Златният град

33.

Ако някой физик от Лос Анджелис беше излязъл да се разходи в Мар Виста Парк този следобед, щеше да види класически пример на брауново движение. Децата се движеха хаотично като мънички прашинки в течност, отскачаха едно от друго и се понасяха в противоположни посоки. Някой гледащ от небето можеше да реши, че тези частици живот се държат като електроните в някаква квантова хазартна игра.

Седящите на пейките край детската площадка възрастни виждаха причини и резултати вместо хаос. Шон бе жаден и час по час притичваше до майка си за глътка ябълков сок. Мей Лин си играеше с две лоши момичета — Джесика и Клои — и понякога те я приемаха, а друг път не. Положението на възрастните също следваше определен ред. Група възрастни китайци и китайки седяха на източната страна на площадката и с гордост наблюдаваха внуците си; мексиканските детегледачки със скъпи колички стояха срещу тях и говореха по мобилните си телефони или клюкарстваха на испански.

Ана Кабрал стоеше отделно от двете групи. Тя бе бразилка, а не мексиканка, и наблюдаваше собствените си деца — осемгодишния Роберто и четиригодишния му брат Цезар. Ана бе дребна жена с голяма ръчна чанта и работеше сутрин в магазин за водопроводни части. Макар да нямаше пълен с дрехи гардероб, маратонките й бяха нови, а синята лента в косата й съответстваше на цвета на блузата й.

В този момент малкият Цезар си играеше с камиончето в пясъчника и единственото безпокойство на Ана бе, че по-голямото дете може да му вземе играчката. Роберто беше повече от проблем. Беше буйно момче, което се бе появило от утробата й със свити юмручета. Заради мръсния въздух страдаше от астма и Ана трябваше да носи за всеки случай инхалатор в чантата си.

Роберто искаше да тича с другите момчета, но Ана се чувстваше по-спокойна, когато момчетата бяха в къщата и всички врати бяха заключени. През последните няколко седмици дванадесет деца в Калифорния бяха изчезнали от детски площадки и училищни дворове. Полицията в Сан Франциско твърдеше, че е арестувала заподозрян, но преди два дни едно момиченце, Дейли Макдоналд, беше изчезнало от задния двор на дома си в Сан Диего.

„Не си мисли лоши неща — каза си Ана. — Виктор е прав. Прекалено много се тревожиш“.

Погледна в чантата си, за да се увери, че инхалаторът е вътре, облегна се на пейката и се опита да се наслади на деня. Малко русо момиче с розова рокличка без ръкави гледаше как Цезар си играе с камиончето, а Роберто лежеше по корем в една люлка и се преструваше, че лети. Ана чуваше уличното движение зад себе си и гласовете на детегледачките. В Бразилия щеше да познава всяка жена и историята на семейството й. Това бе най-трудното в Лос Анджелис — не бандите и ученето на английски, а фактът, че е заобиколена от непознати.

Мар Виста Парк бе осеян с места за пикник и шотландски борове. Мъглявата слънчева светлина придаваше на всичко малко плосък и безцветен вид, подобно на избледняла илюстрация на парк. Ако погледнеше наляво, Ана щеше да види голямо футболно поле с изкуствена трева. Отдясно имаше ограден бетонен овал, използван за ролер хокей. Детската площадка беше в центъра. Четири пластмасови и метални постройки, направени да приличат на крайбрежни колиби, бяха заобиколени от пясък. Ако излезеш от пясъчника и прекосиш ивицата увехнала трева, ще стигнеш до тухлена сграда, използвана за баскетболно игрище и срещи на бойскаути.

По-нататък следваше една пресечка, на която някой бе паркирал камион за сладолед.

Надянал слушалките на радиостанцията, Мартин Дойл седеше в отделението без прозорци между машините за сладолед и кабината на камиона. Наведе се напред и се загледа в монитора как някакво малко момиче с розова рокличка без ръкави приближава камиона и си купува ванилов сладолед, поръсен с шоколад.

Един наемник на Табулата, Рамирес, се занимаваше с продажбата на сладоледа. Взе парите на детето, подаде му фунийката и го загледа как се отдалечава. После попита Дойл:

— Какво правиш?

— Още не съм готов да започна търсене на целта. Дай ми още няколко минути.

Дойл продължи да наблюдава екрана. Имаше белег малко под китката, където от Табулата му бяха имплантирали радиочип. Още по-мощен чип бе вкаран в гърдите му, между гръдните мускули и костта. „Аз съм роб — помисли си той. — Малкият робот на Бун“. През последните дни екипът обикаляше цяла Калифорния. Ако стоеше нащрек, можеше и да му се удаде възможност да избяга.

Високотехнологичното оборудване му даваше достъп до частни домове и публични детски площадки, но никога не му се позволяваше да се наслади на изживяването. Когато екипът не работеше, Дойл лежеше в леглото и преравяше спомените си; сякаш докосваше всеки образ и го вдигаше към светлината като някаква скъпа снимка. Ето го Даръл Томпсън, малкото момче в задния двор, украсен за рождения му ден. Всички бяха влезли вътре за тортата, но Даръл още подскачаше на надуваемата платформа. Дойл си спомни Аманда Санчес, момичето, което плачеше, и Кати Симс, русата чаровница с лепенка на ожуленото коляно.

Най-скъпите образи бяха на тихите моменти, когато децата за първи път се сблъскваха с него. Дойл се наслаждаваше на изненадата на лицата им и на уплашените усмивки. Винаги се взираха в лицето му, наистина го гледаха. Познават ли го? Ще стане ли той техен нов приятел?

Дойл се завъртя със стола, пресегна се към една лавица и взе прозрачна пластмасова кутия, в която имаше водно конче, кацнало на клонка. Леко я разклати и насекомото раздвижи криле. Водното конче бе превърнато в нещо, носещо названието ХИМЕМС — съкращение от „Хибриден инсект — микроелектромеханична система“. Рамирес и другите наемници ги наричаха просто „робобуболечки“.

От много години ЦРУ и различни европейски шпионски агенции използваха шпионски уреди с размерите на насекомо, проектирани да приличат на водни кончета. Тези високотехнологични наблюдателни инструменти можеха да се реят над някой антивоенен митинг и да фотографират демонстрантите. Според Бун механичните водни кончета имаха няколко слаби места. Не можеха да останат във въздуха за повече от десет минути и всеки по-силен полъх на вятъра ги отвяваше. Най-големият проблем обаче бе, че явно личеше, че са малки машини. Когато една от тях падна на Шанз-Елизе по време на един протест срещу глобалното затопляне, демонстрантите получиха неопровержимо доказателство, че правителството ги шпионира.

ХИМЕМС напълно приличаше на обикновено насекомо. Когато водното конче се намираше в стадия си на нимфа, в ларвата се вкарваше силициев чип с миниатюрни видеокамери. По време на растежа нервната система на насекомото се свързваше с чипа и движенията му можеха да се контролират чрез компютър.

С пластмасовата кутия в ръка Дойл отвори плъзгащата се врата и прекрачи мястото на шофьора. Отвори втора врата и отиде до масата за рисуване край футболното игрище. Увери се, че никой не го гледа, отвори кутията, взе клончето и внимателно постави ХИМЕМС-а в средата на масата. Хибридното водно конче беше синьо, с дълго тяло, силни прозрачни криле и яркосини петна по коремчето.

Насекомото бе държано в кутията няколко седмици и сякаш се стресна, че е на открито. На Дойл му се струваше, че разбира изненадата му: той също бе затворник и познаваше шока от връщането в света. Създанието бавно раздвижи двата си чифта криле, усещайки вятъра и следобедното слънце. Дойл почука с пръст по масата и подплашеното насекомо отлетя.

Дойл се върна при камиона за сладолед, влезе в товарното отделение и активира програмата за управление. Първата картина на монитора бе на нещо тъмно с груба повърхност и Дойл реши, че водното конче е кацнало на някой клон. Включи джойстик към компютъра и леко бутна лоста напред. Водното конче реагира като модел на самолет, полетя и се насочи на изток. Дойл различи паркинга и върховете на няколко дървета.

В Сан Диего и Сан Франциско се беше научил как да управлява хибридите. Не можеш да насочваш точните движения, но си в състояние да пратиш водното конче в определена посока и да го накараш да увисне във въздуха. Използването на ХИМЕМС означаваше, че нямаше нужда да привлича вниманието към себе си, докато наблюдава децата. Дойл се бе освободил от тлъстото си тромаво тяло. В този момент бе тъмен ангел, който се рееше над децата и гледаше как три момчета се отдалечават от площадката за игра.

Китайските баби и дядовци станаха да си тръгват и Ана си погледна часовника. Беше почти пет. Смяташе да остави момчетата да поиграят още няколко минути, след което щеше да ги прибере у дома и да се заеме с вечерята. Цезар още си играеше с русото момиче, а Роберто и две момчета на неговите години бяха отишли до парковата постройка. Стояха на входа — сигурно гледаха как по-големите играят баскетбол.

С периферното си зрение забеляза нещо да прелита покрай нея. Погледна и видя насекомо, кръжащо точно над люлките. Как ги наричаха в Съединените щати? Водно конче. В Бразилия понякога ги наричаха tiraolhos, което означаваше „крадливо око“.

Водното конче се стрелна нанякъде, а Цезар се приближи, носеше камиончето си.

— Чупи — каза той на английски и й подаде играчката.

— Не. Нищо му няма. Мога да го поправя.

Ана обърна камиончето с колелата нагоре и започна да маха пясъка от механизма на каросерията. Когато отново вдигна поглед, Роберто и едно от момчетата бяха изчезнали, а третото все още се мотаеше при входа.

Второто момче излезе от постройката, но Роберто не беше с него. Мина около минута преди ключето на страха да щракне в мозъка й. Ана стана и помоли русата детегледачка да бъде така добра да наглежда Цезар за минутка. Мина покрай люлките и през увехналата трева. Двете момчета сега идваха към нея, но когато ги попита: „Къде е Роберто? Къде е синът ми?“, свиха рамене, сякаш името не им говореше нищо.

Тя стигна отворената врата на сградата и надникна вътре. Баскетболното игрище имаше полиран дървен под и две табла — празно помещение, в което гласовете отекваха от голите стени. В двете половини на игрището се играеха две игри — в едната участваха два отбора от Салвадор, а другата бе между група тийнейджъри с настърчани коси и тениски с надписи.

— Виждали ли сте сина ми? — попита тя на испански един по-възрастен салвадорец. — Малко момче със синьо яке.

— Съжалявам. Не съм виждал никого — отвърна мъжът, но един негов кльощав приятел спря да дриблира и ги приближи.

— Излезе от онази врата преди няколко минути. Там има фонтан.

Ана забързано прекоси игрището по централната линия — игрите от двете й страни продължаваха. Когато излезе от северната страна, се озова на малък паркинг и улица. Направи няколко крачки напред и погледна във всички посоки, но не видя сина си.

— Роберто — тихо каза тя, почти като молитва, след което паниката я овладя и Ана започна да пищи.