Черният еднорог

МАСКАТА

Изгревът завари Филип и Сот готови да изпълнят обещанието си. Застанали бяха на двайсетина метра разстояние, когато Бен се събуди — неподвижни тумбести сенки в просветляващия мрак, с пътни раници на гърбовете и по едно червено перо на шапките си. В първия момент на Бен му се сториха като храсти, но когато стана да размърда кости, вдървени от студа и твърдата земя, те пристъпиха предпазливо напред и поздравиха с тревожен глас. Изглеждаха по-неспокойни от обикновено и надничаха зад гърба му, сякаш всеки момент ще бъдат нападнати от скални тролове.

Мина известно време, докато Бен разбере, че се бояха не от някакви си тролове, а от Еджууд Дърк.

Дърк от своя страна не им обръщаше никакво внимание. Бен се огледа за него и го намери седнал на пъна да се ближе. Сребристата му козина бе гладка и лъскава, сякаш от влагата и утринната роса. Не вдигна поглед, нито отвърна на поздрава на Бен. Продължаваше да се мие, чак докато остана напълно доволен, после се наведе над паницата изворна вода, която Бен бе донесъл. На Бен за първи път му направи впечатление, колко оскъдно се храни Дърк. Чудно беше от какво живее, но в момента на Бен не му бе до това. Достатъчно загадки му висяха на главата.

Поеха на път скоро след събуждане. Бен и Дърк водеха — в зависимост от това как се разбира думата „водя“, защото и този път Дърк, изглежда, знаеше къде отива Бен преди него самия. Гномите вървяха подире им. Филип и Сот гледаха да си нямат много работа с Еджууд Дърк. Държаха се на разстояние от котарака и го гледаха, както се гледа змия. Филип явно накуцваше, а китките и ръцете на Сот бяха с доста обгоряла козина. На никой не му се щеше да говори за това, как се бяха наранили, и Бен ги остави на мира.

Крачеха равномерно, от безоблачното небе слънцето грееше, във въздуха се носеха уханията на цветя и плодни дръвчета. Забелязваха се следи от повяхването. Все още дребни, но видими и Бен отново се замисли за Мийкс, който се криеше зад маската на краля, и за демоните, които можеше да призове отново от Абхаддон, за западането на магията на земята и отслабването на живота. Това го накара да ускори крачка, чувстваше, че времето му се изплъзва. Още не се бе домогнал до загадката на своето преобразяване. Не разбираше също и защо черният еднорог се е върнал в Отвъдната земя и защо Мийкс толкова държи на него. Знаеше само, че между всички тези събития има някаква връзка и той трябва да я разбере, за да оправи целия този хаос.

И докато разсъждаваше за всичко това, отново се замисли за Еджууд Дърк. Не можеше да се освободи от усещането, че този котарак съзнателно крие нещата от него, макар че явно можеше да му даде някакво обяснение. Бен с основание подозираше, че Дърк не се е натъкнал на него случайно онази нощ в Езерната страна, а го е търсил съзнателно, че не е тръгнал да го придружава, воден от най-обикновено любопитство, а с определена цел. Дърк нямаше да му каже нищо, ако сам не реши; а като се имаше предвид особняшката му природа, сто на сто не можеше да разчита на подобно обяснение. Въпреки всичко Бен не можеше чисто и просто да се примири с присъствието на това животно, без някакво разумно обяснение поне за това, какво го е довело при него.

Към обяд, когато отдалеч се появиха очертанията на Дълбокия свлек, той отново понечи да поговори с котарака. В края на краищата се бяха оказали неколцина. Имаше го черният еднорог. После еднорозите, скицирани в намерените магически книги — по-точно в едната от тях, другата бе обгоряла по средата. Съществуваха и вълшебните еднорози, изчезнали преди векове по пътя от Отвъдната земя към тленните светове. В момента го занимаваше легендата за вълшебните еднорози. Вече беше убеден, че трябва да има някаква връзка между черния еднорог и рисунките в магическата книга. Защо иначе Мийкс ще изпрати сънища и за еднорога, и за книгата? Защо се стремеше към тях с такава настоятелност? Въпросът бе, дали съществуваше някаква връзка между магическите книги, черния еднорог и изчезналите вълшебни еднорози. Такава връзка му се струваше невероятно съвпадение, но дали пък не би било още по-невероятно да я няма. Явно между магическите книги, черния еднорог и вълшебните еднорози съществуваше някаква връзка, в която се криеше магия, и той беше готов да се закълне в живота си, че Мийкс търси власт тъкмо над тази магия.

Е, добре. Стига толкова колебания. Вероятно решаването на някоя от тези малки загадки би могло да помогне за решаването на голямата. И можеше да се надява — най-малкото да се надява — че и Еджууд Дърк няма да се откаже да му помогне…

— Дърк, ти нали си скитал много и много неща си видял — започна той колкото се можеше по-неангажиращо, прекъсвайки мислите си. — Какво мислиш за онази легенда за вълшебните еднорози, които изчезнали на времето?

Котаракът не го и погледна.

— Нищо не мисля.

— Тъй ли? Ами какво ще кажеш да помислиш? Нали, когато се срещнахме, ти спомена, че знаеш нещо за белите еднорози, които изчезнали?

— Споменах.

— За онези еднорози ли ставаше дума, които вълшебните същества били изпратили към другите светове и после изчезнали по някакъв начин?

— Точно за тях — в гласа на Дърк се усещаше отегчение.

— Какво според теб е станало с тях? Как така са изчезнали?

— Ами как — изсумтя котаракът, — естествено, че са били отвлечени.

Бен остана толкова поразен от това, че веднага получи непосредствен отговор, че онемя и известно време не можа да продължи да задава въпроси.

— Но… кой ги е отвлякъл? — едва успя да изрече най-сетне той.

— Ами някой, на когото са трябвали, Ваше Величество — та кой иначе? Някой, който е могъл да ги хване и да ги задържи.

— Та кой може да е това?

В гласа на Дърк се усети раздразнение:

— Ами кой според вас?

Бен се замисли. Двоумеше се.

— Може би някой магьосник?

— Не магьосник, а магьосници. На времето е имало много магьосници, а не както сега един-двама. Имали са си своя гилдия, профсъюз, който е действал на свободен принцип, но е имал голямо влияние, щом се наложи. По онова време в Отвъдната земя магията е било широко застъпена и магьосниците са били наемани срещу заплащане от хора, които са се нуждаели от тях и са можели да си го позволят. В известен период те са били много могъщи — докато решили да отправят предизвикателство на самия крал.

— И какво станало?

— Кралят призовал Паладин и Паладин ги унищожил. Само един истински магьосник останал след това — и той служел на краля.

Бен се навъси.

— Но щом еднорозите са били отвлечени от магьосниците, какво е станало с тях, когато магьосниците били… ликвидирани? Защо не са ги пуснали на свобода?

— Никой не знаел къде са.

— Но не е ли трябвало някой да ги потърси? Не е ли трябвало да се намерят?

— А защо тогава не са го направили?

Дърк забави ход, спря и сънливо запримига.

— Защото не са си задали въпроса, който и ти не си задаваш, кралю. Преди всичко, защо са били отвлечени еднорозите?

Бен също спря, замисли се, но после само сви рамене.

— Били са красиви създания. Сигурно магьосниците са искали да бъдат техни.

— Да, да! Само това ли можеш да измислиш?

— Ами, ъъъ… — запъна се той. Чувстваше се направо като глупак. — Защо просто не ми обясниш, по дяволите? — ядоса се той.

Дърк спокойно го изгледа.

— Защото не искам — отвърна с тих глас той. — Защото трябва да се научиш да виждаш отново ясно нещата.

Бен го изгледа, после мерна с поглед чупка гномите, които ги гледаха от сигурно разстояние зад тях. Скръсти уморено ръце. Не можеше да разбере какво иска да каже Дърк, но все едно, безсмислено беше да се разправя с котарака.

— Е, добре — примири се накрая той. — Хайде да опитаме отново. Магьосниците открили, че вълшебните същества изпращат еднорозите в Отвъдната земя, за да преминат в световете на смъртните. И тогава те отвлекли еднорозите, защото искали да ги имат във властта си. Отвлекли ги, защото… — той прекъсна думите си, спомнил си внезапно магическите книги с рисунките в тях. — Отвлекли са еднорозите, защото са искали да владеят тяхната магия! Затова са рисунките в магическата книга! Те имат нещо общо с черните еднорози!

Еджууд Дърк вирна глава.

— Така ли мисли Ваше Величество?

Той откровено се стремеше Бен наистина да не знае какво да мисли. Очакваше, че котаракът ще потвърди неговото прозрение, но и той май беше не по-малко учуден от него!

— Да, точно така мисля — заяви Бен, но без особена увереност. — Мисля, че между изчезналите еднорози и изчезналите книги има някаква връзка.

— Има някаква логика — съгласи се Дърк.

— Но как ли са били отвлечени тези еднорози? По какъв начин са могли магьосниците да им отнемат магията? Нима и еднорозите не са били също толкова могъщи, колкото магьосниците?

— И аз така съм чувал — отново се съгласи Дърк.

— Но какво тогава е станало с тях? Къде може да са ги укрили?

— Може би зад някакви маски.

— Маски ли? — Бен остана объркан.

— Като теб. Може би са скрити зад маски, така че не можем да ги разпознаем.

— Като мен ли каза?

— Не можеш ли да престанеш да повтаряш непрекъснато думите ми?

— Но какво говориш, за бога?

Дърк го погледна, сякаш искаше да каже, „а на теб какво ти влиза в работата?“ и започна да души утринния въздух, сякаш там някъде се криеше отговорът. После врътна черната си опашка.

— Ожаднял съм. Ще има ли против Негово Величество да ме придружи да пийна малко вода?

Без да дочака отговора на Бен, той се изправи и се шмугна в горичката от едната страна. Бен гледа подире му в първия миг, после тръгна след него. След като повървяха малко, стигнаха един вир, в който се вливаха малки ручейчета и се наведоха да пият. Бен пи дълго, чувствайки се неподозирано ожаднял. Дърк пиеше бавно, с направо дразнеща придирчивост — навеждаше се внимателно, спираше често, внимаваше да не намокри лапите си. Бен долавяше, че Филип и Сот ги наблюдават в далечината, но не се интересуваше от тях. Бе насочил цялото си внимание към котарака, очаквайки какво има да му каже, защото той трябваше нещо да му каже, ако Бен не се заблуждаваше жестоко!

Наистина не се заблуждаваше. Само след миг Дърк вече се бе настанил на задните си лапи и го гледаше.

— Вижте се във водата, Ваше Величество — заповяда му той.

Бен се надвеси над водата и видя образа си. Бен огледа изпокъсаните си дрехи, протритите обувки, праха и калта, небръснатото си и немито тяло. Не можеше да види само лицето си.

— А сега се погледнете във водата отново — погледнете се внимателно.

Бен погледна и този път видя как образът му се разми и се превърна в образ, който не познаваше, в образа на непознат, облечен в дрехи като неговите.

Той тутакси вдигна поглед.

— Вече и сам не мога да се позная! — в гласа му прозвуча страх, който и да опиташе, не би успял да прикрие.

— А това, скъпи кралю, е, защото започваш да губиш своята самоличност — тихо каза Еджууд Дърк. — Започваш да се срастваш с маската, която носиш! — той надвеси черната си муцуна близо до него. — Открий себе си, Бен Холидей, преди това да е станало. Свали своята маска и тогава може би ще намериш начин да свалиш маската и на еднорозите.

Бен веднага погледна във вира и този път за голямо свое облекчение откри предишното си лице, отразено във водата. Но чертите му бяха размити, сякаш започваха постепенно да губят очертания.

Отново вдигна очи към Дърк, но котаракът вече бе поел, подбрал подплашените гноми пред себе си.

— Побързайте, Ваше Величество — подвикна му той. — Дълбокият свлек подир мръкнало не е най-подходящото място да търсиш себе си.

Бен бавно се изправи, по-объркан от всякога, но този път и твърде ужасен.

— Защо ли съм се хванал да питам този проклет котарак за каквото и да било? — нервно промърмори той.

Но знаеше вече отговора на този въпрос. Отправи една закана с глава към всички и всичко и закрачи по-бързо.

Към обяд вече бяха стигнали Дълбокия свлек.

Той изглеждаше непроменен и неизменен — тъмно непроницаемо петно сред ярко озарената от слънцето гора, което сякаш се бе сгушило на земята като укриващо се животно, готово всеки миг да побегне или да нападне.

Мъгли и сенки се гонеха сред ширналите се дълбини и пропълзяваха бавно над дърветата, блатото и тресавището. Нищо друго не можеше да се види. Ако имаше там живи същества, те стояха и чакаха, заложници в сурова и жестока битка за оцеляване, в която успяваха само бързите и силните. Звуците бяха приглушени и цветовете сивкави. Само смъртта беше като у дома си в Дълбокия свлек. И само смъртта беше неотменна. Бен и неговите приятели чувстваха тази истина. Застанали в края на пропастта, те стояха загледани в нейния мрак и всеки си мислеше за нещо свое.

— Ами да влизаме — промълви накрая Бен. Спомняше си предишния път, когато се спуска в Дълбокия свлек и ужасяващите илюзии, с които Нощната сянка се бе опитала да му попречи да влезе — безбрежното тресавище, гущерите и още по-ужасяващи неща. Спомни си срещата си с вещицата — среща, която едва не му бе коствала живота. Нямаше никакво желание да преживее за втори път нещо подобно.

— Хайде — подкани ги той и гласът му бе погълнат от тишината.

Никой не реагира на думите му. Дърк седеше до него, притворил сънливо очи и се къпеше в малък отрязък слънчева светлина, зареял се в мъглите, които се виеха над Дълбокия свлек. Филип и Сот се бяха спотаили на повече от десет метра вляво, за да бъдат достатъчно далеч от котарака и от пропастта, и си шушукаха нещо със слаби, разтревожени гласчета.

Бен заканително тръсна глава.

— Филип! Сот!

Чупка гномите се гушеха встрани и се правеха, че не го чуват.

— Елате веднага тук! — викна им той ядосано, защото му беше дошло до гуша и от гномите, и от котарака.

Гномите пристъпиха плахо, боязливо, хвърляйки неспокойни погледи към Дърк, който както обикновено, не им обръщаше никакво внимание. Когато приближиха на такова разстояние, което не биха пристъпили, освен ако ги повлекат насила, Бен коленичи да ги погледне в очите.

— Вие сигурни ли сте, че Нощната сянка е долу? — попита тихо той.

— Да, Ваше Величество.

— Там е, Ваше Величество.

Бен кимна.

— Тогава, моля ви, да бъдете много предпазливи — тихо им каза той. Не беше подходящо точно в този момент да проявява нетърпението и раздразнението си, тъй че той успя да ги надмогне. — Много ще внимавате, нали? По никакъв начин не бива да се излагате на опасност. Трябва само да се спуснете и да огледате нещата. Искам да знам дали Уилоу е долу — или дали е била там. Това е най-важното. Постарайте се на всяка цена да разберете.

Той млъкна. Гномите неспокойно отместиха големите си кафяви очи. Той изчака и отново се обърна към тях.

— Освен това Нощната сянка е скрила там някъде една златна юзда — продължи той. — Тази юзда ми трябва. Вижте дали ще можете да я откриете и ако можете, искам да я откраднете.

Гномите така се ококориха, че очите им заприличаха на чинии.

— Не, не, не се страхувайте — побърза да ги успокои Бен. — Няма да опитвате, ако вещицата е наоколо, а само, в случай че я няма и нищо няма да разбере. Ще постъпите, както можете. Аз ще ви защитя.

Това сигурно бе най-голямата лъжа, която е изричал в живота си. Всъщност нямаше как да ги защити, но все някак трябваше да ги успокои, за да не побегнат при първия удобен случай. Нищо не гарантираше, че въпреки това няма да го направят, но поне се надяваше авторитетът на неговото положение може да ги респектира, поне докато свършат работа.

— Ваше Величество, вещицата ще ни убие! — заяви Филип.

— Жестоко ще ни убие! — потвърди Сот.

— Не, няма — упорстваше Бен. — Ако внимавате, дори и няма да разбере, че сте били там. Нали сте ходили и преди? — двамата кимнаха като един. — И не ви е усетила? Направете, каквото ви казвам, и бъдете предпазливи.

Филип и Сот дълго и настойчиво се изгледаха. Погледите им изразяваха двоумение, но те не се осмеляваха да противоречат на Бен. Най-сетне се обърнаха към него.

— Добре, но само веднъж — каза Филип.

— Само веднъж — повтори като ехо Сот.

— Добре, добре, само веднъж — съгласи се Бен и хвърли тревожен поглед към залязващото слънце. — Моля ви, побързайте.

Гномите изчезнаха сред мрака на бездната неохотно. Бен гледа подире им, докато те се изгубиха от погледа, след което седна и зачака.

Докато чакаше, замисли се за това, че Еджууд Дърк непрестанно говори за маски. Той носел маска. Изчезналите еднорози носели маски. Така беше казал котаракът, но какво ли имаше предвид? Облегна гръб на ствола на едно дърво на десетина метра от Дърк, който се печеше на слънце, и се опита да си обясни всичко това. Трябва да мине известно време, преди нещичко да му просветне. Адвокатите умеят да анализират нещата, то е задължително за тяхната професия. И независимо дали беше крал на Отвъдната земя, той си оставаше адвокат с навиците и мисленето на адвоката. И той си наложи да анализира.

Нищо обаче не излезе. Само актьорите и бандитите носеха маски. Маска се носи, когато искаш да скриеш истинската си същност. Човек може да си сложи маска и после, когато не иска да се крие, да я свали. Но той какво общо има с това? Или пък еднорозите? Нито те, нито аз искаме да крием себе си, помисли си той. Мийкс се опитва да скрие моята самоличност. Кой ли се опитва да скрие еднорозите?

Магьосниците, които са ги взели в плен, ето кой.

Отговорът му хрумна на мига. Той се надигна. Магьосниците са отвлекли еднорозите, след което са ги скрили, като са променили вида им. Той кимна. Това беше напълно логично. Но как ли са успели да ги преобразят? Зад какви маски са ги скрили? Трябва да помисля по-добре. Магьосниците са отвлекли еднорозите — независимо как — за да им отнемат магията. Магьосниците са искали да имат власт над тяхната магия. Но какво са могли да правят с нея? За какво ли са я използвали? Къде е заключена тази магия сега?

Изведнъж той широко отвори очи. Вече нямаше други истински магьосници, освен Мийкс. Тайната на неговата магия се криеше в изчезналите, но сега намерени магически книги, които вероятно съхраняваха познанията на магьосниците през годините — книгите с рисунки на еднорози! Значи е сигурно, че еднорозите в книгите — или поне в едната от книгите — са рисунки на изчезналите еднорози!

Но защо е трябвало да се правят такива рисунки? И дали това са наистина същите еднорози?

— Да! — прошепна той удивен.

Толкова беше невероятно, че не би могло и да му мине през ум! Но беше невероятно за неговия свят, не и за Отвъдната земя, където магията е норма! Изчезналите еднорози, които никой от векове не бе виждал, заедно с цялата им магия, бяха заключени в магическите книги! Затова и книгите не съдържаха нищо друго, освен рисунките на еднорози, защото цялата им магия бе тази на еднорозите. Магьосниците им я бяха обсебили.

Но дали бяха успели да я използват те самите?

Това не знаеше. Понечи да каже нещо на Дърк, но се сдържа. Нямаше смисъл да пита котарака дали е прав; той само щеше отново да го обърка. Сам трябва да разбереш, каза си той! Еднорозите са били превърнати чрез магия в рисунките на изчезналите книги — така се обясняваше изчезването на еднорозите през всичките тези години. Така се обясняваше и защо Мийкс бе изпратил на Куестър съня с книгите и защо тези книги му бяха толкова потребни. Това обясняваше и защо Дърк толкова често говореше за маски.

Някои неща все още си оставаха необясними. Какъв беше този черен еднорог? Дали е просто бял еднорог, който е избягал от книгите — може би от първата книга? Дали от пепелта и саждите? Смешно наистина! Как така и в други епохи се бе появявал и изчезвал, ако е пленник на магическите книги? И защо Мийкс толкова отчаяно иска да си го върне?

Той кършеше пръсти. Щом един еднорог може да се освободи, защо да не могат и останалите?

Все повече започваше да се обърква. Мийкс му бе намекнал, че с нещо му е объркал плановете. Ако е така, сигурно имаше нещо общо с еднорозите, черни и бели. Но Бен съвсем не разбираше какво.

Седеше и се опитваше да проумее без особен успех, докато постепенно се свечеряваше и слънцето залязваше на запад. Горските сенки едва забележимо се издължиха. Постепенно мракът и мъглите от Дълбокия свлек изпълзяха вън от дневното си укритие, за да се слеят с горските сенки и надвиснаха над Бен и Дърк. Дневната жега се разсея и настана вечерна прохлада.

Бен престана да мисли и се загледа към склона на бездната. Какво ли ставаше с Филип и Сот? Дали не беше вече време да се връщат? Той стана и отиде към ръба на пропастта. Нищо не можеше да се види. Той я обходи на неколкостотин метра в едната и в другата посока, между храстите и шубраците, взирайки се в мрака без резултат. Започна да се тревожи. Не беше допускал, че гномите могат да бъдат изложени на опасност, иначе не би ги изпратил там долу сами. Но може би се е заблуждавал. Така му се е искало и е предпочел да не си даде сметка за нещата.

Върна се на първоначалното си място и безпомощно се загледа в пропастта на Дълбокия свлек. Гномите не бяха се тревожили по-рано от опасностите на ямите. Дали нещо не се беше променило? По дяволите, трябваше да тръгне с тях!

Той хвърли поглед на Дърк. Дърк изглеждаше задрямал.

Бен нямаше друг избор, освен да чака. Минутите се точеха нескончаемо. Все повече се стъмваше. Нещата ставаха по-трудно различими с настъпването на здрача.

И в този момент нещо се раздвижи в края на пропастта. Храсталаците се отделиха и пред него се появиха Филип и Сот.

— Слава богу, че сте… — започна Бен, но млъкна. Чупка гномите се бяха вкочанили от страх. Стояха като парализирани. Косматите им лица се бяха изкривили като ужасяващи маски, очите им Светеха неподвижни. Не поглеждаха нито наляво, нито надясно, нито дори към Бен. Вървяха право напред и нищо не виждаха. Стояха гърбом към храсталаците и се държаха за ръце като малки деца.

Бен се спусна напред, вече уплашен. Станало бе нещо ужасно.

— Филип! Сот! — коленичи той пред тях и се опита да разпръсне магията, която ги беше обсебила. — Погледнете ме. Какво е станало?

— Това съм аз, самозванецо! — прошепна един познат, противен глас.

Бен вдигна поглед над замръзналите гноми към високия, черен силует, който се бе появил зад тях като по силата на някаква магия, и се озова лице в лице с Нощната сянка.