Златният град

21.

Майкъл влезе в пещерата. Когато се появи отново, през рамото му беше преметнат меч талисман.

И двамата братя си даваха сметка за разстоянието помежду им. Дори Майкъл да атакуваше надолу по пътеката, Гейбриъл щеше да има достатъчно време да се махне.

— Виж ти каква изненада — рече Майкъл. — Започвам да търся един странник, а попадам на друг.

— Татко тук ли е?

— Не. Но тази пещера е била обитавана известно време. Край входа е пален огън. Може би са искали да държат животните настрана.

Майкъл направи няколко крачки напред и Гейбриъл отстъпи.

— Мислиш, че искам да те убия ли?

— Изглежда ми доста вероятно.

— Тогава защо не носиш меча си? Да не си забравил да вземеш оръжие?

— Не съм тръгнал на такъв вид пътуване.

Майкъл се разсмя.

— Наистина не си се променил. Винаги си бил мечтател. Когато бяхме в Лос Анджелис, през цялото време витаеше някъде — или четеше, или обикаляше с онзи твой мотор.

— Не можем да променим същността си, Майкъл. Но можем да избираме как да изживеем живота си.

— В това отношение грешиш. Аз се промених напълно… — Майкъл отново направи няколко крачки надолу по склона. — Когато бяхме деца, исках само да се впиша сред другите и да бъда като всички в училище. Помниш ли когато започнах работа в склада на Слоун?

— Искаше да си купиш джинси.

— Не, исках подходящия вид джинси и подходящия вид обувки — като онези, които носеха всички останали.

— Това не промени нещата.

— Правилно. Купих си дрехите, но останалите хлапета продължаваха да си мислят, че сме странни. Отне ми много време, но накрая си научих урока — аз не съм като всички останали. Ходих на Петия свят и разговарях с полубоговете. Сега разбирам, че единствената реалност и в шестте свята е силата. И че демонстрираш силата си всеки път, когато контролираш живота на някой друг.

— Наистина ли си вярваш?

— Не става въпрос за вяра, Гейб. Полубоговете са се освободили от всичките идеалистични глупости. И виждат самата истина.

— Не бива да им се доверяваш.

— О, в никакъв случай. — Майкъл се разсмя. — Полубоговете ми завиждат, завиждат на всички странници. Намират се в плен на своята реалност и искат да се измъкнат. Затова ги използвам, за да получа каквото искам. Вече ни изпратиха проекта за нов компютърен чип, който ще помогне за създаването на Паноптикона.

— Можеш да построиш каквито си искаш компютри. Хората няма да те последват.

— Разбира се, че ще ме последват. Просто трябва да побутна леко човечеството в правилната посока. Новите ти приятели може и да не искат да живеят в Мрежата, но всички други желаят това чувство за сигурност. Стига да запазиш декора — изкуствената илюзия за свобода, — хората ще са повече от щастливи да се откажат от истинската свобода.

— Някои от нас знаят какво става.

— И какво от това? Не можете да спрете промяната. — Майкъл направи още една крачка напред. — Най-силната група винаги печели. Това ми се струва повече от ясно.

— Този тип победи, за които говориш, избледняват за няколко години. Стените рухват и хората събарят статуите. Нашият свят се движи напред от съпричастност, надежда и съзидателност. Всичко останало се превръща в прах.

— Говори каквото си искаш, Гейб. Пак ще изгубиш.

Гейбриъл погледна нагоре към Майкъл и долови тъмната енергия в брат си. Бяха свързани и същевременно разделени — подобно на две частици в един атом, който ще експлодира, ако едната влезе в контакт с другата. Обърна се и заслиза надолу. Едва когато стигна дърветата се озърна през рамо, за да се увери, че Майкъл не го е последвал.

Тръгна през високата трева към брега.