Златният град

16.

Холис излезе от хотела и заслиза към офис сградите над гара Шибуя. Беше студено. Адреналинът, с който беше напомпан по време на сблъсъка, бе отшумял. Чувстваше се слаб и безтегловен като носено от вятъра листо.

Автоматичният пистолет китайско производство бе затъкнат в колана му. Холис не можеше да пренебрегне тежкото му присъствие — усещането на цевта и спусъка, докосващи кожата му. Беше опасно да отсяда в хотел или да се върне на летището. Вървеше успоредно на магистрала Шуто и не знаеше какво да прави. Дългата му черна сянка, хвърляна от фаровете на колите, се плъзгаше по асфалта.

На няколко километра северно от гарата мина покрай сграда от стъкло и стомана, пълна със затворени магазини. Неонов знак съобщаваше на японски и английски, че „Гранд интернет кафе“ се намира на втория етаж.

Интернет кафетата ги имаше по цял свят; обикновено бяха просторни, добре осветени помещения, където хората сядаха плътно един до друг и тракаха по клавиатурите. „Гранд кафе“ беше замислено за съвсем друго изживяване. Холис се качи и се озова в помещение без прозорци, в което цареше здрач като в параклис или казино, а клиентите бяха отделени в бели клетки. Миришеше на цигарен дим и вечерята с къри, която служителката тъкмо стопляше на микровълнова печка.

Беше млада японка с пиърсинг на носа, ушите и езика. Говореше английски и посъветва Холис да си купи „нощен пакет“, който му позволяваше да остане в клетката си до сутринта. Холис мина през лабиринта до номер 8-J и влезе. Вътре имаше тапициран с изкуствена кожа стол, компютър, телевизор, DVD уредба и джойстик за компютърни игри.

Той се загледа в монитора и се помъчи да реши кой би могъл да му помогне. Гейбриъл и Симон бяха някъде в Египет. Приятелите и роднините му в Лос Анджелис го смятаха за мъртъв или тикнат в затвора в някоя страна от Третия свят. Когато напусна Съединените щати, беше изхвърлил шофьорската си книжка и кредитните карти. Банката беше наложила запор върху жилището му и Холис предполагаше, че вече го е продала на търг. Но въпреки че следеше движението ти и наблюдаваше живота ти, Голямата машина също така потвърждаваше, че си жив.

Върна се на рецепцията и си купи плодов сок, люти японски спагети и четка за зъби. Видя двама други клиенти в библиотеката на кафенето — ровеха из скъпата колекция графични романи и списания. Изобщо не погледнаха чужденеца. „Гранд кафе“ не беше място, където да се срещаш с хора от реалния свят.

Върна се в клетката си, извади пистолета от колана си и го прибра в торбата. В сивата светлина на заведението картината с тримата мъртъвци започна да избледнява. Реши, че кафенето е част от Голямата машина, но и временно убежище от силата й. В миналото хората са се спасявали от властите в горите или в някоя църква, но дори по тези места започваха да инсталират наблюдателни камери. В „Гранд кафе“ клиентите можеха да се изгубят в различни измислени светове или да се преструват на различни хора в интернет. Едновременно си самият себе си и абсолютно нищо. Всичко това разкриваше мощта на Голямата машина — че дори убежището ти е контролирано търговско предприятие.

Макар вратата на клетката да нямаше ключ, Холис се предаде на умората и заспа. Когато отвори очи, беше десет сутринта, но изкуствената среда на заведението не се беше променила. Основното помещение си оставаше все така прохладно и тихо, клиентите тънеха в постоянния полумрак.

В тюркоазеното море на скрийнсейвъра се стрелкаха акули. Телевизорът беше все още включен, но звукът се чуваше само със слушалки. Холис гледаше как наперена млада жена представя новините. По северното крайбрежие на Хоншу вали сняг. В Близкия изток имало бомбен атентат, в някаква африканска страна станал преврат. Американският президент и японският премиер се ръкуваха. Приличаха на анимирани кукли от увеселителен парк.

Картината се смени и Холис видя черно-бели фотографии на самия себе си, докато тичаше по коридора на третия етаж на хотела. Новините продължиха с кадри на линейки, отнасящи труповете, репортерите и операторите стояха зад полицейска преграда. Тройно убийство като това бе нещо необичайно в Япония и беше привлякло вниманието на медиите. На екрана се появи размазана снимка на лицето му, а под него замига телефонен номер.

Холис се изправи и надникна над клетката. Девойката с пиърсинга, която го беше посрещнала, беше изчезнала и на нейно място имаше млад японец с изрусена коса. Холис си сложи тъмните очила, затъкна пистолета в колана, излезе и тръгна към метрото. Имаше чувството, че всички наблюдателни камери в града го снимат как върви по тротоара.

Котани беше казал, че някогашният му ученик Хоши Хирано ще танцува в Йойоги-Коен, огромния обществен парк в Източно Токио, така че Холис взе метрото до станция Хараджуку, слезе и тръгна по моста за пешеходци. Ставаше все по-студено и от сивото небе започнаха да се спускат снежинки.

Недалеч от входа на парка видя някои от зоку — племената, които се събираха тук всеки неделен следобед.

Имаше група тийнейджърки, облечени в черно, с боядисани в бяло лица и със струйка изкуствена кръв, стичаща се от ъгълчето на устните им. Снежинките се въртяха над тях и се задържаха по пригладените им коси. Това зоку се събираше край края на моста и не обръщаше внимание на момичетата с червени сатенени поли с фустанели, бели три четвърти чорапи и бели дантелени шапчици, закрепени с фиби за косите им.

Холис влезе в парка, като се оглеждаше за рокендрол група. На всеки няколкостотин метра попадаше на поредното племе, събиращо се на уреченото място. Имаше зоку младежи със скейтбордове и друга група с акробатични велосипеди. Едно зоку се състоеше от тийнейджъри, които бяха боядисали устата и очите си с въглен и се правеха на скитащи зомбита.

От южния край на парка се чуваше силна музика. От огромните тонколони, монтирани на покрива на черен ван, звучеше марш. Колата бе охранявана от група националисти с тъмнозелени паравоенни униформи. Свирепите младежи бяха заели стойка „свободно“ с ръце зад гърба. Гледаха как лидерът им — мъж с бръсната глава — крещи обиди и размахва юмрук към осем мъже, танцуващи под звуците на „Денонощен рок“.

Танцьорите бяха облечени като Елвис от 50-те — рокаджийския Елвис, Елвис на бунта и мечтите — мотоциклетистки кубинки, тесни черни джинси и кожени якета със сребърни нитове и вериги. Но най-сложната част от костюма им беше прическата — косата бе намазана с гел и пригладена назад в помпадур. Водачът на групата бе висок само метър и половина, но кубинките, косата и подплънките на якето го правеха да изглежда по-едър.

От вана на националистите загърмя военен хор, а Елвисите отвърнаха със „Сини велурени обувки“. Сякаш нищо от външния свят не можеше да разтревожи версията за страхотно прекарване от 50-те. Накрая националистите се отказаха и си заминаха с черния ван. Елвисите завършиха триумфално с още едно парче и явно приключиха. Холис се приближи до най-възрастния и го попита дали познава човек на име Хоши. Човекът посочи водача им — дребосъка с подплатеното яке, който тъкмо беше прибрал дисковете си в спортен сак.

Холис забърза след него.

— Извинете, господине. Вие ли сте Хоши Хирано?

Дребният мъж спря и отметна перчема си.

— Навремето ме наричаха така, но смених името си на Били Хирано. Повече отива на стила ми. Не мислите ли?

— Аз съм приятел на Акихидо Котани.

— Да. Моят сенсей. — Били тъжно поклати глава. Знаете ли, че е убит снощи в някакъв любовен хотел в Шибуя? Видях по телевизията…

Гласът му замря и на лицето му се изписа изненада, но не и страх. Той извади малък розов гребен и докосна опашката си.

— От полицията казват, че бил убит от гайджин. От някой като вас.

Холис свали очилата си, за да може Били да види очите му.

— Кълна се, че не съм убил учителя ви. Разказвал ли ви е някога за своя приятел Врабеца? Аз съм същия като него, само че съм от Щатите.

— Значи си арлекин? Сериозно? Тогава къде ти е мечът?

Холис свали ципа на якето си и му показа пистолета.

— Трудно е да се носи меч на публично място. Разполагам с по-модерно оръжие.

— Значи или си арлекин, или си побъркан. Ако ченгетата те хванат, че носиш това, те очакват двайсет години неприятности. — Били се залюля на петите на кубинките си. — Та как се казваш?

— Холис.

— И какво правиш в Япония? Тук вече не останаха странници. Табулата ги изби всички.

— Трябва да стигна до Северна Япония и да намеря итако.

— Итако? Имаш предвид някоя от онези шантавите, дето говорят с мъртвите?

— Можеш ли да ми помогнеш, Били? Трябва ми преводач. Ще си платя. Поемам всички разходи.

— Пътуването на север ще отнеме два или три дни. — Били обмисля идеята няколко секунди; над очите му падна мазен кичур коса. — Може да стане… — Извади пак гребена и поправи прическата си. — А и разговарянето с мъртвите е страхотна работа.

— Ченгетата ме търсят.

— Това ясно. Чужденец си, много се набиваш на очи, прекалено си…

— Черен?

— Взе ми думата от устата, човече. Това само усложнява проблема. Стой тук и чакай.

Докато Холис чакаше в парка, Били отиде до една бакалия от другата страна на улицата и се върна с бастун и някакви неща в хартиена торба.

— Сложи си това — каза и подаде на Холис хирургическа маска. — Японците ги носят, когато са болни, за да не разнасят микроби. Добре, сега очилата. — Кимна. — Добре.

— Ами бастунът?

— Пъхни камъче в дясната си обувка и ще куцаш като наистина. — Били бръкна в торбата и извади малка кислородна бутилка с ластичен ремък. — Аз ще съм ти санитар — което означава, че ще мъкна това и ще ти помагам да вървиш.

— И мислиш, че номерът ще мине?

— В Япония се смята за лош късмет да гледаш болни хора. Ако си мислят, че всеки момент ще пукнеш, просто няма да те поглеждат.

Тръгнаха към гара Шинджуку и купиха билети за следващия влак стрела на север до Хачиное. Били знаеше къде точно да се нареди и какво да каже на служителя. Докато водеше Холис през грамадната гара, му обясни, че е дизайнер на опаковките за японските DVD на холивудски филми.

— Бил ли си някога в Щатите? — попита Холис.

— Всъщност не — отвърна Били. — Но не ми пука. — Явно предпочиташе идеализираната си представа за Щатите пред реалността.

Качиха се във влака минута преди да тръгне. Докато вървяха по пътеката към запазените си места, хората явно се изненадваха да видят болен чернокож, воден от японски Елвис.

— Не можеш ли да си смениш прическата? — попита Холис.

— Какви ги говориш?

— Аз изглеждам болен, но всички зяпат теб.

— Косата ми е супер — отсече Били и извади огледало да провери помпадура си.

— Може и да е била… през петдесет и пета.

— Нападали са ме на улицата заради тази прическа. Брат ми не ми говори заради нея. Обаче си е супер, защото аз казвам така.

След кратък спор на половин глас Били най-сетне се съгласи да смени коженото си яке с шушляк. Сложи си слушалки и заклати глава.

Холис гледаше как влакът се измъква от града. Големите жилищни блокове изчезнаха и започнаха да минават през земеделски земи, разделени от прави редици борове. В Токио гарваните винаги бяха по един, но тук явно птиците се събираха. Бяха накацали по далекопроводите и по оризищата. Влакът стрела профучаваше покрай тях и те се издигаха в небето като точици мрак.

Стигнаха Хачиное — транзитно градче, разпростряло се между два хълма — посред нощ. Сякаш единствените неща, които свързваха града в едно цяло, бяха електропроводите, които висяха над улиците. Валеше сняг.

Влязоха в една традиционна японска странноприемница. Собственикът тъкмо беше извадил нови постелки татами и когато легна, Холис усети миризмата на тръстика. Напомняше му за окосено сено, за лято и за моментите, когато беше щастлив. Помоли се за Вики и след известно време успя да заспи.

На следващата сутрин Били излезе от странноприемницата и направи пъртина в кишата с кубинките си. Върна се след час и каза на Холис, че човекът, който чистел снега на гарата, знаел всичко за итако. Преди няколко години се преместила на север в Муцу, крайбрежно градче на полуострова, вдаващ се в пролива Цугару.

— И колко далеч е това?

— Час и половина път с влака.

— Тя още ли е там?

— Никой не знае. Онзи каза, че итако живеела на „мъртвото място“. — Били завъртя очи. — Така че май знаем какво да търсим.

След час Холис се возеше във влакче с два вагона, което беше голямо горе-долу колкото градски автобус в Ню Йорк. Стоманените колела тракаха, докато прекосяваха голи вулканични планини. Мъгла. Бял сняг върху черни скали. После влакът влезе в тунел и се потопиха в мрак. Когато излязоха, океанът беше само на петнайсетина метра от релсите. Вагоните леко потръпнаха, подобно на товарни животни, доволни, че пътуването в такъв студ е свършило. После влакът влезе в малка гара край залива Муцу.

На перона беше студено и ветровито. Като разтриваше ръце, Били забърза да намери такси. Върна се със стеснителен младеж, който се мъчеше да си пусне брада.

— Казва, че чат-пат работи като такси.

— Което означава, че ще се загуби.

Били се разсмя.

— В Япония винаги се губим, но този знае къде е мъртвото място. Там, където онази компания построи завода за пестициди. След като убиха всички дървета в района, преместиха бизнеса си в Китай.

Натъпкаха се в една окаляна тойота и потеглиха покрай сергии за бърза храна. В края на градчето имаше салон за пачинко с огромна неонова кула, която се открояваше на фона на покритото с ниски облаци небе. Младият шофьор отби по чакълен път и навлязоха в мъртвия район около изоставения завод за пестициди. Всички дървета наистина бяха мъртви. Само няколко кафяви смърча продължаваха да стърчат, сякаш бяха твърде уморени, за да паднат.

В района имаше десетина къщи и спираха при всяка, за да може Били да попита за итако.

— Япония е като ония шантави партита, на които всички трябва да са вежливи — обясни той. — Хората са готови да излъжат и да те упътят неправилно само и само да не се изложат.

Повече от час се мотаха из плетеницата черни пътища. Докато се спускаха от един хълм, колата поднесе върху лед и се надяна в една преспа. Всички слязоха и Били започна да вика на шофьора.

Наблизо имаше сглобяема къща с алуминиева обшивка. Една жена с черен анорак и червени гумени ботуши излезе от къщата и тръгна към тях. Вървеше толкова стабилно през кишата, че сякаш само гръм можеше да я накара да изгуби равновесие. Лицето й бе строго, очите — съсредоточени, докато разглеждаше тримата натрапници в своя свят.

Когато стигна колата, жената сложи ръце на кръста си и започна да задава въпроси. Били се опита да отговори с разни рокаджийски лафове, но самоувереността му бързо се стопи. Когато приключи с разпита, старицата се обърна и тръгна обратно към къщата. Били стоеше насред пътя, забил поглед в кубинките си.

— Проблем със старата дама ли има? — попита Холис. — На нейна собственост ли се намираме.

— Тя е итако. Каза, че те очаквала.

— Да бе. Как пък не.

— Може да е измислица, може и да не е. Каза, че трябва да я последваме в къщата.

— И после какво?

— После точно онова, което искаш. Ще говори с мъртвите.

Влязоха в антрето и свалиха якетата и обувките си. Итако беше изчезнала, но вратата към дневната беше отворена. Един старец седеше на диван западен тип и гледаше караоке по телевизията. Погледна ги, без да показва нито изненада, нито любопитство, и посочи наляво.

Били поведе по коридора. Плъзна вратата от дебела хартия и влезе в стая с дантелени завеси на единствения прозорец. На постелката татами имаше няколко възглавници, една ниска дървена масичка бе превърната в нещо като олтар: цялата беше покрита със статуетки на котки. Някои от по-малките бяха от дърво или нефрит, но повечето представляваха керамични сувенири с нарисувани мустаци. Всички котки се взираха в купа, в която имаше три сбръчкани портокала и чаша за мартини, пълна с полирани камъчета.

Холис седна на една възглавница и се зачуди какво да прави. Беше изминал хиляди километри, за да стигне тук. Трима души бяха убити, Табулата го търсеше, а ето че той седеше в някаква къща с луда старица, колекционираща керамични котки.

Итако влезе. Бе с къс бял елек с изписани по него йероглифи. Протегна ръка, каза нещо на японски и Били Хирано й даде пет хиляди йени. Итако преброи парите като селянка, която току-що е продала прасе, и ги пъхна под една котка. После зашета из стаята, като палеше свещи и благовония.

След като запали всички свещи, старицата коленичи и отвори полирана дървена кутия. Извади някаква огърлица и внимателно си я сложи. Накитът представляваше вълнена нишка, на която бяха нанизани стари монети с дупки по средата, пожълтели мечи нокти и няколко криви парчета дърво. Тя впери поглед в Холис и заговори на японски.

— Иска да знае какво търсиш — преведе Били.

— Това е нелепо. Не мога да повярвам, че Врабеца наистина е говорил с тази жена. Да се махаме оттук.

— Не я ядосвай, Холис. Итако са много силни.

— Доколкото виждам, тя е просто старица с много котки.

— Прави каквото ти казва — настоя Били. — Кажи й какво искаш.

Холис се обърна към итако и заговори на английски:

— Една моя приятелка умря. Искам да говоря с нея.

Били преведе. Итако кимна спокойно, сякаш я бяха попитали дали знае как да се върнат до гарата. Бръкна в кутията, извади дълга молитвена броеница с каменни мъниста и я задържа в шепите си. Затвори очи, потърка мънистата и започна да припява будистка сутра.

Холис имаше чувството, че котките го гледат с пакостливи усмивки. Итако изглеждаше стара и уморена и на няколко пъти като че ли се унесе в дългите си молитви. А после внезапно престана да припява и брадичката й клюмна към гърдите. След секунди главата й рязко се изправи и цялото й тяло се вцепени. През нея мина конвулсия и броеницата падна на постелката. Итако си пое въздух през зъби и когато издиша, от отпуснатата й уста се разнесоха звуци.

Отначало бяха само безсмислени срички, които се смениха със смесица от японски и английски думи. Сякаш някой прехвърляше различни радиостанции. Последваха още думи. Тук-там по някоя изкривена фраза.

— Холис.

Беше нейният глас. Гласът на Вики. Той не можеше да повярва, че това е възможно.

— Холис?

— Аз… ужасно ми липсваше, Вики. И може би просто чувам гласа ти в ума си. Това не може да е наистина.

Дълго мълчание. Тялото на итако потръпна и очите й се извъртяха към тавана.

— За първи път се любихме на тавана в Чайнатаун. Мая и Гейбриъл бяха отишли някъде и най-сетне останахме сами. Ти свали дюшека на пода. После дълго лежахме един до друг. В стаята беше толкова студено, че от телата ни се вдигаше пара.

Холис имаше чувство, че се е разпукал и се разпада на части.

— Къде си? — попита той.

— Отидох си. Но съм тук.

— Много съм объркан, Вики. Адски съм объркан. Не зная накъде отивам.

— Ти си на прав път, но все още не можеш да го видиш. Ако си спомниш кой си, ще знаеш какво да правиш.

— Не мога да простя на онези, които те убиха.

— Знай едно, любов моя… Повярвай, любов моя… Светлината оцелява.

Итако издиша още веднъж и се свлече на пода, сякаш някой беше изтръгнал живота от тялото й.