Златният град

39.

Бун мина прохода Сепулведа в часа пик и продължи към Лос Анджелис. Хиляди коли пълзяха по магистралата като мудни кръвни клетки в запушена артерия. Повечето хора седяха и слушаха музика или безкрайното бърборене на следобедните предавания. Бун беше следил някои от тях и му бе станало смешно от постоянното използване на думата „свобода“. Новият обществен ред нямаше нищо общо със свободата. Приличаше по-скоро на една фабрика, която бе посетил навремето в Хонконг — морковите вървяха по конвейера, компютър автоматично отделяше дефектните, а останалите отиваха за опаковка и продажба.

През последните осем години се бе посветил на унищожаването на враговете на Братството и установяването на Паноптикона. Понякога работата бе опасна или неприятна, но рядко му се бе случвало да преживява моменти на съмнение. Сега имаше чувството, сякаш небето се е пропукало като кристално кълбо. Опита се да се съсредоточи върху текущите си задачи — мини в съседното платно, наблюдавай колата пред теб, — но разбунтувалият се ум продължаваше да повдига въпроси. Почти се зарадва, когато Карлос Рамирес му звънна по телефона. Разсейването му дойде добре.

— Имаме проблем, господин Бун. Дойл е зле.

— Сутринта му нямаше нищо.

— Да, зная. След като разговаряхте, тръгнахме към Кълвър Сити и се регистрирахме в хотела. Всичко беше наред, но следобед Дойл каза, че го боли корем, и си легна.

— Сега как е?

— Още лежи, пъшка и се поти много. Канеро и Райлс са при мен. Мислят, че може да е някаква болест, която е пипнал в Тайланд. Нали се сещате, малария или нещо от сорта. Да го водим ли в болница?

— Не.

— Тогава какво да правим?

— Сложете лед в торбички и ги поставете при врата и под мишниците му. В момента пътувам. След десет минути съм при вас.

Кълвър Сити бе отделно градче, заобиколено от Лос Анджелис. През Втората световна война в него се бяха намирали повечето холивудски студия, но сега от тях бе останало само едно.

Хотел „Кълвър“ беше триъгълна сграда в центъра. Приличаше на дълъг и тънък дядо, заобиколен от бърбореща тълпа винарни и ресторантчета.

Бун влезе и взе асансьора до двата резервирани апартамента на осмия етаж. Почука, но никой не отговори. Нима вече бяха отвели Дойл в болницата? Защо не му се бяха обадили?

Стаите бяха платени с кредитна карта от фиктивна корпорация на Каймановите острови. Бун слезе във фоайето и показа картата на младия служител на рецепцията. Получи два електронни ключа, върна се на осмия етаж и влезе в първия апартамент.

Майрън Райлс, бивш полицай от Тексас, лежеше мъртъв на пода в локва кръв. Вторият от екипа, Антъни Канеро, бе проснат на дивана с дупка в челото. Стената зад него изглеждаше така, сякаш някой е пръснал червено мастило по белия гипс.

Бун извади пистолета, приближи вратата на спалнята и я бутна. Карлос Рамирес лежеше до леглото с отметната назад глава и изненадана физиономия. Дойл явно бе успял да го сграбчи и да му счупи врата.

И после какво? Бун се върна в дневната и забеляза, че по пода са пръснати парчета дунапрен и плат. Дойл бе взел пистолета на Рамирес и беше използвал възглавница от леглото като заглушител. Забеляза и други подробности — на килима лежаха два портфейла и празен колан-джоб. Джинсите на двамата наемници бяха почернели от кръв. Бун огледа раните им. След като ги беше убил, Дойл бе стрелял и в слабините им.

Къде беше изчезнал? В пустинята? Това бе логичният избор. Бун си спомни изражението му по време на сутрешния разговор. „Измислих история за вас. Но историята трябва да има край“.

Апартаментът изглеждаше необичайно тих, като царство на мъртвите. Бун си помисли дали да не се обади на полицията, но се отказа. Наблюдателните камери на хотела го бяха заснели и беше разговарял с двама — не, с трима — хотелски служители. Полицаите веднага щяха да решат, че той е главният заподозрян. Колкото до Дойл, вече нямаше никакви данни, че изобщо съществува — през последните няколко седмици компютърният екип на фондация „Евъргрийн“ систематично бе премахнал Дойл от базите данни на няколко страни. Убиецът се бе превърнал в модерен дух, създание, което се носеше из света като призрак в запустяла къща.

Бун взе трите портфейла и фалшивите идентификационни карти, постави знак „Не безпокойте“ на двете врати и напусна хотела по аварийното стълбище. Докато караше на север през жилищните квартали, мина покрай къща, приличаща на миниатюрен замък, и хижа с двуметров кръст, издигнат в градината отпред. На Линкълн Булевард колите се бяха наредили на опашка при крайпътен ресторант с огромно пиле на покрива. „Спокойно — каза си той. — Каква е непосредствената ти цел?“ Трябваше да вземе пачките пари, които бе оставил в стаята си в хотел „Шангри Ла“. Дойл имаше преднина няколко часа и в момента пътуваше на изток към пустинята Мохаве.

Набра номера на Ларс Райхард, директора на компютърния център в Берлин.

— Обаждам се от Лос Анджелис. Познахте ли гласа ми?

— Да, сър.

— Тримата ни наемни служители вече не са способни да работят за нас на каквато и да било длъжност. Четвъртият, онзи от Тайланд, вече не поддържа контакт с началника си.

Последва дълга пауза, докато Райхард обмисляше последствията от чутото.

— Разбирам, сър.

— Групата ни използваше кредитни карти, издадени на името на корпорация, регистрирана на Каймановите острови. Искам да ги прекратите незабавно и да изтриете всички данни за въпросната компания.

— Това ще отнеме време, сър. Ще трябва да влезем в базата данни на банката.

— Тогава се заемайте веднага. Имаме само няколко часа преди тези лични проблеми да станат публично достояние.

Подхвърли телефона на съседната седалка и намали на един светофар. В хотелската му стая имаше около двадесет хиляди долара. След като намереше Дойл — и го убиеше, — щеше да се опита да излезе от Мрежата.

Бун не беше проектирал Паноптикона, но познаваше всяко помещение на невидимия затвор. Ако наистина искаше да се скрие, вече нямаше да може да използва регистриран мобилен телефон или обикновен имейл. Трябваше да плаща винаги в брой и да избягва летища и правителствени служби.

Камерите го следяха, когато спря на паркинга на хотела, слезе от колата и забърза към стаята си.

Влезе в апартамента и замря. Нещо не беше наред. Вратата на кухнята беше полуотворена, както и вратата на спалнята. Така ли ги беше оставил?

Докато вадеше пистолета си, вратата на кухнята се отвори и се появи чернокож мъж с плитки и автомат в ръце. На Бун му трябваше секунда да познае Холис Уилсън.

— Пусни оръжието на пода, Бун. Внимателно и бавно. А сега две крачки назад.

— Както кажеш, Холис.

— Вече ми викат Свещеника. Сложи си ръцете на тила и сплети пръсти. Добре. Много добре.

Вратата на спалнята се отвори и от нея излезе Мая с пушка. Бун си спомни как я беше видял в Прага, когато вървеше по калдъръмените улици. Беше минала само година, но сега тя изглеждаше много по-стара. И сега той щеше да умре, защото бе убил баща й.

Арлекинът вдигна пистолета му и го затъкна в колана си. После попита Холис:

— Претърси ли го?

— Още не.

Мая остави пушката на дивана и в дясната й ръка се появи кама. Пристъпи бързо към Бун и той се стегна за болката, когато острието се забие между ребрата му. Вместо това острието само разтвори сакото му и разкри кобура. После се плъзна по външната страна на крака му и смушка глезените, за да се увери, че не носи оръжие и там. След като приключи, Мая отстъпи назад и се вгледа в лицето му.

— Мислехме си, че се движиш с няколко наемници. Какъв е проблемът, Бун? Да не би фондация „Евъргрийн“ да прави съкращения?

— Трима от хората ми са мъртви — рече Бун. — Спешно е. Трябва да говоря с Гейбриъл Кориган. Можете ли да се свържете с него?

Двамата арлекини се спогледаха. В следващия миг Гейбриъл се появи на вратата на спалнята и каза:

— Може да се уреди.