Златният град

24.

Бун пристигна с екипа си половин час преди времето, когато трябваше да освободят Мартин Дойл. Мотоциклетистите направиха няколко кръгчета по пътя, след което всички зачакаха под дървото баниан, което растеше на полето срещу паркинга на затвора. Дребни нежни деца се катереха по клоните и гледаха тримата тайландци и тримата чужденци. Едно малко момиче носеше гирлянда от цветя на шията си. Късаше оранжеви и жълти листенца и ги гледаше как се спускат надолу към калната земя.

Мотоциклетистите бяха от тайландската военна полиция, заменили униформите с джинси и ярки копринени ризи. Щяха да преследват Дойл, ако се опиташе да избяга. Бун и двамата австралийски наемници щяха да стоят зад тях.

По-възрастният австралиец, набитият дребен Томи Скуайърс, изпълняваше стриктно всички заповеди и се напиваше само след като работата беше свършена. Беше довел приятеля си Райън Хорсли. Бун започваше да не харесва младия мъж. Хорсли беше бивш ръгбист, който се смяташе за корав тип. В тази идея нямаше нищо лошо, но освен това Хорсли се мислеше и за умен — а това бе една тъжна грешка. Бун винаги бе предпочитал подчинени, които са достатъчно умни, за да осъзнават собствената си глупост.

Жегата и влагата караха всички да се чувстват мудни. Полицаите купиха плодови сокове от един крайпътен търговец и седнаха на сянка, докато Скуайърс и Хорсли разглеждаха пиките. Един от свръзките на Бун ги беше купил в Сингапур, където се наричаха ЕУКТ — електрическо устройство за контрол на тълпите. Представляваха дълги метър и осемдесет бели пластмасови пръти с тъпи краища. Когато върхът се допреше до човек и леко се натиснеше, отделяше 50 000 волта електричество.

В Китай ЕУКТ се използваха за разпръсване на демонстрации, при които тълпата сключваше ръце или сядаше на улицата. Проблемът с тазерите и сълзотворния газ беше, че демонстрантите никога не знаеха кога полицаят ще натисне спусъка. Ако се озовеше пред редица полицаи с плексигласови щитове и ЕУКТ, тълпата виждаше как наказанието приближава бавно и неотклонно. Когато върхът на пиката се озоваваше на около метър от лицата им, хората обикновено изпадаха в паника и се разбягваха.

Бун извади компактен бинокъл и огледа административната сграда на затвора. Един тайландски шофьор, Сунчай, беше паркирал микробуса си недалеч от входа. Бун си погледна часовника. Ако всичко вървеше по график, Дойл трябваше да излезе след пет-десет минути.

— Готови ли сте? — попита той австралийците. — Ще чакаме микробуса да излезе от паркинга и ще го последваме на стотина метра. Зная, че е горещо, но задължително си сложете шлемовете. Не искам Дойл да погледне в огледалото и да види трима чужденци.

— А кога ще побегне? — попита Хорсли.

— Не знам. С този трафик оттук до летището има поне два часа път.

— Но определено ще го направи, така ли?

— Много малко неща в този живот са твърдо определени, господин Хорсли.

— Цялата тая работа е безсмислена. Най-добре е да го закопчаем тоя чекиджия още като излезе от сградата, да наденем чувал на главата му и да го метнем в микробуса. А вместо това трябва да го дебнем с тези свински остени.

Скуайърс вдигна ръце като човек, който се опитва да спре тръгнала по нанадолнище пазарска количка.

— Райън не искаше да обиди никого, господин Бун. Просто е любопитен.

— Представете си, че съседът ви има зло куче — рече Бун. — Какво ще стане, ако го пуска да ходи свободно из квартала? Не мислите ли, че подобно нещо би било безотговорно?

— И още как — отвърна Хорсли. — Ще взема някоя лопата и ще я убия тая гадина.

— Не искаме да убиваме господин Дойл. Трябва обаче да му покажем, че лошите действия водят до лоши последствия.

— Схващам — каза Скуайърс и се обърна към по-младия си приятел. — Точно както ни учиха навремето в църковното училище. Трябва да накараме копелето да почувства справедливия божи гняв.

Джобният компютър на Бун започна да бибипка и той заобиколи дървото и се облегна на ствола му. Екипът от Лондон му беше изпратил спешно съобщение: „СНК Кълъмба. Прикрепени образи“.

Преди три месеца Бун и Майкъл бяха напуснали Скелиг Кълъмба с тялото на Матю Кориган. Преди хеликоптерът да отлети, Бун прати един от хората си на кея да инсталира СНК — скрита наблюдателна камера. Устройството се захранваше от акумулатор, зареждащ се от слънчев панел. Изпращаше снимки само когато детекторът на движение задействаше затвора.

На рамото на Бун кацна червено листенце. Той погледна нагоре към клона и две малки момиченца се изкискаха на реакцията му. Дървото бе цялото в деца, още повече клечаха в прахта пред него. Бун се опита да не им обръща внимание, докато разглеждаше осемнадесетте прикачени към имейла снимки. На първите няколко на острова с рибарска лодка пристигаше възрастен мъж и разтоварваше провизии. На шестата на дока стояха няколко монахини. Денят явно бе ветровит — наметалата им се развяваха. Монахините приличаха на грамадни черни птици, готвещи се да отлетят в облаците.

На четиринадесетата снимка в кадъра се появи ново лице — азиатско момиче с джинси и ватенка. Бун маркира лицето й и уголеми образа. Да, познаваше я. Това беше детето, на което се бе натъкнал в сградата на училището на Нова хармония. Беше изчезнала в тунелите на нюйоркското метро с Мая и ето че сега се намираше на острова.

Момичето с ватенката бе заплаха за сигурността на Братството. Ако историята й се появеше в интернет, това щеше да е предизвикателство срещу грижливо подготвеното обяснение за случилото се в Нова хармония. Според щатската полиция на Аризона там се беше самоунищожил опасен култ; никой от медиите не се усъмни в тази теория.

Решението на проблема бе ясно, но на Бун не му се искаше да дава заповедта. Всичко беше заради Мартин Дойл; беше като цирей, който не иска да се спука. Вече шест години Бун се опитваше да осъществи идеала на Братството. Електронният Паноптикон трябваше да положи началото на нов тип общество, в което хората като Дойл можеха да бъдат проследени, идентифицирани и унищожени. Но сега демонът бе пуснат на свобода и Бун беше човекът, отключил вратата на затвора.

Компютърът избибипка отново, сякаш настояваше за отговор. Бун включи сателитния си телефон и се обади на Джери Уесткот, шефа на лондонския екип.

— Видях снимките от острова.

— Разпознахте ли азиатското момиче? — попита Уесткот. — Има я и на снимките от камерите в нюйоркското метро.

— Не искам премахване — каза Бун. — Трябва да я задържим, за да мога да я разпитам.

— Може да се окаже трудно.

— Разполагате с десет или дванайсет часа да го организирате. Ако отиват в Лондон, ще вземат ферибота от Дъблин до Холихед.

— Най-вероятно. Прекалено рисковано е да се качат на самолет.

— Дръжте ме в течение на всеки три часа. Благодаря.

Докато изключваше телефона, още едно цветче се спусна надолу и кацна върху главата му. Всички деца се разкискаха, докато Бун махаше листенцето.

— Извинете, сър. — Скуайърс застана пред него. — Господин Дойл излиза от затвора…

Бун отново извади бинокъла и заобиколи дървото. Капитан Тансири тъкмо беше извел Дойл от административната сграда и едрият американец се качваше в микробуса.

— Това ли е той? — Хорсли приличаше на момче, излязло на лов.

Бун кимна.

— Да се приготвяме.

Тримата чужденци си сложиха шлемовете, грабнаха пиките, качиха се на моторите и последваха микробуса.

През първите няколко километра не се случи нищо. Микробусът се движеше бавно по двулентовия път покрай къщи със сламени покриви и зеленчукови градини. Шлемът на Бун не се проветряваше и потта се стичаше по врата му.

— Птичката май няма да литне — обади се Хорсли по вграденото радио. — Може би ни вижда с тези свински остени.

— Продължаваме в същия дух — отвърна Бун. — Ще го проследим до самото летище.

На трийсетина километра от затвора микробусът навлезе в градче, което като че ли се беше специализирало в производството и продажбата на коприна. От една домашна работилница изтичаше алена боя и се вливаше в канавката. Боядисана коприна съхнеше на простора в задния двор, тъканта бе толкова тънка и ефирна, че на слънчевите лъчи цветовете сияеха. Бун откри, че отново се е замислил за азиатското момиче с монахините.

Пазар заемаше една прашна улица в центъра на града. Имаше дървени будки с размерите на малки килери, колички, пълни с всевъзможни стоки, продавачки клечаха зад пирамиди от портокали. Микробусът спря, за да даде път на волска каруца. Най-ненадейно Дойл слезе от колата. Не проявяваше страх от шофьора, нито се безпокоеше за полиция. Изкрещя нещо заплашително през рамо и най-спокойно тръгна през пазара.

— Господин Хорсли е пръв — каза Бун в микрофона.

Мотоциклетът рязко потегли и изпод черните му гуми полетя червена кал. Дойл чу двигателя въпреки глъчката на пазара. Спря, завъртя глава и видя човек с тъмен шлем и бяла тояга, носещ се към него като рицар на бойно поле.

Беглецът се затича. Спря зад някаква млада жена с кошница чушки на главата, но тя видя приближаващия мотор и се дръпна настрани. Пиката улучи Дойл в лявата лопатка. Докосването бе съвсем кратко, но американецът се олюля.

Скуайърс атакува след секунди и улучи Дойл в кръста. Този път едрият мъж падна на колене и моторът профуча покрай него. Беглецът погледна назад, видя, че Бун е на трийсетина метра от него и сваля пиката в хоризонтално положение, и се запрепъва по тясната пътека между две сергии.

Дойл търчеше с приведена глава и протегнати напред ръце, сякаш се канеше да се затича на четири крака. Когато мотоциклетът го приближи, той се метна наляво, но пиката на Бун го улучи в крака и електрошокът го запрати напред.

Двамата австралийци се приближиха и скочиха от моторите. Бун реши, че повече болка ще даде по-добър урок, затова ги остави да го мушкат с пиките си. Дойл се търкаляше в калта като епилептик, получил припадък.

— Това е справедливият бог! — изкрещя Скуайърс. — Бой се от справедливия бог!

Дотича полицай, но мотористите показаха военните си карти и заявиха, че току-що са арестували терорист.

Микробусът пристигна минута по-късно. Ръцете и краката на Дойл бяха закопчани, устата му бе затворена с лепенка и го натовариха в колата като одрано животно.

— Отидете в хотела — каза Бун на Скуайърс. — Парите ви ще пристигнат утре сутринта.

— Да, сър. Можем ли да ви помогнем по още някакъв начин?

— Да. Кажете на господин Хорсли да си затваря устата.

Бун се качи в микробуса и каза на шофьора да продължи към летището. После извади спринцовка от раницата си и заби иглата в шишенцето силно успокоително. Дойл лежеше по гръб. Облещи се, когато видя иглата.

— Когато се събудиш в Америка, ще имаш рана на дясната ръка и още една в средата на гърдите. Ще имплантираме проследяващи устройства между кожата и мускулите. Така през цялото време ще знаем къде си.

Спринцовката беше пълна. Когато Бун се наведе напред, Дойл изстена; опитваше се да отвори уста и да каже нещо.

— Ако избягаш отново, ще те преследвам точно както направихме днес. Не можеш да избягаш, Дойл. Просто е невъзможно. Ще те следя, докато задачата не бъде изпълнена.