Златният град

12.

Младият мъж отдясно имаше мускулест врат и рамене и дълга коса, която покриваше ушите му. Държеше се властно и самоуверено и леко повдигна брадичка, сякаш очакваше да му се подчиняват. За разлика от него, жената отляво като че ли се радваше да посрещне странника. Наведе се напред, сякаш беше глуха, а не иска да пропусне нито дума. Възрастният мъж — явно водачът им — стоеше в средата. Гърбавият му нос и хлътналите очи напомняха на Майкъл за мраморен бюст на някой римски император.

— Извиняваме се за суровата демонстрация — каза той. — Но трябваше да разберем дали си странник, или някой от чуждите земи.

— Варварин щеше да падне на колене — обясни жената. — Те плачат, треперят и се молят на светлината ни.

— Имате ли си имена? — попита Майкъл.

— Разбира се — отвърна възрастният. — Но може да ти прозвучат странно и няма да разбереш значението им.

— Искаме да се чувстваш така, сякаш говориш с приятели — допълни жената.

— Затова си избрахме имена от твоя свят — каза възрастният мъж. — Аз съм господин Уестли. Това е госпожица Холдърнес, а…

— Аз съм Даш — каза младият. — Господин Даш. — Изглеждаше доволен от името, което си беше избрал.

— Вие ли се свързахте с нас чрез квантовия компютър?

Господин Уестли кимна.

— От много години се опитваме да осъществим контакт с вашия свят. Накрая успяхте да разработите технология, способна да приема съобщенията, които пращаме през преградите.

— Искахме странник — обясни госпожица Холдърнес. — Но не знаехме дали те все още съществуват във вашия свят.

— И се наричате богове?

— Ние сме боговете на тази реалност — каза господин Уестли. — Има и други, но ние тримата бяхме натоварени със задачата да се срещнем с теб.

— На моя свят имаме различна представа за Бог. Той е могъща сила, която знае всичко.

— Ние знаем всичко, което става в нашата Република — каза госпожица Холдърнес. — Компютрите проследяват всяка негативна мисъл и признак на бунт.

Господин Даш изглеждаше раздразнен.

— И сме могъщи като богове. Ако дадем съответната заповед, половината население ще избие другата половина.

— Но Бог е… — Майкъл се поколеба. Не знаеше как да завърши изречението. Когато си помислеше за Бог, си представяше мъжа с бялата брада, изрисуван на тавана на Сикстинската капела. — Бог е безсмъртен.

Тримата полубогове се спогледаха и Майкъл усети, че смъртта е чувствителна тема.

— Нашата мощ не зависи от отделния индивид — каза господин Уестли. — Ако някой от нас изчезне, се избира нов бог от класата на пазителите. Господин Даш е най-новото ни попълнение.

— Вярващите никога не ни виждат пряко — рече госпожица Холдърнес. — Понякога наказваме граждани, които се молят всеки ден и спазват всички закони. Хората се страхуват от нас, защото не могат да предскажат действията ни.

— Но вие не сте създали този свят — каза Майкъл. — Вие не сте…

— Разбира се, че сме създали този свят — прекъсна го госпожица Холдърнес. — Попитай когото и да било от живеещите тук. Ще отговорят, че ние сме поставили трите слънца в небето и караме искрата да расте във водните поля.

Господин Даш започваше да се ядосва.

— Бог е онова, което се почита. Може и да си странник, но изглеждаш доста невеж в религията.

— Няма нужда от препирни — с успокоителен тон каза господин Уестли. — Майкъл никога не е бил в нашия свят и все още не разбира нашата система.

— Сигурна съм, че е уморен и гладен. — Госпожица Холдърнес се обърна към другите. — Няма ли да го нахраним?

— Отлична идея. — Господин Уестли извади от джоба на ризата си черен диск и натисна ръба му. Точно зад Майкъл се чу бръмчене. Той се обърна и видя част от пода да се отваря като хитроумно изработен капак. Появи се черна метална платформа с мебели, която бавно започна да се издига.

Тримата полубогове поведоха Майкъл към пейките около стъклената маса, покрита с подноси храна. Разнообразните резени и салати изглеждаха като различни видове зеленчуци, но Майкъл не беше сигурен какво точно представляват. Всички седнаха и господин Даш започна да смесва вода и някакви синя течност в златна купа.

— Откакто имаме писана история, ни посещават странници — каза господин Уестли. — Някои от тях са оставали съвсем за кратко. Други, подобно на Платон от Атина, останаха и се учеха от нас.

— Започнахме, като разделихме обществото на три — работници, войници и управници — продължи госпожица Холдърнес. — В един момент предците ни въвели серия митове, които да обяснят системата. Първият мит е, че за тройното разделение има някаква фундаментална причина. Верните слуги са ръцете и краката на Републиката. Бойците са сърцето, а пазителите — главата.

— Точно това чух от един слуга във водните поля — отбеляза Майкъл.

Госпожица Холдърнес, изглежда, остана доволна.

— Освен това предците ни създали чудесна история, в която всички са затворени в пещера и гледат сенки по стената. Само боговете могат да напускат пещерата и наистина да виждат светлината.

— Този мит оправдава съществуването ни — каза господин Уестли. — Най-голямата заплаха за стабилността идва тогава, когато хората мислят и действат свободно. При йерархия на съзнанието можеш да кажеш, че всяко възприятие е погрешно. Или богохулно.

— Хората, които екзекутирахте, бяха наречени еретици.

— Най-голямото предизвикателство към стабилността е перверзният стремеж към свобода. Той не може да бъде контролиран само със заплахи и наказания; по-ефективно е да научиш хората да се съмняват в реалността на собствените си възприятия. Когато системата работи правилно, те сами се цензурират.

Господин Даш приключи с размесването на водата и синята течност. Пи пръв и подаде купата на господин Уестли. Възрастният мъж също пи и предаде съда на госпожица Холдърнес, която отпи няколко глътки и предложи купата на Майкъл. Тримата полубогове го наблюдаваха мълчаливо. Господин Даш седеше на ръба на дивана си, сякаш очакваше неприятна изненада.

Майкъл вдигна купата и отпи от тюркоазената течност. Имаше леко горчив вкус, но когато преглътна, почувства как по тялото му се разлива топлина. Реши, че сигурно е алкохол или нещо подобно. Поне не се опитваха да го отровят.

— Пазителят, който ме доведе тук, каза, че можете да следите всеки, който носи нашийник.

— Има и много други начини да следим населението — каза госпожица Холдърнес. — Бойците държат под око слугите. Пазителите наблюдават бойците. А ние се грижим пазителите да не организират някакъв вид въстание.

— Щом имате такава технология, не разбирам защо използвате конски каруци и парни двигатели.

— Би ли дал експлозив на дете? — попита господин Уестли. — Би настъпила пълна катастрофа, ако всеки в нашето общество получи достъп до машините. Затова създадохме двустепенна система. Преди много време ние създадохме компютрите, екраните и следящите нашийници. Но тази технология е ограничена до религията и сигурността. Запазваме производството на храна, облеклото и медицината на по-просто ниво. Това ни позволява всеки ден да вършим чудеса. Що се касае до народа, ние боговете виждаме всичко, знаем всичко…

— Да, дойдох тук заради квантовия компютър. Вие ни пращахте технически данни, а след това спряхте.

— Приехме, че всяко правителство или организация, способна да създаде квантов компютър, ще има познание и за странниците — рече господин Уестли.

— Всичко беше заради теб — допълни госпожица Холдърнес. — Целта ни беше да накараме странник да дойде в нашия свят.

Макар че синята течност го караше да се чувства малко опиянен, Майкъл усети, че предстои да се случи нещо важно. Това бе моментът от търговската презентация, когато някой вади договор и го слага на масата.

— Е, тук съм — каза той и като се мъчеше да скрие напрежението си, взе някаква червена хапка, приличаща на резен диня. На вкус беше солена като корейско кимчи, но той преглътна и се насили да се усмихне. — Защо искате да се срещнете с мен?

— Поради някаква неясна причина ти и другите странници имате сила, която не ни е дадена — каза господин Уестли. — Можете да напускате своя свят.

Тримата полубогове се взираха в Майкъл. Настъпи момент на неловко мълчание. Майкъл отпи още глътка от синята течност и се опита да не се усмихва. Завиждаха му. Да, точно така. Завиждаха на способността му.

— Искаме да се прехвърляме в различни светове — каза господин Уестли.

— Направихме всичко, което можем на това място — обади се господин Даш. — Всички сме отегчени. Искаме да идем до мрачния остров и света на гладните духове. Но най-много желаем да стигнем до златния град.

— Не зная за какво говорите.

— В миналото са идвали странници и са ни обиждали — каза господин Даш. — Наричали ни „полубогове“ и казвали, че „истинските“ живеят на онова специално място.

Госпожица Холдърнес почука с пръсти по масата.

— Някои създания на пръв поглед може и да имат по-висока форма на съзнание, но ние знаем как да използваме нашата сила. Няма да ни коства много усилия да ги накараме да се поклонят на истинската ни божественост.

— Не мога да ви науча как да станете странници — рече Майкъл. — Баща ми имаше дарбата и я е предал на мен.

— Това е просто начин да фокусираш и насочваш енергия — каза господин Уестли. — Мисля, че бихме могли да повторим процеса с квантовите си компютри.

Госпожица Холдърнес отпи още малко от синята течност, подаде купата на господин Даш и каза:

— Погледнете Майкъл. Опитва се да разбере как това ще засили собствената му власт.

— Помогни ни да станем странници и ние ще ти покажем как да поемеш властта над твоя свят — каза господин Уестли. — Ние ще командваме другите пет свята, а ти ще си богът на своята конкретна реалност.

— Четвъртият свят е голям — отвърна Майкъл. — Там живеят много хора.

— Няма да следим всички — обясни господин Даш. — Други ще го правят — твоите църковни бойци и пазители. Ти обаче ще командваш системата. И ще станеш бог, също като нас тримата.

— Забрави за изкуството и философията — каза господин Уестли. — Съществува само една истина и ние я виждаме ясно. Вечната сила във вселената е Светлината, съдържаща се във всяко живо същество. Ако контролираш друг човек, контролираш неговата Светлина.

— Това е игра, само че много по-сложна — допълни госпожица Холдърнес. — Караме нашите граждани да маршируват и да се бият помежду си. Да плачат, да се смеят и да се молят.

Господин Даш вдигна купата и се ухили.

— И след като приключим с това, винаги можем да ги накараме да умрат, понякога по зрелищен начин.

По врата на Майкъл се стече пот. Имаше чувството, че току-що е участвал в надбягване в горещ летен ден.

— Моят свят има различни правителства, армии и религии.

— Не е нужно да се бориш срещу която и да било от тези групи — каза господин Уестли. — Ще ти покажем как да ги насочваш в определена посока. Първо създаваш плашеща история, после осигуряваш щастлив край…