Черният еднорог

СЕНКИ

Втората поява на Мийкс не предизвика у Бен Холидей такава паника, както първата. Той не застина на място, не се обърка. Беше изненадан, но не и зашеметен. Този път знаеше какво може да очаква. Това беше само по-редното призрачно видение на отвергнатия магьосник — висок, прегърбен силует, с оловносинкава мантия, със сплъстена бяла коса и сбръчкано прежълтяло лице, с черна кожена ръкавица на едната ръка, разтворена като лапа, и все пак, само видение.

Нали така?

Мийкс се насочи право към него и внезапно Бен изгуби своята увереност. Стъкленосините му очи просветваха от омраза и суровите му черти бяха разкривени, наподобяващи нещо не съвсем човешко. Мийкс все повече приближаваше, плъзгайки се безшумно в празния коридор с флуоресцентно осветление и ставаше все по-огромен. Бен едва не побягна, като плъзгаше пръсти по очертанията на медальона под ризата си. Но какво ли можеше да му помогне медальонът в този случай? Мислеше, трескаво. Камъкът с руните, просветна му внезапно! Камъкът щеше да му покаже дали го заплашва нещо! Той претърси трескаво джоба на панталоните си, за да открие камъка, докато в същото време силуетът с мантията все повече приближаваше. При цялата си твърда решителност Бен отстъпи назад. Не можеше да открие камъка!

Мийкс се изпречи право пред него, мрачен и заплашителен. Бен примигна, когато магьосникът му препречи светлината.

Когато отвори очи, се озова сам сред пустия коридор, загледан в празното пространство и заслушан в тишината.

Мийкс бе изчезнал — поредното безплътно привидение.

Бен откри камъка с руните в дъното на джоба си и го извади на светло. Беше кървавочервен и изгаряше пръстите.

— Дявол да го вземе! — промълви той разярен и уплашен едновременно.

Трябваше му известно време, за да събере мислите си и да огледа коридора, за да се увери, че нищо не е убягнало от погледа му. После се изправи, защото внезапно установи, че все още стои в защитна, полуклекнала поза. Отдалечи се от асансьора. Нищо наоколо му не помръдваше. Изглежда наистина беше сам.

Но защо му се беше явило това второ видение? Дали беше поредното предупреждение? И дали този път предупреждението бе насочено към него? Какво беше всичко това?

Още миг се поколеба, преди рязко да свърне вляво към стъклените врати пред офисите на Холидей и Бенет. Каквото и да става, трябваше да продължи. Мийкс знаеше, че той непременно ще потърси Майлс. Но от това не следваше, че е тук или дори наблизо. Привидението беше може би поредният сигнал, който трябваше да го предупреди за появата на Бен. Ако Бен побързаше, можеше да си свърши работата, преди Мийкс да успее да направи каквото и да било.

Във фоайето на кантората лампите бяха угасени. Той натисна дръжката на входната врата и установи, че е заключена. И това беше естествено. Майлс никога не отключваше входната врата и не палеше лампите, когато работеше сам. Бен очакваше това. Той измъкна своя ключ и го пъхна в ключалката. Отключи с лекота. Влезе, пъхна ключа в джоба си и вратата зад него се затвори.

Вътре тихо свиреше радио — любимият на Майлс Уили Нелсън. Бен надникна в коридора и видя запаленото осветление в кабинета на Майлс. Усмихна се. Старият приятел беше на мястото си.

Вероятно. Отново бе обхванат от съмнение и недоверие и усмивката му помръкна. „Трябва да бъде предпазлив“ — каза си той като заклинание срещу лоши духове. Поклати глава. Как му се щеше да може да предвиди намеренията на Мийкс.

Тихо премина през коридора и застана пред осветения вход. Майлс Бенет седеше на бюрото си сам, прегърбен над юридическите си книжа с един жълт, плътно изписан бележник до себе си. Беше дошъл на работа със сако и вратовръзка, но бе разхлабил вратовръзката, свалил сакото и сега седеше с навити ръкави и откопчана яка. Вдигна поглед, когато усети присъствието на Бен и направо зяпна.

— Господи, боже мой! — надигна се той, но отново се отпусна на мястото си. — Док, това ти ли си?

Бен се усмихна.

— Самият аз. Как си, приятелю?

— Мене ли питаш как съм? — Майлс не вярваше на ушите си. — Та що за въпрос е това? Ти се запиляваш някъде из Шанганайка или кой знае къде, няма те повече от година, никаква вест не се чува от тебе, после, а появяваш един ден направо отникъде — и искаш да знаеш как съм аз! Направо чудничко, Док!

Бен кимна безпомощно, без да знае какво да каже Майлс го остави в това неудобно положение за момент, след което се разсмя и скочи на крак, подобен на голяма рошава мечка в работен костюм.

— Хайде, Док! Не стой на входа като завърналия се блуден син — макар да си точно това! Влизай, намествай се и разказвай за всичко! По дяволите, не мога да повярвам, че си ти.

Той бързо излезе зад бюрото, протегна едрата си ръка и силно стисна ръката на Бен.

— Направо бях на път да те отпиша, знаеш ли? Отписал те бях. Помислих си, че сигурно ти се е случило нещо, щом не се обади толкова време. И без това при нашата работа човек може да допусне и най-лошото. Какво ли не ми мина през ум. Даже възнамерявах да се обадя на полицията, но не се осмелявах да разкажа на когото и да било, че партньорът ми е отишъл да гони пигмеи и дракони!

И той отново се разсмя, разсмя се толкова силно, че очите му се просълзиха и Бен също започна да се смее.

— Та те сигурно получават подобни обаждания непрекъснато.

— Разбира се, та нали затова Чикаго е такова велико градче! — Майлс избърса очи. Беше облечен в смачкана синя риза и официални панталони. Приличаше малко на великана Мърфи. — Хей, Док, така се радвам да те видя.

— И аз, Майлс — и той се огледа наоколо. — Май тук всичко си е все същото.

— Ами да, пазим всичко тук като музей на твоята памет — Майлс се огледа наоколо и сви рамене. — Такова историческо място — усмихна се, поизчака Бен да каже нещо, но Бен мълчеше и той нервно се поизкашля. — Ето те значи, а? Ще ми разкажеш ли какво ти се случи в онази вълшебна страна, Док? Ако не ти е трудно, разбира се. Можем и да не говорим за това, ако предпочиташ…

— Можем да говорим.

— Не, не, няма смисъл. Забрави това. Остави цялата тази работа — някак си се обърка Майлс. — Толкова ме изненада тази твоя внезапна поява… Я виж, имам нещо за теб! Пазя го за времето, когато отново ще се видим. Ето тук, в чекмеджето е — и той бързо отиде до бюрото и започна да рови в най-долното чекмедже. — А, ето го!

Измъкна бутилка „Гленливет“ и я тропна на масата. Появиха се и две чаши.

Бен поклати глава и се усмихна от удоволствие. Любимото му уиски.

— Колко време мина, Майлс — призна той.

Майлс разчупи пломбата, отвори бутилката и наля по два пръста във всяка от чашите. Подаде едната през бюрото на Бен и вдигна своята за наздраве.

— За престъпленията и други развлечения! — възкликна той.

Бен се чукна с него и двамата отпиха. Уискито беше приятно и загряващо. Двамата приятели се настаниха един срещу друг на бюрото. В настъпилата моментна тишина Уили Нелсън продължаваше да пее.

— Е, ще ми кажеш ли или не? — попита накрая Майлс, отново променил намеренията си.

— Не зная.

— Но защо? Нали знаеш, че няма от какво да се притесняваш с мен. Няма защо да ти е неудобно, ако нещо не е станало според очакванията ти.

В съзнанието на Бен нахлуха спомени. Не, наистина нещата не се бяха развили според очакванията му. Но не в това беше работата. Проблемът беше да реши какво може да разкаже на Майлс и какво не. Не беше лесно да се обясни Отвъдната земя. Все едно да разкажеш на родителите си за Сузи от първия гимназиален бал.

Все едно да твърдиш, че дядо Коледа наистина съществува.

— Достатъчно ли ще е да ти кажа, че намерих онова, което търсех? — попита той Майлс след известен размисъл.

Майлс помълча.

— Е, щом така е най-добре за теб — отвърна накрая той. После се подвоуми. — Смяташ ли, че така е най-добре, Док?

Бен кимна.

— Поне засега.

— Разбирам. Ами по-късно? Ще можеш ли по-късно да ми кажеш? Неприятно ми е да мисля, че никога няма да разбера нещо повече. Струва ми се направо непоносимо. Тръгваш оттук, за да търсиш дракони и прелестни девойки напълно отчаян и аз ти казвам, че си полудял. Ти вярваше в онова въображаемо царство, където магията е реална и наистина живеят вълшебни същества, а аз ти казах, че това е невъзможно. Разбираш ли, Док, трябва да зная кой от нас двамата е бил прав. Трябва да узная, дали наистина са възможни мечти като твоите. Наистина трябва да узная.

На закръгленото му лице се изписа разочарование. Бен изпита съчувствие към стария си приятел. Майлс бе посветен в цялата тази работа от самото начало. Единствен той знаеше, че Бен е похарчил милион долара, за да купи някакво царство на фантазията, каквото хората със здрав разум са убедени, че не може да съществува. Само той знаеше, че Бен е тръгнал да търси такова царство. Знаеше началото на историята, но не и края й. И това го измъчваше.

Ала Бен трябваше да се съобрази не само с неудовлетвореното любопитство на Майлс. Трябваше да помисли и за неговата сигурност. Известни знания могат да се окажат опасни. Засега Бен не знаеше каква опасност представлява Мийкс и за двама им. Все още не знаеше до каква степен сънят му отговаряше на истината. Майлс изглеждаше напълно добре, но…

— Майлс, обещавам да ти разкажа всичко един ден — отвърна той, опитвайки се да му вдъхне доверие. — Не зная кога, но обещавам ти да ти разкажа. Трудно е да се говори за това — както ми беше трудно да говоря за Ани. Никога не съм можел да говоря за нея без… да се разстроя. Нали помниш?

Майлс кимна.

— Помня, Док — усмихна се той. — Вече не те ли преследва призракът й?

— Не, вече не. Но ми трябваше много време, а и много неща се промениха при мен — той замълча, като си спомни как, докато стоеше сам сред мъглите на вълшебния свят, се беше изправил пред собствените си страхове, стаени дълбоко в него. И имаше чувството, че е предал своята покойна съпруга. — За да разкажа за това къде съм бил и на какво съм се натъкнал, ми е нужно време и помощ. Трябва да си дам сметка за още някои неща…

Той замълча, като въртеше чашата с уискито между пръстите си на бюрото.

— Добре, Док — бързо отвърна Майлс и сви рамене. — Достатъчно е, че се върна и че си добре. Останалото по-късно. Зная това.

Бен остана загледан в уискито известно време, после вдигна очи към Майлс.

— Тук съм за кратко, приятелю. Нямам възможност да остана.

Майлс изглеждаше разколебан, след което се насили да се усмихне.

— Ей, какво искаш да кажеш? Сигурно има някаква причина да се върнеш, нали? Е, каква е тя? Пропуснал си някои спортни състезания, маратона, изборите и всички прояви през активния сезон в Чикаго. Да не си дошъл за някоя от тях?

Бен не можа да сдържи усмивката си.

— Това е добра идея, но не съм се върнал заради това. Върнах се, защото се тревожех за теб.

Майлс зяпна насреща му.

— Какво?

— Тревожех се за теб. Какво толкова има да се учудваш? Просто исках да съм сигурен, че си добре.

Майлс отпи голяма глътка от уискито и бавно се отпусна в мекия стол на бюрото си.

— Че защо да бъда зле?

Бен сви рамене.

— Не зная — канеше се да продължи, но се спря. — Е, по дяволите, ти и без това вече си мислиш, че съм загубил разума си, тъй че някоя и друга подробност повече не е от значение. Яви ми се един сън. Сънувах, че си наистина в беда и имаш нужда от мен. Не знаех каква е бедата, а само че е по моя вина. И така, върнах се, за да разбера, дали сънят ми е верен.

Майлс се вгледа в него като психиатър в особен случай, после пресуши уискито в чашата си и отново се приведе напред.

— Ти си полудял, Док, известно ли ти е това?

— Известно ми е.

— Всъщност си фантазираш разни неща.

— Така ли мислиш?

— Да. Сигурно се чувстваш виновен, загдето ме остави в най-натовареното време преди Коледа и аз трябваше сам да решавам купища случаи! Е, имам с какво да те зарадвам! Справих се с всичките и работата в кантората не пострада ни най-малко! — той замълча, след което се усмихна. — Наистина ни най-малко. Гордееш ли се с мен, Док?

— Да, Майлс, разбира се — Бен се навъси. — Значи в кантората няма никакви проблеми? С теб всичко е наред и от мен няма специална нужда?

Майл се надигна, взе бутилката „Гленливет“ и наля в чашите по още един пръст, като широко се усмихваше.

— Неприятно ми е да ти го кажа, Док, но всичко върви от добре по-добре.

Тъкмо в този момент Бен Холидей започна да подушва нещо гнило.

След петнайсет минути се намери на улицата. Беше останал при Майлс точно колкото да не създаде впечатление, че нещо сериозно не е наред. Беше останал, макар че един глас в него се надигаше и му подсказваше, че трябва да бяга, за да спаси живота си.

Такситата в събота сутрин бяха много редки, тъй че той хвана автобус за кантората на Ед Самюелсън, с когото имаше среща на обяд. Седна сам на предпоследното място, като стискаше брезентовата торба, както дете спасителен пояс, и се опитваше да се освободи от чувството, че е наблюдаван отвсякъде. Седеше свит в костюма и официалния си панталон и се надяваше да се освободи от вледеняването, което бе обхванало тялото му.

„Размисли като юрист, каза си той. Разсъди подробно за всичко!“

Сънят го беше подвел. Майлс Бенет не беше в беда и нямаше нужда от неговото съдействие. Възможно е сънят да беше само проява на чувството му за вина, че бе оставил приятеля си пренатоварен. Възможно бе сънищата на Куестър и Уилоу да бяха съвпаднали с неговия съвсем случайно. Но той смяташе, че не е така. Нещо бе предизвикало тези сънища — нещо или някой.

Мийкс.

Но какво ли целеше неговият враг?

Той слезе от автобуса на „Медисън“ и мина покрай няколко сгради, за да стигне кантората на Ед Самюелсън. Продължаваше да се чувства преследван.

Срещна се със своя счетоводител и подписа няколко пълномощни, които да му дадат възможност да продължи да се занимава с неговите финансови дела в продължение на няколко години. Не очаквал да отсъства толкова, но човек никога не знае. Ръкува се на сбогуване с Ед и излезе от кантората в 12 и 35.

Този път почака да хване такси. Поиска от шофьора да го закара право на летището и хвана полетът в 13 и 30 на „Делта“ за Вашингтон. Озова се в столицата в 5 следобед и само след час взе самолет за Уейнсбъроу. През цялото време дебнеше, дали няма да срещне Мийкс. Някакъв човек в дрехи със защитен цвят втренчено бе вперил очи в него по време на полета от Чикаго. Една старица, която продаваше цветя, го спря на летището. Един моряк с брезентов чувал го блъсна, когато се обърна от гишето за билети. Но от Мийкс нямаше и следа.

На два пъти погледна камъка с руните по време на полета от Вашингтон за Уейнсбъроу. Първият път под въздействие на някаква интуиция, а после неохотно още веднъж. И двата пъти той светеше кървавочервен и пареше при докосване.

Тази нощ не продължи пътя си. Копнееше отчаяно да побърза и едва успя да се сдържи, но разумът надделя. Или може би страхът. Не му се искаше да попадне в Синята планина по мръкнало, защото лесно можеше да се изгуби или да пострада. А и нищо чудно Мийкс да го чакаше пред прохода на времето.

Спа зле и стана на зазоряване, облече се в туристическите дрехи и маратонките, хапна нещо, което по-късно не можеше да си спомни и се обади на пътната служба да го закара. Беше застанал във фоайето с брезентовия чувал в ръка и неспокойно се взираше през стъклата. След малко излезе. Денят бе студен, сив и неприятен; единственото хубаво беше, че е сух. Във въздуха се носеше неприятен дъх и очите му горяха. Всичко му се струваше чуждо. Провери камъка с руните пет-шест пъти. Той продължаваше да гори яркочервен.

Таксито пристигна малко по-късно и бързо го понесе по пътя му. Малко преди обяд той вече се изкачваше по гористия склон на националния парк „Джордж Уошингтън“, оставяйки зад гърба си Чикаго, Вашингтон, Уейнсбъроу, Майлс Бенет, Ед Самюелсън, всичко и всички на света, спрямо които в този момент се чувстваше беглец и чужденец.

Откри безпрепятствено мъглите и дъбовете, които бележеха входа към прохода на времето. От Мийкс нямаше и следа — нито привидна, нито реална. Гората бе стихнала й пуста, пътят — чист.

Бен Холидей се втурна към входа на тунела.

От другата му страна спря да тича.

Слънцето грееше от покритото с леки облачета небе и стопляше земята. Пъстроцветни ливади и плодни градини се простираха надолу по склоновете край долината като килими. Пейзажът бе изпъстрен с цветя. Птици се стрелкаха, очертавайки цветисти дъги. Носеха се чисти и свежи ухания.

Бен вдъхна дълбоко, опитвайки се да прогони червените кръгове пред очите си и да си възвърне силите след бягането. О, той наистина бе тичал. Направо бе летял! Беше допуснал да изпадне в страшна паника. Започна да диша дълбоко и бавно, без да поглежда назад към тъмните и обвити в мъгла гори, които се издигаха като стена зад него. Вече беше на сигурно място. Беше у дома.

Тези думи го успокоиха като молитвен напев. Той вдигна очи към небето, после отново към Отвъдната земя, ширнала се насреща му, успокоен от неочакваното усещане за близост, което изпитваше. „Колко е странно, че се чувства по този начин“ — удивляваше се той. Завръщането му бе като преминаване от зимното мъртвило към пролетния живот. На времето не би си и помислил, че може да се чувства по този начин. Сега това му се струваше най-закономерното нещо на света.

Наближаваше обяд. Отправи се от покрайнините на долината към мястото, където беше оставил своя ескорт. Те го чакаха и приеха завръщането му без изненада. Капитанът му отдаде чест, доведе Правосъдника, заповяда на хората си да възседнат конете и всички потеглиха. От света на самолетите и лимузините в света на пешеходството и конете — Бен се усмихна на това, че преходът му се струваше толкова естествен.

Ала усмивката му бе за кратко. Мислите му отново се върнаха към сънищата, които Куестър, Уилоу и самият той бяха споделили с натрапчивата убеденост, че в тези сънища има нещо нередно. Собственият му сън се беше оказал откровена заблуда. Дали и сънищата на Куестър и Уилоу бяха такива? Собственият му сън имаше някакво отношение към Мийкс — сигурен беше в това. Дали пък сънищата на Куестър и Уилоу също не бяха свързани с Мийкс? Много бяха въпросите, които не можеха да получат отговор. Налагаше се веднага да се върне в Сребърния дворец и да открие приятелите си.

Стигна двореца преди здрач, вървейки все по-забързано през целия път. Скочи от коня, благодари набързо на ескорта си, повика езерната птица и бързо премина на острова. Сребристи кули и блестящи бели стени го озариха и топлината на неговия дом-майка дойде да го приласкае. Но той продължаваше да изпитва вътрешен хлад.

Абърнати го посрещна още щом влезе, бляскав в своята сребристопурпурна мантия, панталони и чорапи, бели излъскани ботуши и ръкавици, очила със сребърни рамки и служебна книга. Гласът му звучеше раздразнено.

— Забавихте се, Ваше Величество. Целият ден съм се опитвал да успокоя някои членове на съдебния съвет, които бяха дошли специално да се срещнат с вас. Възникнаха проблеми около визитата следващата седмица. Напоителната мрежа южно от Уеймарк е започнала да протича. Утре пристигат лордовете на Зеленоречието, а ние още не сме разгледали списъка от проблеми, който са ни изпратили. Половин дузина представители на други райони ви очакват…

— Аз също се радвам да те видя, Абърнати — прекъсна го Бен насред изречението. — Куестър и Уилоу върнаха ли се?

— О, не, Ваше Величество — Абърнати за миг сякаш загуби ума и дума. Той мълчаливо проследи Бен, който премина покрай него и се отправи към трапезарията. — Успешно ли беше пътуването Ви? — успя да попита накрая.

— Не особено. Сигурен ли си, че никой от тях не се е върнал?

— Да, Ваше Величество, сигурен съм. Вие се завръщате пръв.

— Имаш ли някакви вести от тях?

— Никакви вести, Ваше Величество — Абърнати се наведе напред. — Безпокои ли ви нещо?

Бен не забави ход.

— Не, всичко е наред.

Абърнати не му повярва съвсем.

— Е, това да се чува — той се поколеба, после лекичко се изкашля. — Какво да правят представителите на съдебния съвет, Ваше Величество?

Бен твърдо поклати глава.

— Не днес. Ще се срещна с тях утре — той свърна към трапезарията и остави Абърнати сам пред вратата. — Веднага да ми се докладва, щом Куестър и Уилоу се върнат — с каквото и да съм зает.

Абърнати намести очила на дългия си нос и изчезна в коридора без коментар.

Бен хапна набързо и изкачи стълбището към кулата, където се намираше Панорамата. Панорамата бе част от магията на Сребърния дворец, която му позволяваше мигновено да провери всичко, което става в Отвъдната земя, като прелети мислено долината от край до край. Тя представляваше кръгла платформа, обградена от сребрист парапет, издадена от кулата. В средата на парапета се намираше нещо като катедра. На нея бе поставена стара пергаментова карта на цялото кралство.

Бен излезе на платформата, стисна здраво с две ръце парапета, погледна към картата и поиска да отиде на север. Само след миг дворецът изчезна и той летеше през пространството, като единствената му опора бяха сребърният парапет и катедрата. Полетя далеч на север към Мелкорските планини и ги обходи надлъж и шир. После се отправи на юг към Езерната страна и Елдъру, столицата на народа на Речния господар. Прекоси горите и хълмовете на Езерната страна от край до край. Не можа да открие нито Куестър Тюс, нито Уилоу.

Подир час се отказа. Тялото му бе плувнало в пот от усилието и ръцете му бяха изтръпнали от стискане на парапета. Излезе от кулата на Панорамата, разочарован и угрижен.

Опита се да прогони тревогата и разочарованието, като вземе гореща вана, но не успя съвсем. Образът на Мийкс го преследваше. Магьосникът го бе съблазнил да се върне с онзи сън за Майлс. Бен беше сигурен в това, както бе сигурен, че магьосникът е намислил план да си отмъсти заради своето изгнание. Само не беше сигурен какво общо имаха тук сънищата на приятелите му и каква опасност би могла да ги заплашва.

Нощта се спусна и Бен се оттегли в кабинета си. Беше решил да изпрати хора, които да потърсят и двамата на сутринта. Всичко останало можеше да почака, докато разреши загадката на сънищата. Все повече се убеждаваше, че става нещо ужасно нередно и той изпуска момента, в който може да го поправи.

Нощта се спускаше. Той бе погълнат да проверява натрупалите се през отсъствието му книжа, когато вратата на кабинета му внезапно се отвори и порив на вятъра разпиля купчините с документи, които внимателно бе подредил на работната маса пред себе си. Мършавият силует на Куестър Тюс изникна от мрака на светло.

— Открих ги, Ваше Величество! — възкликна Куестър и размаха ръка, държейки с другата един вързоп, притиснат до гърдите му. Той прекоси стаята до бюрото на Бен и шумно остави вързопа отгоре му. — Ето!

Бен се ококори. Доста опърпан, Буниън се промъкна през вратата зад него с кални и изпокъсани дрехи. Появи се също и Абърнати с усукана нощна риза и килната шапчица. Той намести очилата си и примигна.

— Всичко беше както в съня — възкликна Куестър задъхано, като трескаво се опитваше да разопакова вързопа. — Е, не съвсем. Едно малко дяволче се оказа скрито сред камъните. Изненадата бе твърде неприятна, но Буниън успешно се справи. Хвана го за гърлото и го задуши. Всичко останало обаче беше точно като в съня. Открихме проходите в Мърук и стигнахме до онази врата. Вратата се отвори и пред нас се откри стая, покрита с каменни плочи. На една от плочите имаше специални знаци. Когато я докоснах, тя се отмести, протегнах ръка и…

— Куестър, значи ти си намерил изчезналите книги? — прекъсна го Бен, без да може да повярва.

Магьосникът се спря, на свой ред го изгледа и свъси вежди.

— Разбира се, че съм открил книгите, Ваше Величество. За какво мислите, че ви говоря? — той го погледна засегнат. — Както и да е, да продължа. Тъкмо се канех да ги взема — виждах ги в мрака — когато Буниън ме издърпа назад. Беше забелязал дяволчето. Двамата ужасно се сбиха… А, ето ги!

Вързопът бе отворен. В него се намираха две големи и стари книги. Всяка от тях бе облечена в кожена подвързия, с гравирани руни и рисунки. Златото, с което някога са били обрамчени, беше леко поизтрито и запазено само частично. Ъгълчетата и обшивките на книгите бяха обковани с потъмнял месинг и кориците бяха заключени с големи катинари.

Бен протегна ръка да поглади корицата на горната книга, но Куестър бързо сграбчи ръката му.

— Почакайте, Ваше Величество — и магьосникът посочи към катинара на книгата. — Виждате ли какво е станало с ключалката?

Бен погледна по-отблизо. Ключалката я нямаше, металният й обков бе прогорен като от огън. Той провери катинара на втората книга. Беше си на мястото. Да, не можеше да има никакво съмнение. Беше правен опит да се разбие ключалката на първата книга. Той погледна отново Куестър.

— Нямам никаква представа, Ваше Величество — отвърна магьосникът на незададения му въпрос. — Донесох книгите такива, каквито ги открих. Не съм правил опити да ги отворя. От шифъра на кориците разбирам, че това са изчезналите магически книги. Извън това не зная нищо повече от вас — той се изкашля, за да си придаде важност. — Помислих си… че е редно да присъствате и вие, когато ги отварям.

— Сметнал си, че е редно, така ли? — изръмжа Абърнати и подаде косматото си лице. Изглеждаше смешен с нощната си шапчица. — Искаш да кажеш, сметнал си, че е по-сигурно! Искал си да имаш медальона наблизо, в случай че магията ти се изплъзне!

Куестър се наежи.

— Аз самият владея достатъчно магическа сила, Абърнати, и те уверявам, че…

— Остави това, Куестър — прекъсна го Бен. — Постъпил си правилно. Можеш ли да отвориш тези книги?

Куестър вече беше направо възмутен.

— Разбира се, че мога да ги отворя! Ето вижте!

Той пристъпи напред и опипа с пръсти първия от старите томове. Бен се отдръпна и стисна медальона в ръце. Не биваше да се рискува с тези…

Куестър докосна ключалките и от метала изригна зеленикав огън. Всички бързо отскочиха встрани.

— Явно отново си подценил опасностите на ситуацията! — озъби се Абърнати.

Куестър се изчерви и лицето му се изопна. Ръцете му внезапно се вдигнаха и се озариха от пламъци — един великолепен пурпурен огън. Той бавно го насочи надолу към металните обкови и го задържа, докато той бавно погълна зеленикавите пламъци. После бързо потърка ръце и двата огъня изчезнаха.

После погледна сърдито към Абърнати.

— Сигурно ще кажеш, че опасността е била дреболия, а? — Той отново се протегна към ключалката и освободи металната пластинка. Отгърна бавно книгата на първата й страница. Това беше само стар, пожълтял пергамент. Нямаше написано нищо.

Бен, Абърнати и Буниън се скупчиха наоколо му, взирайки, се сред сенките на полуздрача. Страницата беше празна. Куестър прелисти и отвори следващата страница. Тя също беше празна. Той прелисти третата. Празна.

Четвъртата страница също бе празна, но средата й бе леко обгорена, сякаш е държана близо до пламък.

— Май ти използва думата незначителна, магьоснико? — обърна се към него Абърнати предизвикателно.

Куестър нищо не отвърна. Той гледаше смаяно. Започна бавно да прелиства книгата, страница подир страница, откривайки, че всички жълти пергаментови страници са празни, но все по-обгорени. Накрая започнаха да се появяват и напълно прогорели страници.

Той трескаво прелисти страниците до средата на книгата и спря.

— Ваше Величество — тихо промълви.

Бен се взря в съсипаната страница, отворена пред него. Средата на книгата бе изпепелена, ала сякаш от огън, възпламенил се сам от вътре.

Кралят и магьосникът се спогледаха.

— Прелиствай нататък — подкани го Бен.

Куестър бързо прелисти останалата част от книгата, но нищо не откри. Всеки от пергаментните листа беше подобен на другите — целият празен, освен там, където мистериозният огън го бе прогорил или опърлил.

— Не мога да разбера какво означава това, Ваше Величество — призна си накрая Куестър Тюс.

Абърнати се канеше да направи някакъв коментар, но се отказа.

— Може би отговорите са в другата книга — уморено допусна той.

Бен кимна към Куестър да продължи. Магьосникът затвори първата книга и я премести настрани, обгърна ръцете си в алени пламъци, внимателно ги насочи надолу и отстрани зеленикавия огън, който пазеше ключалката на втората книга. Това му отне по-дълго време, защото ключалката на тази книга бе непокътната. После изгаси пламъците, отвори ключалката и предпазливо разгърна книгата.

Фигура на еднорог гледаше насреща му. Еднорогът бе нарисуван върху пергамента, който не беше пожълтял, нито беше опърлен, а непокътнато бял. Еднорогът бе неподвижен, със съвършено очертан с черни линии силует. Куестър отгърна втората страница. Там имаше втори еднорог, който бе в движение, но нарисуван по същия начин. На третата страница се откриваше друг еднорог, на четвъртата още един и така нататък. Куестър бързо прелисти цялата книга докрая и обратно. Всяка страница от книгата бе непокътнато нова. На всяка страница бе нарисуван еднорог и всеки в различна поза.

Нямаше друг текст, нито какъвто и да било знак, освен рисунките на еднорози.

— Продължавам да не разбирам — въздъхна Куестър и изпитото му лице бе напрегнато.

— Значи, че това просто не са магическите книги, за които си си мислил — заяви Абърнати безапелационно.

Ала Куестър поклати глава.

— Не, това са книгите. Видно е от съня, видно е от знаците, а и те изглеждат такива, каквито са описани в древните легенди. Това със сигурност са изчезналите книги.

Всички се смълчаха. Бен гледаше замислено книгите, след което се огледа наоколо и мерна с поглед скрития в сянка силует на Буниън, който надничаше зад Куестър. Коболдът бе зловещо ухилен.

Бен отново върна поглед на книгите.

— Изправени сме — каза накрая той — пред една книга с еднорози, изрисувани на всяка страница и друга, на която няма нищо нарисувано, освен, че листата са прогорени в средата им. Това трябва да означава нещо, за бога! Куестър, ами какво ще кажеш за съня на Уилоу за някакъв черен еднорог? Дали тези еднорози нямат нещо общо с него?

Куестър се замисли.

— Не виждам никаква връзка, Ваше Величество. Черният еднорог е мит. Нарисуваните тук еднорози не са оцветени в черно, а са скицирани определено бели. Виждате ли как са очертани силуетите им? — Той отгърна няколко страници от втората книга, за да илюстрира мисълта си. — Един черен еднорог е щял да бъде щрихиран или по някакъв начин да бъде намекнато за неговия цвят…

Той се запъна и смръщи вежди, потънал в мислите си. Прокара кокалестите си пръсти по обгарялата ключалка на първата книга съвсем внимателно.

— Защо ли тази ключалка е счупена, а другата е останала недокосната? — зададе си той тихо този въпрос, без да се обръща по-специално към никого.

— В тази долина не е имало еднорози, откакто е била създадена, според историите на кралете от Отвъдната земя — неочаквано се намеси Абърнати. — Но на времето е имало еднорози — цели стада. Затова има легенда. Почакайте да помисля… Да, спомням си. Изчакайте ме само за момент, моля.

И той бързо излезе от стаята, като стържеше с нокти по камъка, а нощната му риза се издуваше. Върна се само след няколко минути с книгата на кралските династии на Отвъдната земя в ръце. Това беше много стара книга и кориците й бяха протрити.

— Да, тук е описана историята — заяви писарят. Той остави книгата до магическите книги, бързо я прелисти и спря на едно място.

— Ето, точно тук — и той се зачете. — Това е станало преди стотици години — скоро след създаването на долината. Вълшебниците изпратили множество еднорози от мъглите в нашата долина. Те ги изпратили тук по една много специална причина. Загрижени били за нарастващото безверие в магията сред много от световете — светове, такива като вашия, Ваше Величество — и писарят му хвърли неодобрителен поглед — вълшебниците имали желанието да дадат на тези светове знак, че магията наистина съществува — той замълча смръщен, като присвиваше очи, за да прочете старото писмо. — Надявам се, че съм го схванал вярно. Трудно е да се прочете точно, защото е написано на много стар език.

— А може би очите ти са остарели — твърде неучтиво забеляза Куестър и протегна ръка към книгата.

Абърнати му я измъкна раздразнено.

— Очите ми са поне два пъти по-силни от твоите, магьоснико! — сопна му се той. Изкашля се и продължи. — Изглежда, Ваше Величество, че вълшебниците са изпратили еднорозите като потвърждение пред безверните светове, че магията е все още реална. Към всеки от тези светове е трябвало да отиде по един еднорог от Отвъдната земя през проходите на времето — той замълча отново, за да прочете по-надолу, след което с трясък затвори книгата. — Но това, разбира се, не се е случило.

Бен се начумери.

— Но защо?

— Защото всички еднорози изчезнали, Ваше Величество. И повече никой не ги видял.

— Изчезнали ли са?

— Спомням си тази легенда — заяви Куестър. — Честно казано, винаги ме е поразявала със своята странност.

Бен още повече се навъси.

— Значи, вълшебните създания са изпратили множество бели еднорози в Отвъдната земя и всички те са изчезнали. И така, никой повече не е видял никакви еднорози, освен един черен еднорог, който може би е реален, а може би не, и се явява понякога бог знае откъде. Освен, че сега се сдобихме с изчезналите магически книги, в които не се съдържа нищо за магията, а само рисунки на еднорози и някакви полуизгорели празни страници.

— С една разбита ключалка и една цяла — добави Куестър.

— И нищо за Мийкс — размишляваше Бен.

— И нищо за преображение на кучета в хора — изсумтя Абърнати.

Те мълчаливо се спогледаха. Книгите лежаха отворени на масата пред тях — две магически книги, които не съдържаха особена магия и една историческа, която не съдържаше нищо исторически ценно. Бен изпитваше нарастващо безпокойство. Колкото повече следваха нишките на онези сънища, толкова повече растеше объркването им. Неговият сън се бе оказал лъжа; сънят на Куестър истина. Явно сънищата им идваха от различен източник…

Очевидно.

А може би не. В момента в нищо не можеше да бъде сигурен. Ставаше късно. Пътят му на връщане беше дълъг, той се чувстваше уморен и умората замъгляваше мислите му. Нямаше достатъчно време, нито сили, за да размисли напълно за всичко. Това можеше да се отложи и за утре. На сутринта ще отидат да потърсят Уилоу; щом я открият, ще проучат цялата тази работа за сънищата, докато разберат какво точно става.

— Заключи книгите, Куестър. Сега ще идем да спим — заяви той.

Отвсякъде се чу шепот на одобрение. Буниън се отправи към кухнята да се измие и хапне. Абърнати излезе с него, понесъл древната история. Куестър заключи магическите книги и ги помъкна безмълвно навън.

Бен гледаше подире им, останал сам сред сенките на здрача. Щеше му се да ги помоли да останат, докато съзнанието му още беше заето с тази загадка.

Но това беше безсмислено. Можеше да почака.

И той неохотно тръгна да спи.