Златният град

26.

Мая седеше в претъпканата чакалня на клиниката на Брик Лейн и гледаше свирепо стенния часовник. Имаше час за 11:00, но чакаше вече почти четиридесет минути. Щеше да се наложи да бърза през целия град, за да посрещне влака на гара Юстън.

Дразнеше се, че е в горещо помещение с врещящи бебета и старици с проходилки. Когато беше болна или ранена, се чувстваше така, сякаш някой нелоялен служител я е разочаровал.

Някаква бенгалка с широка розова риза влезе и провери списъка си.

— Госпожица Странд?

— Да.

— Заповядайте.

Мая тръгна след сестрата по коридора към стаята за прегледи. Когато минаха пет минути, без да дойде никой, свали генератора на случайни числа, който висеше на шията й. Нечетно — остава. Четно — тръгва си.

Преди да натисне бутона, на вратата се почука и Амита Камани влезе забързано. Носеше жълто-кафява папка и изглеждаше развълнувана; един непокорен кичур от черната й коса се бе освободил и падаше на челото й.

— Добро утро, госпожице Странд. Съжалявам, че ви накарах да чакате. Има ли подобрение с крака?

— Все така си е.

Днес Мая носеше пола, за да избегне унижението на болничното облекло. Седна на края на масата за прегледи, пресегна се и махна превръзката. Раната беше все още подута и кървеше, но тя упорито не показа болката си. Получи известно задоволство от факта, че доктор Камани изглеждаше загрижена.

— Да. Това е разочароващо. — Лекарката извади дезинфектант и нов бинт от шкафа. Сложи си латексови ръкавици, седна на стола до масата и започна да превързва раната. — Някакви проблеми с лекарството?

— Раздразни стомаха ми.

— Повръщахте ли?

— На няколко пъти.

— Някакви други проблеми? Световъртеж? Отпадналост?

Мая поклати глава.

— Трябват ми още антибиотици. Това е.

— Ще ви предпиша. Но трябва да обсъдим някои неща. — Доктор Камани сложи последното парче лейкопласт и се изправи. Вече не седеше пред Мая като някакво ваксаджийче и това сякаш й възвърна донякъде самоувереността. — Все още не знаем какво не е наред с крака ви, но е ясно, че трябва да започнете да водите по-здравословен начин на живот. Трябва да престанете да пътувате и да избягвате стресови ситуации.

— Невъзможно. Имам задължения.

— В наши дни животът на всички е напрегнат, но понякога се налага да се вслушваме в телата си. — Доктор Камани направи справка с папката. — С какво по-точно се занимавате?

— Това няма нищо общо с крака ми.

— Трябва да говорите със специалист.

— До гуша ми дойде. — Мечът на Мая бе скрит в тубуса на масата. Тя го взе и преметна ремъка през рамо. — Абсолютно сте безполезни.

Доктор Камани се поизправи още малко. Очите и ноздрите й се разшириха, сякаш щеше да нанесе удар по топка с ракета за тенис.

— И освен това сте бременна, госпожице Странд.

— Невъзможно!

— Напротив. Назначих пълни тестове и това бе един от тях. Може би именно бременността е причина за проблемите със стомаха.

В главата й се заблъскаха луди мисли. Искаше в този момент да е заобиколена от врагове, за да може да извади меча си и да си проправи път до вратата, като сече наляво и надясно.

— Кога за последен път сте имали полов акт, госпожице Странд?

Мая поклати глава.

— Знаете ли кой е бащата?

Чувстваше се парализирана, замръзнала в този момент на откровение, но устните й се раздвижиха и думите излязоха от устата й.

— Да. Но той си отиде.

— Разбира се, има алтернативи, ако искате да прекратите бременността. Обикновено моля пациентките си да си помислят двадесет и четири часа, преди да решат окончателно.

Доктор Камани взе от поставката на вратата брошура със заглавие „Изборът е твой“.

— Тази листовка обяснява различните възможности. Имате ли някакви въпроси, на които да отговоря?

— Не. — Мая погледна часа на мобилния си телефон. — Закъснявам за среща.

Слезе от масата, мина покрай доктор Камани и забърза към изхода.

Алис Чен и една от монахините от острова пристигаха в Лондон и Липата беше поръчал на Мая да ги посрещне. Тя взе едно свободно такси от отсрещната страна на улицата и се качи на задната седалка.

— Гара Юстън. Трябва да стигна дотам за десет минути.

Докато колата се носеше по Брик Лейн, изживяването в стаята за прегледи се върна с пълна сила. Носеше детето на странник. В този момент имаше чувството, че се намира в самолетна катастрофа — миг на осъзнаване, последван от объркване и болка. Какво да прави? Трябваше ли да каже на някого? Беше ядосана и тъжна, щастлива и непокорна.

Ако това се бе случило с Блажената майка, ирландският арлекин щеше да поиска аборт на мига. Щеше да премахне този растящ в нея инцидент, да го унищожи като тумор. Силата на арлекините идваше от простотата на живота им, от свирепата преданост към дълга им. Тялото беше оръжие, за което трябваше да се полагат грижи.

Мая вече беше закъсняла за влака, но следваше правилата, които бе научила от баща си. За Тръна място като гара Юстън бе „капан на Аргус“ — бъкано със следящи устройства място, наречено на пазача от гръцката митология, който имал сто очи. Юстън бе особено опасно място, тъй като се намираше в северния край на зелената зона и камерите непрекъснато записваха номерата на автомобилите. Лондонският Юнивърсити Колидж с костите на Джереми Бентам се намираше само на няколкостотин метра от тази централна точка. Ако мъртвият философ можеше да излезе от стъклената си витрина и да се разходи по улицата, щеше да стане затворник на електронния Паноптикон.

Мая слезе от таксито, мина по Юстън Роуд и влезе в квакерския религиозен център „Дом на приятелите“. От читалнята на партера можеше да направи предварителен оглед на гарата. На главния вход имаше поне десет камери, насочени към автобусните спирки и военния мемориал на „Славните жертви“. При неотложен случай щеше просто да изтича пред тях и да се надява, че наемниците на Табулата ще се забавят от задръстванията. Но имаше и по-безопасен начин за проникване. Дори митичният Аргус е бил победен.

Тя излезе навън и забърза по Барнаби Стрийт от източната страна на гарата. Покритият с боклуци тротоар водеше покрай „Кинг Артърс Пъб“, салон за залагания и магазин „Преобразяване“, който предлагаше дрехи за травестити. На витрината имаше два еднакви мъжки манекена, единият с костюм и бомбе, а другият — с руса перука и червена вечерна рокля. ТОВА МОЖЕШЕ ДА СИ ТИ — заявяваше надписът. „Как ли пък не“ — помисли си Мая. През съзнанието й премина образ от друга витрина — бременна млада жена, стояща до свирепо изглеждащата си двойница с плосък корем.

От Барнаби Стрийт се отделяше снабдителна рампа и тя я последва до паркинга за доставки върху гарата. Наблюдателните камери тук бяха само няколко и следяха номерата на автомобилите. Мая тръгна по бетонната рампа, водеща надолу към централната зала. Тя бе пълна с магазини, сред които „Бъргър Кингс“, книжарници „У. X. Смит“ и два „Маркс енд Спенсър“. Може би това бе намек за бъдещето — стотици магазини, които по същество са едни и същи.

На информационното табло пишеше, че влакът от Холихед току-що е пристигнал на шести коловоз. Пътниците от влака бързаха към централната зала — семейство от Източна Азия с музикални инструменти, три тийнейджърки със сплетени коси и раници и двойка на средна възраст с голям куфар на колела.

Алис Чен обаче я нямаше. След миг Мая забеляза в гарата да влиза полицай, следван от двама парамедици с носилка. И ги поведе към шести коловоз!

Мая провери ножовете си и премести тубуса на меча така, че да може лесно да извади оръжието. Тръгна по перона на шести коловоз, като се преструваше на посрещач. Полицаят стоеше на стъпалата на четвъртия вагон. Докато минаваше покрай него, тя видя парамедиците и двама кондуктори в третото купе.

Беше стигнала края на перона, когато парамедиците се появиха с монахиня, завързана с ремъци на носилката. Бе в безсъзнание, но жива. Къде беше Алис Чен? Мая се огледа за момичето, но двамата кондуктори и полицаят последваха носилката към главната зала. Ясно беше, че никой не търси изгубило се дете.

Мая извади мобилен телефон, регистриран на името на клошар от Брикстън, и се обади на Липата.

— На гарата съм. Трябваше да прибера пакета, но ситуацията се усложни.

— Проблем ли има?

— Куриерът е в безсъзнание и го отнасят парамедици.

— А пакетът?

— Няма го във влака.

— Какво е сегашното ти положение?

— В района няма конкуренти.

— Не се излагай на риск. Това не е задължението ни.

— Разбирам, но…

— Незабавно напусни района и се върни в офиса.

Връзката прекъсна, но Мая не напусна перона. „Това не е задължението ни“. Да, баща й щеше да каже същото — и преди година тя щеше да го послуша. Но Гейбриъл я беше накарал да осъзнае и едно друго ниво на отговорност. В момента имаше чувството, че Липата имитира Братството. Искаше от нея да е част от каузата, да игнорира индивида и да следва правилата.

Телефонът й иззвъня, но тя не отговори. В лявата й ръка се появи кама, докато се качваше във влака и бързаше по коридора към четвърти вагон. Третото купе беше празно и не се виждаха следи от борба, но Мая забеляза нещо на издраскания под.

Коленичи и вдигна две парчета огладено от морска вода дърво. Един полицай никога не би разбрал какво означават те, но Мая се сети моментално. Беше си правила оръжия играчки като това, когато бе малка — линийки, които трябваше да са мечове, и моливи, закрепвани с ластик под ръкавите й. Когато ги нагласи, парчетата заприличаха на кинжал.