Черният еднорог

ЛОВЪТ

Намираха се на четири дни разстояние от Елдъру на югоизток от Риндуеър в центъра на Зеленоречието, когато срещнаха ловеца.

— Черно създание беше това, черно като въглищата от северните мини, като сянка, непознала светлината на деня. О, майчице! Мина толкова близо до мен, че само да протегнех ръка, и щях да го докосна. Грациозно създание, прелестно. Скачаше тъй, сякаш летеше, и профуча покрай нас като вятър, който усещаш, но не можеш да досегнеш. Аз, разбира се, и не бих желал да го докосвам. Не бих искал да се докосна до нещо толкова…чисто. Беше като маяк — ярък, но доближиш ли, ще те опари. Никак не ми се щеше да го доближавам.

Ловецът говореше с дрезгав, пресипнал глас, задушаван от напора на чувствата. Седеше край огъня заедно с Бен и Дърк в ранните вечерни часове под заслона на една дъбова горичка под билото. Залезът се разгръщаше пурпурночервен на хоризонта на запад, а на изток се спускаше синкавосивият здрач. Краят на деня бе тих и топъл, дъждовните облаци отпреди четири нощи останаха само спомен. Птиците пееха вечерната си песен сред дърветата и цветни ухания се носеха из въздуха.

Бен наблюдаваше ловеца отблизо. Той беше едър скулест човек, със загоряла, обрулена кожа и загрубели ръце. Беше облечен като дървар и носеше високи ботуши от мачкана кожа, удобни и безшумни. Въоръжен беше с арбалет и стрели, голям лък също със стрели, къс нож и нож за дране на кожи. Лицето му бе издължено и скулесто, приличащо на маска от издатини и падини с толкова опъната кожа, че от чертите му се излъчваше някакво напрежение. Изглеждаше опасен и сигурно в други случаи наистина беше такъв.

Но не и тази вечер. Тази вечер не беше опасен.

— Избързвам — промърмори, по-скоро самообвинително, отколкото демонстративно. Отри чело с едрата си ръка и се сгуши по-близо до огъня, сякаш да се стопли. — Все ми се струва, че не е било с мен. Канех се да поема към Мелкор на лов за диви кози. Тъкмо бях готов, и Дейн ме намери. Настигна ме на кръстопътя. Тичаше подире ми като жена, открила най-лошото, и викаше като пъдар подире ми. Поспрях да го изчакам, което не трябваше да правя. „Организира се някакъв лов“ — казва ми той. — „Сам кралят е заповядал. Хората му са плъзнали навсякъде да подберат най-добрите и бързите ловци, за да уловят нещо — няма да повярваш — някакъв си черен еднорог! Да, точно така“ — казва ми той, — „черен еднорог, който трябва да се улови, пък ако ще да го гонят и месец по цялата долина открай докрай. Трябва да дойдеш“ — казва ми Дейн — „Плащат по двайсет жълтици с храната. А ако го хванеш — и пет хиляди отгоре!“

Ловецът мрачно се позасмя.

— Пет хиляди! Друг такъв късмет нямаше да ми се отвори — толкова пари и за десет години не можеш спечели каквото и да се хванеш да работиш. Помислих си, че Дейн се е побъркал, но като го погледнах и видях как очите му бяха блеснали, разбрах, че е истина, че се готви лов срещу пет хиляди жълтици и кралят или друг някой глупак си е наумил, че има такова нещо като черен еднорог и той може да се хване.

Бен хвърли поглед към Дърк. Котаракът седеше на половин метър от него, вперил очи в ловеца и свил лапи под тялото си. Нито беше мръднал, нито проговорил, откакто срещнаха ловеца, който ги попита дали може да хапне с тях. Погледнато отстрани, Дърк беше най-обикновен котарак. Бен наистина не можеше да го разбере.

— Към Риндуеър, там трябваше да започне лова. Равнината между реките направо си беше претъпкана с ловци, които бяха се разположили на стан и чакаха. Имаше викачи и гончии, там беше лорд Календбор и другите лордове, заедно с бронираните им рицари и пешеходна войска. Имаше коне и мулета, каруци с провизии, превозвачи и благородническа свита — цяло разбунено море, което можеше да подплаши всяка жертва на километри наоколо! Ако знаете само каква лудница беше! И все пак останах — мислех си за парите. Но и друго започна да ми се върти в главата — що за създание ще да е този черен еднорог? Знаех си, че не може да съществува — ами ако все пак съществуваше? Ако се криеше там някъде? И да не го хвана, може би щях да го видя, божичко! Вечерта ни събраха пред вратите на двореца. Кралят го нямаше; там беше само магьосникът — онзи, дето го казват Куестър Тюс. Да знаете каква гледка е само! Същинско плашило в разноцветна мантия с шарфове! А до него онова куче, дето се облича в дрехи като вас и мен и ходи на задните си лапи. Говори се, че можело да приказва, но нали не съм го чул с ушите си. Бяха се изправили там с лорд Календбор и му шепнеха нещо, така че другите да не чуят. Магьосникът бе пребледнял като платно — изглеждаше направо уплашен до смърт. Календбор обаче не — не и той. Май него не можеш с нищо го уплаши! Непоколебим е като смъртта и винаги готов да съди. Провикна се към всички с могъщия си глас, който прогърмя на цяла миля разстояние из равнината. Обърна се към нас и каза, че този еднорог е съвсем реално същество и то, като всички други, може да се проследи и улови. Били сме достатъчно хора, за да го уловим или щели сме да отговаряме! Даде си разпорежданията откъде да минем и накъде да вървим и ни отпрати да спим. Ловът щеше да започне другата заран.

Ловецът млъкна, припомняйки си. Погледът му се рееше някъде отвъд Бен, към друго пространство и друго време, далеч от тук и сега.

— Много беше вълнуващо. Толкова хора на едно място — беше нечуван лов. От северните части на Мелкор трябвало да се присъединят тролове и някои от вълшебните племена на юг от Езерната страна. Изглежда еднорогът се канеше да се появи откъм юг — кой знае защо. Трябваше да тръгнем от източната граница и да вървим на запад, като направим верига по целия път от север до юг. От изток викачи и конници трябваше да ни водят, а от запад да ни пресрещнат групи, които да поставят капани. Хубаво го бяха измислили. Той леко се усмихна.

— Всичко започна според очакванията. Веригата започна да се придвижва от изток на запад, претърсвайки всичко по пътя си. Ловците като мен се разположиха сред хълмовете, откъдето можеха да наблюдават всяко движение по отсрещните поляни. Някои поеха на коне по фланговете от двата края, за да подбират всичко, което се криеше там. Голяма работа беше — толкова хора, толкова приготовления. Цялата долина се включи в огромния лов. Като че ли цял свят беше увлечен. Веригата се придвижваше на запад през целия ден от пущинаците до Риндуер и оттатък — викачи и гончии, конници и пешеходци, каруци с провизии, които кръстосваха напред-назад от замъците и селищата. Не знам как бяха успели да организират всичко това, но го бяха организирали. Плячката обаче я нямаше. Тази нощ спахме във верига, която се простираше от Мелкор чак до Сребърния дворец. Лагерни огньове се виеха като огромна змия от север та чак до юг. Виждахме я от хълмовете, където се бяхме разположили с Дейн и други ловци. Бяхме встрани от стана. Тези места ни бяха добре познати, а и бяхме свикнали да виждаме нощем като денем, тъй че стояхме да гледаме нещо да не се изплъзне в тъмното. И на втория ден беше същото. Стигнахме до подножията на хълмовете на запад, но не се натъкнахме на нищо. Отново си направихме стан и зачакахме. Стояхме на пост през цялата нощ.

Бен се замисли колко много време беше пропилял, откакто напусна Елдъру, докато дойде тук на север. Четири дни. Лошото време го беше забавило на път от Езерната страна и той беше принуден да заобиколи Сребърния дворец откъм изток, за да не се натъкне на стражата — да не би да разпознаят в него чужденеца. Принуден беше да ходи пеш през целия път, защото нямаше пари за коне, а още не беше паднал толкова ниско, че да краде. Бяха пропуснали лова за по-малко от двайсет и четири часа и той се питаше какво ли ще му струва това.

Ловецът се прокашля и продължи.

— Хората започнаха да недоволстват — продължи ловецът. — Някои започваха да роптаят, че само си губим времето. Въпреки че ни даваха по двайсет жълтици, никой не иска да го правят на глупак. Лордовете също надигнаха глас не сме можели да се справим, не сме били осторожни, еднорогът можел да ни се изплъзне. Ние си знаехме, че не е така, но те не искаха да ни чуят. Обещавахме, че ще внимаваме, че още повече ще се стараем. Но се питахме помежду си има ли защо да се стараем. На третия ден веригата приближи западните планини. И тъкмо тогава той се яви — очите на ловеца блеснаха от вълнение. — Бе късен следобед, слънцето се бе скрило зад планините и гората, която претърсвахме, бе дълбоко потънала в мрак. Обикновено по това време на деня нещата са малко смътни, на човек може да му се привиди нещо. Претърсвахме гъста борова горичка, заобиколена от широколистни дървета и цялата обрасла с тръни и храсталак. Мисля, че бяхме шестима, но наоколо ни имаше още десетки и верига от викачи, които се чуваха от изток. Беше необичайно горещо за това време на деня. Всички бяхме уморени и изтощени да гоним вятъра. Струваше ни се, че напразно си губим времето. Целите бяхме потни, дразнехме се от насекомите, боляха ни мускулите и се бавехме. Вече не се интересувахме за еднорога, а само по-скоро да се свърши с всичко това и да се прибираме у дома. Всичко ни се струваше като някаква шега с нас.

Той замълча.

— И тъкмо тогава нещо сред боровете внезапно се размърда — все едно сянка бе преминала. Помня, че си казах, че имам халюцинация. Помислих си да кажа нещо на Дейн, който беше вляво от мен, но не му казах нищо, бях твърде уморен. Спрях сред шубраците ми се бе мярнало нещо да видя дали пак ще се появи.

Той си пое дълбоко дъх и стисна челюсти.

— И в този момент и слабата светлина, която бе останала — и тя помръкна, сякаш облаци се бяха появили. Спомням си го като сега. Беше горещо, всичко бе притихнало. И както си гледах, храсталакът се раздели и ето ти го еднорогът, целият черен и подвижен като вода. Стори ми се малък. Стоеше и гледаше право в мен — не зная колко продължи това. Аз също го гледах — козите му копита, лъвската опашка, гривата по врата и гърба му, глезените, вития рог. Беше като излязъл от легендите — но неописуемо по-великолепен. Майко мила, та той беше ослепителен! Видяха го и малцина други. Дейн също успя да го зърне, други двама ми казаха, че са го видели да приближава. Боже мой, та той мина досами мен! Или не, аз се бях озовал досами него. И в този момент хукна. Не, не че хукна — той не тичаше. Стрелна се покрай мен, сякаш полетя. Движеше се с такава грация, че сякаш бе сянка на птица, прелетяла пред лицето на слънцето. Още не бях мигнал, и той изчезна. Стоях загледан подире му и се питах наистина ли съм го видял. Знаех, че съм и си мислех колко е прекрасен, мислех си, че го има наистина…

Думите му просто валяха една подир друга в порив на особени чувства и го сподавяха. Той сключи ръце развълнуван. Бен беше притаил дъх в страхопочитание, страхуваше се да не прекъсне с нещо вълшебството на мига.

Ловецът наведе очи и отпусна ръце.

— По-късно чух, че налетял точно на зъбите на преследвачите си. Профучал покрай тях, както вихър профучава през гора и изкоренява дърветата. Видели са го десетки хора. Може и да е имало начин да го хванат — но се съмнявам. Успял да премине през всички капани. Вярно, бяха го подгонили, но… Но знаете ли какво? — и ловецът пак вдигна очи. — Еднорогът се появил право пред лордовете на Зеленоречието и кралските хора — майко мила, направо пред тях се изпречил! А онзи магьосник, който организираше всичко, направил някаква нелепа магия — и започнали да валят цветя и пеперуди над всичко. — ненадейна усмивка се появи на устните му. — Представяте ли си — цветя и пеперуди?

Бен също се усмихна. Той си го представяше много добре.

Ловецът сви колене и ги обгърна с ръце. Усмивката му изчезна.

— Така завърши всичко. Ловът бе прекратен. След този случай всички се разпиляха и си отидоха. Говореше се, че трябва да продължи, да се направи нова верига откъм изток, но нищо не стана. Никой нямаше желание да участва. Нещо се беше прекършило. Всички като че ли се радваха, че еднорогът се е измъкнал. Или може би разбираха, че няма как да бъде уловен.

Ловецът вдигна суровите си очи.

— В странно време живеем. Казват, че кралят изхвърлил магьосника и кучето. Изхвърлил ги на мига, в който разбрал за станалото. Уволнил ги заради това, което направил магьосникът — или си въобразявал, че е направил. Макар че той едва ли би могъл нещо особено да направи и в единия, и в другия случай. Никой нищо не би могъл да направи с такова създание. За нас, смъртните, то е само привидение, нещо като сън…

Внезапно в очите на ловеца се появиха сълзи.

— Струва ми се, че когато премина покрай мен, го докоснах. Да, имам чувството, че го докоснах. Майко мила, още усещам копринената му кожа да ме докосва като огън, като… докосване на жена. На времето познавах една жена, тя ме докосваше така. Еднорогът ме докосна, и ето че вече не мога да го забравя. Мъча се да мисля за друго, да разсъждавам разумно за случилото се, но не мога да се освободя от това чувство — лицето му се изопна от вълнение. — Оттогава насам го търся. Надявам се, че сам може да имам повече късмет. Не че искам да го уловя, а и не бих могъл. Но искам отново да го видя. Да го докосна поне още веднъж. — за миг, само за миг…

И той отново прекъсна думите си. Огънят внезапно изпращя в тишината и се разгоря по-силно. Никой не помръдваше. Над долината се спускаше мрак и последните слънчеви лъчи се бяха скрили. Бен хвърли поглед към Еджууд Дърк. Котаракът лежеше със затворени очи.

— Така ми се ще да го докосна поне още веднъж, само за миг — тихо повтори ловецът.

И той насочи отсъстващия си поглед някъде отвъд Бен. И сякаш призрачното видение бе погълнато от последвалата тишина.

Същата нощ Уилоу отново сънува черния еднорог. Беше заспала сгушена до верния Парснип сред борова горичка в края на Дълбокия свлек, под заслона на клоните и мрака. Пет дни бяха минали, откак напусна Елдъру и сега само няколко часа разстояние я делеше от Бен Холидей. Организираният лов на черния еднорог, обхванал всички хълмове на запад от Зеленоречието, я бе забавил почти цял ден, принуждавайки я да заобиколи откъм изток. Тя така и не разбра какъв беше този лов. Нямаше и представа, че Бен е тръгнал да я търси.

Сънят я споходи по средата на нощта, промъкнал се като майка в спалнята на своето дете — едно топло и успокояващо присъствие. Този път не изпита страх, а само тъга. Видя се как върви сред горски поляни и дървета, а черният еднорог гледа подире й като призрак, изникнал сякаш от неведомото, за да следи за живите. Появяваше се и изчезваше, като слънце иззад облак, ту сред огромни стари явори, ту сред полянка в малка елхова горичка. Не се появяваше целият, а само частично. Бе черен и се очертаваше смътно с изключение на очите — това бяха очи, побрали в себе си цялата тъга на света.

Уилоу се разплака пред израза на тези очи и сълзите започнаха да се стичат по бузите й, както спеше. В тези очи се четеше такава угриженост, такава неописуема болка. Те бяха като обсебени от нещо невъобразимо. В този сън черният еднорог не приличаше на онова митично същество, за което се говореше в легендите. Това бе едно крехко, търсещо създание, с което се бяха отнесли ужасно зле…

Тя се стресна от съня. Имаше още часове до зазоряване и нощният хлад я накара да потръпне. Крехкото й тяло цяло се разтърси от спомена за прошепнатите в съня й думи и с усета си на вълшебно същество тя почувства магическия им смисъл.

И изведнъж напълно осъзна, че присънилото й се е реално. Че истината се разкрива в този сън.

Тя се поизправи и се облегна на грубия ствол на бора, преглътна с пресъхнало гърло и се опита да разбере какво трябва да й разкрие сънят. Нещо я заставяше да го направи — може би очите на еднорога. Те сякаш очакваха нещо от нея. Вече не стигаше само да намери златната юзда и да я занесе на Бен. Това й повеляваше първият сън, онзи, който я бе тласнал към сегашното й скитане — но тя започваше да се съмнява в неговата истинност. В онзи сън еднорогът й се бе сторил напълно различен. Онзи бе палач, а този… може би жертва? Така й се струваше. В погледа му имаше такъв зов за помощ. Той сякаш я умоляваше да му помогне.

И тя разбираше, че трябва да го направи.

Тя цяла потръпна. Що за мисли бяха това? Та нали само ако приближи до този еднорог, с нея е свършено. Трябва да се отърси от тази лудост! Трябва да иде при Бен…

Тя не довърши мисълта си, сви се сред нощта и тишината и се опита да се освободи от своите колебания. Как се нуждаеше майка й да е тук, за да я утеши или отново да може да подири съвета на Земната майка.

Но най-много от всичко се нуждаеше от Бен.

Никого си нямаше. Като се изключи Парснип, беше напълно сама.

Миговете се изнизваха. Неочаквано тя се надигна като безшумна сянка, остави Парснип да спи сред боровата горичка и безмълвно изчезна сред Дълбокия свлек. Направи това без да разсъждава, водена от някакъв вътрешен инстинкт, без колебание и страх, сигурна, че всичко ще мине добре и нищо не я заплашва.

Призори вече се беше завърнала. Не се беше сдобила със златната юзда, но поне беше разбрала къде е.

Тя събуди Парснип, събра малкото си принадлежности, хвърли поглед към черните устия на пещерите и се отправи на изток.