Златният град

4.

На следващата сутрин се събуди в наетата си стая на Камдън Хай Стрийт. Имаше чувството, че е последният останал жив човек, когато започна ежедневните си упражнения — двеста лицеви опори и още толкова коремни преси на мръсния килим, последвани от серия движения от бойните изкуства. Когато тениската му стана мокра от пот, взе душ и си направи овесена каша на котлона до умивалника в банята. След като почисти и се увери, че не е оставил видими следи от присъствието си, слезе долу.

Навън имаше съвсем малко хора, предимно магазинери, които приемаха сутрешните доставки или метяха малките си участъци от тротоара. Холис тръгна по Хай Стрийт, пресече Риджънтс Кенъл и навлезе в лабиринта магазини и сергии за храна, заемащи района около Камдън Лок. Беше събота, а това означаваше, че пазарът ще започне да се пълни около десет или единадесет. Хората щяха да идват да си направят трайбъл татуировки, докато приятелите им си купуват черни кожени панталони и тибетски молитвени купи.

„Катакомбите“ бяха система тунели под издигнатите железопътни релси, които минаваха през пазара. През деветнадесети век били използвани като конюшни за конете по канала, но сега подземният участък беше зает от складове и студия. В средата на един от тунелите Холис откри магазина за барабани на Уинстън Абоса. Западноафриканецът седеше на една черна маса в основното помещение и си наливаше мляко в кафето.

Щом видя Холис, Уинстън се оттегли зад една скулптура на бременна жена със зъби от слонова кост.

— Добро утро, господин Холис. Надявам се всичко да е наред.

— Напускам страната, Уинстън. Исках да кажа довиждане на Гейбриъл.

— Да, разбира се. В момента има среща с едни хора в магазинчето за фалафели.

Тъй като Табулата го търсеше, Гейбриъл трябваше да прекарва повечето време в скрития апартамент до магазина за барабани. Ако от Съпротивата искаха да го видят, говореше с тях на друго място. Едно ливанско семейство държеше магазинче за фалафели в постройката до канала и срещу скромно заплащане му позволяваха да използва склада им на горния етаж.

Холис влезе в магазина, заобиколи едно намусено момиче, което кълцаше магданоз, и мина през вратата, скрита зад завеса от мъниста. Качи се в склада и се изненада от броя на чакащите. Гейбриъл стоеше до прозореца и разговаряше с някаква монахиня, облечена в черната роба на бедните кларитинки. Липата стоеше на пост до вратата, скръстил яките си ръце на гърдите си. Щом видя Холис, ръцете му отново се озоваха в джобовете на палтото.

— Мисля, че имахме споразумение — каза той.

— Имаме. Но исках да кажа довиждане на приятеля си.

Липата обмисли искането, след което посочи един стол.

— Изчакай реда си.

Холис седна в дъното на стаята и огледа останалите присъстващи. Хората говореха на полски, немски и испански. Единствените, които разпозна, бяха двама английски свободни бегачи — дундест младеж на име Джагър и мълчаливият му приятел Роланд. Личеше си, че хора от цял свят са научили за странника.

В Лос Анджелис Гейбриъл имаше дълга коса и носеше мърляво кожено яке. Лесно се палеше и на лицето му бързо се появяваше усмивка — комбинация между каубойско перчене и невинност. По време на престоя им в Ню Йорк Холис му беше помагал да приготвя спагети и го бе слушал как пее извън такт в караоке бар. А ето че всичко се бе променило. Сега Гейбриъл изглеждаше като корабокрушенец. Лицето му бе изпито, ризата висеше като окачена на тялото му. Имаше нещо странно в очите му — бяха ясни и много напрегнати.

След като поредният човек разговаряше с Гейбриъл, Липата го извеждаше от стаята и посочваше кой е следващият. Гейбриъл ставаше да се ръкува, после сядаше, слушаше и гледаше съсредоточено лицата на последователите си. След като човекът изложеше вижданията си, Гейбриъл се навеждаше напред и говореше тихо, почти шепнешком. Когато срещата приключваше, се ръкуваше втори път, поглеждаше директно в очите на госта и му казваше „благодаря“ на родния му език.

Двамата английски свободни бегачи бяха последните, които трябваше да се видят със странника, и Холис чу всяка дума от разговора. Някой си Себастиан бил заминал за Франция да организира съпротива срещу Табулата и Джагър смяташе, че не следва инструкциите.

— Когато започнахме това движение, установихме няколко правила. Не много…

— Шест, ако трябва да сме конкретни — обади се Роланд.

— Именно. Шест правила. И едно от тях е, че всеки екип трябва да измисли своя собствена стратегия. Приятелите ми в Париж казват, че Себастиан говори за организиране на управителен съвет…

Гейбриъл мълча, докато Джагър не завърши речта си. След това отново заговори така тихо, че двамата свободни бегачи трябваше да се наведат напред, за да чуят всяка дума на странника. Постепенно започнаха да се отпускат и накрая кимнаха.

— Значи се разбрахме? — попита Гейбриъл.

— Предполагам. — Джагър погледна приятеля си. — Имаш ли нещо да кажеш, Роланд?

Едрият мъж сви рамене.

— Не, нямам.

Свободните бегачи станаха като порицани ученици и се ръкуваха с Гейбриъл. Когато излязоха, Липата кимна на Холис — „Твой ред е“. След което заслиза по стълбите към магазинчето за фалафели.

Холис мина между масите и седна срещу Гейбриъл.

— Дойдох да се сбогувам.

— Да. Липата ми каза какво се е случило.

— Ти си все още мой приятел, Гейб. Никога не бих направил нещо, което да те изложи на опасност.

— Разбирам.

— Но някой трябва да си плати за смъртта на Вики. Не мога да забравя какво направиха с нея. Аз намерих тялото й и изкопах гроба.

Странникът стана от масата, отиде до прозореца и се загледа към канала.

— Когато действаме като враговете ни, рискуваме да станем същите като тях.

— Не съм тук за лекции. Ясно?

— Говоря за Съпротивата, Холис. Видя ли двете жени от Сиатъл? Получили са достъп до всички външни камери, използвани от фондация „Евъргрийн“. За първи път използваме Голямата машина, за да следим Голямата машина. Това е добре организиран план, който не излага никого на опасност, но въпреки това ме притеснява. Сякаш строя къща, но не зная как ще изглежда в завършен вид.

— Монахинята също ли е от Съпротивата?

— Не. Това е друг проблем. Бедните кларитинки от Скелиг Кълъмба мислят, че Алис Чен подивява. Напълно е излязла от контрол. Смятат да я доведат в Лондон в близките седмици и трябва да й намерим безопасно място, където да живее. Иска ми се Мая да беше тук. Тя щеше да знае какво да прави.

— Може ли изобщо Мая да се върне в нашия свят?

Гейбриъл се върна при масата и си наля чай.

— Мога да се прехвърля отново до Първия свят, но не бих могъл да я върна тук. Симон Лумброзо проучва стари ръкописи и исторически книги. Трябва да намери друга точка на достъп — място, където обикновен човек може да се прехвърли и да се върне. Преди хиляди години хората са знаели къде са тези места. Изграждали са храмове около тях. Но сега това познание е изгубено.

— И какво ще стане, ако Симон намери някоя от тези точки?

— Ще ида да я намеря.

— На Липата няма да му хареса… а и новите ти последователи няма да са особено щастливи.

— Защо мислиш така?

— Хората, с които току-що разговаря, рискуват и променят живота си заради теб. Ако се върнеш в Първия свят, на практика им казваш: „Съпротивата не е чак толкова важна. Смятам да поставя този единствен човек над вашите проблеми и може би никога няма да се върна“.

— Това е особен човек, Холис.

— Мая не би желала да поемаш този риск. Ти си странник, Гейб. Имаш по-голяма отговорност.

— Имам нужда от нея. — Гласът на Гейбриъл бе пропит с емоции. — Когато се запознахме с теб в Лос Анджелис, не знаех кой съм или какво трябва да правя с живота си. А сега съм прекосил границите и посетих два свята. Те са толкова истински, колкото тази маса и тази стая. Подобни преживявания те променят. Вече нямам чувството, че имам връзка с каквото и да било. Мая е връв, завързана за сърцето ми. Без нея щях да бъда отнесен нанякъде.

— Мислиш ли, че брат ти има същия проблем?

— Съмнявам се, че Майкъл се тревожи за някого другиго. Единственото, което занимава мислите му, са силата и контролът.

— В силата няма нищо лошо — каза Холис. — Единственият ни проблем е, че не сме достатъчно силни, за да унищожим Табулата.

— Не можем просто да унищожим врага си. Трябва да предложим алтернатива. Липата каза, че си пълзял по покривите със снайперистка карабина.

— Такъв беше изборът ми.

— Просто искам да разбера действията ти.

— Нямаш правото да ме съдиш. През изминалата година те пазят арлекини. Те биха убили всекиго.

— Чел си „Пътят на меча“. Арлекините са дисциплинирани и се владеят. Само защитават себе си и странниците. Не търсят отмъщение.

— Аз не съм арлекин и не следвам правилата им. Табулата уби Вики и смятам да ги унищожа до последния човек.

— Още ли те е грижа за нея?

— Разбира се!

— И помниш колко мил човек беше?

— Да…

— Наистина ли мислиш, че би искала да направиш това?

Гейбриъл вдигна очи и Холис усети пълната сила на странника. За момент се почувства като малко дете. „Прегърни ме. Успокой ме“. Но после си спомни за камъка в тялото си и скръсти ръце на гърдите си.

— Каквото и да кажеш, не можеш да ме накараш да променя решението си.

— Добре. Не слушай мен. Защо обаче не попиташ Вики? Какво би станало, ако можеше да разговаряш с нея за последен път?

Холис се почувства така, сякаш Гейбриъл внезапно го е зашлевил. Нима това бе възможно? Нима един скитник можеше да направи подобно нещо? Разбира се, че не. Яростно стовари юмрук върху масата.

— Изобщо не желая да слушам разни духовни глупости. Вики е мъртва. Аз я погребах на онзи остров. Няма да се върне.

— Не съм казал, че ще се върне. Когато човек умира, Светлината напуска тялото му завинаги. Но при определени обстоятелства като самоубийство или насилствена смърт Светлината остава за известно време в този свят. Отделни хора имат способността да се докосват до тази енергия. В миналото са били наричани шамани или медиуми.

— Зная за какво говориш. Духове и гоблини. Цигани и кристални топки. Всичко това е измама.

— В повечето случаи. Но някои хора наистина могат да разговарят с мъртвите.

— И ти ли?

Гейбриъл поклати глава.

— Не. Аз нямам тази дарба. Но Симон Лумброзо ми каза за друга възможност. Когато Врабеца останал последният арлекин в Япония, бащата на Мая отишъл в Токио да го види. Врабеца завел Тръна при една жена, занимаваща се с традиционно призоваване на духове, която живеела на северния бряг на главния остров. Тръна казал, че била много силна — от истинските.

— Сигурно е било някакъв номер.

— Вече нямаш дом, Холис. Не можеш да се върнеш в Лос Анджелис. Щом напускаш Лондон, защо не отидеш в Токио?

— Манипулираш ме…

— Предлагам ти различен вид пътуване. Всеки от нас може да посвети живота си на омразата. Това се случва всеки ден. Сега е твоят момент да се замислиш за алтернатива. Иди в Япония. Потърси онази жена. Може би няма да я намериш. Може би ще се върнеш и ще ми кажеш, че трябва да бъдем като враговете си, ако искаме да ги победим. Ако го кажеш, ако го вярваш, ще те послушам.

Стъпки по стълбите. Холис погледна през рамо и видя Липата да се връща с чаша кафе в грамадната си ръка.

— Ще си помисля — каза Холис. — Но въпреки това не вярвам, че може да се разговаря с мъртвите.