Златният град

15.

Някога Мая бе възприемала живота си като история с начало, среда и край. Този хронологичен начин на мислене беше изчезнал при престоя й на острова. Макар да се криеше в развалините и да се биеше по улиците, никое от тези събития не бе свързано с миналото й. Имаше чувството, че гребе през блато, където се е провело страшно сражение. Понякога нечие тяло изплуваше на повърхността и тя виждаше лице, спомняше си име — и после лодката продължаваше с тласък напред и лицето отново потъваше в тинята и тръстиките.

Миналото избледняваше, но настоящият момент бе абсолютно ясен. Намираше се в капан на върха на колона — триетажна отломка от тухли и камъни в средата на полуразрушената библиотека. Светът й беше много малък — дървена маса, парче под с плочки и хранилище, в което се пазеха черни картонени кутии с рисунки на ангели. В началото на пленничеството си бе преровила всички илюстрации и бе открила, че всяко изображение е уникално. Имаше усмихнати доброжелателни ангели, а също така справедливи и строги, които поразяваха грешници с камшици и мечове.

Ако бяха хванали Пикъринг по време на патрул, вълците щяха веднага да го убият, но някогашният дамски шивач използва предателството си, за да си спечели известна закрила. Продължаваше да стои в остатъците от читалнята на третия етаж, като спеше под дървените маси и си топлеше консерви на един газен фенер. Когато в библиотеката се появяваше нов човек, бързаше да опише хитроумния си план и не пропускаше факта, че все още не е получил наградата си. С неговото окуражаване вълците хвърляха камъни и парчета бетон по Мая. Тя се оттегляше в хранилището, за да не я улучат, а мъжете я замерваха и крещяха ликуващо като футболни запалянковци.

Сега, докато си почиваше в хранилището, чу нещо тежко да се стоварва върху платформата. Надникна през вратата и видя, че вълците са спуснали парче парапет между стълба и читалнята. Някакъв брадат тип, въоръжен с дълга два и половина метра пика, стъпи на импровизирания мост и предпазливо тръгна към нея. За защита на лицето и тялото си беше пробил дупки в парчета почернели метални листове и ги бе завързал с връв. Самоделната броня дрънчеше при всяка крачка.

Без да вади меча от ножницата, Мая излезе от хранилището и небрежно отиде до ръба на площадката. Мъжът с металната маска крещеше заплахи и мушкаше с пиката към нея. Направи стъпка напред и леко се олюля. Мая го гледаше право в очите и когато той най-сетне навлезе в периметъра й, направи лъжливо движение надясно, приклекна и сграбчи пиката с въртеливо движение, от което високият мъж изгуби равновесие и падна от моста. Имаше няколко секунди за пищене, докато летеше осемнайсет метра към смъртта си. Вълците в читалнята спряха да ликуват и това й достави моментно удоволствие. Тя изрита края на парапета и той се сгромоляса с трясък далече долу.

Никой на острова не погребваше мъртвите. Тялото на брадатия още лежеше по очи върху купчина обгорено дюшеме. Примерът на бойните й умения като че ли намали атаките за известно време, но после бе организиран по-амбициозен план. В библиотеката се появи лидер — възрастен мъж с руса женска перука и тънък писклив глас, който непрекъснато даваше нареждания.

От покрити със сажди греди и дъски, намерени сред руините, вълците вдигнаха три кули. Изгубиха доста време, за да отрежат овъглените краища и да изправят с чукове огънатите пирони. Кулите бяха тромави на вид конструкции с всевъзможни подпори, за да не се разпаднат. Растяха бавно, докато не се оказаха на около три метра под убежището й. След като сковаха на върховете им равни платформи, вълците започнаха да правят дървени стълби.

Други мъкнеха камъни и тухли в читалнята и ги стоварваха на пода. За Мая не беше особено трудно да разбере плана на атаката — онези с камъните щяха да я принудят да отстъпи в хранилището, докато трите групи атакуват по стълбите. Уморена, тя седеше на ръба с меча в скута и наблюдаваше подготовката.

След като стълбите и камъните бяха готови, вълците свалиха парче от парапета и поставиха парчета дърво по напречниците, за да направят тесен мост. После спуснаха моста върху колоната с помощта на въжета, но този път Мая не го изрита. Щом искаха да се бият, тя беше готова.

Мъжът с перуката се появи в читалнята, облечен в широка черна дреха, стигаща до обувките му. Мая се запита дали това не е някаква религиозна одежда, но всичко стана ясно, когато мъжът направи няколко стъпки по моста. С перуката и черната роба приличаше на карикатурна версия на английски съдия.

— Някои от хората ми смятат, че си демон — каза мъжът. — Но сега те виждам добре и не забелязвам никакви рога на главата ти, нито пък закърнели криле.

Мая не отговори. Мъжът направи още една крачка и нагласи перуката си.

— Аз съм Съдията, новият владетел на този остров. Благодаря, че уби комисаря на патрулите. Това реши много от проблемите ми.

— Как може да си съдия? — попита тя. — Тук няма никакви закони.

— Не е вярно! Имаме един закон. И всички го следват: Всяка група ти човек, който има сила, може да убие или пороби по-слабия. — Съдията погледна надолу към последователите си. — Дори най-големият глупак тук разбира този закон. Всъщност глупаците го схващат по-добре от умните.

— И защо ми обясняваш това?

— В момента аз съм най-силният човек на острова. Това означава, че съм единственият, който може да спаси живота ти.

— Затова ли строиш кули и трупаш камъни?

— Убиването ти е алтернативен план. Много повече предпочитам да те имам като мой съюзник. Враговете ни в пристанищния район изклаха два мои патрула. Малка група предатели не би представлявала проблем за жена демон, която унищожава всичко по пътя си. Не е нужно да полагаш клетва за вярност — тя не би означавала нищо. Само покажи на другите, че приемаш властта ми. Мини по моста и ми предай оръжието си.

— И после ще ме предадеш.

Съдията се изсмя.

— Не си много умна за демон. Разбира се, че ще те предам — в крайна сметка. Но ти ще имаш шанса да организираш другите да предадат мен. Приемам тази възможност.

— А ако откажа предложението ти?

— Ще бъдеш убита тук, в библиотеката. Смъртта ти също има определени предимства. Ще покаже, че мога да унищожа всичко, дори и демон.

Съдията направи още стъпка напред и протегна ръка, сякаш Мая вече му предаваше меча си.

— Хайде, побързай. Не ми губи времето. Не е нужно да ми се доверяваш, но въпреки това можем да се договорим. Един от най-забележителните аспекти на този свят е, че можем да работим с хората, които ненавиждаме.

— Харесва ми, където съм. Защо да се махам?

— Ще получиш храна, подслон и други облаги. Ще ти дам един пример.

Съдията размърда пръсти като клиент в ресторант, който иска сметката, и двама от последователите му излязоха от читалнята и изчезнаха надолу по стълбите. Минута по-късно се върнаха, като влачеха пленник. Пикъринг.

Бяха запушили устата му с парцал, но той въпреки това се опитваше да говори. Въртеше недоволно глава. Не изглеждаше ядосан, просто сякаш отчаяно искаше да обясни гледната си точка.

— Тази хлебарка те предаде и се фукаше с това — каза Съдията. — Сигурен съм, че те е ядосал, но какво да направим? Това е животът.

На врата на Пикъринг имаше примка. Двамата вълци вързаха въжето за една маса. Съдията не виждаше причина да казва името на пленника или да обявява наказанието му; просто кимна и хората му метнаха Пикъринг през ръба на платформата. Тялото се гърчи няколко секунди, после се залюля като махало.

— Така — каза Съдията. — Погледни на това като на жест на добра воля. А сега мини по моста и ми дай оръжието си.

Мая погледна надолу към трупа, който се клатеше на въжето. Съдията грешеше в едно — не беше станала демон, а призрак. Дробовете й все още се пълнеха и очите й примигваха, но отвътре бе празна. Единственото чувство, което можеше да изпитва, бе гордост. Гордостта я зовеше като далечен глас — труден за чуване, но настоятелен. Никога не се прекланяй пред лошия. Никога не се подчинявай на заповедите на някой, който е недостоен.

Изпълнена със спокойствие и готова за битка, тя изтегли меча от ножницата. Съдията видя промяната в очите й, заотстъпва уплашено назад и едва не се препъна в полите на робата си.

— Атака! — изкрещя той. — Атакувайте! Веднага!

Вълците издърпаха моста и към нея полетяха тухли и камъни. Един я удари по рамото, друг одраска главата й отстрани. Мая се сви, прикри лице и изтича в хранилището. Още един камък я удари по лявата ръка, докато затваряше вратата.

Коленичила на покрития с плочки под, заобиколена от рисунки на ангели, Мая се заслуша. Камъните отскачаха от вратата, а тухлите и парчетата бетон се пръскаха на парчета. Чуваше викове, но не можеше да различи думите. Знаеше, че приближават от различни страни — издигат дървените стълби и сигурно пак слагат моста.

Славна смърт. Кой беше казал тези думи? Баща й. И тогава си спомни боя в онази станция на лондонското метро. Беше сама и към нея тичаха трима мъже. „Къде е баща ми? — помисли си тя. — Защо ме е изоставил?“ Един камък удари вратата с трясък. Мая се пресегна в тъмното и напипа дръжката. „Излез и се изправи срещу тях“.

Сграбчи дръжката и изтръгна вратата от пантите. С меч в едната ръка и с вратата вместо щит излезе и запристъпва напред. Вълците от другата страна на пропастта се целеха във вратата, но камъните им отскачаха от метала. Парче бетон улучи пода и експлодира като бомба, пръскайки се във всички посоки.

Мая пристъпи надясно и видя върха на едната стълба. Едър мъж със сплетена на плитки коса се катереше по нея с меч в ръка. Мая подскочи високо, когато острието му проблесна под краката й, и щом отново стъпи на пода, се метна напред и прободе нападателя в гърлото.

Наляво. Още една стълба. Направи една крачка и внезапно почувства остра болка в левия крак. Мъжът на стълбата мушкаше нагоре с копие и беше прерязал мускула на няколко сантиметра над коляното й. Кръвта шурна от раната и тя се олюля. Още пики и копия се насочиха към нея и се наложи да се оттегли към хранилището.

Тишина. Камъните спряха да летят и лицата на нападателите изчезнаха. Мая надникна зад щита си. Мъжете от другата страна на пропастта стояха безмълвни… а от тавана падаше парче горящ плат. Трябваше й миг, за да осъзнае, че библиотеката гори. Огледа се и видя пълзящия по стените пушек. Миризмата беше като на мокро дърво.

— Пожар! — изкрещя някой. Другите повториха предупреждението. — Внимавайте! Пожар!

Съдията крачеше нервно по шахматния под на читалнята. Спря на ръба и извика на подчинените си:

— Вземете стълбите и се оттеглете! Тя ще изгори, когато покривът се срути!

Мая пусна щита на пода и загледа как мъжете отнасят стълбите през развалините. Препъваха се през купчините отломки, ругаеха се един друг — и после изчезнаха. Мъжете, които презираше, онези, с които се биеше и които убиваше, бяха доказателство, че съществува в този мрачен свят. Без врагове щеше да избледнее и да изчезне.

Коленичи, после се свлече на една страна. От раната в крака й течеше кръв. Сякаш Светлината напускаше тялото й. Пушекът се носеше във въздуха като злонамерен дух, спускаше се надолу. По стените се появиха пламъчета — като червени макове по планински склон. Ставаха все по-големи, трептяха и се пресягаха към нея; бяха толкова ярки и ясни, че й се искаше да ги прегърне.

Причерня й. Мая затвори очи и когато ги отвори, в читалнята имаше двама души. Някакъв човек в дрипи дръпна воала си и тя видя бледо уплашено лице. Мъжът се обърна и каза нещо на друг мъж, по-млад, който се появи от пушека; носеше димяща дъска. Лицето му й беше познато, но Мая отказа да повярва. Това наистина ли бе Гейбриъл, или просто плод на въображението й?

Странникът забърза към ръба на платформата, викаше я и махаше с ръце… но мракът отново я погълна.

Носеше се в тъмно езеро и потъваше. Сякаш пляскаше с ръце и крака, за да се върне към светлината.

Когато отново дойде в съзнание, Гейбриъл бе коленичил до нея. Вдигна я и я понесе по импровизирания мост. Мая се закашля от дима и видя изригващи пламъци, докато дрипавият мъж ги водеше надолу по стълбите към улицата.

— Само не ми припадай — каза й Гейбриъл. — Отиваме при прохода.

— Проход… в… реката — успя да каже тя.

— Това е друга точка на достъп. Можем да минем заедно.

Копието сякаш продължаваше да пронизва крака й, докато Гейбриъл я носеше през развалините на някаква опожарена сграда. Дрипавият мъж непрекъснато се озърташе през рамо.

— Там има патрул. Виждаш ли ги? В края на улицата.

Затичаха се. Преследваха ги, а тя бе твърде слаба, за да се бие и да защити странника.

— Видяха ни — викна дрипавият. — Върви натам, Гейбриъл. Не. Не натам. Натам.

— Прекалено далече е — каза Гейбриъл. — Няма да успеем.

— Аз ще остана и ще ги подведа — каза дрипавият. — Запомни ме. Само това искам от теб. Запомни името ми.

А после й стана страшно студено и тя започна да пропада в безкраен тунел, а Гейбриъл я прегръщаше. Тя се притисна към него, чуваше ударите на сърцето му, усещаше топлината на кожата му.

— Чуваш ли ме? — попита Гейбриъл. — В безопасност сме. Отново сме в нашия свят. Отвори очи, Мая. Отвори очи…