Златният град

32.

Гейбриъл седеше с баща си на един балкон при върха на една от кулите. Тази сутрин се бяха разходили нагоре по склона и бяха набрали някакви зелени ягоди. Матю свари вода на слънчевата пещ и направи от ягодите чай. Напитката имаше остър кисел вкус, но подхождаше добре на студения планински въздух и ярката слънчева светлина.

След дните разговори отношенията между баща и син бяха стигнали определено равновесие. Двамата се разбираха по неуловим начин и сложните емоции можеха да се изразят дори само с усмивка или бързо движение на очите.

Матю напомняше на Гейбриъл за произведение на Алберто Джакомети. Италианският скулптор използвал тел и глина, за да направи кон, куче или човешко същество, след което бавно махал всяка ненужна подробност, докато не оставала само елементарната форма. Матю Кориган бе преминал през подобно преобразяване. Лицето му бе слабо и кокалесто, дрехите висяха по тялото му. Подобно на статуя на Джакомети, всичко в него бе пестеливо, без излишни неща. Беше изгубил суетата и гордостта, които другите носеха като броня в Четвъртия свят.

Матю взе котлето от тъмнозелен камък и си наля чай.

— Този следобед изглеждаш много сериозен.

— Опитвам се да разбера защо съществуват паралелните светове. Само тези шест ли са?

— Разбира се, че не. Те са само отражение на нашия човешки свят.

— Ами ако има някакъв друг живот, например на Алфа Кентавър?

— Предполагам, че онези същества ще имат свои шест. Паралелните светове са безкрайно много.

— Ами боговете и полубоговете? Те ли са създали всичко?

— Те нямат тази сила. Създателят се назовава с много имена, но Аристотел го нарича Неподвижен двигател — същество, което е вечно и неразделимо. Полубоговете от Петия свят са нещо друго. За мен те са като „лоши“ ангели, а „добрите“ са живели тук.

— Тогава защо тези добри ангели са построили златния град? — попита Гейбриъл. — Някой е проектирал тези сгради по точно определен начин.

— Кажи ми какво чувстваше, докато вървеше през първата.

— Отначало си мислех, че е капан, а после разбрах, че е празна.

— Да. Прилича на огромен музей без охрана — и без посетители.

— Поогледах се, но не открих никакви преки коридори или скрити стълби. Затова минах през всяка стая, докато стигна до втората тераса.

— И после влезе в следващата сграда…

— Беше същото. Можех да вървя само в една посока.

— Разгледа ли различните стенописи и витрините?

— Само някои. Но след известно време ми се искаше просто да стигна до следващото ниво.

— Това беше и моята реакция — каза Матю. — А след това влезе в третата сграда.

— Стълбищата и коридорите тръгваха във всички посоки. Имаше задънени проходи и стаи без прозорци. На няколко пъти се изгубих.

— Доста неприятно.

— Определено.

— И плашещо?

— Понякога.

— Страхът накара ли те да поискаш да се върнеш при първите две сгради?

— Не. Може и да се бях изгубил, но поне не беше отегчаващо.

Матю вдигна каменната си чаша с две ръце и се загледа в чая. Тихото шумолене на вятъра между кулите напомняше на Гейбриъл за най-ниската нота на дървена флейта.

— При престоя ми тук се опитвах да разбера този свят с теориите, които бях научил, докато се занимавах с физика. Мисля, че сградите са урок за всеки, който успее да стигне до това място. Първите две ни показват вселена, в която всичко е предопределено. Няма свобода на избор; човечеството може да се движи само в една посока. Цялото съзидание е дело на някакъв всемогъщ архитект, а ние сме като деца, принудени да вървим през стаите в една и съща посока.

— А третата сграда?

— Тя е модел на хаотичната природа на реалността. Можеш да тръгнеш по едно или друго стълбище, да се изгубиш и да се върнеш там, откъдето си тръгнал.

— Все едно чувам Мая да говори за генератора си на случайни числа.

— Квантовата физика твърди, че не можеш да предскажеш положението на субатомните частици. Електронът или фотонът никога не се намират на точно определено място. Частицата си е в своеобразна суперпозиция и може да се намира на всички места едновременно. Едва когато има наблюдател, всички тези възможности колапсират в една. Това означава, че всички варианти са възможни и че има безкрайно много пътища. Ние не живеем в детерминистична вселена.

— Добре. Чудесно. Вселената е случайна и хаотична. Но това познание не променя нищо.

— Не съм съгласен, Гейбриъл. Религиите и правителствата, които следват детерминистичен модел, са причинили смъртта на стотици милиони хора. Най-странният аспект на тази скована гледна точка към историята е в това, че основателите на всяка голяма религия са вярвали в свободната воля и са правели избор в живота си. Мойсей решил да изведе народа си от Египет, Мохамед решил да проповядва в Мека, а Буда седнал под дървото бодхи. За мен един от най-важните моменти от историята със страстите Христови е, че Исус е избрал да влезе в Йерусалим и да бъде разпнат. Детерминистичният възглед се добавя от последователите след смъртта на основателя. Когато хората решат, че определен път на вярата е предопределен и неизбежен, следват омразата и нетърпимостта. Вместо да казва „Светлината е в теб, избери я“, посланието се превръща в „съгласи се с нашето тълкувание на историята или ще те убием“.

Гейбриъл се намръщи и поклати глава.

— Точно в това вярва Табулата.

— Техните възгледи са оформени от множество правителства и политически партии. Комунизмът и фашизмът, двете провалили се идеологии на двадесети век, имат детерминистичен възглед за историята. Комунизмът се смяташе за „научна“ теория, предсказваща неизбежния крах на капиталистическата система. А Адолф Хитлер е смятал, че така наречената „господарска раса“ е предопределена да владее света.

— Може и да са се провалили, но ние продължаваме да се бием помежду си.

— Хората не вярват, че имат сила. Защото са уплашени, те искат магически заклинания и тайни пароли. Нужна е храброст да приемеш последствията от свободната воля, особено негативните. Но ние не можем да решим проблемите си с наблюдателни камери и проследяващи програми.

— Член на Табулата би казал, че светът е опасно място. И че се нуждаем от пазители, които да ни защитават.

— Няма да отричам, че в Четвъртия свят има гордост, гняв и алчност. Можем да открием тези отрицателни качества в собствените си сърца и всеки ден ги виждаме у другите. Но Паноптикон е система, която автоматично приема, че всеки е виновен. Той никога няма да може да победи страха. В действителност прави хората още по-подозрителни и уплашени, защото игнорира присъщите връзки помежду ни.

— Духовните връзки ли имаш предвид?

— Винаги съм се старал да не наричам нищо „духовно“, Гейбриъл. Тази дума е много смътна и неясна. Искам да кажа, че ние наистина сме свързани помежду си и че Паноптиконът се опитва да игнорира тази реалност.

Гейбриъл се разсмя.

— Не мисля, че може да се докаже чрез физиката.

— Може би може. В университета изучавахме нещо, известно като АПР-парадокс2. През трийсетте години на двадесети век Айнщайн и други двама физици предложили мисловен експеримент, който трябвало да покаже нелогичността на квантовата теория. Физиците знаели, че електроните и другите субатомни частици се въртят като пумпали с ос нагоре или надолу. Често една от тези частици се сдвоява със своята противоположност, така че движенията им нагоре и надолу се нулират едно друго.

— И какъв е парадоксът?

— Тримата физици описват експеримент, при който атомът се разбива и две сдвоени частици се отдалечават една от друга със скорост, близка до тази на светлината. Ако спинът на едната частица е надолу, според квантовата теория спинът на другата трябва да е нагоре. Айнщайн пише, че било „плашещо“ да се смята, че нещо, случило се в една точка на вселената, влияе върху друга, намираща се на светлинни години от нея.

— Разбира се. Това е невъзможно.

— Може и да звучи невъзможно, но редица по-късни експерименти показват, че Айнщайн е допуснал грешка. Френски учени измерили двойка фотони на няколко километра един от друг и открили, че частиците продължават да са свързани чрез своята вълнова функция и реагират една спрямо друга. Цялата вселена е като някаква странна паяжина, свързана от тънки нишки енергия. Тези теории описват и обясняват онова, което виждаме в действителност. Стените на Паноптикона не могат да пребъдат — същността на живота ни е свободата, а не наблюдението и контролът.

Гейбриъл кимна.

— Може и да си прав. Но не съм срещал богове, които наистина да знаят истината.

— Може би заминаването им е дар за човечеството. Човешката раса е достатъчно умна, за да взема решения сама. Върховната сила, създала световете, ще съществува винаги, но може би нашите добри ангели ни казват: „Вие вече не сте деца. Престанете да търсите оправдания и поемете отговорност за съдбата на собствения си свят“.

Гейбриъл мълчаливо си допи чая. Мислеше за Мая и за всички проблеми, които го очакваха в Четвъртия свят.

— Измислих план как да се спре Табулата — каза той. — Но не зная дали ще проработи. Само няколкостотин души са се посветили на Съпротивата. Според Майкъл вече сме изгубени.

— А ти вярваш ли в това?

— Имам една възможност да премина през бариерите и да говоря направо на много хора. Исках да те намеря, защото не знаех какво да кажа. Мисля, че трябва да се върнеш и ти да изнесеш речта.

— Ти каза, че Табулата държи тялото ми заключено в някакво помещение.

— Ще говоря с Мая и ще измислим начин да те измъкнем оттам.

Матю се извърна от сина си и се загледа към планините.

— Зная, че седя тук с теб, че разговаряме и пием този чай, но вече не се чувствам напълно човешко същество. Дълго отсъствах и вече не съм свързан с нашия свят. Ако говоря на хората, те ще усетят, че сърцето ми е изгубило връзката с техните надежди и копнежи.

— Ами физическото ти тяло?

Матю поклати глава.

— Не съм свързан и с него.

— Какво искаш да кажеш, татко? Че ще умреш ли?

— Това може да се случи съвсем скоро. Но то е само една спирка от нашето вечно пътуване. Всички човешки същества имат силата да изпратят своята Светлина до друг свят, но го откриват едва след като си отидат.

Гейбриъл се пресегна и докосна ръката на баща си.

— Не искам да те губя.

— Не се безпокой. Все още съм тук. Боговете са изчезнали, но това място е подходящо жилище за един питащ ум.

— Аз съм онзи, който трябва да напусне — рече Гейбриъл. — Трябва да се върна в нашия свят.

— Разбирам. Обичаш някого в Четвъртия свят и се безпокоиш за всички онези хора, които губят свободата си.

— Какво да им кажа? — попита Гейбриъл. — Как да ги убедя да се откажат от Голямата машина?

— За разлика от мен, ти все още си свързан с техния живот. Вместо да им „казваш“ в какво да вярват, направи опит да отговориш на въпросите в собственото си сърце.

— Аз не съм бог. Не разполагам с всички отговори.

— Това е добро начало. — Матю се усмихна широко. В този момент приличаше на бащата, който беше направил хвърчила за двамата си сина и бе гледал как крехките конструкции се издигат над дърветата. — Гледай навън, Гейбриъл. Градът е прекрасен по залез. Златните кули нямат своя енергия, но отразяват светлината…