Златният град

8.

Странниците можеха да се освобождават от телата си и да се прехвърлят в друг свят. Останалите хора се нуждаеха от точка на достъп, от един от няколкото портала, известни в древността. Тъй като Мая не се бе върнала, Гейбриъл трябваше да намери друг начин да я спаси. Симон прекара няколко седмици в Британската библиотека, където изучаваше старогръцки и латински текстове, в които се споменаваха места на пророчества и превращения. Повечето от тях бяха в Египет, затова той помоли Липата да уреди пътуване до Кайро.

Джагър и Роланд получиха паспорта, с който Гейбриъл бе влязъл във Великобритания, както и негов косъм, който съдържаше ДНК, идентична с пробите, взети от Табулата от дома му в Лос Анджелис. Двамата свободни бегачи взеха ферибота до Кале, после продължиха с автобус и влак през Франция и като използваха интернет кафета и мобилни телефони, създадоха впечатлението, че Гейбриъл пътува за Източна Европа.

Докато свободните бегачи оставяха лъжлива диря в различни общежития и хотели, Липата подготви новите паспорти за Гейбриъл и Симон. Когато правителството вкара РЧР чиповете в кориците на паспортите, фалшификаторите бързо се научиха как да използват устройството „гребло“, за да четат информацията. Ако се скриеше във врата или асансьор, греблото можеше да прочете паспорта, носен в нечий джоб или чанта. Липата предпочете да не си губи времето с подобни играчки и просто подкупи един хотелски служител да сканира паспортите на някакви туристи със законно притежаван четец.

След като получи информацията, Липата направи паспорт клонинг със същия чип. Информацията можеше да се променя, така че снимката и биометричните данни в паспорта да съответстват на човека с паспорта дубликат. В развиващите се страни не беше нужно съответствието да е идеално — митническите служители обикновено игнорираха собствените си инстинкти и спокойно пускаха пътника, ако машината обяви, че всичко е наред.

— И кой съм аз? — попита Гейбриъл.

— Брайън Нелсън, който живее в Денвър — отвърна Липата.

— А аз? — попита Симон Лумброзо.

— Вие сте доктор Марио Феста, психолог от Рим.

Симон се ухили доволно.

— Чудесно. Това ми харесва. Пък и, естествено, доктор Феста е убеден, че правителството му го пази.

След няколко дни Гейбриъл, Липата и Симон отлетяха за Сенегал в Западна Африка. На летището в Дакар Липата плати подкуп, благодарение на който номерата на новите им паспорти бяха въведени в глобалната система за наблюдение. Побързаха да сменят самолета и взеха нощен полет до Египет. Пристигнаха сутринта и взеха такси от летището до Кайро. Колата се движеше през задръстените улици на града като лодка, носеща се в лабиринт от кални канали. Шофьорите натискаха клаксони като бесни, а пътните полицаи стояха безучастно по тротоарите. Пешеходците нарушители в Кайро показваха изключителна грация и самоувереност — старци, улични търговци и бременни жени се носеха през улиците, сякаш са предали душите си на Аллах, преди да стъпят на платното.

Симон каза на шофьора да ги откара до Града на мъртвите на източния бряг на Нил.

На мястото на гробището Карафа навремето се издигала римската крепост Вавилон; по времето на мамелюците през петнадесети век тухлените и каменните руини били преизползвани. През вековете между гробниците изникнали колиби на бездомници и скитници, а по-късно импровизираните жилища се превърнали в четириетажни постройки от сивкавокафяв бетон, наподобяващ кирпич.

Таксито мина през площад, където продаваха канарчета и вълнисти папагали — малките птички чуруликаха и скачаха в клетките си. Улични търговци наобиколиха колата им и започнаха да им предлагат пъпеши, обувки и лотарийни билети, забодени на картонени подложки. Забулени жени вървяха под ръка през тълпата, а от монтираните на всяка джамия говорители виеше записан глас.

Шофьорът се изгуби на няколко пъти, но в крайна сметка успяха да стигнат до гробницата на мюсюлманския светец имам ал Шафи. Около гроба бе издигната джамия с четири минарета и възрастният уредник ги разведе из комплекса — каменни стени и избелял зелен килим, лястовички, пърхащи под купола. Когато видяха достатъчно, за да оправдаят причината за идването си, пресякоха прашната улица и се насочиха към близкото кафене. Всеки посетител седеше на отделна малка масичка, а дундестият съдържател сновеше напред-назад с чаши горещ чай с листенца мента.

Симон Лумброзо можеше да се оправя криво-ляво на арабски и имаше бизнес контакти в Кайро, но като ортодоксален евреин беше доста чувствителен към външния си вид в мюсюлманска страна. В хотела беше облякъл джелаба — дълга памучна роба, която покриваше износения му черен костюм и ресните на ритуалния му талит катан.

Липата и Гейбриъл бяха по памучни панталони и спортни сака без вратовръзки. Гейбриъл нямаше нищо против да изглежда като бизнесмен, но се чудеше дали Липата може наистина да се маскира. Едрият французин се движеше с агресивна самоувереност и постоянно се оглеждаше, сякаш очакваше нападение. Просяците и уличните кучета долавяха опасността и предпочитаха да стоят по-далеч от него.

Симон свали мобилния си телефон и записа някакъв номер в указателя си.

— Току-що говорих с жената на свещеника. Предполага, че той е в дома на чичо си.

— Но нали трябваше да се срещнем тук.

— Това е типично за Кайро. Никога не се случва това, което се очаква. А онова, което се случва, е винаги неочаквано. — Лумброзо започна да набира новия номер. — Спокойно. Ще го намерим.

— Докато го чакаме, да поръчаме кафе — предложи Липата. — Този чай има вкус на вода от съдомиялна.

Симон поръча на съдържателя и започна да набира номера. Гейбриъл погледна към мъгливото небе. Саждите и прахта във въздуха омекотяваха светлината и променяха цвета на слънцето. Сутринта то бе жълтеникавобяло, но сега приличаше на стара бронзова монета, закована за тавана.

Всеки момент щеше да стане нещо. Той усети наближаването на промяната — момент, когато виждаше света съвсем ясно и всички различия се стопяваха. В миналото тези изживявания го плашеха и объркваха. Сега, докато седеше в кафенето на улицата, можеше да наблюдава, да чака и да предвкусва предстоящото. Светлината в него набираше сила като скрита под повърхността на морето вълна.

Съдържателят донесе кафетата на малък поднос. Гейбриъл бързо изпи своето и се загледа в черната утайка на дъното на чашата. Една муха кацна на китката му и той я пропъди. Още мухи кръжаха около обувките му и бяха накацали по масите като мънички сребристи островчета от кована стомана.

Леко завъртя глава, погледна улицата — и светът се откри пред него. За един съвсем кратък момент съзнанието му се отдръпна и той видя града напълно откъснат и отделен. Всичко пред него — небето, жилищните сгради с плоски покриви и мършавите фикуси — беше едно завършено цяло, но въпреки това той можеше да отличи всеки детайл. Виждаше как се издигат и спускат прашинките; долавяше миризмата на боклук и печен хляб; чуваше някакъв женски глас да пее по радиото.

Светът го обгърна със сложното си разнообразие и той го гледаше целия, сякаш беше снимка на огромен екран. Също така ясно виждаше лицата около себе си — Симон, Липата, другите посетители на кафенето, жената с бяла птица в сребърен кафез и групата момчета, ритащи кърпена футболна топка. Когато съзнанието му се отделяше по този начин, Гейбриъл можеше да се рее над улицата подобно на ангел, гледащ към падналите души долу. Децата излъчваха радост и щастие, но възрастните се мъкнеха с физиономии, на които се четеше умора, гняв и болка.

— Онази кола май беше на летището — обади се Липата. — Някой може да ни е проследил.

Видението на Гейбриъл се стопи и светът отново стана съвсем обикновен — с уличното куче, което се взираше в него, и черната кола, паркирана малко по-нататък на улицата.

— Най-обикновено рено — каза Симон. — В града са хиляди. Кайро е мястото, където идват да умрат старите рено.

— Това има кал на левия фар.

— Сигурен ли си, че си го виждал и преди?

— Възможно е.

— Възможно? Или просто арлекинска pazzia1?

— Дори лудите си имат врагове…

Едно очукано такси се появи иззад ъгъла и спря пред кафенето. От него слезе брадат коптски свещеник и тръгна към тях, като придържаше с две ръце полите на расото си. Сините му маратонки бяха украсени с мълнии отстрани.

— Господин Лумброзо?

— Да.

— Аз съм отец Юсеф от църквата „Свети Бартоломей“. Братовчед ми Хосам каза, че сте ме търсили.

Симон стана и се ръкува със свещеника.

— За мен е удоволствие да се запознаем, отец Юсеф. Тази сутрин пристигнахме в Кайро. Двамата господа са мои приятели.

Отец Юсеф си поръча чай.

В Града на мъртвите нямаше камери, но Гейбриъл усещаше, че някой ги наблюдава. Когато черното рено направи обратен завой и изчезна зад ъгъла, Липата малко се поотпусна и се облегна на стола си.

Отецът разбърка захарта в чая си и стри с лъжичката листенцата мента в стъклото.

— Откъде познавате Хосам?

— Имах бизнес с него, свързан с антики — отвърна Лумброзо. — Братовчед ви има набито око за оригинали и фалшификати.

— Той казва, че спазвате обещанията си. Подобни хора трудно се намират в този град.

— Зная, че коптската църква е преследвана.

— Бият и арестуват младежите ни без причина. Църквата ми няма електричество, а когато вали, таванът тече.

Лумброзо докосна гърдите си. Във вътрешния джоб на сакото му имаше портфейл, натъпкан с египетски лири.

— Готови сме да се отплатим на човека, който ни даде вярна информация. Търсим…

— Хосам ми каза всичко. Искате проход, който да ви отведе до друг свят. — Отец Юсеф изсърба шумно чая си и чукна празната чаша на масата. — Повечето хора не се интересуват от тези проходи. Единственото, за което си мечтаят, е нова кола и голям телевизор.

Симон пусна бучка захар в кафето си.

— Предположихме, че такъв проход може да е свързан с пирамидите. Те са специално място от хилядолетия.

— Пирамидите са били построени за мъртвите. А проходът е за живите.

Липата се наведе напред и докосна ръката на свещеника.

— Кажете ни нещо стойностно и църквата ви ще има нов покрив.

— Коптската църква е бедна и преследвана. Отнеха ни всичко, дори и свещения ни параклис. Той пази пътя към друг свят.

— И кой контролира този параклис? — попита Липата.

— Гръцката православна църква. Говоря за Свещения имперски манастир на Божията планина Синай.

Лумброзо се обърна към Гейбриъл.

— Повечето хора го знаят като манастира „Света Екатерина“. Построен е от император Юстиниан през шести век.

— Църквата ни е имала параклис в Синай преди построяването на манастира. Наричал се Параклисът на горящата къпина. Мислите ли, че Мойсей е получил видението си от горяща къпина? Горящата къпина е просто приказка, измислена за да се защити проходът.

— Можем ли да идем там? — попита Гейбриъл. — Монасите ще ни пуснат ли?

Отец Юсеф се изплю в прахта.

— Гърците показват на поклонниците къпина, която расте вътре в църквата. Параклисът с прохода е в помещението зад олтара.

— Ами ако им предложим дарение? — попита Лумброзо.

— Ако монасите решат, че знаете тайната им, ще извикат полицията да ви арестува.

Липата раздразнено поклати глава и прошепна на Симон:

— Ce prêtre est inutile.

— Искам да помогна — каза Юсеф. — Мога да ви нарисувам план на църквата и да ви покажа скрития параклис. Но е по-добре да забравите всичко това и да се върнете в Европа. Проходите са опасни. Ако минете през тях, можете да се окажете в свят на демони или духове. Само светец може да предприеме такова пътуване, а светци вече няма.

Симон Лумброзо се усмихна.

— Някои равини твърдят, че този свят не е разрушен от шепа тайни светци.

— Това е огромна отговорност — каза Гейбриъл. — Не зная дали е истина.

— Не е истина. — Отец Юсеф почука с лъжичката по масата. — Епохата на светците е свършила. Бог вече не говори пряко с мъже и жени. Ние говорим на себе си и се молим на ехото.