Златният град

34.

Първата стъпка в поредицата събития, водещи до смъртта на госпожа Брюстър, бе обявена от тих звуков сигнал и текстово съобщение на джобния компютър на Майкъл. Госпожа Брюстър се намираше в имението Уелспринг и човек от охраната я държеше под око.

Майкъл бе на шест хиляди и петстотин километра от Южна Англия и седеше в един от апартаментите на изследователския център край Ню Йорк. Облечен в мъхната хавлия, той допи кафето си и прочете съобщението: „Г-жа Б. към летище Портрийт довечера“.

В компютрите на госпожа Брюстър бяха вмъкнати шпионски програми и от три седмици Майкъл четеше имейлите й. Откакто беше поел контрол над фондация „Евъргрийн“, тя критикуваше решенията му и бе организирала малка опозиционна група. В Петия свят госпожа Брюстър щеше да бъде разкъсана на парчета на сцената. Майкъл обаче не желаеше да предизвиква разкол в Братството. Госпожа Брюстър щеше да умре дискретно, без явен извършител.

Майкъл гледаше на себе си като на автор, създаващ различни разкази в различни страни по света. Малката история на госпожа Брюстър беше на път да приключи, но той бе измислил и много по-сложни повествования. Първо щеше да има криминални деяния или терористична атака, после период на нарастващо напрежение и нестабилност. Накрая щеше да се появи и решението, предложено от фондация „Евъргрийн“ или някой неин заместител. Установяването на Паноптикона щеше да осигури щастлив край на всеки разказ.

В Калифорния бяха изчезнали четиринадесет деца. В Япония пликове с антракс бяха изпратени на императора и на членове на императорското семейство. Във Франция мистериозна терористична група бе взривила бомби в три от по-големите музеи. И докато всичко това бе новина номер едно, щяха да се случат нови събития в Австралия, Германия и Великобритания. Посланието на всички тези събития бе просто и ясно — никъде по света няма безопасно място.

Майкъл взе душ и прати отговор до човека от охраната в Уелспринг: „Кажи ми, когато тръгне“. Облече се и мина през двора до компютърния център „Кенард Наш“. Имаше пълен достъп до всяко помещение в сградата — сензорите регистрираха имплантирания под кожата му чип и вратите се отваряха пред него, сякаш светът бе негова собственост.

Щом влезе, доктор Дреслър забърза да го посрещне.

— Много се радвам да ви видя, господин Кориган. Разбрах, че може би ще заминавате днес.

— Да. Ще летя до Калифорния да произнеса реч.

Дреслър го поведе в контролната зала, където доктор Асад изучаваше някакви графики на един от мониторите. Тя намести черен кичур зад забрадката си и се усмихна срамежливо.

— Добър ден, господин Кориган.

— Научих, че приятелите ни от Петия свят са ни изпратили още данни.

Доктор Асад завъртя стола си.

— Проект на радикално нов тип компютър. Системата не прилича на нищо от този свят.

— В началото компютрите бяха просто изчислителни машини — обясни Дреслър. — Сега се учат как да мислят като човешки същества. Това ще е третата еволюция — машина, която ще бъде всезнаеща.

— Нима е възможно?

— В училище ни учеха, че е невъзможно да се изчисли какъвто и да било феномен, включващ голям брой фактори. Ако някоя пеперуда размаха криле в джунглите на Амазонка, това слабо раздвижване на атмосферата може да даде начало на дълга серия събития, които в крайна сметка да доведат до ураган. Но тази нова машина има способността едновременно да обработва огромно количество най-разнообразни фактори. В известен смисъл тя ще има абсолютно познание.

— Тогава каква е разликата между компютъра и бог?

Двамата учени се спогледаха. Личеше си, че вече са обсъждали тази идея.

— Бог е създал нас — меко каза доктор Дреслър. — А това е просто машина.

— Можете ли да я построите?

— Събираме проектантски екип — отвърна доктор Асад. — Междувременно пристигнаха и няколко нови съобщения. — Тя посочи една работна станция и Майкъл седна пред монитора. — Както виждате, искат да се върнете в техния свят.

— За съжаление точно сега съм зает — рече Майкъл. — Така че няма да се получи.

Ръчният му компютър избибипка и той прочете съобщението: „Госпожа Б. в колата си. Тръгва към летището“. При престоя си в Англия Майкъл бе изминавал с кола разстоянието от Уелспринг до летище Портрийт. Пътуването отнемаше около час. Бързо изтри съобщението и се обади на шофьора си.

— Вземете багажа ми от апартамента за гости и се свържете с чартърната компания на летището. Кажете им, че пътувам.

Подразни се, когато забеляза, че доктор Дреслър все още се мотае около работната станция. Ученият беше като малко дете, което отчаяно иска да бъде поканено на парти.

— Тази сутрин изпратиха още едно съобщение, господин Кориган. На втората страница е: „Не забравяйте историята“. За каква история става дума?

— Описах сегашната ни цивилизация на нашите нови приятели. За тях е ясно, че сложните идеи вече не се ценят от медиите ни или от населението като цяло. Огледайте се, доктор Дреслър. В наши дни някой да чете политически манифести? Колко хора са готови да стоят тихо и да слушат продължителна и смислена реч за сегашните ни проблеми? Светът се движи бързо и нашето съзнание отразява таза реалност.

— Но каква е историята, която би трябвало да помним?

— Когато идеите губят силата си, все по-важни и по-важни стават историите и визуалните образи. Лидерите предлагат конкуриращи се истории и това минава за политически дебат. Нашите приятели ми напомнят да създам силна история. Нека известно време се трупа напрежение, а след това да предложим нова история, която да предлага решение.

След десет минути седеше на задната седалка на лимузината и пътуваше към летището. В предградието цъфтяха череши и розовите им цветчета трептяха, докато автомобилът летеше по двулентовото шосе.

„Не забравяйте историята“. Е, можеше да го изпълни. Новините от Калифорния показваха, че всички са изплашени. Родителите не пускаха децата си на училище, а полицията продължаваше да арестува погрешни заподозрени. С един решителен ход беше създал криза, която мотивираше хората да влязат в невидимия затвор. А след като всички се озовяха вътре, един странник щеше да ги наблюдава и да насочва живота им.

Видя отражението си в затъмненото стъкло и се извърна. Кой беше той напоследък? Този въпрос непрекъснато се появяваше в мислите му. Единственият начин, по който можеше да дефинира себе си, бе като мисли за другите. Не беше баща си — и определено не беше Гейбриъл. Те двамата се тревожеха за дребни неща, за това какво е направил или казал някой човек. Но повечето хора не бяха важни в голямото повествование на историята. За боговете и великите хора светът бе празна страница, чакаща да бъде запълнена със собствената им визия.

Лимузината влезе в летището и спря пред сградата, където чартърните пилоти попълваха летателните си планове. Шестместният самолет чакаше на една странична писта, докато техническият екип оглеждаше колесниците му.

— Предайте на пилота да приготви всичко — каза Майкъл. — Трябват ми около пет минути да свърша една работа.

— Добре, господин Кориган. — Шофьорът взе багажа му и го понесе към самолета.

Майкъл включи лаптопа си и влезе в интернет през сателитния си телефон. Преди десет дни беше казал на хората си в Англия да прехвърлят всички превозни средства на фондация „Евъргрийн“ на името на британската компания „Сейф Райд“. Сега „Ягуарът“ на госпожа Брюстър бе свързан с компютрите на компанията. Екипът на „Сейф Райд“ можеше да показва пътя на госпожа Брюстър, да отключва вратите на колата, ако е забравила ключовете си, и да следи автомобила, ако е откраднат.

Трябваха му само няколко секунди да открие уебсайта на компанията и да въведе код, който му даваше достъп до проследяващата система. Написването на регистрационния номер на колата отвори карта на крайбрежието на Корнуол. И ето че се появи — госпожа Брюстър и шофьорът й бяха малка червена точка, пътуваща по шосе В3301.

Като пишеше бързо, Майкъл извика местното британско време в ъгъла на екрана — беше 19:38. Госпожа Брюстър бързаше към летище Портрийт за среща с шефа на антитерористичната служба на Аржентина. Програмата „Млади световни лидери“ я свързваше с полицейски и военни служби в десетки страни. Когато тези влиятелни хора кацаха на местното летище, госпожа Брюстър ги чакаше, цялата чар и усмивки.

Майкъл придвижи курсора по екрана. Проследи пътя до летището, като отбелязваше къде тясното крайбрежно шосе доближава надвисналите над морето скали. Изображенията от GPS сателита бяха невероятни. Можеше да види мостове и плажове, градчета и ферми. Искането на допълнителна информация отвори нов прозорец на екрана; сега той знаеше точната скорост на колата и факта, че в запалването е пъхнат оторизиран ключ. Госпожа Брюстър бе посветила по-голямата част от живота си на изграждането на Паноптикона. „Почти сме готови — помисли си Майкъл. — И ти си наблюдаваната“.

Червената точка мина през градчето Гуитиън и стигна до крайбрежния път. Майкъл бързо прелисти екрана и направи избор. Отвори втори уебсайт, създаден от техническия екип на Нейтан Бун, който му позволяваше да контролира устройствата с радиочипове. Предишния ден човекът му в Уелспринг бе отворил капака на ягуара и бе поставил експлозиви на спирачната система и на контейнера на хидравличния волан. Двата заряда бяха малки — колкото дребна монета — и нямаше да оставят следи след експлозията.

Майкъл пресметна забавяне от десет до петнадесет секунди и взриви експлозивите. Запита се какво ли е вътре в колата. Жалко, че нямаше камера. Шофьорът внезапно щеше да разбере, че воланът не реагира на докосването му. Че кракът му натиска спирачката, но не се случва нищо. Дали имаше момент на паника? Имаха ли време за писъци, докато колата разбива мантинелата и полита надолу към морето?

Малката червена точка на екрана се отклони от пътя, премина тънката ивица до ръба на скалата и изчезна. Майкъл изключи лаптопа, хлопна капака и слезе от колата. Пилотът и шофьорът го очакваха като почетна стража, докато вървеше по настилката към самолета.