Златният град

13.

Докато чакаше телефонът да звънне, Холис няколко часа се мота из район Гинза. Ако от Табулата бяха научили за паспорта му, компютрите им сигурно бяха регистрирали пристигането му в Япония. След потвърждаването на присъствието му тук местните агенти на организацията щяха да започнат да го търсят.

Слънцето клонеше към залез и неоновите светлини на Гинза светнаха в червено и зелено. Огромен видеоекран на една от сградите показваше млади жени, които се усмихваха и рекламираха разни нови стоки. Холис бродеше из каньоните между небостъргачите и се озова на улица, на която продаваха подаръци. Всеки магазин предлагаше определен вид стоки — отлежало саке или скъпи чанти, орхидеи, увити в бяла тъкан, или свещи в червени обвивки. Подаръците го караха да си мисли за Вики. Дали щеше да хареса копринен шал, или шишенце парфюм? Защо не й купуваше подаръци, когато живееха в Ню Йорк?

Когато се усети, че го зяпат прекалено много хора, тръгна на север към по-скромния район Асакуза. Лампите започваха да светят с тъмножълта светлина, когато влезе в един онсен — обществена баня, използваща водата от горещ извор. В малкото преддверие имаше чекмеджета за обувки и неочаквано за самия себе си Холис заподскача на един крак, за да си развърже връзките. Една врата се плъзна настрани и в помещението влезе дребен як японец, за да си вземе обувките. Панталоните му леко се повдигнаха, когато приклекна да отвори чекмеджето, и Холис забеляза, че човекът има татуировки. Още татуировки се виждаха на гърдите му под незакопчаната риза. Холис се запита дали мъжът не е якудза — японски гангстер. В култура, ценяща конформизма, човек трябва да има сериозни основания, за да промени външния си вид.

Остави дрехите си в шкафчето, тръгна по една жълта линия към умивалнята и седна на пластмасов стол. Японците зяпаха чернокожия чужденец, докато се сапуниса, напълни кофа гореща вода от крана и я изля върху себе си. След като повтори процеса няколко пъти, Холис влезе в по-голямо помещение с четири басейна, в които водата бе с различна температура. Първият бе толкова горещ, че опари стъпалата му. Водата миришеше на сяра и имаше цвета на воднист чай.

След известно време японците престанаха да му обръщат внимание и все пак Холис се запита дали тук е в безопасност. Нямаше компютри. Беше платил в брой. Вдиша парата и облегна гръб на стената на басейна.

Вечеря в ресторант, където сервираха суши на конвейер. След като погълна храната от шест разноцветни чинии, телефонът на книжаря изсвири няколко ноти от „Ода на радостта“.

— Знаете ли кой се обажда? — попита Котани. Гласът му създаваше впечатление, че още е уплашен.

— Да. Благодаря, че се свързахте с мен.

— Съжалявам за малодушното си поведение днес следобед. Но не бях готов да се срещна с вас.

— Разбирам.

— Идете в бар „Чил“ в десет вечерта. Намира се в Златен Гай край Кабукичо…

И телефонът млъкна. Малките чинийки със суши продължаваха да обикалят помещението.

Кабукичо се оказа районът на червените фенери със заведения с пийп шоу, стриптийз клубове и салони за масажи. От една сграда висеше пластмасов знак с гигантски устни. Женски гласове шепнеха от високоговорители, улиците бяха покрити с листовки на проститутки. Холис с изненада откри ямайци, работещи като портиери и викачи на различни заведения. Облечени в тропически дрехи с ярки пастелни цветове, те сновяха по тротоара и говореха на японски с бизнесмените, които се мотаеха из района.

Един ямаец с блестяща гола глава излезе от бар на име „Клуб Страст“ и му подвикна:

— Хей, братко раста, откъде си?

— От Щатите.

— Така ли? Какво те води в Япония?

— Ще уча карате в една доджо.

— По-добре се моли на Бог, раста. — Гологлавият се разсмя гръмко. — Каратистите ще ти наритат черния гъз.

— Ще се оправя.

— Внимавай, братко раста. Япония е трудно място за чернокож. Просто си свърши работата и се прибирай вкъщи.

След като се загуби няколко пъти, Холис намери Златен Гай — мрежа тесни улички с паянтови двуетажни постройки. В района имаше повече от двадесет бара. Електрически кабели висяха над улицата и сякаш се захранваха от един и същи контакт. Нито един от баровете нямаше прозорци, само няколко си бяха направили труда да сложат табели. Холис вървя по улиците десет минути, преди да забележи думата „Чил“, изписана с мънички букви на една зелена врата.

Влезе и се озова пред толкова стръмно стълбище, че бе като дървена стълба за ремонти. Като си помагаше с ръце, се покатери до първия етаж, мина през завеси от червено кадифе и се озова в бар, голям горе-долу колкото спалнята му в Лос Анджелис. От скрити тонколони се лееше американски джаз, барманът стоеше пред лавици, върху които бяха наредени различни марки водка.

Акихидо Котани седеше на малка масичка до стената. Взираше се в бутилка водка, която бе замразена в леден блок и пъхната в месингов цилиндър. Цилиндърът се поддържаше от стоманена рамка и можеше да се наклони, когато искаш да си налееш.

Барманът изгледа свирепо чернокожия чужденец, но Холис не му обърна внимание и седна на масата на Котани.

— Добър вечер.

— А, успяхте да намерите бара. Желаете ли да пийнете, господин Уилсън? В този бар сакето се сервира топло, а водката винаги е студена.

— Саке не звучи лошо.

Котани поръча саке на бармана и наклони цилиндъра, за да си налее водка.

— Врабеца идваше тук навремето, когато барът се казваше „Нирвана“. Всяка нощ от девет до три горяха тамян и един дзен майстор медитираше ей там. — Котани посочи единия ъгъл, където имаше аквариум с тропически риби. — Врабеца казваше, че монахът създавал спокойна атмосфера.

— Приятели ли бяхте?

— Запознах се с него преди да приеме арлекинското си име. Още в училище беше храбрият, а аз — страхливецът.

Котани млъкна, когато барманът поднесе на Холис бутилка стоплено саке и керамична чаша. Стереоуредбата засвири парче на Майлс Дейвис.

— Вижте, трябва да…

— Зная какво искате. Врабеца казваше, че един арлекин се нуждае от „кон, свитък, кесия и меч“. Не е много мъдро да се носи меч в Япония, освен ако не отивате на демонстрация по кендо. Но мисля, че мога да ви осигуря пистолет.

— От якудза ли?

Котани поклати глава.

— Якудза уби Врабеца. Имат договорка с Табулата и други влиятелни хора в тази страна. Те няма да помогнат на арлекин.

— Ами ямайците, които работят за нощните клубове?

— Те са гайджин с паспортни проблеми. Попитайте ги за оръжие и ще ви продадат на полицията. Това, от което се нуждаете, е някой, който е гъвкав пред закона. Прибраха се японци, родени в Перу и Бразилия. Изглеждат и говорят като всички останали, но виждат света по различен начин. Хазяинът ми Сензо е един от тези хора. Той познава човек с пистолет. Можете да го купите още тази вечер за двеста хиляди йени. Имате ли пари?

Холис кимна.

— Тук ли ще дойдат?

— Ще се срещнем с тях в един любовен хотел в Шибуя. Обстановката е дискретна. Никой няма да ни види. — Котани протегна ръка. — Ако обичате, трябва ми телефонът.

Взе го, набра някакъв номер и каза няколко думи на японски.

— Всичко е наред — заяви, след като прекъсна връзката. — Ще са там след час.

Холис отпи от топлото саке, а Котани си наля още водка от замразената бутилка.

— Е, защо сте в Токио? В Япония вече няма странници. Всички бяха избити след смъртта на Врабеца. Япония не очаква Голямата машина — тя вече е тук.

— Търся човек, който може да разговаря с мъртвите. Когато е бил в Япония, Тръна се е срещнал с някаква шаманка.

— Да. С една итако. Онази, с която се срещна Тръна, живее на север.

— Как мога да я намеря?

Котани си наля още водка. Лицето му бе зачервено и той говореше бавно, като се мъчеше да произнася правилно всяка дума.

— Двамата с Врабеца ходихме при тази итако. Тя ни каза, че Врабеца ще умре заради страхливост, а аз — заради храброст.

— И позна ли?

— Не за мен. Но Врабеца бе убит от страхливец — от якудза, който го застреля в гърба.

— Искам да се срещна с нея.

Книжарят извади кочан разписки и химикалка. Написа някакви японски йероглифи на гърба на една разписка и я бутна по масата.

— Казва се Мицуки. Вземете влака до Хачиное и покажете това на хората там. Ще ви трябва преводач. В неделя следобед ще ходим до Йойоги-Коен. Тогава в парка се събират различните племена — зоку. Един от някогашните ми ученици от гимназията, Хоши Хирано, ще танцува рокендрол. Ще ви помогне да пътувате на север, ако планът ви го заинтригува. — Котани се усмихна и вдигна чаша. — Хоши е бунтовник, на когото му трябва кауза.

— Вие няма ли да дойдете с нас?

— За нищо на света. — Котани стана тромаво и едва не прекатури стола. — Итако говори с духове. В живота ми има твърде много духове.

Излязоха от бара, спряха такси и казаха на шофьора да ги закара до Шибуя. Котани затвори очи и се облегна назад. Бутилката водка му беше помогнала да превъзмогне страха си.

— И какво представляваше Врабеца? — поинтересува се Холис. — Можете ли да го опишете?

— През последните години от живота си знаеше, че якудза ще го убият. Това го правеше много спокоен и мил — освен когато се биеше. Аз бях гимназиален учител. Врабеца често се отбиваше в апартамента ми и ми помагаше с проверката на контролните. После отивахме в бар „Нирвана“ и гледахме как дзен майсторът се опитва да се освободи от тялото си.

— Кога започнахте да продавате книги?

— Когато убиха Врабеца, отидох в болницата да прибера тялото му. Някой ме е снимал и фотографията се появи във вестниците. Под нея беше изписано „Приятелят на побъркания“. Някой беше изрязал снимката и я бе закачил в учителската стая. Бях опозорен. Учениците ми се смееха. Така започнах да продавам книги. Вече не ме уважаваха, затова така и не се ожених. — Котани се тупна с юмрук в гърдите. — Трябваше да умра с Врабеца онази нощ, но бях страхливец.

Таксито спря пред станцията на метрото и книжарят поведе Холис към квартала, пълен със стотици любовни хотели. Някои от тях имаха голи бели фасади, но повечето бяха ярко осветени и боядисани в крещящи цветове. Минаха покрай миниатюрно френско шато, швейцарска хижа и имитация на гръцки храм с голи гипсови фигури в нишите по стените. Пристигащите коли изчезваха по рампите към подземни гаражи.

По средата на склона Котани спря пред хотел, построен като готически замък. Имаше си ров, подвижен мост и хоросанова фасада, върху която бяха изрисувани каменни блокове. Розови флагове се полюшваха на върха на стръмния покрив.

— Тук е срещата ни със Сензо и приятеля му — обясни Котани. — Не искаше да отивате в блока му.

Пресякоха фалшивия подвижен мост и бутнаха тежката дървена врата. Във фоайето нямаше мебели, но пък имаше редица ярко осветени машини, продаващи презервативи, бира и енергийни питиета. Снимки на дванадесет различни стаи висяха окачени в рамки на стената. Една беше направена като средновековна тъмница.

Котани избра стая с африканска тема. Натисна един червен бутон и лампата над снимката незабавно угасна. Нишата на рецепцията беше закрита наполовина със завеса, така че служителят и посетителите да не виждат лицата си. Когато Котани постави пачка на тезгяха, женска ръка прибра парите и подаде пластмасова карта ключ. След секунди от говорител се чу лек звън и вратата на асансьора се плъзна настрани.

Котани набра номер на телефона си и каза няколко думи. Влязоха в кабината и тя бавно запълзя нагоре.

— Защо не можем да управляваме асансьора? — попита Холис.

— Можем да отидем само на съответния етаж. Не искат клиентите да срещат други хора по коридорите.

На третия етаж Котани пъхна картата в ключалката на стая 9 и вратата се отвори.

Африканската стая приличаше на онази от снимката, но кожата на зебрата на пода беше протрита и миришеше на лимонов дезинфектант.

Холис отиде в банята и откри само душкабина със скална фасада и изкуствени тропически растения. Върна се в спалнята, дръпна завесите с петна на леопард и погледна навън. Нямаше аварийна стълба. Вратата беше единственият изход.

— Къде е тоалетната?

Котани го погледна объркано.

— Всяка хотелска стая има тоалетна.

— Повечето хора не се застояват дълго тук.

Холис разгледа африканската резба на стената и широкото легло с балдахин против комари. Котани седна на един стол от палмово дърво и се усмихна. Още изглеждаше малко пиян.

— Защо сте толкова подозрителен? Никой не знае, че сме тук.

— След няколко минути ще се появят хора с оръжие за продан. Може да решат да задържат оръжието и да приберат всички пари.

— Няма защо да се притеснявате. Много подозрителен човек сте, господин Уилсън. Сензо не е такъв. Когато се появихте в книжарницата ми, си помислих, че сте човек на Табулата.

— Май просто ще се наложи да ми се доверите.

— Но вече знам кой сте. Направих справка с Липата.

Холис успя да запази безизразна физиономия.

— И как по-точно стана това?

— Пратих му имейл. След като потвърди самоличността ви, се свързах с вас по мобилния.

— От интернет кафене ли изпратихте имейла?

— Имам компютър вкъщи. Не е нужно да се безпокоите. Не използвах истинското си име.

— Табулата може да е инсталирала вирус в системата ви. Активира се, когато засече определени думи.

— Прекалено сте нервен, господин Уилсън. Врабеца никога не говореше така.

— Врабеца е мъртъв. Аз смятам да остана жив.

Телефонът засвири „Ода на радостта“ и двамата се сепнаха. Котани отговори и каза няколко думи на японски.

— Виждате ли? Всичко е наред. Сензо е във фоайето с приятеля си. Качват се с асансьора.

— И е ваш хазяин?

— Да. Нали ви казах. Предложи да ми продаде оръжието преди година.

— И затова му се обадихте?

— Не беше необходимо. Сам дойде в апартамента ми и каза, че смята да боядиса кухнята.

— Значи съвсем случайно се появява точно в този момент?

— Какво искате да кажете?

— Махаме се оттук.

Холис сграбчи Котани и го изправи. В същия миг на вратата се почука. Нямаше друг изход. Холис помисли дали да не счупи прозореца, но беше твърде високо, за да скочат.

— Вижте какво… — Холис извади от торбата си две пачки йени и ги напъха в джобовете на Котани. — Ако Табулата ме търси, имаме проблем. Но може пък всичко да е наред. Може просто да искат парите. Купете оръжието и ще се махнат.

— Аз… разбрах.

Холис извади керамичния нож и когато на вратата се почука отново, легна на пода и се пъхна под леглото. Памучната покривка на дюшека висеше отстрани и го скриваше.

Котани отвори вратата и в стаята влязоха двама души. Говореха на японски и Холис не разбираше какво казват. Надникна изпод покривката и видя, че единият от мъжете е с тъмносин делови костюм. Другият бе с изцапани памучни панталони и стари маратонки. Холис реши, че именно това е Сензо — хазяинът, израснал в Южна Америка. Имаше енергичен и дружелюбен глас.

Говореше предимно Сензо, а господин Деловия костюм крачеше напред-назад и оглеждаше стаята. Гласът на Котани бе тих и изпълнен с уважение. Холис се мъчеше да диша съвсем тихо и притискаше ножа до гърдите си. „Просто им дай парите — помисли си. — Плати и им кажи да се махат“.

След няколко минути мъжът с костюма започна да задава въпроси. Имаше дълбок властен глас и изреченията му бяха къси. Котани отговаряше с уплашен тон.

Мълчание. После мъжът с костюма сграбчи Котани и го блъсна в стената. Гласът му прогърмя в стаята: явно настояваше за обяснения. Котани се свлече на пода, но онзи го вдигна и го зашлеви през лицето. На Холис не му трябваше да разбира японски, за да разбере, че книжарят е отчаян и моли за милост. Ако го предадеше, щеше да се наложи да атакува.

Завъртя леко глава и видя оръфаните кафяви обувки на Котани. Стоеше много близо до Холис, от лявата страна на леглото. Чуха се стъпки, последвани от приглушен пукот, и Котани рухна на пода и от устата му потече кръв. Бяха го застреляли в тила. Мъжът с костюма се изсмя и каза нещо.

Холис погледна надясно под покривката; Сензо стоеше само на няколко стъпки от него. После погледна наляво и видя, че кръвта на Котани образува яркочервена локва под главата му. Потрепваше, когато мъжете вървяха насам-натам. Холис затаи дъх, когато кръвта потече към него.

Изпълзя надясно, измъкна се изпод леглото и бързо се изправи. Сензо стоеше до него. Холис сграбчи рамото му с лявата си ръка и го намушка отдолу нагоре, заби ножа дълбоко в корема му. Докато Сензо падаше назад с писък, Холис измъкна ножа.

До палмовия стол стоеше японец с широко лице и намазана с гел черна коса. Беше увил около пистолета хотелска кърпа, за да заглуши изстрела. Мъжът вдигна оръжието, но Холис вече се беше хвърлил към него, сграбчи китката му и я изви. Онзи изкрещя от болка и изпусна пистолета, а Холис заби ножа между лопатките му. Керамичното острие опря в гръбнака и се счупи. Холис пусна ножа, хвана мъжа в душеща хватка и заби коляно в гърба му. Докато убиецът на Котани залиташе напред, Холис с рязко движение му счупи врата.

Изправи се и погледна неподвижното тяло. Цялата стая беше в огледала, за да могат двойките да се гледат как правят любов. Холис виждаше широко отворените си очи и бързо повдигащия се гръден кош. В огледалата мъртъвците изглеждаха някак безтелесни, подобно на захвърлени на пода купчини дрехи.

Пачките и зареденият пистолет девети калибър бяха в средата на леглото. Холис напъха всичко в торбата, след което се върна при мъжа с костюма и го обърна по гръб. Раздра ризата му и видя, че гърдите и коремът му са покрити с татуировка на дракон. Якудза. Наемник на Табулата.

Холис погледна мъртвия книжар и осъзна, че итако е била права с предсказанието си. Човекът го беше защитил храбро. Напусна стаята и спринтира по коридора към стълбището. На стената имаше монтирани две камери. Само след няколко часа Табулата и токийската полиция щяха да търсят убиец, чернокож мъж, гайджин, външен човек, който нямаше къде да се скрие.