Черният еднорог

…И КОШМАРИ

По-късно Бен Холидей си спомняше колко неуместно бе неговото чувство, че всичко може да се отложи. Ясно си спомняше мислите си. Всичко може да се отложи. Може да почака за утре. Спомняше си тези думи и вътрешно им се ядосваше. С горчивина си мислеше за неоснователната увереност, която си беше позволил да извлече от тях.

Но това беше след дъжд качулка. Не можеше нищо да се върне назад.

Неприятностите започнаха почти веднага. От кабинета той веднага се оттегли в спалнята си, облече се в нощница и се пъхна под завивките. Беше изтощен, но сънят така и не идваше. Събитията на деня го прогонваха, а загадката на сънищата се мяташе като затворен плъх в съзнанието му. Подгони го, но не успя да го хване. Беше като сянка, която без усилия му се изплъзваше. Виждаше силуета й, но не можеше да го улови.

Очите на плъха аленееха в мрака.

Той примигна и се надигна на лакти. Камъкът с руните, който Уилоу му бе дала, светеше яркочервен на нощното шкафче, където го беше оставил. Той примигна и внезапно си даде сметка, че светлината го беше събудила от дрямката, която почти го унасяше. Цветът на камъка означаваше, че го грози опасност — както го беше грозила през целия обратен път.

Но в какво ли можеше да се състои тази опасност, по дяволите?

Той стана и закрачи из стаята като животно, което си търси плячка. Но не можеше да я намери. Дрехите му си стояха захвърлени на стола, брезентовият му чувал беше още на пода на спалнята. Застана насред стаята и се остави жизнената топлина на замъка да стигне до него. Сребърният дворец му откликна с дълбок вътрешен пламък, който го обгърна от глава до пети. Дворецът си оставаше необезпокояван.

Той се навъси. Може би камъкът грешеше.

И все пак му действаше обезпокояващо, ето защо той го покри с една кърпа и се пъхна обратно в леглото си. Изчака за миг, затвори очи, отново ги отвори, после ги затвори втори път. Обгърна го мрак и престана да го измъчва. Досадният плъх беше изчезнал. Въпросите и отговорите се сляха и избледняха в нощта. Започна да се унася.

Сигурно и сънува известно време. Явяваха му се образи на еднорози — едни черни, други бели, както и фините, недокоснати от времето лица на вълшебни същества. Явяваха му се образите на приятели от миналото и настоящето и представи, които хранеше за своето кралство и за своя живот. Те изплуваха от подсъзнанието му и го унасяха като вълните на безкрайно море.

В този момент странен огън изведнъж избухна в съзнанието му и го извади от унеса. Някакви ръце се протегнаха от нищото и пръсти се вкопчиха във веригата, окачена на врата му.

Неговите ръце, неговите пръсти. Но какво правеха те?

И неочаквано му се яви образът на Мийкс!

Този образ доби очертания сред някаква черна мъгла — високият кльощав силует на магьосника в оловносинкава мантия, със сурово и грубо като стомана лице. Надвеси се над Бен като самата смърт, дошла да вземе поредната си жертва, единият му ръкав висеше празен, а другата ръка като черни клещи се спускаше надолу, надолу…

Бен стреснато подскочи, отхвърли завивките и сляпо размаха ръка в мрака. Примигна с присвити очи. Свещта озаряваше единия ъгъл на стаята, самотно бяло-златисто пламъче на фона на пурпурната светлина, която излъчваше камъкът с руните на Уилоу, пламнал предупредително на нощното шкафче; кърпата, с която бе покрит бе изчезнала. Бен долавяше надвисналата опасност, за която камъкът го предупреждаваше. Той остро хриптеше задъхан и сякаш великанска ръка притискаше гърдите му. Опита се да я отмахне, но мускулите не му се подчиняваха. Чувстваше тялото си като приковано.

Нещо огромно се помръдна в тъмнината.

Бен се опита да извика, но едва успя да прошепне.

Появи се силует, целият обгърнат в пурпурна светлина. Силуетът застана пред него и прошепна с глас, който приличаше на стържене на метал:

— Ето, че отново се срещнахме, господин Холидей.

Беше Мийкс.

Бен не можа дори да продума. Седеше зяпнал. Имаше чувството, че призракът, който го бе преследвал по време на пътуването му в стария свят, бе успял някак си да го проследи чак дотук. Само че това сега не беше призрак. Разбра го веднага. Беше същинският Мийкс!

Мийкс му показа тънката си усмивка. Този път имаше съвсем човешки вид, изражението на хищник беше изчезнало.

— Е, какво — не чувам остроумни поздравления, храбри предупреждения, та дори не и заплахи? Това не е във вашия стил, господин Холидей. Какво има? Да не би да си глътнахте езика?

Гърлото на Бен се сви и лицето му се изопна в усилие да се овладее. Беше като парализиран. Безизразните ужасяващи очи на Мийкс го оковаваха в невидими вериги, които не можеше да разчупи.

— Да, да, волята не ви е напуснала, господин Холидей, но няма как да я осъществите! Познато ми е това чувство! Помните ли как ме оставихте последния път? Помните ли? Оскърбихте ме, докато гледахте образа ми в огледалния кристал — единствената ми връзка с този свят а после го счупихте! Разбихте очите ми, господин Холидей, и ме оставихте сляп! — Гласът му просъскваше от ярост. — О да, аз зная какво е да бъдеш сам и парализиран!

Той пристъпи още крачка напред и спря, привел призрачното си сбръчкано лице над пурпурната светлина на камъка с руните. Изглеждаше невероятно огромен.

— Ти си глупак, самозванецо — ясно ли ти е това? Наумил си беше да ме разиграваш, без дори да разбираш, че аз задавам правилата на играта. Аз ръководя тази игра, малки човече, а ти си само един новак! Аз те направих крал на тази земя; дадох ти всичко в нея. А ти го взе все едно, че ти се полага! Все едно, че е твое!

Той целият се тресеше от гняв, свил ръкавицата си в юмрук в диплите на мантията си. Никога през живота си Бен не бе изпитвал такъв ужас. Имаше желание да се сгуши, да пропълзи отново под завивките. Беше готов на всичко — наистина на всичко — за да се изплъзне от този ужасяващ старец.

Мийкс се изпъна и гневното му изражение рязко се смени от хладно безразличие. Извърна се настрани.

— Е, все едно, това е без значение. Играта свърши. Ти я загуби, господин Холидей.

Пот се стичаше по скования гръб на Бен. Но как беше възможно това? Мийкс бе заточеник в стария свят; той нямаше възможност да дойде в Отвъдната земя, докато медальонът бе в ръцете на Бен!

— Искаш ли да узнаеш как влязох тук, господин Холидей? — Мийкс сякаш четеше мислите му. Магьосникът бавно се надвеси над него. — Съвсем просто. Ти сам ме доведе — изразът в погледа на Бен го накара да се разсмее. — Да, господин Холидей, точно така. Твоя е отговорността, задето можах да се върна. Какво ще кажеш за това?

Той пристъпи напред и застана досам леглото. Сбръчканото му лице се надвеси още по-близо. Бен усети противния му дъх.

— Мои бяха сънищата, господин Холидей. Аз ги изпратих — на теб, на природения ми брат и на силфидата. Аз ги изпратих. Унищожението на кристала не ме лиши напълно от силата ми! Все още можех да ви достигна, господин Холидей! Във вашите сънища! Можех да прокарам мост между двата свята чрез вашето подсъзнание! Глуповатият ми брат пропусна да те предупреди за това. Сънищата ми бяха съвсем достатъчни, за да имам власт над вас отново. Колко силно може да бъде въображението! Нали бяха вълнуващи сънищата, които ви изпратих, господин Холидей? Да, разбира се. Сънят, който изпратих на теб, имаше за цел да те доведе при мен и наистина те доведе! Бях сигурен, че ще дойдеш, при положение че приятелят ти, господин Бенет, има нужда от теб. Сигурен бях, че ще дойдеш. Всичко останало бе просто, господин Холидей. Привидението в края на прохода на времето беше магия, която бях поставил да ме предупреди за твоето завръщане и да ми помогне да те проследя. Тя те облада и подир туй ти вече не можеше да се освободиш от мен!

Сърцето на Бен се сви. Трябваше да се досети, че Мийкс ще използва магия, за да го проследи по някакъв начин. Трябваше да се досети, че магьосникът едва ли щеше да остави нещата в ръцете на случайността. Беше постъпил като глупак.

Мийкс се усмихваше като червения котарак от „Алиса в страната на чудесата“.

— Второто привидение беше още по-интересна маневра. Тя отклони вниманието ти от същинските ми цели. О, да, аз бях през цялото време с теб, господин Холидей! Съпътствах те неотклонно! Докато мислите ти бяха заети с моя образ, аз се плъзнах под дрехите ти, не по-голям от дребно насекомо. Скрих се до теб и те оставих да ме доведеш обратно в Отвъдната земя. Медальонът позволява само на теб да минеш, господин Холидей — ала ако съм част от теб, той го позволява и на мен!

„Бил е скрит под дрехите ми, помисли си Бен отчаяно. Бил е с мен през целия път на връщане, без да си дам сметка за това. Ето защо камъкът с руните светеше предупредително. Опасността ме е съпътствала през цялото време, без да я забележа!“

— Каква ирония, нали, господин Холидей — сам ти да ме върнеш обратно? — кожата на бузите и челото на Мийкс се бе разтегнала в усмивка и лицето му наподобяваше череп. — Сам разбираш, че трябваше да се върна. Налагаше се да се върна незабавно, заради цялата дяволска, невероятна каша, която забърка! Даваш ли си сметка какви главоболия ми създаде? Не, разбира се, че не. И представа си нямаш. Не разбираш дори какво ти приказвам. Нищо не разбираш! И при цялото си невежество едва не съсипа неща, които съм градил с години! Ти всичко унищожи — ти и твоята кампания да станеш крал на Отвъдната земя!

Той отново изпадна в ярост и само с огромни усилия успя да се овладее. Но дори и тогава думите му бяха изпълнени с жлъч.

— Както и да е, господин Холидей. Както и да е. Това не те интересува и няма защо да го разискваме. Книгите вече са в мои ръце и ти повече не си опасен. Аз се сдобих с онова, което ми е необходимо. Твоят сън ми даде власт над теб, сънят на брат ми ми даде власт над книгите, а сънят на силфидата ще ми даде…

Той внезапно се прекъсна, сякаш се беше изпуснал да каже нещо повече. В стъклените му студени очи премина сянка на странно безпокойство. Той примигна и я прогони. Махна с ръка, сякаш да се приключи с този въпрос.

— Сънищата ще ми дадат всичко. Всичко — завърши той.

„Медальонът, мислеше си Бен като обезумял. Само ако успея да хвана с ръце медальона…“

Мийкс рязко се изсмя.

— Май има доста неща, които искаш да ми кажеш, господин Холидей? И още повече да направиш! — сбръчканото лице се надвеси отново над него. Суровите очи се впиха в неговите. — Е, ще имаш тази възможност, самозванецо. Аз ще ти дам възможността, от която ме лиши ти, когато разби кристала и ме остави в изгнание!

Той сви кокалестия си пръст като кука пред застиналия поглед на Бен.

— Ала първо трябва да ти покажа нещо. Ето го тук на врата ми — той пъхна ръка под мантията си. — Виж го внимателно, господин Холидей. Виждаш ли го?

Измъкна бавно ръка. Държеше между пръстите си някаква верижка. В единия й край висеше медальонът на Бен.

Мийкс се усмихна триумфално, когато видя отчаяния поглед в очите на Бен.

— Да, господин Холидей! Да, самозванецо! Да, бедни глупако! Това е скъпоценният ти медальон! Ключът към Отвъдната земя — който сега ми принадлежи! — и той бавно го размаха пред Бен, така че да отрази смесената светлина от пламналия рунен камък и светлината на свещта. Присви очи. — Искаш ли да знаеш как стана така, че се раздели с медальона си? Даде ми го по време на сън, който ти изпратих, господин Холидей. Свали медальона и ми го даде. Даде ми го доброволно. Не можех да ти го отнема насила, но ти сам ми го предостави!

Мийкс наподобяваше великан, който заплашваше да смаже Бен — висок, тъмен, надигнал се сред сенките. Той дишаше на хрипове.

— Май нямам друго какво да ти кажа, което да не ти е вече известно, а, господин Холидей?

Той бързо махна с ръка и невидимите вериги, които държаха Бен сякаш парализиран, паднаха. Можеше отново да се движи и говори. Ала не стори нито едното, нито другото. Просто зачака.

— Пъхни ръка под нощната си риза, господин Холидей — прошепна му магьосникът.

Бен направи, както му бе заповядано. Той напипа медальона, окачен на верижка. Извади го бавно. Медальонът беше със същата форма и размери като предишния, който сега Мийкс притежаваше. Ала гравюрата върху повърхността му бе различна. Нямаше го Паладин, Сребърният дворец и изгряващото слънце. Нямаше го сребристият му блясък. Този медальон сега бе черен като въглен и изобразяваше силуета на Мийкс, облечен в мантия.

Бен се втренчи в медальона, обзет от ужас, опипа го, без да може да повярва на очите си, след което го изпусна като опарен.

Мийкс кимна със задоволство.

— Твой е, господин Холидей. Ти си в ръцете ми и ще правиш, каквото поискам. Можех, разбира се, направо да те унищожа, но няма да го направя. Такъв край ще бъде прекалено лек за теб, подир всички неприятности, които ми причини! — той млъкна и усмивката му отново се появи — жестока, иронична. — Смятам по-скоро да те пусна, господин Холидей.

Той отстъпи изчаквателно няколко крачки назад. Бен се подвоуми, след което се надигна в леглото. Мисълта му трескаво работеше, търсейки начин да се освободи от този кошмар. Нямаше никакво оръжие подръка. Мийкс бе препречил вратата на спалнята.

Той пристъпи напред.

— О, има и още нещо — спря го гласът на Мийкс твърдо, сякаш бе налетял на каменна стена. Суровото старческо лице беше цялото набраздено от времето. — Смятам да те пусна, но ще трябва веднага да се махнеш от двореца. Още сега. Нали разбираш, господин Холидей. Мястото ти вече не е тук. Ти не си повече крал. Всъщност дори не си самия себе си.

Той вдигна единствената си ръка. Мигновено проблесна светлина, и нощната риза на Бен бе изчезнала. Той се озова облечен в работни дрехи — панталони и блуза от груб вълнен плат, вълнена наметка и протрити обувки. Беше мръсен и лъхаше на животни.

Мийкс го огледа безпристрастно.

— Един от работниците, господин Холидей — такъв ще бъдеш отсега нататък. Ако работиш яко, може и да напреднеш. Тази земя предлага възможности и за такива като теб. Няма пак да станеш крал, разбира се. Но може да си намериш друго подходящо занятие. Надявам се. Не бих искал да се превърнеш в отрепка. Ще бъда много натъжен, ако трябва да живееш в несрета. Животът е дълъг, както знаеш.

Той ненадейно хвърли поглед на рунния камък на Уилоу.

— Между другото, нали това повече не ти трябва? — и той се протегна и взе камъка от нощното шкафче. Стисна го в шепа и камъкът се превърна на прах, а червеният му пламък тутакси угасна.

Отново погледна към Бен с хладна и жестока усмивка.

— Та докъде бяхме стигнали? А, да — обсъждахме твоето бъдеще. Уверявам те, че ще го следя с огромен интерес. Медальонът, който съм ти дал, ще ме информира за всичко, което трябва да зная. И не се опитвай да го отстраниш. Той е охраняван от магия, която може значително да скъси живота ти, ако я предизвикаш. Не ми се ще да умреш, господин Холидей — ще ми се да живееш дълго, дълго.

Бен го гледаше и не можеше да повярва. Що за шега беше това? Той хвърли поглед и измери разстоянието до вратата на спалнята. Отново можеше да се движи и говори; освободен бе от онова, което го бе парализирало преди. Трябваше да се опита да избяга.

Тогава забеляза как Мийкс го наблюдава и го дебне, както котка дебне притисната до стената мишка. Страхът му отстъпи пред гнева и срама.

— Това няма да стане, Мийкс — каза тихо той, събрал всичките си сили. — Никой няма да го приеме.

— Никой ли? — усмивката на Мийкс не слизаше от лицето му. — И защо така, господин Холидей?

Бен си пое дълбоко дъх и пристъпи няколко крачки напред.

— Защото старите дрехи, с които си ме преоблякъл, няма да заблудят никого! С медальон или без медальон, аз съм си аз, а ти си си ти!

Мийкс вдигна вежди насмешливо.

— А сигурен ли си в това, господин Холидей? Много ли си сигурен?

Някакво колебание се приплъзна в съзнанието на Бен, но той го отмахна. Хвърли поглед към огледалото и с облекчение установи, че поне физически, той си оставаше непроменен.

Ала Мийкс звучеше толкова убеден. Дали пък магьосникът не го беше променил по начин, който сам не можеше да види?

— Номерът ти няма да мине — повтори той, като приближаваше до вратата и се опитваше да разбере какво повече знае Мийкс — защото явно имаше нещо…

Мийкс се разсмя силно и ожесточено.

— Да видим какво ще мине и какво не, господин Холидей.

Мийкс разтвори пръстите в ръкавицата си и от връхчетата им изригнаха зеленикави пламъци. Бен отскочи, претърколи се покрай тъмния силует на магьосника и яростно се превъртя, за да потуши огъня, след което скочи отново на крака. Вече бе стигнал до затворената врата и стискаше дръжката й, когато магията отново го настигна. Опита се да извика, но не можа. Сенките го обгърнаха, покориха го и сънят, който преди не идваше, сега го обори.

Бен Холидей безпомощно потръпна и се свлече сред мрака.