Черният еднорог

ОТКРОВЕНИЕТО

Уилоу се размърда в съня си и постепенно се пробуди. Слънцето топло галеше кожата й и високите треви я гъделичкаха по лицето. Тя запримига, присви очи срещу неочакваната светлина и отново ги затвори. Струваше й се, че е сънувала, но не знаеше дали наистина беше така. Видя се как лети върху един облак и вятърът я носи над целия свят като крилата птица. Отново запримига, усети с гърба си твърдата земя. Беше се чувствала така свободна в този сън.

Дрямката я напусна и тя внезапно бе разбудена от един спомен. Надигна се и седна, обзета от паника. Не беше сънувала. Бе бягала наистина от Мийкс, от крилатия демон, от всички останали…

Тръпка премина по тялото й. С усилие отвори отново очи и ги присви срещу слънцето. Намираше се на голяма поляна посред горичка от широколистни дървета и тук-таме борове, едва ли не в сянката на Мърук. Стените на древната крепост се издигаха зад гърба й и острите им върхове се забиваха в следобедното небе. Склонът, който се спускаше надолу, бе целият изпъстрен с треви и уханията им се носеха в непомръдващия влажен въздух. Околните планини бяха странно притихнали.

Тя отмести поглед. На десетина крачки от нея стоеше черният еднорог и я гледаше, а златната юзда продължаваше да стои на изящната му глава.

Споменът й бе смесица от образи и чувства, които я заляха като ледена вода и тя остана поразена от тяхната сила. Почти без да съзнава какво прави, бе възседнала еднорога, ужасена от ставащото наоколо й, втурнала се като обезумяла, за да избяга от този ад. Нищо не изглеждаше такова, каквото е — нито Бен, нито непознатият, който се представяше за Бен, нито котаракът, нищо. Огън и разруха царяха навсякъде — и непоносима омраза! Единствената й мисъл беше да бяга, но нещо в докосването на еднорога я привлече. Хванала златната юзда, вкопчила пръсти в гривата му, тя се метна на изящното му тяло, обгърна тънката му шия и долепи лице до нея… Образите се сменяха, това бяха по-скоро чувства, отколкото представи, които я изпълваха с невероятен копнеж.

Едва си поемаше дъх. Бе възседнала черния еднорог, без да мисли и бе полетяла на него — тъкмо полетяла — по някакъв магически начин. Нямаше чувство за време и място; само будното усещане, че живее. Еднорогът я бе отнесъл надалеч от поляната. Но не само това. Той я бе отнесъл дълбоко навътре в нея самата, за да разбере коя е, коя е била и би могла да бъде. Това бе удивително и смайващо преживяване. Еднорогът й бе открил в живота смисъл, за който не бе и подозирала дори. Достатъчно бе само докосването му; нищо повече не й трябваше. Очите й се наляха със сълзи, когато си спомни онова усещане. Просълзи се при онзи спомен. Представите й бяха започнали да избледняват, но чувствата, които беше изпитала, си оставаха ясни и отчетливи. Колко силно нещо бе изпитала!

Тя изтри сълзите си и срещна очите на еднорога: Той продължаваше да я чака. Не побягна, както би могъл и както може би трябваше. Просто чакаше.

Но какво чака? Какво иска от нея?

Тя се почувства объркана. Наистина не знаеше. Погледна смарагдовозелените очи на еднорога с надеждата, че това вълшебно същество ще й даде отговор. Тя трябваше да узнае. Това невероятно същество разчиташе на нея — а тя дори не знаеше какво да прави. Чувстваше се безсилна и уплашена. Чувстваше се глупава.

Мийкс сигурно беше по следите им. Какъвто и да беше онзи котарак, нямаше да успее да отблъсне магьосника задълго. Мийкс щеше да ги открие и нея, и еднорога. Той искаше да притежава черния еднорог; в това непознатият бе прав. А значи може да е бил прав и за сънищата.

Което пък означаваше, че този непознат може би наистина е Бен.

Обзе я отчаян копнеж, но тя го преодоля. Нямаше време да мисли сега за подобна възможност. Черният еднорог бе в опасност и тя трябваше да намери начин да му помогне. Той явно чакаше помощ от нея, разчиташе на нея. Трябваше да открие как да му помогне.

А за това имаше един-единствен начин. Тя инстинктивно го разбра. Трябваше да докосне еднорога и да се остави магията му да я проникне. Трябваше да се отвори и възприеме неговите представи.

Започна да диша дълбоко и бавно, опитвайки се да се успокои. Страхът я бе направил несигурна. Струваше й се, че иска нещо немислимо. Никой не може да докосне един еднорог, без да загуби себе си. Никой. О, да тя вече бе докосвала това вълшебно създание — когато му слагаше вълшебната юзда и когато, възседнала го, избяга през поляната. Но и в двата случая едва съзнаваше какво върши; всичко й се бе струвало като мимолетен вълшебен сън. Докато сега искаше съзнателно и доброволно да го направи, с което рискуваше живота си. В това отношение всички легенди бяха единодушни. Еднорозите принадлежаха само на себе си. Докоснеш ли еднорог, изгубен си.

И все пак тя щеше да го направи. Беше се решила. Черният еднорог бе нещо повече от легендите отпреди хиляди години, той бе нещо повече от съня, който я беше увлякъл, повече дори от самото му физическо присъствие. Той бе един неизбежен копнеж, станал неразделна и неотклонна част от нея, една загадка, която трябваше да разреши. Смарагдовозелените очи на това създание отразяваха най-скритите й пориви. Нищо не беше тайна за него. Собственото й тяло я издаваше, то изпитваше непреодолим копнеж по еднорога. Обладал я бе порив по-силен от всичко, което познаваше. Всички опасности, въображаеми или реални, които можеше да крие черният еднорог, избледняваха пред този порив. Тя трябваше да реши загадката на еднорога каквото и да й струва това. Трябваше да разбере истината.

Обливаха я топли и студени вълни. Изправи се и тръгна, лека като перце. Трепереше, изпълнена с ужас и очакване до полуда. Беше цялата само един копнеж.

О, Бен, мислеше си отчаяно тя! Защо ли не си тук сега?

Черният еднорог търпеливо чакаше като абаносова статуя сред прошарените сенки, без да отмества поглед от Уилоу. Силфидата го гледаше, сякаш той е най-скъпото й упование, роден сякаш от собствената й нужда.

— Трябва да узная истината — промълви тя, когато най-сетне застана пред еднорога.

И бавно протегна към него ръцете си.

Поляната, някога покрита с трева и ярки цветя, сега бе съсипана, обгоряла, пуста димяща земя сред горските дървета. Куестър Тюс се бе изправил в края й и напразно се опитваше да зърне нещо в пушилката. Беше покрит с прах и пепел, високият му прегърбен силует изглеждаше по-зле от всякога, синята мантия с цветни шарфове бе обгоряла и изпокъсана, пъстрите му кожени ботуши — протрити и изцапани. Магическата битка между Мийкс, демона и Еджууд Дърк накрая просто го бе запратила във въздуха. Той остана съвсем без дъх и се озова едва увиснал в клоните на стара червена топола за най-голямо удивление на катеричките и птиците, които си бяха свили гнезда в клоните й. Абърнати, коболдите и гномите не се виждаха никъде. Бен Холидей, Уилоу и черният еднорог бяха изчезнали. Куестър се спусна от тополата и тръгна да ги дири. Ала не успя да намери никой измежду тях.

След като дълго се скита, отново се озова на мястото, където ги бе видял за последен път. Но тук също изглежда нямаше и следа от тях.

Въздъхна дълбоко, тревожно сбръчкал бухалското си лице. Как му се искаше да узнае какво се е случило. Вече бе приел, че непознатият, който се представяше за Бен Холидей, наистина е той; а мъжът, който изглеждаше като Бен Холидей, е всъщност Мийкс. Сънищата, които бяха имали Уилоу, Бен и той самият, са били предизвикани от неговия природен брат, като част от по-голям план да си върне властта над Отвъдната земя и магията. Но това, че бе приел фактите, с нищо не му помагаше. Той още не знаеше каква бе връзката на черния еднорог с всичко останало и не можеше да разбере какъв план се опитва да осъществи Мийкс. А най-лошото бе, че не знаеше как да го установи.

Потърка брадичката си и отново въздъхна. Все трябваше да има някакъв начин. Нужно бе само да го открие.

— Хммммм — седеше замислен той. Но мислите не го водеха до никъде.

Сви рамене. Е, нищо не можеше да постигне, като стои, без да предприема нищо.

Но тъкмо се обръщаше, когато се изправи лице в лице пред Мийкс. Природеният му брат си бе върнал обичайния вид — висок, едър силует със сплъстени бели коси и студени безизразни очи. Тъмносинята му мантия го обгръщаше като плащеница. Застанал бе на десетина метра от него самия, на крачка-две сред дърветата в края на поляната. Ръката му в черната ръкавица бе притиснала черните магически книги до гърдите.

Куестър Тюс усети как стомахът го свива.

— Отдавна очаквах този момент — прошепна Мийкс. — Проявих наистина голямо търпение.

Какви ли не мисли преминаха през ума на Куестър, докато остана само една.

— Не се плаша от теб — тихо каза той.

Лицето на природения му брат бе непроницаемо.

— А трябва, Куестър. Започнал си да се мислиш за магьосник, но си само чирак и никога няма да бъдеш нищо повече от това. Аз притежавам сила, каквато ти не си и сънувал! Разполагам със средства за всичко!

— Освен, за да хванеш черния еднорог, което е очевидно — безстрашно отвърна Куестър.

В мъртвешките очи проблесна гняв.

— Нямате шанс да спечелите тази игра, при това я играете зле. Вие сте луди и трябва да се махате от пътя ми — бледото му сбръчкано лице приличаше на маска на мъртвец. — Бях прокуден, плановете ми се провалиха — и всичко това заради теб и на онзи самозванец. А на всичко отгоре, вие дори не си давахте сметка какво правите. Направо сте жалки!

Тъмната мантия се попридръпна откъм празния десен ръкав.

— Животът ти на света е към своя край, братко. Ти си сам. Онзи призматичен котарак не ме заплашва повече. Холидей е безпомощен и напуснат от всички. Силфидата и черният еднорог няма къде да ми избягат. Другите ти приятели вече са в ръцете ми — с изключение на кучето, а то няма никакво значение.

Сърцето на Куестър се сви. Значи другите са заловени — с изключение на Абърнати?

На лицето на Мийкс се бе появила студена, безизразна усмивка.

— Ти беше последната заплаха за мен, Куестър. И най-после ми падна в ръцете.

Куестър настръхна цял и гневът му заглуши страха.

— Още не съм ти паднал в ръцете! И това няма никога да стане!

Другият беззвучно се разсмя.

— Наистина ли?

Той леко килна глава и десетки сенки припъплиха между околните дървета. На светлината сенките се превърнаха в малки разкривени дечица, с остри ушички, сбръчкани лица и люспести тела. Те квичаха като прасета и змийските им езици се подаваха между редици остри зъби.

— Малки дяволски изчадия! — възкликна глухо Куестър.

— Малко множко са, за да се справиш с тях, а, какво ще кажеш? — просъска природеният му брат с нескрито задоволство. — Няма аз да си губя времето с теб, Куестър. Ще те предоставя на тях.

Дяволчетата бяха обградили Куестър от всички страни. Мийкс се беше оказал прав. Наистина бяха твърде много. Все пак успя да запази самообладание. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да бяга. Единственият му шанс бе да използва някаква изненада.

Те го бяха обградили в кръг на пет-шест метра наоколо му, с грозни малки личица с остри зъби, когато Куестър внезапно се завъртя с вдигнати нагоре ръце и с един изблик на магията ги повали всичките. Облаци дим и пара изригнаха изневиделица и ги завъртяха в своя вихър, докато Куестър отчаяно бягаше, за да се скрие под горските сенки, като прескачаше гърчещите се, мигновено ослепени демончета, сякаш са кални локви. Преследваха го яростни писъци. Демончетата мигом се изправяха и хукваха подире му. Той се обърна отново към тях. Отново насочи магическа струя насреща им и те пак се разпиляха на всички страни. И все пак бяха толкова много! Валяха насреща му отвсякъде, крещяха, пискаха и дърпаха мантията му. Опита се да се предпази, но беше много късно. Обкръжаваха го отвсякъде, дърпаха го, извиваха ръцете му. Той се превиваше под тежестта им, докато накрая рухна.

Те забиваха витите си нокти в дрехите му, насочваха ги към гърлото. Започна да се задушава, не можеше да диша. Бореше се с всички сили, но те бяха десетки и го притискаха към земята. Пред очите му кръжаха червени кръгове.

Зад тълпата от демончета му се мярна ухиления образ на Мийкс, надвесен над него. После изгуби съзнание.

Ръцете на Уилоу бяха на сантиметри от изящната, абаносовочерна глава на еднорога, когато сред листата и шубраците се чу леко прошумоляване. Някой приближаваше откъм дърветата. Тя стреснато се отдръпна от еднорога.

Само след миг зад листата се показа рунтава глава с леко кривнати очила на носа и се огледа зад боровите клони.

Беше Абърнати.

— Уилоу, ти ли си това? — попита писарят.

Той премина през клонаците и се появи на полянката. Дрехите му бяха изпокъсани и почти цялата му мантия бе съдрана. Обувките му изобщо ги нямаше. Козината му беше опърлена, а лицето му изглеждаше като овъргаляно в пепел. Той дишаше тежко и ближеше черния си нос.

— Може да се каже, че съм имал и по-добри времена — заяви той. — Но не помня да съм бил по-зле. Обиколих всичко, за да те търся с това… с това животно и да ме питаш защо. И тъкмо да те открия, Мийкс и демонът му са там, а после се появява и онзи котарак, те започват да се нападат, използвайки магия, и ако не друго, то поне подпалиха гората. И ето ни разпръснати по всички посоки и никой не може да открие никого!

Той си пое дълбоко дъх, изпусна дълга въздишка и се огледа наоколо.

— Виждала ли си някой от останалите?

Уилоу разсеяно поклати глава.

— Не, никого.

Мислите й бяха насочени към еднорога, цялата бе обхваната от копнежа, от желанието да протегне ръка и да го докосне…

— Какво правиш тук? — гласът на Абърнати я извади от унеса й. Писарят забеляза смайването й. — Какво има, Уилоу? Какво правиш с този еднорог? Нали знаеш колко е опасен. Хайде, ела. Ела да видя, какво става с теб. Негово Величество иска…

— Ти виждал ли си го? — веднага попита тя, хващайки се за споменаването на Бен като удавник за сламка. — Наблизо ли е той?

Абърнати намести очилата на носа си.

— Не, Уилоу, не съм го виждал. И той се изгуби, като всички нас. Ти добре ли си?

Сламката изчезна. Тя кимна безмълвно. Измъчваше я следобедното слънце, горещия ден и задухата. Чувстваше се като в затвор, който щеше да я закопае. Не чуваше гласовете на птиците и жуженето на насекомите. Появата на Абърнати загуби значение за нея и копнежът по черния еднорог отново я погълна. Извърна поглед.

— Почакай! — изкрещя Абърнати. — Какво правиш, момиче? Не докосвай това същество! Не разбираш ли какво може да ти се случи?

— Не ме доближавай, Абърнати — тихо му рече тя, но все пак изпита известно колебание.

— Да не би и ти да си полудяла? — ядоса се кучето. — Всички ли сте полудели? Няма ли някой, освен мен, който да разбира какво става? Онези сънища са лъжа, Уилоу! Мийкс ни е накарал да дойдем тук и ни е подвел да служим на неговите интереси. Накара всички ни да се държим като глупци! Еднорогът сигурно е част от неговия свят! Ти не можеш да знаеш какви са целите му! Не го докосвай!

Тя извърна поглед към кучето.

— Налага се. Потребно ми е.

Абърнати тръгна към нея, но когато видя как тя предупредително го погледна, веднага спря.

— Не прави това, Уилоу! Знаеш всички истории, легендите! — той сниши глас и зашепна. — Ще загинеш, момиче!

Тя мълчаливо и продължително го изгледа, после се усмихна.

— Та нали тъкмо там е работата, Абърнати. С мен е свършено вече.

Тя вдигна ръце и обгърна шията на черния еднорог.

Почувства как леден пламък премина през нея. Огънят обзе дланите, ръцете й, цялото й тяло. Усещането я накара да настръхне и тя силно потрепера. Отметна глава, като едва си поемаше дъх. Чу Абърнати, който викаше към нея като обезумял, но постепенно го изгуби от погледа си. Той беше там, но тя не го виждаше вече. Не виждаше нищо, освен лицето на еднорога пред себе си като безплътен силует в пространството. Пламъкът я обзе цялата, сля се със собствения й копнеж и тя бе разтърсена от неудържима страст. Започваше да губи себе си, да се разпада. Само миг още, и нямаше повече да бъде тя.

Опита се да отдръпне ръце от шията на вълшебното същество, но не можа. Беше се сляла с еднорога. И тъкмо в този момент витият му рог започна да свети с бяла магия и в съзнанието й изплува вихрушка от образи. Тя видя студена пустош. Видя вериги и огньове, бели полета, където подскачаха вързани еднорози, магьосници в тъмни мантии, които изричаха заклинания. Тук бяха Мийкс, Бен и Паладин.

И тогава се надигна вик, проникнат от такъв ужас и копнеж, че всички образи се разпиляха като парченца счупено стъкло.

Освободи ме! Пусни ме на свобода!

Болката в този вик бе непоносима за нея. Тя простена и този стон рязко я оттласна назад, откъсвайки я от еднорога. Препъна се и едва не падна — почти щеше да падне, ако Абърнати веднага не я бе подкрепил.

— Видях! — възкликна тя. Ала нищо друго не можа да каже.

Стонът й отекна сред дърветата.