстанови. Нощната сянка се изправи пред него със студена усмивка. Носеше се тежък дъх на блато и мъгла. Една факла освети редица от скамейки и маси, прилични на скелети, разпръснати сред празно и запустяло място.

Бяха навлезли навътре в Дълбокия свлек, обиталището на Нощната сянка.

— Даваш ли си сметка, какво те чака, самозванецо? — тихо попита тя.

Той си даваше сметка напълно. Разиграваше какви ли не възможности във въображението си. Изглежда всичките му шансове бяха загубени. Необяснимо беше и защо Уилоу не беше идвала тук преди него. Та нали Земната майка я беше изпратила насам? И щом не е тук, къде ли е тогава?

Питаше се и какво е станало с Еджууд Дърк. Нощната сянка внезапно го стресна със съскащия си шепот:

— Дали да не те обеся, та да изсъхнеш като леш? Или да се позабавлявам преди това с теб? Нали трябва да си доставяме удоволствие?

Канеше се да каже още нещо, но млъкна, запленена от някакво ново хрумване.

— О, не — имам по-добра идея! Много по-прекрасна и уместна от онова, което бях намислила!

Тя се понаведе към него.

— Ти знаеш ли, самозванецо, че златната юзда не е вече в мене? Не, нали? Така си и мислех. Откраднаха ми я. Отнеха ми я, когато бях много слаба и се възстановявах от раната, която дължах на теб! И знаеш ли у кого е сега? У Страбон, самозванецо! Вълшебната юзда е у дракона, макар по право да се пада на мен. Що за ирония! Да дойдеш в Дълбокия свлек да търсиш нещо, което дори го няма! Да се изложиш на гибел съвсем напразно!

Лицето й бе само на сантиметър от неговото, кожата опъната по скулите, с един сребрист кичур в черните й коси.

— Но ето, че ми даваш възможност да направя нещо, което иначе не бих могла! Страбон обича да притежава златни вещи, макар че не ги използва за нищо, освен за дрънкулки. Той не разбира истинската им цена — особено пък на юздата, която е магическа! Сам той няма да ми я върне никога, а и аз не мога да му я отнема, докато се крие край Огнените извори. Но сигурно ще склони да я размени, самозванецо. Сигурно ще е готов да я размени срещу нещо по-ценно.

И тя зловещо се усмихна.

— А какво би могло да е по-скъпо на света за него от шанса да ти отмъсти?

Бен нямаше отговор. Страбон също бе станал жертва на Йоския прашец и се бе заканил на Бен, че някой ден ще го накара да си плати. На Бен стомахът му се сви. Все едно, че бе хвърлен от тигана в огъня. Опита се вещицата да не забележи чувствата му, но не успя.

Усмивката на Нощната сянка още повече се разтегли от задоволство.

— Да, самозванецо — голяма наслада ще ми достави да видя как драконът ще те унищожи!

Тя рязко вдигна ръце и мъглата се скупчи, сякаш я бе призовала, студеният вятър отново връхлетя.

— Как само ще ти се зарадва Страбон! — просъска тя. Чупка гномите застенаха и още по-яко се вкопчиха в панталоните му. Бен усети, че полита и пред очите му Свлека започна постепенно да изчезва…

Пустите полета на изток се простираха голи и безжизнени в чезнещата следобедна светлина, докато Куестър Тюс, Абърнати и Буниън си проправяха неотклонно път посред храсталаци и дънери, по хълмове и долини през пустоши, тресавища и блата. Цял ден бяха вървели, въпреки тревогата и умората, решени да стигнат леговището на дракона до свечеряване.

Сигурно беше наблизо.

Никой не живееше сред пустошите на Отвъдната земя — никой, освен драконът. Той се бе заселил там, още, когато го изгонили от мъглите на вълшебния свят преди векове. Пустошите напълно подхождаха на дракона. Той се чувстваше добре тук. Те му носеха утеха с опустошението, до което бяха довели капризите на природата и той си бе присвоил целите тези огромни пространства. Избягал от останалите обитатели на долината, той бе напълно самотно същество. Единствен той в тази долина — освен Бен Холидей — можеше да преминава от Отвъдната земя в тленните светове и обратно. Можеше дори да иде донякъде в мъглите на вълшебния свят. Беше останал единствен от рода си — последният от драконите, и се гордееше с това.

Никой не му трябваше — и Куестър, Абърнати и Буниън добре съзнаваха това, докато бързаха да стигнат до звяра преди мръкнало.

Когато най-сетне стигнаха, се беше спуснал здрач. Заизкачваха се по хълма, чиито очертания светлееха като живи в настъпващата нощ и се загледаха към Огнените извори в подножието. Тези извори бяха леговището на дракона. Намираха се в дълбока, безформена клисура — група кратери, които бълваха синьо-жълтеникави огньове между сплъстени храсталаци и огромни канари от скала и пръст. Захранвани от течни вирове около самите кратери, огньовете им бълваха дим, пепел и зловонен дъх на изгоряло. Над клисурата и околните хълмове бе надвиснала постоянна мъглявина и в мрака с глух тътен периодично се надигаха гейзери.

Веднага зърнаха дракона. Беше се изтегнал насред клисурата, провесил глава до един кратер и кротко ближеше с дългия си език огнените пламъци.

Страбон не се и помръдваше. Както се бе проснал на земята, чудовищното му тяло, цялото покрито с люспи и шипове, изглеждаше като част от пейзажа. Той дишаше, изпускайки струйчици пара в нощта. Опашката му бе увита около една надвиснала над него скала и бе прибрал криле до тялото си. Ноктите и зъбите му бяха почернели и извити и приличаха на разкривени израстъци. Кал и прах го покриваха целия.

Той врътна едното си червено око.

— Какво търсите тук? — попита подразнен драконът.

Бен Холидей винаги се удивляваше на това, че един дракон може да говори, но той беше чужденец и не разбираше природата на тези същества, докато за Куестър и Буниън това, че драконът говори, бе нещо най-естествено, още повече за Абърнати, който сам беше териер с такава способност.

— Искаме да поговорим с теб — каза Куестър.

Абърнати успя да кимне утвърдително, но в същото време се питаше, как може разумен човек да пожелае да говори с такова вдъхващо ужас същество като Страбон.

— Хич не ме интересува какво искате — заяви драконът и избълва дим и през двете си ноздри. — Тук ме интересува само какво искам аз. Да се махате веднага.

— Няма да ти отнеме много време — настоя Куестър.

— Нямам желание да ми отнемате никакво време.

Куестър целият се изчерви.

— Не забравяй с кого разговаряш! Дължиш ми известно уважение, заради дълголетните връзки между нас! Моля за по-голяма учтивост.

И сякаш да подчертае претенцията си, той пристъпи напред, наподобяващ плашило в съшитата си от различни парчета мантия. Буниън оголи всичките си зъби в заплашителна усмивка. Абърнати намести очилата на носа си и се опита да прецени за колко може да стигне тъмния храсталак в долния край на клисурата, където евентуално да намери убежище.

Страбон запримига и надигна глава от кратерните огньове.

— Куестър Тюс, това ти ли си?

— Тъкмо аз — изсумтя Куестър.

Страбон въздъхна.

— Колко досадно. Да беше някой, който поне заслужава внимание. А то не си струва дори усилието да се надигна да те изям. Махай се.

Куестър окаменя. Без дори да забелязва, че Абърнати е сложил лапа на рамото му, той пристъпи още крачка напред.

— Приятелите ми и аз сме били дълъг път, за да поговорим с теб — и ще го направим! Ако предпочиташ да нарушиш отколешните почтени взаимоотношения между магьосници и дракони, толкова по-зле за теб! Но от това ще пострадат и едните, и другите!

— Май тази вечер си прекалено раздразнителен — отвърна драконът. Гласът му прозвуча като продължителен съсък и змиевидното му тяло лениво се отмести сред скалите и кратерите, и изплисквайки огнени струйки от кратерния вир. — Трябва да ти напомня, че в продължение на векове магьосниците не са направили нищо за драконите и няма защо да се изтъкват взаимоотношения, съществували твърде отдавна. Що за глупост е това! А трябва също да кажа че докато е съвсем безспорно това, че аз съм дракон, то може да има известен спор дали ти си магьосник.

— Аз не бих участвал в такъв спор! — сопна му се Куестър. — Нито пък ще си тръгна оттук, ако не ме изслушаш.

Страбон се изплю през серните изпарения.

— Заслужаваш просто да те изям, Куестър Тюс заедно с кучето и онова другото същество, независимо какво е то. Коболд ли е? Заслужаваш да избълвам малко огън насреща ти, да те опека хубавичко и да те изям. Но тази вечер съм в добро настроение. Махай се оттук и ще ти простя, задето си дошъл да ми се натрапваш, без никой да те е канил.

— Може би трябва да разберете… — започна Абърнати, но Куестър му изшътка.

— Онова там куче каза ли нещо? — тихо запита драконът.

— Не, никой няма и намерение да си тръгва оттук! — заяви Куестър и заби крак.

Страбон примигна.

— Така ли?

Той вирна шипестата си глава и избълва огнени пламъци от огромната си паст. Огньовете избухнаха под самите крака на Куестър Тюс и го запратиха нагоре. Буниън и Абърнати отскочиха встрани и се снишиха, за да се предпазят от разлетелите се камъни, пръст и огнени искри. Куестър тупна долу, целият заплел се в мантията и шарфовете си и кокалите му чак прокънтяха от удара.

Страбон се разсмя и лизна въздуха с грапавия си език.

— Много забавно, магьоснико, няма що.

Куестър се изправи на крака, отупа се от праха, изплю пръстта от устата си и отново се обърна към дракона.

— Никак не го очаквах! — заяви той, опитвайки се да си възвърне загубеното достойнство. — И аз мога да се забавлявам като теб!

Той изпляска силно с опънати ръце и разперени пръсти. Опита се да кръстоса и крака, но се плъзна от скалата и падна, като изохка. Над кратерите избухна светлина и порой сухи листа се изсипаха върху Страбон, възпламенявайки се мигновено от високата температура.

Драконът не усети нищо, освен леки убождания.

— Да не би да си решил да ме задушиш с листа? — изрева той и целият се разтърси от смях. — Моля ти се.

Куестър цял настръхна. Бухалското му лице се зачерви от яд.

— Не е ли по-добре да дойдем отново друг път — ниско изръмжа Абърнати, заел отбранителна позиция зад една могилка.

Но Куестър Тюс не даваше и да се издума. Отново се изтупа и се изправи.

— Смей се, драконе, колкото си искаш — подвикна му той. — Иска ти се да се посмееш над един майстор на магическото изкуство? Много добре, смей се!

Той вдигна двете си ръце и ги размаха светкавично във въздуха. Страбон тъкмо се готвеше да избълва отново пламъци насреща му, когато внезапно над главата му надвисна облак и се изля пороен дъжд.

— Веднага да спреш! — изрева драконът, но само подир секунди беше мокър от ноздрите до опашката. Пламъците му угаснаха и започнаха да вдигат пара и той потопи глава в един от огнените вирове, за да се спаси от пороя. Когато я извади оттам, за да си поеме дъх, Куестър отново размаха ръце и дъждът спря.

— Виждаш ли? — обърна се магьосникът към Абърнати и поклати доволно глава. — Втори път няма да посмее да се надсмива! — после отново се обърна към дракона. — Май доста се позабавлява! — подвикна му той.

Драконът изплющя с ципестите си криле, отърси се и погледът му просветна от ярост.

— Ясно е, Куестър Тюс, че ще продължаваш да ми досаждаш, докато не те унищожа или изслушам. Е, тази вечер наистина съм в добро разположение на духа. Казвай каквото имаш да казваш.

— Много благодаря! — отвърна Куестър. — Можем ли да слезем долу?

Драконът отново пльосна глава в края на кратера и се изтегна.

— Правете, каквото обичате.

Куестър махна на своите спътници и те бавно се заспускаха към клисурата покрай кратерите и скалите, докато застанаха на двайсетина метра от дракона. Страбон ги посрещна с безразличие, притворил клепачи, вдъхвайки.

— Мразя водата, Куестър Тюс — проломоти той.

— Дошли сме да научим нещо за еднорозите — заяви Куестър, без да обръща внимание на думите му.

Драконът избълва огнени пламъци.

— Ами прочети в някоя книга.

— Прочел съм вече. В няколко. Но там го няма това, което ти знаеш. На всички е известно, че еднорозите и драконите са най-древните вълшебни същества и най-старите врагове. Никой не ги познава по-добре, нито сред вълшебните същества, нито между хората. Трябва да разбера за еднорозите нещо, което никой освен теб не знае.

— Това пък за какво ти е? — Страбон отново започваше да се отегчава. — А и откъде-накъде да ти помагам? Не служеше ли ти на онзи противен човек, дето ме изигра, та да вдишам Йоски прашец и ме изнуди да обещая да не нападам повече долината и жителите й, докато той е крал! А той е още крал, нали? Ах, да, разбира се — нали щях иначе да съм разбрал! Бен Холидей, кралят на Отвъдната земя! Ще го нагълтам на мига, само да ми стъпи тука!

— Това е твърде малко вероятно. А и сега сме дошли заради еднорозите, а не заради краля — Куестър реши, че не е благоразумно да обсъжда въпроса за Бен Холидей. Страбон бе изпитвал голямо удоволствие да похищава реколтата и животните в долината, преди Негово Величество да сложи край на всичко това. Драконът с радост би си позволил отново тези стари удоволствия — и това сигурно щеше да се случи, като се има предвид как Холидей се държеше напоследък. Но нямаше смисъл да окуражава дракона.

Той се изкашля, за да си придаде авторитет.

— Ти сигурно си чул за черния еднорог?

Драконът отвори очи и вдигна глава.

— Черния еднорог ли? Разбира се. Нима се е върнал, магьоснико?

Куестър всезнаещо кимна.

— От известно време. Удивен съм, че не знаеш. Големи усилия се положиха да го хванат.

— Да го хванат ли? Един еднорог? — Страбон се разсмя със смях, който наподобяваше остра кашлица и съскане. Как могат хора да заловят еднорог? Каква заблуда! Никой не може да залови еднорог, магьоснико — трябва да знаеш това! Еднорозите са недосегаеми!

— Някои не мислят така.

Драконът сви устни.

— Защото са глупаци!

— Значи нищо не застрашава еднорога? Няма какво да го вкара в клопката, за да бъде уловен?

— Нищо!

— Нито добродетелни девойки, нито сребриста лунна светлина, уловена във вълшебна мрежа?

— Бабини деветини!

— Нито каквато и да било магия?

— Магия? Е… — Страбон като че ли се подвоуми.

Куестър се възползва от случая.

— Нито златни юзди?

Драконът безмълвно изгледа магьосника. Куестър Тюс с удивление забеляза изненадата, която се изписа на лицето му.

Той се изкашля.

— Нито златни юзди, както казах?

И тъкмо в този момент на не повече от десетина крачки вляво от тях, сред вихрушка от дим изникнаха Нощната сянка, непознатият, който се представяше за Бен Холидей, и двама окаяни чупка гнома.