НЕПОЗНАТИЯТ

Бен се събуди сред сенките и полуздрача и присви очи пред вихрушката от образи, които се стрелкаха като останки от потъващ кораб, носени от океанските вълни към брега. Лежеше на някакъв сламеник и го чувстваше хладен и гладък до бузите си. Първо си помисли, че е още жив. После се учуди на това.

Примигна, надявайки се образите да престанат да кръжат пред очите му и да ги види по-ясно. Споменът за случилото се нахлу в него с болезнена сила. Отново почувства целия гняв, объркване, отчаяние. Мийкс се беше завърнал в Отвъдната земя. Хванал го бе неподготвен, унищожил бе рунния камък, който му бе дала Уилоу, съблякъл го бе и бе насочил насреща му черна магия, докато загуби съзнание…

О, господи!

Той пъхна ръце под блузата си и извади медальона, увиснал на верижка на врата му. Издигна го в слабата видимост на здрача като обезумял, вече чувайки предупредителни нашепвания и сигурен в онова, което щеше да види. Гравираната метална повърхност на медальона леко просветваше. В първия миг му се стори, че вижда познатата фигура на Паладин, който излизаше, възседнал кон от Сребърния дворец на фона на изгряващото слънце. След това обаче Паладин, замъкът и слънцето изчезнаха и остана само силуетът на Мийкс в мантия, черен на фона на потъмнелия медальон.

Бен преглътна с пресъхнало гърло. Сбъдваха се най-лошите му страхове. Мийкс бе откраднал медальона на кралете на Отвъдната земя.

Налегна го отчаяние и той се опита да скочи на крака. В първия момент успя, сдобил се с нови сили под въздействието на нахлулия адреналин. Изправи се, вихрушката от образи затихна за малко, колкото да му даде възможност да различи обкръжението си. Все още се намираше в Сребърния дворец. Това бе холът в предната част на двореца — стая, която обикновено се пазеше за гости. Разпозна скамейката, където лежеше, нейната ръждива кожа и изваяни дървени крака. Разбра къде се намира, но не и защо — също както не разбираше защо все още е жив…

Силите му отново го напуснаха, краката му се подкосиха и той се срути отново на скамейката. Дървото проскърца и кожата изскрибуца и шумът стресна някой, който чакаше отпред. Вратата се отвори навътре и зад нея се подадоха едни пронизващи очи на някакво маймунско лице, на което сякаш бяха прикачени големи уши.

Беше Буниън.

Буниън се появи по-близо пред очите му и се вгледа в него.

Бен не бе изпитвал по-голямо щастие от срещата си с някого през целия си живот. Беше готов да прегърне дребния коболд, ако намери сили за това. Ала успя само глупаво да се усмихне, опитвайки се нещо да каже. Буниън му помогна да легне на пейката отново и го зачака да каже нещо.

— Намери Куестър — опита се накрая да проговори той. После отново преглътна, защото гърлото му бе пресъхнало и устата му имаше вкус на тебешир. — Доведи го тук без никой да разбере. И внимавай. Мийкс е в замъка!

Буниън още веднъж го изгледа с твърде озадачено изражение на безформеното му лице, след което се обърна и безмълвно излезе от стаята. Бен отново се отпусна назад изтощен. Добрият стар Буниън. Не знаеше какво прави коболдът там — всъщност не знаеше и той самият какво прави — но беше късмет, че го срещна. Ако успееше да предупреди Куестър навреме, той щеше да свика стражата и да предотврати всякаква заплаха от страна на Мийкс. Мийкс беше могъщ магьосник, но не можеше да се справи с толкова много хора. Бен ще си възвърне откраднатия медальон, а Мийкс ще съжалява за деня, в който си беше помислил да се промъкне обратно в Отвъдната земя!

Притвори очи, опитвайки се да събере последните си сили и успя да се приповдигне още веднъж. Огледа се наоколо. Стаята беше празна. Светлината на свещ, закрепена за конзола в стената, и друга на масата разпръскваха мрака. През процепа на вратата също се мяркаше светлина. Той се изправи, като се опираше с крака на скамейката. Още носеше онези селски дрехи, в които го беше облякъл Мийкс. Ръцете му бяха покрити с кал. „Добър трик, помисли си Бен — но няма да мине. Аз съм си аз.“

Вдъхна десетина пъти дълбоко, мислите му се проясниха, силата му се върна. Усещаше топлината на замъка, която достигаше до него от пода, като проникваше през протритите му работни ботуши. Усещаше бликащия в замъка живот. Но при докосване долавяше настойчива тревога. Дворецът явно усещаше опасността, в която се намира.

Не се тревожи, всичко ще бъде наред, мълчаливо го увери той.

Стъпки приближиха към вратата и тя се отвори. Куестър Тюс застана на прага редом с Буниън. Той се подвоуми, след което безмълвно влезе в стаята. Коболдът го последва, като затвори вратата подире им.

— Куестър, слава богу, че си тук! — възкликна Бен. Той се спусна към него, протегнал ръце за поздрав. — Трябва да действаме бързо. Мийкс се е върнал. Намира се някъде тук в замъка. Не зная как, но е успял да ми открадне медальона. Трябва да предупредим охраната и да го намерим преди…

Той внезапно спря на пет-шест крачки от приятеля си и млъкна. Ръцете на магьосника бяха отпуснати — не протегнати насреща му. Бухалското му лице бе сурово, гъстите вежди — свъсени.

Куестър Тюс наблюдаваше Бен така, сякаш го виждаше за първи път в живота си.

Бен се смрази.

— Какво има, Куестър?

Магьосникът продължаваше да го гледа вторачено.

— Кой си ти?

— Кой съм аз ли? Какво искаш да кажеш с това кой съм аз? Това съм аз, Бен!

— Бен ли? Значи ти наричаш себе си Бен?

— Разбира се, че се наричам Бен! Та как иначе да се наричам? Нали това ми е името?

— Явно така ти се струва.

— Какво говориш, Куестър? Не ми се струва, а наистина е така!

Куестър Тюс се навъси. Бръчките между веждите му още повече се врязаха.

— Значи ти си Бен Холидей? Кралят на Отвъдната земя?

Бен на свой ред се втренчи в него. Интонацията му недвусмислено говореше, че не му вярва.

— Не можеш да ме познаеш, така ли? — попита той.

Магьосникът поклати глава.

— Не мога.

Бен усети да го свива стомах.

— Това е заради тези мръсни дрехи, за бога! Погледни ме по-добре! Това го направи Мийкс — смени ми дрехите и малко ме преобрази. Но продължавам да съм си аз!

— Та значи ти си Бен Холидей?

— Дявол да го вземе, да!

Куестър се взира в него една минута, после дълбоко въздъхна.

— Ти може и да си вярваш, че си Бен Холидей. Може да се смяташ за върховен крал на Отвъдната земя. Ала не си. Току-що бях при краля — и това не беше ти! Вмъкнал си се по някакъв начин в този замък. Може да си шпионин, ако не и нещо по-лошо. Нахлул си неочаквано, подслушал си разговорите ни и си нападнал Негово Величество в спалнята му, а сега се представяш за нещо, което очевидно не си. Ако решавах аз, щях веднага да заповядам да те хвърлят в затвора! Пускам те, само защото Негово Величество така заповяда. Съветвам те да напуснеш, колкото се може по-бързо. Гледай да се излекуваш от безумството си и да стоиш много, ама много далеч оттук!

Бен остана направо гръмнат. Не можеше да реши какво да предприеме. Спомни си думите, които бе казал на Мийкс: „Дали с медальон или без медальон, аз съм си аз, а ти си си ти!“ И отговорът на Мийкс: „Наистина ли си сигурен в това?“

Какво ли му беше сторено?

Бързо се обърна към Буниън, като искаше да открие поне следа от разпознаване в проницателните очи на коболда. Ала нямаше такава. Той се спусна покрай тях до огледалото, което висеше на стената край вратата. Вгледа се в полуздрача в собствения си образ. Беше си неговото лице! Изглеждаше както винаги! Защо ли не можеха Куестър и Буниън да го разпознаят?

— Изслушайте ме! — обърна се той към тях като обезумял. — Мийкс се върна от стария свят, открадна медальона и по някакъв начин е успял да направи така, че никой да не може да ме разпознае, освен самият аз! Като се гледам в огледалото, съм същият, но явно не и за вас!

Куестър скръсти ръце пред гърди.

— Значи, никой не може да те разпознае, освен ти самият, така ли?

Такова твърдение звучеше толкова смешно, че в първия момент Бен само го изгледа.

— Да — отвърна той накрая, — и очевидно е направил така, че той самият да изглежда като мен! Някак си е успял да ми отнеме собствената самоличност. Не аз съм го нападнал в спалнята му! Той нападна мен! — Бен пристъпи напред, като гледаше в очите ту единия, ту другия. — Той ни е изпратил сънищата, не виждате ли, не разбирате ли? Всичко това е негов план! Не зная защо, но го е направил! Искал е да си отмъсти за онова, което му причинихме!

В погледа на Куестър се четеше раздразнение, в погледа на Буниън безразличие. Бен усещаше как нещата му се изплъзват изпод контрол.

— Не бива да допускате това, по дяволите! Не можете да му позволите всичко това! — той мислеше трескаво. — Вижте, щом не съм онзи, за когото се представям, откъде мога да зная всички тези неща? Откъде бих могъл да зная за сънищата — моя сън за Майлс Бенет, твоя за изчезналите магически книги, този на Уилоу за черния еднорог! За бога, ами какво ще стане с Уилоу? Някой трябва да я предупреди! Изслушайте ме, по дяволите! Откъде бих могъл да зная за книгите, които ти снощи донесе — онези с еднорозите? Аз зная за тях. Зная за медальона, за… Попитайте ме нещо! Хайде попитайте ме каквото и да било! Изпитайте ме!

Куестър сурово поклати глава.

— Нямам време за подобни разигравания, който и да си. Знаеш това, което знаеш, защото си ни шпионирал. Подслушвал си разговорите ни и си преценявал как да ги използваш. Забравяш, че вече си признал всичко това на Негово Величество, когато те е заловил да тършуваш из спалнята му. Признал си всичко, когато си бил притиснат до стената. Имаш късмет, че охраната не те е убила, когато си се опитал да избягаш. Имаш късмет, че…

— Не съм се опитвал да избягам! — ядно изкрещя Бен. Той се опита да протегне ръка към Куестър, но Буниън веднага му се изпречи и го отстрани. — Чуйте ме! Аз съм Бен Холидей! Аз съм кралят на Отвъдната земя! Аз…

Вратата се отвори и се появи охраната, разтревожена от обезумелия му глас. Куестър им направи знак и те го хванаха за ръцете.

— Не правете това! — крещеше той. — Дайте ми възможност…

— Дава ти се възможност! — хладно отбеляза Куестър Тюс. — Използвай я и се махай!

Извлякоха Бен от стаята, докато той се опитваше да се съпротивлява и продължаваше да крещи кой е и да протестира срещу онова, което му е сторено, обзет от гняв и ярост. Пред очите му се мярна висока фигура с тъмна мантия, която бе застанала отдалеч и наблюдаваше сцената. Мийкс! Той изкрещя още по-силно и се опита да се освободи. Един от стражите го удари толкова силно, че звезди му се привидяха посред бял ден. Главата му се отпусна и виковете му стихнаха. Трябваше да направи нещо! Но какво? Какво?

Силуетът с мантията изчезна. Куестър и Буниън останаха назад. Извлякоха Бен пред вратите на двореца и го изхвърлиха вън от стените му. Мостът, който възстанови, когато се възкачи на престола, беше целият осветен от факлите. Повлякоха го по него. На отсрещния му край го захвърлиха на земята.

— Лека нощ, Ваше Величество — надсмя му се единият от стражите.

— Заповядайте отново — допълни другият. И те се отдалечиха през смях.

— Следващия път ще го извлечем за ушите — каза единият.

Бен остана да лежи на земята още миг, защото му се виеше свят. После бавно се изправи и погледна отвъд моста към светлините на двореца. Загледа се в кулите и бойниците, които блестяха сребристи на светлината на осемте луните на Отвъдната земя, вслуша се в стихващите гласове и тежкото скърцане на вратите, които се затваряха.

После всичко стихна.

Все още не можеше да повярва на случилото се.



— Мамо! — прошепна Уилоу с вълнение и копнеж.

Лунната светлина обагряше огромните гори на Езерната страна в смесица от цветовете на дъгата и разпиляваше сенките. Парснип се бе разположил далеч оттук и търпеливо чакаше нейното завръщане. Елдъру се намираше в далечината. Градът на Речния господар бе обгърнат в тишина, обитателите му спяха. Елдъру бе родният град на Уилоу, а Речния господар бе неин баща, ала тази нощ тя бе дошла не в родния си град и не при своя баща.

Дошла бе да потърси горската нимфа, която танцуваше пред очите й, подобно на феерично видение.

Уилоу бе коленичила в края на поляната, заобиколена от дълголетни борове и наблюдаваше как магията се разгръща пред очите й. Майка й се въртеше и отскачаше в нощната тишина, лека и ефимерна, родена от въздуха и носена от вятъра. Тя бе съвсем крехко създание, едва намек за живот. Беше покрита с бял тюл, бледозеленикавата кожа на детинското и тяло, прозрачна и лека, проблясваше под материята. Сребристите й коси, дълги до кръста, се ветрееха и проблясваха при всяко нейно движение като бели огньове на фона на нощния мрак. Носеше се под звуците на музика, която чуваше единствено тя.

Уилоу я гледаше като омагьосана. Майка й бе първично същество, толкова първично, че не можеше да живее сред хората, дори и сред тези от Езерната страна, които някога са били вълшебни същества. Беше се свързала за кратко с бащата на Уилоу, но това е било много отдавна. Беше се свързала с него само веднъж. Баща й беше почти обезумял от копнеж по горската нимфа, която не можеше да притежава, но майка й бе изчезнала безследно сред горите. Така и никога повече не се върна. От тази кратка връзка се бе родила Уилоу, за да напомня на баща си винаги за вълшебното създание, което желаеше, но не можеше да притежава. Този невероятен копнеж го изпълваше едновременно с любов и омраза. Той винаги бе изпитвал към Уилоу двойнствени чувства.

Уилоу го разбираше. Тя бе силфида, създание на първичните елементи. Бе истинско дете на своите двама родители — постоянството на баща й, който бе воден дух, се съчетаваше в нея с непостоянството на горската нимфа, майка й. Уравновесеният живот на баща й й даваше стабилност, но тя носеше в себе си и нещо от Дивата природа на майка си. Беше създание, изтъкано от противоречия. Аморфна, тя бе едновременно човек и растение. През по-голямата част от лунния цикъл беше човек, но за кратко в края на цикъла се превръщаше в растение — за една нощ на всеки двайсет дни. Бен остана шокиран, когато за първи път стана свидетел на нейното преображение. Тя се бе преобразила от човешко същество в дърво на същата тази поляна, захранвайки се с енергията, която майка й бе вляла в земята, докато танцуваше. Бен остана шокиран, но тя беше това, което е, и той трябваше да я приеме такава. Един ден дори би могъл да я обикне, както вярваше Уилоу. С баща й не беше така. Неговата любов не беше безусловна и щеше да си остане винаги такава. Той продължаваше да бъде пленник на неутолимия копнеж, който майка й събуждаше в него. Уилоу само правеше веригите му по-тежки.

Ето защо Уилоу не отиде при баща си, за да се опита да разбере съня за черния еднорог, а отиде при майка си.

Майка й се завъртя по-близо, като виеше снага с непонятна грация и сила. Въпреки своята първичност и капризи, майка й я обичаше — безусловно и безпределно. Тя винаги се явяваше, когато Уилоу имаше нужда от нея, защото връзката помежду им бе така силна, че те често долавяха взаимно мислите си. Сега общуваха безмълвно, като си предаваха мисли на любов и копнеж. Връзката им ставаше все по-силна, вътрешното им сливане надхвърляше всякакви мисли и думи…

— Мамо — промълви отново Уилоу. Имаше чувството, че сънува. Майка й танцуваше и тя виждаше зад движенията на танца онова видение, което я беше довело. Черният еднорог отново се появи — създание с изключителна, ужасна красота. Стоеше в тъмната гора, в която й се бе явил на сън, и изящният му силует проблясваше на лунната светлина сред сенките, подобно на призрак. Уилоу цялата бе разтърсена от гледката. В един миг то бе вълшебно създание, в следващия — демон от Абхаддон. Витият му рог припламваше и копитата му риеха горската пръст. Той се стрелна с наведени рога напред, после предпазливо се отдръпна. Изглеждаше обладан от нерешителност.

„Какво ли толкова го безпокои?“ — учуди се Уилоу. Тя внезапно сведе поглед и отговорът се намери в ръцете й. Отново държеше златната юзда. Инстинктивно разбра, че тази юзда кара еднорога да се плаши. Поглади юздата и усети с пръстите си гладката тъкан. Странен порив на чувства я облада. Юздата криеше невероятна сила! Тя почувства, че тази юзда може да подчини еднорога на волята й. Еднорозите бяха изчезнали от света, освен във вълшебния свят, където тя може би никога нямаше да се върне. Останал бе само този единствен еднорог и той можеше да бъде неин, ако поиска. Трябваше само да протегне ръка…

Но не, категорично се спря тя. Ако докоснеше това създание дори за миг, тя щеше да загуби себе си. Съзнаваше това, винаги го бе усещала. Трябва да занесе юздата на Бен, защото тя принадлежеше на него.

В този момент еднорогът вдигна глава, прелестен и грациозен. Черното му лице бе съвършено хармонично, дългите му косми се носеха като коприна от повея на вятъра. В очите му се четеше страх, страх от нещо друго, а не от силфидата и нейната златна юзда, страх от нещо, което тя не можеше да разбере. Уилоу се стъписа пред това колко ужасен беше този страх. Имаше чувството, че черният еднорог я поглъща с очи. Все повече се потапяше във видението. Тя примигна, за да се освободи от тази магия и в миг забеляза в очите на създанието не само страх, а и нещо друго. Безпогрешно различи в неговия поглед молба за помощ.

Тя вдигна ръце почти несъзнателно и понесе юздата пред себе си като талисман.

Черният еднорог изпръхтя силно и уплашено и сенките на гората потръпнаха. Сънят мигновено изчезна заедно с еднорога. Отново майката на Уилоу танцуваше сама на обгърнатата от борове полянка. Горската нимфа се превъртя за последен път като парче луна на фона на мрака, забави пируета и безшумно се озова край коленичилата си дъщеря.

Уилоу се бе свила от изтощение, силите й я бяха напуснали от напрежението, което й бе струвал сънят.

— О, мамо — промълви тя и хвана нежните бледозеленикави ръце. — Какво бе това, което ми се яви? — ала подир туй нежно се усмихна и от очите й се търкулнаха сълзи. — Няма защо да те питам, нали? И ти знаеш колкото и аз. Танцът е това, което чувстваш, а не знаеш.

Деликатните черти на майка й съвсем леко промениха изражението си — тя леко приведе очи, незабележимо сви устни. Разбираше дъщеря си, но не можеше да й помогне. Нейният танц не бе източник на познание, по време на танца си тя ставаше само проводник. Така се проявяваше магията в първичните същества.

— Мамо — Уилоу здраво стисна бледите й ръце и докосването вля сили в нея, — аз трябва да разбера, какво е породило тези сънища за еднорога и златната юзда. Трябва да узная защо ми се явява нещо такова, което ме съблазнява и плаши едновременно. На коя страна от това видение мога да вярвам?

Майка й на свой ред стисна ръцете й и откликна като птица в горската нощ.

Крехкият силует на Уилоу се приведе към нея и тялото й потръпна от студ.

— Значи има един единствен човек в Езерната страна, който може да ми помогне да разбера? — тихо попита тя. — Значи има човек, който знае? — на лицето й се четеше вълнение. — Мамо, аз трябва да отида при него! Още тази нощ!

Майка й откликна отново, настоятелно, тайнствено. Изправи се и бързо се завъртя на поляната и обратно, като размахваше ръце настойчиво. Утре, сякаш казваха те. Тази нощ не бива.

Уилоу вдигна лице.

— Да, майко — покорно пошепна тя.

Разбираше много добре. Дори и да иска — както много пъти й се беше случвало — не можеше да промени факта. Двайсетдневния цикъл бе към своя край; промяната щеше да настъпи. Изпитваше такава силна нужда от това, че едва успяваше да се овладее. Отново цяла потръпна. Трябваше да побърза.

Помисли си за Бен. Как й се искаше той да е тук с нея.

Изправи се и тръгна към центъра на поляната. Вдигна ръце към небето, сякаш да всмучат в себе си цветната лунна светлина. Цяла бе обгърната от сияние и започна да усеща как майчината й същност прелива от земята, върху която бе танцувала, в нея. Тя започна да я всмуква.

— Бъди с мен, мамо — молеше се тя, докато тялото й потръпваше. Краката й се огънаха и разсякоха като корени, които пропълзяха надолу в черната пръст, дланите и ръцете й се удължиха и се превърнаха в клони и преображението започна.

Само след минути то бе приключило. Уилоу беше изчезнала. Беше се превърнала в дърво и щеше да остане така до сутринта.

Майка й седеше отпусната до нея, като призрак на дете, явило се сред сенките. Известно време седеше, без да помръдне. Подир туй бледите й крехки ръце обгърнаха грубия ствол, който хранеше живота на дъщеря й и здраво го притиснаха.

Зазоряваше се. Луните на Отвъдната земя избледняваха една подир друга и нощните сенки се открехваха пред златистата мъгла, която бавно се издигаше откъм хоризонта на изток.

Куестър Тюс бродеше през залите на Сребърния дворец, изпит и окаян в сивата си мантия с цветни волани, и изглеждаше така, сякаш е загубил най-добрия си приятел. Сви зад един ъгъл близо до приемната и се блъсна в Абърнати.

— На сутрешна разходка ли? — запита писарят лукаво. Куестър измърмори нещо и бръчките на челото му още повече се врязаха.

— Не мога да заспя и не разбирам защо. Бог ми е свидетел, че съм достатъчно уморен.

Косматото лице на Абърнати остана безпристрастно. Той сви рамене и тръгна редом с магьосника.

— Доколкото разбрах, хванали са някого в спалнята на Негово Величество тази вечер — и той се е представил за краля.

Куестър отново измърмори.

— Някакъв луд. Имаше късмет, че го пуснаха. Негово Величество нареди. „Преведете го през езерото“ — разпореди той. На негово място аз нямаше да съм толкова великодушен.

Повървяха още малко.

— Странно е, че Негово Величество просто го е пуснал — забеляза Абърнати най-накрая, като сбърчи нос. — Той обикновено намира по-добър начин да се справи с враговете си.

— М-м — Куестър сякаш не го чуваше. Клатеше глава, погълнат от някаква мисъл. — Онова, което ме смущава, е, че онзи човек знаеше толкова много за сънищата. Знаеше за магическите книги, за връщането на Негово Величество в стария свят, за еднорога… — изведнъж Куестър спря. — Знаеше, изглежда, всичко. И така много си вярваше.

Никой от двамата не проговори известно време. Куестър ги поведе по едно стълбище, което извеждаше към външни парапети за наблюдение откъм предната част на двореца. Долу мостът, който свързваше острова със сушата, се простираше над езерото празен и обгърнат в мъгла. Куестър се взря през вдигащия се мрак към отвъдния бряг и го разгледа най-подробно. Бухалското му лице бе опънато като възел.

— Непознатият се е махнал — каза той най-сетне.

Абърнати любопитно го изгледа.

— А ти нещо друго ли очакваше? — попита той.

Напразно чака отговор на своя въпрос. Куестър продължи да гледа отвъд езерото, без нищо да каже.

Загрузка...