Черният еднорог

КРАДЦИТЕ

Когато на другата сутрин Бен Холидей и Еджууд Дърк се събудиха, ловецът го нямаше. Никой не бе чул кога е тръгнал. Беше изчезнал толкова безшумно и съвършено, сякаш никога не е бил. Бен едва си спомняше лицето му. От него бе останал само разказът за лова на черния еднорог, който продължаваше да бъде жив в съзнанието му и да преследва мислите му.

Закусваха в мрачно настроение.

— Дано да намери, каквото търси — промълви Бен.

— Няма да може — тихо отвърна Дърк. — То не съществува.

Бен се запита какво ли означават тези думи. Черният еднорог се изплъзваше като дим и бе сякаш също толкова нематериален. Мярваше се за миг като убягваща сянка. Той беше като легенда, приела някои от уловките на реалността, но останала си въпреки всички намерения и цели само едно видение. Напълно бе възможно еднорогът да не е нищо повече от видение — някаква заблудена магия, която придобива форма, но не и тяло. В Отвъдната земя човек в нищо не можеше да бъде сигурен.

Помисли си да попита Дърк, но се отказа. Дърк нямаше да му отговори направо, а от словесни ребуси с котарака му беше омръзнало.

Реши да смени темата.

— Дърк, мисля си за това, което Земната майка спомена за златната юзда — подхвана той след закуска. — Казала е на Уилоу, че е в Нощната сянка, но нищо не спомена какво е станало с вещицата, след като я изпратих в мъглите на вълшебния свят — и той замълча. — Нали знаеш, че изпратих Нощната сянка в мъглите?

Дърк, седнал на един стар дънер, вдигна предните си лапи като голям експерт.

— Зная.

— Тя изпрати приятелите ми в Абхаддон и аз реших да постъпя с нея по същия начин — продължи да обяснява Бен. — Вълшебниците ми бяха дали Йоски прашец, от оня, дето като се вдиша, те заставя да изпълняваш всички заповеди на този, който ти го е дал. После го използвах и с дракона Страбон. Но първо го изпробвах върху Нощната сянка, накарах я да се превърне в гарван и да отлети в мъглите — и той замълча. — Така и не разбрах какво е станало с нея после.

— Допускам, че целият този доста отегчителен отчет сигурно има някаква цел? — посмръкна Дърк.

Бен се изчерви.

— Питах се, дали Нощната сянка е успяла да се измъкне от мъглите и да се върне обратно в Дълбокия свлек. Добре е да знаем, преди сляпо да поемем нататък.

Дърк продължително се зае да мие лицето си и Бен целият се изчерви от нетърпение. Най-сетне котаракът вдигна отново очи.

— Не съм се спускал доста отдавна в Дълбокия свлек, Ваше Величество. Но предполагам, че Нощната сянка може и да се е върнала.

На Бен му беше нужно известно време, за да осмисли думите му. Последното, което би си пожелал в момента, бе среща с Нощната сянка. Нямаше го вече медальонът да го закриля — а дали той би могъл да го предпази от толкова зловещо създание като вещицата. Познаеше ли го, свършено е с него. Но и да не го познаеше, едва ли би го посрещнала особено ласкаво. Нито пък Уилоу — особено като разбере какво търси силфидата. Нямаше да й даде златната юзда, независимо от никакви доводи. Та тя бе в състояние, ако поиска, да превърне Уилоу в крастава жаба — и него самия. Спомни си с поне една шепа от него. Това щеше чувствително да промени съотношението на силите. Той изгледа продължително Дърк.

— Какво ще кажеш да отскочим набързо до вълшебния свят? — попита най-неочаквано. — Веднъж вече съм го правил, мога да опитам пак. Вълшебните същества ще ме разпознаят, въпреки магията. Може дори да успеят да ми помогнат да си върна истинския вид. Или поне да ми дадат още една торбичка Йоски прашец срещу Нощната сянка. Нали обещах на Земната майка да направя всичко, за да се погрижа за Уилоу, а не мога да се погрижа за нея, без да се погрижа за себе си.

Дърк го изгледа, запримига и се прозина.

— Никой не може да ти помогне — и най-малко вълшебните същества.

— Но защо? — сопна се Бен, ядосан от самодоволната неуязвимост на котарака.

— Защото преди всичко, магията, която те е преобразила, е собствената ти магия — както вече многократно ти се каза. И на второ място, съвсем не е сигурно, че вълшебните същества ще ти помогнат, щом само ги помолиш. Вълшебните същества се намесват в живота на хората тогава и само тогава, когато сами решат и в никакъв друг случай — и призматичният котарак сбърчи неприязнено муцуна. — Ала Ваше Величество знаеше това още преди да зададе въпроса си.

Бен се ядоса, но премълча. Разбира се, че котаракът е прав — знаеше го. Вълшебните същества не бяха се намесили, когато трябваше да се разрешат проблемите на Отвъдната земя, когато той за първи път бе дошъл в тази долина и тя бе заплашена от разрухата и от Железния Марк. Не можеше да се очаква, че и сега ще се намесят. Кралят беше той и проблемите, които се изправяха пред страната, стояха пред него.

Но как да ги разреши?

— Ела насам — неочаквано заповяда той и скочи на крака. — Дойде ми наум една добра идея — и той избърса ботушите си, приглади дрехите си и изчака Дърк да попита каква му е идеята.

Котаракът не го попита.

— Не искаш ли да разбереш подробностите?

Котаракът се изтегна и скочи от мястото си, за да застане до него.

— Не.

Бен стисна зъби и се закле в себе си, че щом е така, и дума няма да пророни, та ако ще камъкът вода да пусне!

Вървяха в ранната утрин на север, през поляните на Зеленоречието, свървайки леко на изток към хълмистите подножия на Мелкор. Водеше Бен, но Дърк, както обикновено, знаеше накъде отиват и често вървеше паралелно с него, като си проправяше път през високите треви, без въобще да се интересува от Бен. Дърк продължаваше да бъде неразрешима загадка за Бен, но сега той насочи цялото си внимание върху предстоящата си задача, вместо да се занимава с Дърк, защото да мисли за котарака го изнервяше. Най-добре ще е да го приеме, както човек приема промените във времето.

По поляните още се забелязваха следи от лова. Високите треви бяха отъпкани от ботуши, шубраците скършени. Изпаднали от каруците, по поляните бяха разпилени остатъци от храна и из пъстроцветните ливади на места бе останала пепел от големите огньове. Зеленоречието изглеждаше, както изглежда гигантски парк след пикниците на 4 юли. Бен сбърчи нос неприязнено. Мийкс отново започваше егоистично да се разпорежда с тази земя.

Имаше и други следи от безотговорно отношение. Следите от увяхвянето, които бе наблюдавал веднага след пристигането си в Отвъдната земя, отново започваха да се появяват по растенията и дърветата — а това се дължеше на отслабването на магическата сила на краля. Нямаше ли крал в Отвъдната земя, земята започваше да линее — той бе разбрал това още след пристигането си. Мийкс не беше истински крал, въпреки външното подобие, и това започваше да се отразява на Отвъдната земя. Белезите бяха все още едва забележими, но можеха да станат и по-лоши. Сребърният дворец щеше отново да започне да потъмнява и цялата долина да заболее. Бен ускори ход, сякаш това можеше да помогне.

Кралят се бе оттеглил в уединение и отказал да се среща с когото и да било, дори и с лордовете на Зеленоречието. Работата по обществените проекти бе спряна, съдебният съвет и съветът по изслушване на жалбите бяха разпуснати, всички представителни лица били отпратени от Сребърния дворец, изобщо всичко бе преустановено. Никой не знаеше какво става. Говореше се, че нощем по небето прелитали демони, чудовища, които отвличали добитъка и децата, както драконите на времето. Говореше се дори, че сам кралят е виновен за това, защото бил сключил някаква дяволска сделка да пусне демоните от Абхаддон в Отвъдната земя, ако те в замяна на това му доведат еднорога.

Всичко се въртеше все около този еднорог. Кралят бе дал недвусмислено да се разбере, че той иска да има това създание и че всеки който му го предостави, ще получи голяма награда.

— Ако можеш да пипнеш дима, богат ще станеш — пошегува се един от търговците и останалите се разсмяха.

Но на Бен не му беше до смях. Той се сбогува набързо и продължи на север като ускори ход. Хаосът ставаше осезаем и до голяма степен вината за това бе негова.

Следобед се озова в страната на чупка гномите.

Чупка гномите бяха подземен народ, който му се бе представил още в първите дни от царуването му в Отвъдната земя. Това бяха дребни, покрити с козина, вечно окаляни създания, които напомняха твърде едри къртици. Хранеха се с мърша и кражби, и човек можеше да им има доверие, колкото на куче да оставиш да ти пази печеното. Не можеше всъщност и кучето си да им повериш, защото кучетата, котките и други дребни домашни животни бяха за тях голям деликатес. Абърнати смяташе май гномите за канибали. Куестър Тюс ги смяташе за размирници. Всички ги смятаха за досадници. Двама от тези гноми, Филип и Сот, бяха дошли на времето в Сребърния дворец, за да молят Бен да освободи някои техни хора, отвлечени от скалните тролове. Троловете бяха отвлекли тези нещастници, задето бяха задигнали и изяли неколцина от любимите им дървесни ленивци. Бен едва не загуби живота си в това начинание, ала чупка гномите се оказаха сред най-лоялните негови поданици — макар и съвсем не сред най-напредничавите.

Филип и Сот навремето му бяха доверили, че познават Дълбокия свлек като на длан.

— Точно такава помощ ни е нужна — каза Бен на Дърк, въпреки клетвата си нищо да не му казва. — Нощната сянка няма да даде юздата доброволно и Уилоу сигурно знае това — но няма да се спре. Ще действа направо, без предпазливост. Тя е твърде искрена, за да мисли за себе си. Ако е отишла в Дълбокия свлек, то сигурно е, че е изпаднала в беда. Може би има нужда от помощ. Филип и Сот биха могли да разберат и да ни кажат: Могат да се прокраднат незабелязано в Дълбокия свлек. Ако Нощната сянка и Уилоу са там, ще ни съобщят. А и могат да открият юздата и да ни я дадат. Нима не разбираш? Те могат да проникнат там, където ние не можем.

— Искаш да кажеш, където не можеш ти — поправи го Дърк.

— А ти какво предлагаш? — сопна му се Бен.

Дърк остана безразличен към неговия гняв.

— Нищо не предлагам — отвърна той. — Проблемът е твой, а не мой.

— Хиляди благодарности. Трябва ли да разбирам, че ти самият не би се наел да разузнаеш и да откраднеш юздата?

— Едва ли. Аз съм твоят спътник, а не лакей.

— Ти си моят тормоз, Дърк.

— Аз съм просто един котарак, Ваше Величество.

Бен сложи край на този спор, като само се смръщи и закрачи към общината на чупка гномите. Те живееха на групи, също както прерийните кучета. Имаха постове и в селището бе известено за неговото пристигане, дълго преди той да успее да приближи. Когато се озова там, техните хралупи зееха празни. Бен се отправи към центъра на селището, настани се там на един дънер и зачака. На няколко пъти го бе посещавал, откакто стана крал, и знаеше правилата на играта.

Само след няколко минути се появи Дърк. Котаракът се сгуши наблизо, без да пророни нито дума, и притвори очи на късното следобедно слънце.

След малко от една от бърлогите се подаде една космата физиономия. Присви очи на дневната светлина и сбърчи нос, душейки внимателно наоколо.

— Добър ден, сър — обърна се гномът към Бен и забоде на протритата си кожена шапка едно червено перо.

— Добър ден — отвърна Бен.

— На разходка ли, сър?

— Малко на въздух и слънце. Това прогонва болестите.

— О, да, вярно е, прогонва болестите. Есенно време човек трябва да се пази от простуди.

— Така е, настинките са коварни — опипваха почвата и Бен остави нещата така. Чупка гномите винаги се държаха по този начин с непознати — плашеха се до смърт. Винаги излизаше един, за да изпита новодошлия. Ако не усети заплаха, излизат и останалите. А ако долови нещо заплашително, никой друг не се появява.

— Как са близките ви? — продължаваше Бен, стараейки се да звучи съвсем обичайно.

— О, благодаря, добре са, сър. Всички са добре.

— Това да се чува.

— Наистина, това да се чува — гномът го изгледа крадешком, да провери дали е сам и да не би нещо да скрива. — Сигурно идвате от далеко, сър, от Зеленоречието. Занаятчия ли сте?

— Не съвсем.

— Значи търговец?

Бен се подвоуми, после кимна.

— Понякога се занимавам с търговия.

— Оо? — гномът още повече присви очи. — Но май този път не носите стока, сър.

— А, това не винаги се вижда. Понякога човек може да носи неща за продан и в джобовете си.

Гномът нервно оголи предните си зъби. Лицето му беше изпоцапано.

— О, да, така е. Може би ще направите малко търговийка тук, сър?

— Може би — Бен хвърли въдицата и зачака.

Гномът не го остави разочарован.

— Търсите ли някого по-специално?

Бен сви рамене.

— На времето съм имал работа с двама от вашите хора — Филип и Сот. Знаеш ли ги?

Гномът примигна с очи.

— Да, Филип и Сот живеят при нас.

Бен се усмихна предразполагащо.

— А дали са тук?

Гномът отвърна на усмивката му.

— Сигурно. Да, сигурно. Ще почакате ли за момент? Само момент?

Той се шмугна в бърлогата си и изчезна. Бен зачака. Минутите минаваха, но никой не се появяваше. Бен седеше на дънера и се опитваше да изглежда така, сякаш че се наслаждава. Чувстваше погледите, насочени към него от всички страни. В съзнанието му започнаха да се прокрадват съмнения. Ами ако Филип и Сот го зърнат и решат, че никога не са го виждали? Та нали той не изглеждаше като онзи Бен Холидей, когото познаваха. Беше обикновен непознат — при това не съвсем добре облечен. Той погледна дрехите си и си спомни окаяното си състояние. Доста парцалив търговец, помисли си горчиво той. Може да решат да не излязат. А ако не успее да поговори с тях, няма как да ги накара да му помогнат.

Следобедните сенки се издължиха. Търпението на Бен бе подложено на сериозно изпитание. Той ядно изгледа Еджууд Дърк. Не можеше да разчита на помощ от негова страна. Затворил очи и свил лапи под тялото си, котаракът дишаше толкова тихо, че изглеждаше като препариран.

Бен гледаше зейналите празни бърлоги насреща си. Слънцето продължаваше да клони на запад. Никой не се явяваше.

Космато и изпоцапано лице ненадейно надникна от дупката на една бърлога, отдалечена на десетина метра, последвано от друго лице непосредствено зад него. И двамата душеха с ноздри внимателно наоколо. Два чифта недовиждащи очи предпазливо се оглеждаха.

Бен облекчено си отдъхна. Бяха Филип и Сот.

Те го погледнаха с присвити очи.

— Добър ден, сър — каза Филип.

— Добър ден, сър — повтори като ехо Сот.

— Добър ден — грейна насреща им Бен и се изопна на дънера.

— Искали сте да търгувате, сър? — попита Филип.

— Искали сте да търгувате с нас? — попита Сот.

— Да. Така е, вярно — Бен замълча. — Имате ли нещо против да приближите, господа? Да ви кажа какво продавам.

Чупка гномите се спогледаха и се показаха на отслабващата светлина на слънцето. Набитите им космати тела бяха облечени в униформи на запасняци от Армията на спасението. Лицата им бяха тесни и обрасли като на пор. С присвити очи и сбръчкани носове, те душеха въздуха, чувствителни като ветропоказатели. Бяха прашни и кални от главата до петите.

Това несъмнено бяха Филип и Сот.

Бен почака да приближат на няколко крачки от него и им махна да дойдат още по-близо, след което каза:

— Искам първо да ме изслушате, разбирате ли? Само ме изслушайте. Аз съм Бен Холидей. Кралят на Отвъдната земя. Използвана бе магия, за да ме преобразят, но това е само временно. Рано или късно ще се върна към собствения си вид. А когато това стане, ще си спомня кой ми е помагал и кой не. Сега имам нужда от вас.

Той местеше поглед от косматото лице на единия към другия. Гномите го гледаха безгласно, присвили очи и душеха въздуха с ноздрите си. Спогледаха за миг и пак погледнаха Бен.

— Ти не си кралят — каза Филип.

— Не, не си — съгласи се Сот.

— Кралят съм — настояваше Бен.

— Негово Величество кралят щеше да дойде с приятелите си, с магьосника, с говорещото куче, с коболдите и девойката Уилоу — прекрасната силфида — каза Сот.

— Негово Величество кралят щеше да дойде със стража и придворни — каза Филип.

— Негово Величество кралят щеше да носи кралски хоругви — каза Сот.

— Ти не си кралят — повтори Филип.

— Не, не си — отекна Сот.

Бен си пое дълбоко дъх.

— Загубих всичко, защото зъл магьосник ме преобрази — същият, който ме изпрати в Отвъдната земя, магьосникът, когото видяхте в кристала, когато бягахме от скалните тролове — спомняте ли си? На времето вие дойдохте в Сребърния дворец да търсите моята помощ. И аз тръгнах с вас и ви помогнах да освободите хората си от троловете и гномите, които бяха изяли косматите дървесни ленивци, които бяха любимите питомни животни на троловете. Ако не съм кралят, откъде бих могъл да зная всичко това?

Филип и Сот отново се спогледаха. Този път изглеждаха разколебани.

— Не знаем — призна Филип.

— Нямаме никаква представа — съгласи се Сот.

— Но ти не си кралят — повтори Филип.

— Не, не си — съгласи се Сот.

Бен отново дълбоко въздъхна.

— Аз разбих кристала в скалите, когато разбрахме за какво служи. Куестър Тюс си призна своето съучастничество. Там бяхте и вие, Абърнати и Уилоу също бяха там, коболдите Буниън и Парснип също. Тогава отидохме в Дълбокия свлек. Вие преведохте мен и Уилоу: Помните ли? Използвахме Йоски прашец, за да превърнем Нощната сянка в гарван и аз я накарах да полетя към мъглите на вълшебния свят. Подир туй се отправихме към дракона Страбон. Спомняте ли си? Откъде бих могъл да зная всичко това, ако не бях кралят?

Гномите пристъпваха от крак на крак като че ли мравки бяха плъзнали по протритите им обувки.

— Не, не знаем — съгласи се Сот.

— И въпреки това, ти не си кралят — повтори Филип.

— Не, не си — повтори Сот.

Търпението на Бен започваше да се изчерпва, въпреки цялата му упоритост.

— Но откъде знаете, че не съм кралят? — строго попита той.

Филип и Сот неспокойно се размърдаха. Бяха сключили малките си ръчички и ту вдигаха погледи към него, ту ги сваляха.

— Миризмата ти не е същата — каза накрая Филип.

— Не, твойта миризма е като нашата — каза Сот.

Бен направо зяпна, изчерви се и престана да се владее, което бе успял да направи до този момент.

— Чуйте ме добре! Аз съм кралят, аз съм Бен Холидей, аз съм точно този, който казвам, и ви съветвам още сега да проумеете това, защото ще си навлечете най-големи беди до края на живота си, по-големи дори отколкото когато откраднахте и изядохте онова куче на тържествения банкет по случай победата над Железния Марк! Ще заповядам да ви одерат и да изсушат кожите ви, по дяволите! Погледнете ме! — той измъкна медальона изпод мантията си, скрил с длани образа на Мийкс, и го извади напред като оръжие. — Искате ли да видите какво мога да ви направя?

Филип и Сот се свлякоха на земята, дребните им телца целите се тресяха от глава до пети. Това стана толкова бързо, сякаш краката им се бяха подкосили.

— Могъщи кралю! — извика Филип.

— Велики кралю! — зави Сот.

— Животът ни е в твои ръце! — простена Филип.

— Животът ни е твой! — изхленчи Сот.

— Прости ни, кралю! — замоли се Филип.

— Прости ни! — повтори като ехо Сот.

Е, така е по-добре, помисли си Бен, не малко озадачен от внезапния обрат. Леко сплашване явно вършеше доста по-добра работа, отколкото някакво разумно обяснение с чупка гномите. Малко се срамуваше от тактиката си, ала наистина бе доведен до отчаяние.

— Изправете се — заповяда им той.

Те станаха на крака и го загледаха уплашено.

— Няма нищо — успокои ги той внимателно. — Разбирам защо сте се объркали, тъй че, нека да оставим това. Съгласни ли сте?

Двете подобни на порове лица кимнаха едновременно.

— Добре. Но възниква един проблем. Уилоу — красивата силфида — може да е в беда и ние трябва да й помогнем, както ни помогна тя, когато скалните тролове ни заловиха. Помните ли? — той често използваше думата „помните ли“, но да се разправя с гномите беше като да се разправя с малки деца. — Тя се е спуснала в Дълбокият свлек да търси нещо и ние трябва да я открием и да видим дали всичко е наред с нея.

— Аз не обичам Дълбокия свлек, Ваше Величество — оплака се Филип колебливо.

— Аз също — присъедини се Сот.

— Зная, че не го обичате — прояви разбиране към тях Бен. — Аз също не го обичам. Но на времето сте ми казвали, че можете да се спуснете там, без никой да ви види. Аз не мога да направя това. Всичко, което искам от вас, е, да се спуснете и да проверите, дали Уилоу е там — и да проверите дали там е скрито нещо, което ми трябва. Справедливо е, нали? Просто ще погледнете. Никой няма да разбере дори, че сте били там.

— Нощната сянка се е върнала в Дълбокия свлек, Ваше Величество — тихо заяви Филип, потвърждавайки най-лошото опасение на Бен.

— Ние я видяхме, Ваше Величество — съгласи се Сот.

— Сега мрази всичко и всички — каза Филип.

— И теб най-много — добави Сот.

Настана мълчание. Бен се опита да си представи каква омраза изпитва към него Нощната сянка, но не можа. Все едно.

Той се приведе към гномите.

— Значи сте ходили пак в Дълбокия свлек, така ли? — Филип и Сот окаяно кимнаха. — И никой не ви е видял? — ново кимване. — Тогава можете да ми направите тази услуга, нали? Може да я направите за мен и за Уилоу. Гарантирам ви, че никога няма да забравя такава услуга.

Отново настана продължително мълчание, докато Филип и Сот го гледаха, след което се спогледаха помежду си. Те сведоха глави един към друг и започнаха нещо да си шепнат. Вече не изглеждаха разтревожени, а ужасени.

Най-сетне отново обърнаха към него блеснали погледи.

— А ще можем ли, ако го направим, да получим котарака, Ваше Величество? — попита Филип.

— Ще можем ли да получим котарака? — повтори Сот.

Бен зяпна. Беше забравил за Дърк в този момент. Погледна котарака, после отново гномите.

— И през ум да не ви е минало нещо подобно — посъветва ги той. — Това не е котарак, какъвто ви се струва.

Филип и Сот кимнаха неохотно, но погледите им останаха неизменно съсредоточени върху Дърк.

— Предупреждавам ви — натърти Бен.

Гномите кимнаха отново, но Бен имаше непреодолимото усещане, че говори на стената. Той безпомощно поклати глава.

— Е, добре. Тази нощ ще спим тук, а утре сутринта тръгваме — и той се опита за последен път да им обърне внимание. — И ще запомните онова, което ви казах за котарака. Нали?

Гномите кимнаха за трети път. Но не сваляха погледи от Дърк.

Бен отново вечеря спартански със сини дъбове, пийна изворна вода и се загледа в слънцето, което се скриваше зад хоризонта, за да се спусне нощта. Започна да си спомня стария свят и някогашния си живот и за пръв път от много време се запита дали нямаше да е по-добре, ако си бе останал там. После прогони тези носталгични мисли, зави се в пътното си наметало и се настани до дънера за неудобната си нощна почивка.

Дърк не се бе и помръднал от своя пън. Изглеждаше като мъртъв.

Посред нощ се чу някакъв вой, толкова протяжен и страховит, че Бен веднага скочи на крак. Звучеше сякаш непосредствено над него; и когато най-сетне дойде на себе си от уплахата и се огледа около стана им, не видя никой друг, освен Дърк, легнал върху пъна с наежена козина, а от гърба му се вдигаше пушек. Някой или нещо виеше в далечината.

— Тези гноми са упорити до глупост — тихо изкоментира Дърк, преди отново да се настани, а очите му блестяха в нощта като смарагдови пламъци.

Воят стихна и Бен легна отново. Добронамерените му съвети към Филип и Сот не бяха постигнали своето. Някои уроци се усвояват болезнено.

Същата нощ съвсем различна сцена се разиграваше на няколко мили южно от Риндуеър в една запустяла кошара с малка колибка, разположена на билото, от което се виждаше целият източен край на Зеленоречието. Хлътналият покрив и липсващите капаци на прозорците говореха, че колибата е запустяла, а гредите на кошарата бяха разкъртени на десетки места. Сенките обвиваха всичко в своите черни драперии. Някакво белобрадо плашило и някакво рунтаво куче, и двамата с най-занемарен вид, се бяха разположили край огъня, който гореше на десетина метра от колибата, и си разменяха обиди с такава ярост, че никой не би могъл да допусне, че това са били най-добри приятели. Едно яко животно с маймунско лице, слонски очи и големи зъби наблюдаваше спора им в слисано мълчание.

— Не се и опитвай да търсиш разбиране за това, което направи! — викаше рунтавото куче срещу плашилото. — Твоя е цялата отговорност за всичко, което ни сполетя, и аз нямам никакво намерение да ти го простя!

— Ти си точно толкова лишен от състрадателност, колкото и от характер — отвръщаше му плашилото. — Всеки друг човек или куче щеше да бъде по-състрадателен, убеден съм в това!

— Ха! Всеки друг човек или куче щеше отдавна да те е изоставил! Всеки друг човек или куче щеше отдавна да си е намерил по-добра компания!

— Ясно! Е, още не е чак толкова късно да си потърсиш друга компания — независимо дали тя ще е по-добра — щом имаш такова желание!

— Може и да помисля за това!

Двамата гневно се спогледаха отвъд пламъците на огъня и мислите им бяха по-черни от пепелта. Онзи с маймунското лице продължаваше да ги гледа като безмълвен наблюдател. Нощта обгърна и тримата като погребален саван и зъберите на върховете се издигаха като призраци в тишината.

Абърнати намести очилата на носа си и потърси още някакви доводи, а интонацията му съвсем незабележимо се смекчи.

— Все пак ми е трудно да разбера, защо допусна еднорогът да избяга, магьоснико? Та той бе до сами тебе, знаеше заклинанието, с което да го уловиш, а какво направи? Призова дъжд от пеперуди и цветя. Що за глупост беше това?

Куестър Тюс сви устни дръзко.

— Глупост, която ти можеш да разбереш най-малко от всеки друг.

— Ще ми се да вярвам, че не е било просто от паника. Караш ме да си мисля, че не си могъл да овладееш магията, когато е трябвало. И какво е това, което не съм бил можел да разбера?

— Ами това, че всички същества трябва да бъдат такива, каквито са, а не каквито другите искат да им наложат да бъдат!

Писарят се намръщи.

— Само за момент. Да не би да искаш да кажеш, че ти съзнателно си пуснал еднорога да избяга? Че онези пеперуди и цветя не са били случайни?

Магьосникът нервно потърка брада.

— Поздравявам те, че най-сетне проумя очевидното! Тъкмо това исках да кажа!

Те дълго и мълчаливо се спогледаха. Вървяха от сутринта, кипнали от гняв поради обрата на събитията, който ги беше довел дотук. Външно се държаха хладно, защото ги беше яд един на друг. Сега едва заговориха открито за станалото, за бягството на еднорога.

Първият момент на изпитание премина. Куестър пръв отмести поглед, въздъхна и се загърна с многоцветната си мантия, за да се предпази от все по-засилващия се студ.

Лицето му бе изнурено и сбръчкано от безпокойство, облеклото му прашно и изпокъсано. И Абърнати също не изглеждаше по-добре. Не носеха нищо със себе си. Бяха ги, изгонили още на мига, щом кралят узна, че са изтървали еднорога. Нито им обясни поведението си, нито изслуша техните обяснения. Когато се връщаха в Сребърния дворец, пресрещна ги вестоносец, който им връчи писмена заповед. Освободени бяха от длъжностите, които заемаха. Можеха да вървят, където си искат — но без право да се връщат в двореца.

Буниън, на когото явно бе дадена възможността да избира, ги беше последвал без никакво обяснение.

— Когато започна ловът, не съм имал намерение да пускам еднорога да избяга — тихо продължи Куестър. — Исках да бъде уловен и предоставен на Негово Величество според заповедите му. Смятах, че начинанието е опасно, защото от древни времена се знае, че черният еднорог носи нещастие. Но от друга страна, кралят многократно бе показвал, че може да обръща неудачните обстоятелства в своя полза — той замълча. — Признавам, че ме смути настояването му да се залови еднорога и че не пожела да обясни това свое настояване. Но все пак смятах да участвам в залавянето на еднорога — той си пое дълбоко дъх. — Но видях онова същество пред себе си в гората, когато го видях наистина… не можах да допусна да бъде заловено. Просто не можах, макар и да не разбирам защо. Всъщност не, разбирам. Вътрешното ми чувство подсказваше, че не бива това създание да бъде хванато. Ти нямаше ли същото чувство, Абърнати? Еднорогът не биваше да принадлежи на краля. Той не биваше да принадлежи на никого — и Куестър отново неуверено се озърна. — Ето защо използвах магия, за да му позволя да избяга. Аз го пуснах.

Абърнати изръмжа срещу нещо, което прелетя покрай него, после намести прашните очила на носа си и се прокашля.

— Трябваше по-рано да ми обясниш, магьоснико, а не да ме караш да си мисля, че магията за пореден път ти е изневерила. Това поне мога да разбера.

— На мен ми се ще да можех. Престъпих заповедите на краля, на когото съм се клел във вярност, и единственото обяснение, което мога да дам е, че тъкмо в този случай заповедта му ми се стори несправедлива. Той съвсем основателно ме изгони от двореца.

— Сигурно и мен също?

— Не, теб не трябваше да те гони. Ти нямаш нищо общо със станалото.

— А в интерес на истината, нямаше право никого да гони!

Куестър сви безпомощно рамене.

— Той е крал. Кои сме ние, та да поставяме под въпрос заповедите му?

— Хъм! — изсумтя Абърнати подигравателно. — Целият онзи лов беше под всяка критика. Той знаеше цялата история на черния еднорог. Казахме му, че животното не може да бъде уловено, но той не ни обърна внимание. Преди никога не е постъпвал така, магьоснико. Направо е обсебен от това създание. Не мисли за нищо друго. Само веднъж е споменал за Уилоу — и то само за да каже, че не е успяла да се върне при него със златната юзда. Не изпълнява задълженията си, не напуска покоите си и не се доверява на никого. Откакто му даде магическите книги, не е споменал за тях нито веднъж. Надявах се, че Негово Величество поне за миг ще помисли да се опита да ми върне човешкия образ. На времето кралят щеше да постъпи така, без дори да се замисли…

Писарят прекъсна думите си с вид на потърпевш и очите му просветнаха на светлината на огъня.

— Е, както и да е. Напоследък направо не е на себе си, Куестър Тюс. Направо не е на себе си.

Бухалското лице на магьосника потъна в размисъл.

— Да, наистина.

Той случайно мерна Буниън и беше удивен да забележи, че коболдът кима в знак на съгласие.

— Определено не е същият.

— Откакто…

— Откакто се бе появил онзи натрапник в спалнята му, нали?

И те отново потънаха в мълчание. После се погледнаха в очите и останаха изненадани от онова, което откриха в тях.

— Възможно ли е… — започна Абърнати неуверено.

— Натрапникът да е бил наистина кралят? — довърши Куестър. Той дълбоко се навъси.

— Не бих си го и помисли, по-рано, но сега…

— Не можем, разбира се, да сме сигурни — прекъсна го веднага Абърнати.

— Е, да, не можем да сме сигурни — съгласи се Куестър.

Огънят пращеше и пукаше и димът връхлиташе върху им, носен от вятъра, а искрите се превръщаха в пепел. Далеч някъде нощна птица изпищя провлачено и жално и Куестър тръпки го полазиха. Той се спогледа с Абърнати и Буниън.

— Мразя да спя на открито — промърмори Абърнати. — Неприятно ми е разни бълхи и влечуги да ми пъплят по козината.

— Имам план — заяви Куестър неочаквано.

Абърнати го изгледа продължително и настоятелно, както винаги, когато предпочиташе да не чуе онова, което очакваше.

— Не смея да те попитам какъв е този твой план, магьоснико — откликна накрая той.

— Ще идем при дракона. При Страбон.

Зъбите на Буниън просветнаха от страховитата му усмивка.

— Що за план е това? — възкликна Абърнати ужасен.

Куестър се приведе към него, изпълнен с ентусиазъм.

— Съвсем резонно е да идем при Страбон. Та кой друг може да знае за еднорозите повече, отколкото драконите? На времето те са били най-върли врагове — отколешни съперници са те във вълшебния свят. Сега вече са останали само черният еднорог и Страбон като последните от рода си. Свързват ги общи интереси, естествен афинитет! От дракона със сигурност ще можем да научим нещо за еднорога — което ще ни помогне да открием каква е тайната му и защо се е появил отново.

Абърнати го гледаше с известно съмнение.

— Но драконът не храни особени симпатии към нас, Куестър Тюс! Нима си забравил това? Та той може просто да ни опече за обяд! — кучето млъкна. — А и какво толкова има да се узнава за този еднорог? Достатъчно грижи си имахме вече с това създание.

— Но ако разберем какво търси тук, може да узнаем и защо кралят толкова се е вторачил в него — тутакси заяви Куестър. — А това може да ни помогне да си върнем положението в двора. Не е чак толкова невъзможно. Пък и драконът едва ли ще ни стори зло. Той ще ни се зарадва, щом разбере какво ни води. Не забравяй, Абърнати, че между дракони и магьосници има също известно родство. Естеството на нашата професионална връзка и нейната дълголетност винаги са диктували взаимно уважение.

Абърнати сви устни.

— Що за глупости говориш!

Куестър почти не го чуваше. Погледът му беше отсъстващ.

— Още от древни времена магьосници и дракони са се надхитряли, използвайки големи умения и магии — и той леко вирна глава. — Ако Страбон реши да упорства, може да се наложи да изпробвам някоя и друга хитрост. Аз добре владея умението да изкопчвам познание и ще ми достави удоволствие да го изпробвам…

— Ти си направо полудял! — ужаси се Абърнати.

Но нищо не можеше да прекърши ентусиазма на Куестър. Той скочи и закрачи около огъня. Погледът му беше пламнал от вълнение.

— Все едно. Решил съм се на това. Ще ида при дракона — той замълча. — И Буниън ще ме придружи, нали Буниън? — коболдът кимна, разтеглил усмивка до уши. Ръцете на магьосника се бяха разтреперили. — Значи, решено. Отивам. И Буниън ще дойде с мен. Абърнати, ти трябва да ни придружиш — и той се спря, отпуснал ръце и прегърбен сякаш под някаква тежест. — Трябва да проумееш, че това е наложително. Та нима имаме някакъв избор?

Настъпи дълго мълчание, в което колебанието и несигурността се бореха с чувството за достойнство в безмълвните погледи на старите приятели. Сенки от времена, които смятаха за отдавна отминали, се връщаха, за да обсебят настоящето. И те чувстваха как тези сенки неумолимо се скупчват наоколо. Не трябваше да допуснат това. Всичко друго бе по-добро, отколкото да чакат в този задушаващ мрак.

Планинската верига отново бе стихнала и се издигаше като тъмен гръбнак срещу небето, озарено от звездите и луните, които изглеждаха хладни и далечни. Колибата и кошарата бяха като костите на остаряващата земя.

— Добре — съгласи се Абърнати и печално въздъхна. — Като сме глупаци, поне да сме заедно. Никой не понечи да му противоречи.