Златна лилия

Глава 10

Пътуването до Сан Диего продължаваше да ме тормози, макар да знаех, че трябва да го забравя. Колкото и често да си повтарях, че Ейдриън не е моя грижа, не е като Джил и останалите, не спирах да мисля за ужасния сблъсък между него и Нейтан — или за лицето на Ейдриън след това. Почувствах се още по-зле, когато разтревоженият Еди се появи в понеделник, за да говори с мен за Джил по време на закуската.

— Нещо не е наред с нея — осведоми ме.

Тутакси погледнах към опашката пред шубера, където Джил още чакаше с табла в ръце. Лицето й имаше празно изражение, сякаш едва осъзнаваше къде се намира. Дори без да притежавам магическия талант да виждам аурите, усещах страданието, излъчващо се от нея.

— Мика също го е забелязал — додаде Еди. — Но не се сещаме за нищо, което би могло да я разстрои толкова много. Да не е заради Лия? Или отново я преследват съучениците й?

В този миг не бях сигурна заради кого ми беше по-мъчно: Ейдриън, Джил… или Еди. В очите на Еди бе стаена почти толкова силна болка, колкото имаше и у Джил. О, Еди, помислих си. Защо продължаваш да си го причиняваш? Той съвсем явно се тревожеше за нея, но не смееше да я доближи и да й предложи утеха.

— Няма нищо нередно с Джил. Ейдриън е и тя го усеща през връзката. Той преминава през тежък период. — Не се впуснах в повече подробности относно положението на Ейдриън. Нямах право да разкривам тайните му.

Лицето на Еди леко помръкна.

— Не е честно, че тя трябва да търпи настроенията му.

— Не зная. Може би е справедлива компенсация за това, че е жива. — Използвайки магията на духа, Ейдриън бе върнал Джил от мъртвите. Случилото се все още ме безпокоеше. Всяка частица от веруюто ми на алхимик крещеше, че подобна магия е нередна, много по-лоша от всяка от останалите магии, на които бях свидетел. Някой дори би могъл да възрази, че само няколко крачки делят неговата дарба от неживата безсмъртност на стригоите. В същото време всеки път щом виждах Джил жива и бликаща от енергия, бях убедена, че Ейдриън е сторил добро. Наистина вярвах във всичко, което му казах в Сан Диего.

— Предполагам — съгласи се Еди. — Искаше ми се да има начин тя да го блокира. Или поне да можехме да разведрим неговото настроение.

Поклатих глава.

— От това, което съм чувала, Ейдриън е така много отдавна, много преди Джил да стане целуната от сянката.

Разговорът продължаваше да се върти в главата ми и през целия ден не спрях да се питам: какво бих могла да направя, за да направя Ейдриън по-щастлив? Очевидно бе невъзможно да му осигуря нов баща. Ако можех, щях да опитам да осигуря такъв на себе си още преди години. Слашовете също не влизаха в сметката — отчасти, защото осигуряваха само десет минути утеха и защото още се възстановявах от последния. Малко по-късно ми хрумна една идея, но не беше от тези, които можех лесно да осъществя. Всъщност знаех, че началниците ми щяха да заявят, че дори не бива да се опитвам да предприемам подобно нещо, заради което реших да го направя по начин, който не би оставил като доказателство имейл или някакъв писмен документ. Обаче днес не можех да направя нищо, затова реших да го оставя за по-късно. Освен това, кой знае? Може би Ейдриън щеше и сам да се отърси от последиците от срещата с баща си.

Надеждите ми направо избуяха, когато на следващия ден видях Джил на училищната среща. Подобни сбирки бяха новост за мен и от началото на учебната година бяхме имали точно две. Първата бе организирана като посрещане на новодошлите през първата седмица. Другата беше, за да окуражим футболния отбор преди годишната среща между ученици и преподаватели с бивши възпитаници на „Амбъруд“. Днешната бе наречена „Здравословен живот“. Не можех да си представя за какво е всичко това, нито защо подобна сбирка е толкова важна, че да си прекъсна часа по химия.

Седяхме по класове в гимнастическия салон, поради което двете с Джил заемахме скамейки в различни сектори. Извих врата си, за да я видя и я зърнах да седи близо до първия ред с Анджелина и неколцина ученици, с които се бе сприятелила чрез Мика. Щом веднъж я опознаха, всички я приеха лесно, което не бе изненадващо, като се има предвид колко мила и добра е тя. Дори Лоръл, момичето, което някога тормозеше Джил, сега й хвърли приятелски поглед. Анджелина тръсна нещо, което накара Джил да се засмее и като цяло имаше подобрение в поведението на Джил. Много голямо подобрение, съдейки по шумния й кикот. Обнадеждих се. Може би Ейдриън се бе съвзел.

— Може ли някой да ми каже за какво е всичко това? — попитах. От едната ми страна седяха Еди и Мика, а от другата — Трей.

— Става дума за групата, която идва в училището и прави презентации за такива неща като секс и безопасен секс — обясни Мика. Той взимаше дейно участие в училищния съвет, затова не се изненадах, че беше осведомен за днешното събитие.

— Тези неща са много важни — отбелязах. — Днешното събиране няма ли да продължи един час? Не ми се струва, че биха могли да кажат нещо съществено по тези проблеми за толкова кратко време.

— Мисля, че се предвижда само кратък преглед — каза Трей. — Няма да е семинар или нещо подобно.

— Е, а би трябвало — заключих аз.

— Пропуснахме ли нещо? — Джулия и Кристин си проправиха път сред тълпата и се сместиха между Трей и мен. Трей явно нямаше нищо против.

— Опитваме се да обясним на Сидни целта на мероприятието — осведоми ги Трей.

— Мислех, че целта е да се скатаем от час — рече Джулия.

Кристин завъртя очи.

— Сега ще видиш какво си пропуснала заради домашното си обучение, Сидни.

Нищо не ме бе подготвило за спектакъла, който последва — най-вече, защото никога, дори в най-безумните си фантазии, не съм си представяла, че сериозните обществени проблеми могат да бъдат представени чрез музикални изпълнения. Групата, която изнасяше спектакъла, се бе нарекла „Готските спасители“ и само това недодялано име бе достатъчно да ме накара да си тръгна на минутата. Преди всяка песен те правеха бързи и абсолютно повърхностни бележки по темата — още по-лошо — изпълняваха пародийни скечове. Тези лекции започваха винаги с: „Хей, хлапета!“

Първата песен се наричаше „Венерическите болести не са за мен“. Тогава не издържах и извадих домашното си по математика.

— Стига де — смушка ме Еди и се засмя. — Не е чак толкова лошо. А и хората трябва да са осведомени за тези неща.

— Именно — промърморих, без да вдигам глава от тетрадката. — В опита си да бъдат „супер готски“ и „достъпни“, те омаловажават проблеми, които трябва да се приемат много по-сериозно.

Единственият път, когато се заслушах в бодряшкото изпълнение на „Готските спасители“ беше, когато се заеха да громят алкохола. Един от стиховете в тази иначе доста ужасна песен гласеше:

— Пфу! Това е — промърморих. Отново потърсих с поглед Джил. Тя гледаше изпълнителите с нещо като смаяно недоверие, но също както и по-рано не забелязах следа от отчаяние или меланхолия. Интуицията ми бе подсказала на какво се дължеше тази промяна в настроението й. Ейдриън не се бе отърсил от депресията. По-скоро давеше болката с алкохол. Понякога Джил прихващаше някои от изглупяващите странични ефекти от алкохолното опиянение — като кискането, което бях видяла по-рано — но накрая алкохолът всъщност притъпяваше духовната връзка. Хубавата страна на неговия порок беше, че по този начин й спестяваше част от унинието си. Но лошата беше, че по-късно тя щеше да изпита последиците във вид на махмурлук.

За мое облекчение, групата „Готските спасители“ изпълняваше последната песен от репертоара си — помпозна композиция, възхваляваща радостта от това да се чувстваш добре и от здравословния, щастлив начин на живот. Те изкараха на сцената неколцина членове на училищния съвет, за да танцуват с тях, постигайки различни реакции. Някои от учениците просто стояха там застинали и засрамени, а израженията им красноречиво говореха, че броят секундите до края на тази излагация. Други — най-вече онези, които обикновено все искаха да направят впечатление в клас — полагаха всички усилия да се направят на клоуни, будещи единствено присмех и недоумение.

— Сидни!

Предупредителната нотка в гласа на Еди ме възпря да се върна отново към домашното си. Подобна загриженост у него бе запазена единствено за Джил и аз незабавно я потърсих с поглед. Само че този път не тя беше проблемът. Проблемът се казваше Анджелина. Един от членовете на „Готските спасители“ се опитваше да я придума да излезе на сцената и дори бе уловил ръката й. Анджелина тръсна глава в категоричен отказ, но онзи тип не се отказваше. Анджелина може и да се чувстваше в свои води сред щурите танцьори в горските пущинаци на Западна Вирджиния, но явно тази ситуация съвсем не бе по вкуса й.

Ако трябва да съм честна, това, което последва, не беше единствено по нейна вина. Той наистина трябваше да я остави на мира, когато тя му отказа, но предполагам, че мъжът бе твърде подвластен на собственото си добро настроение. Дори успя да я вдигне на крака и тъкмо в този момент Анджелина даде съвсем ясен израз на неодобрението си от нахалството му

Тя го фрасна силно с юмрук.

Беше доста впечатляващо, тъй като типът беше почти трийсет сантиметра по-висок от нея. Предполагам, че се дължеше на уроците на Еди как да се бие успешно с по-високите морои. Мъжът се олюля назад и падна, удряйки се здраво в пода. Последва ахване от повечето ученици, седнали наблизо, макар че само един от членовете на бандата — китаристката — забеляза случилото се. Останалите продължаваха да пеят и танцуват. Китаристката забърза към падналия си колега и явно с действието си бе застрашила личното пространство на Анджелина, защото тя цапардоса и нея.

— Еди, направи нещо! — извиках аз.

Той се извърна изумено към мен.

— Като какво например? Никога няма да стигна до там навреме.

Вярно беше. Ние се намирахме на няколко реда по-нагоре и бяхме заобиколени от ученици. Можех единствено да наблюдавам безпомощно, докато се разиграваше останалата част от спектакъла. Бандата скоро се усети, че нещо не е наред, музиката им постепенно замря и накрая спря. Междувременно неколцина учители се спуснаха към мелето, опитвайки се да откъснат Анджелина от баскитаристката на „Готските спасители“. Очите й святкаха диво, като на уловено в капан животно, съвсем полудяло от страх, което искаше единствено да избяга. Учителите най-сетне успяха да я укротят, но не преди тя да хвърли конферансието към вокала (пропусна го) и юмрукът й да улучи главния учител.

Трей се наведе напред с увиснало чене.

— Това ли е твоята братовчедка? Леле.

Не си дадох труд да отговоря. В този момент мислех само как, за бога, щях да успея да оправя бъркотията този път. Да се биеш само по себе си беше сериозно нарушение. Не можех дори да си представя какво наказание щеше да бъде наложено за нападение на музикалната група, при това посветила се на благородна кауза.

— Тя повали, колко, трима души два пъти по-едри от нея! — възкликна Кристин. — И имам предвид, че наистина ги повали. Тръшна ги на пода.

— Да, зная — пророних унило. — Нали бях тук и видях всичко.

— Как изобщо успя да го направи? — попита Джулия.

— Научил съм я на някои хватки — промърмори Еди невярващо.

Не бе изненадващо, че никой не съобщи за случилото се на госпожа Уедърс. Анджелина бе отведена направо в кабинета на директорката и заместник-директора. След нейното показно изпълнение навярно бяха решили, че ще е по-добре да се подсигурят с числено превъзходство. Навярно по препоръка на госпожа Уедърс или просто заради факта, че на администрацията вече бе известно колко невъзможно е да се свържат с нашите фиктивни родители (и на „братовчедката“ Анджелина), но бях помолена да я придружа за срещата й с училищната управа.

Преди това успях да си разменя няколко кратки думи с Анджелина. Говорих направо и по същество.

— Ще се държиш смирено и разкаяно.

— Какво означава разкаяно?

— Извинително.

— Тогава защо просто не каза…

— И — продължих, — ако те притиснат за причините, ще кажеш, че си се почувствала застрашена и си се паникьосала. Ще кажеш, че не знаеш какво те е прихванало.

— Но аз не съм…

— И няма да споменаваш колко глупави са те или да казваш каквато и да е друга обида по техен адрес.

— Но те са…

— Всъщност най-добре да не говориш изобщо, освен ако не те попитат нещо директно. Ако оставиш на мен да се оправя с всичко това, ще приключим бързо.

Анджелина явно взе напътствията ми присърце, защото скръсти ръце и ме изгледа кръвнишки, отказвайки да изрече нещо повече.

Когато ни въведоха в кабинета, директорката и заместник-директорът — съответно госпожа Уелч и господин Рединг седяха зад едно бюро. Бяха един до друг, представлявайки единен фронт, което отново ме накара да си помисля, че се боят за живота си.

— Госпожице Маккормик — започна госпожа Уелч. — Надявам се разбирате, че това, което направихте, е абсолютно неприемливо. — Маккормик беше фалшивата фамилия на Анджелина.

— Насилието и всякакви сбивания не се допускат в „Амбъруд“ — даде своя принос и господин Рединг.

— Ние имаме високи изисквания — изисквания, които са предназначени да осигурят безопасността на всички в това училище — и очакваме нашите ученици да ги спазват. Нито едно от предишните ви нарушения на училищния правилник не може да се сравни с това, което извършихте днес. Дори в досието ви да не бе отбелязано нито едно от другите ви прегрешения, в случая не може да става дума за снизхождение — заяви госпожа Уелч. — За вас няма място в „Амбъруд“.

Стомахът ми се сви. Изключване. Макар че Съхранителите не бяха изцяло необразовани, обучението й в естествената й среда в никакъв случай не можеше да се сравни със средното ниво на гимназиалните ученици в модерния свят. Тя посещаваше доста повторителни паралелки и да я запишем в „Амбъруд“ си беше истински подвиг. Изключването не беше толкова лошо в сравнение с вероятността някой да започне да разследва как едно такова дребно момиче като нея може да се бие толкова професионално, но не беше и желаният от мен изход. Вече си представях как един от началниците ми пита: „И ти не си разбрала колко нестабилна и опасна я е направило училището?“ На което аз трябваше да отговоря: „Не съм разбрала, защото бях прекалено заета да ходя на срещи с момчета и да помагам на вампири, които не са моя грижа“. — Имате ли да кажете нещо в своя защита, преди да уведомим родителите ви? — попита госпожа Уелч. Двамата със заместника й впериха очаквателни погледи в провинилата се.

Стегнах се и се подготвих да чуя някоя глупава тирада. Анджелина успя да пророни няколко сълзи, което, длъжна съм да го призная, изглеждаше доста разкайващо.

— Аз… аз се паникьосах — заекна тя. — Не зная какво ме прихвана. Всичко се случи изведнъж и онзи мъж беше толкова страховит, че аз здравата се изплаших. Почувствах се застрашена. Исках всички да се махнат от мен…

Почти й повярвах, защото думите й съдържаха част от истината. Независимо от цялата й смелост, откакто бе пристигнала в „Амбъруд“, Анджелина бе преживяла няколко момента на паникьосване и объркване. В училището имаше много повече хора, отколкото в нейната комуна и през първата седмица тя се чувстваше толкова шашардисана, че трябваше да се редуваме да я придружаваме до часовете й. Наистина трябваше да й отделям повече внимание.

Изражението на господин Рединг малко омекна, но не достатъчно, че да размисли за наказанието.

— Сигурен съм, че навярно ви е било тежко, но това едва ли е основателна причина да се държите по този начин. Нараняването на трима души и повреждането на скъпо аудио и видео оборудване в никакъв случай не би могло да се нарече уместна реакция. — Доста сдържано изявление.

Уморих се от всички тези надути формалности. Трябваше да оправя нещата, преди да са стигнали твърде далеч.

— Знаете ли кое още е неуместно? Един трийсетгодишен мъж — защото това е точната му възраст, независимо колко млади и симпатични се опитват да бъдат — да сграбчи едно петнайсетгодишно момиче. Беше достатъчно зле, че го направи, когато тя съвсем ясно му даде да разбере, че не иска да отива с него. Въпросът е, че той изобщо не би трябвало да я докосва. Тя е малолетна. Ако някой учител стори това, ще бъде уволнен. — Бях чела учителския правилник, който ми дадоха от отдел „Личен състав“. Това бе опит да проверя дали госпожа Теруилиджър не превишава правомощията си. — Нужда от спешна медицинска помощ и намеса за прекратяване на сбиване, са единствените случаи, когато учители могат да докосват учениците. Е, сега може да ми възразите, че онзи мъж не е учител, нито е назначен на работа в училището, но групата е поканена тук от училищната управа, която е задължена да осигури безопасността на питомците си. Вие сте частно училище, но аз съм сигурна, че Отделът по образование на Южна Каролина ще има какво да каже във връзка със случилото се днес — както и бащата на Анджелина, който е адвокат. — Той всъщност беше водач на шайка горски вампири и имаше цял харем съпруги, но в момента не това бе същественото. — Местех последователно поглед между лицата на госпожа Уелч и господин Рединг. — Е, готови ли сте да преосмислите решението си?

Анджелина направо не бе на себе си, когато излязохме от кабинета и се запътихме към общежитието.

— Временно отстраняване от занятия! — възкликна, с твърде много радост в тона, за да ми се понрави. — Наистина ли няма да посещавам занятия? Звучи ми направо като награда.

— Да, но независимо от това ще трябва да подготвяш домашните си — предупредих я. — И не можеш да напускаш общежитието. И дори не си и помисляй да се измъкваш тайно, защото тогава наистина ще бъдеш изключена и аз няма да мога отново да спася кожата ти.

— Все пак — Анджелина направо подскачаше от кеф, — всичко мина много лесно.

Изпречих се пред нея, принуждавайки я да ме погледне в лицето.

— Не беше лесно. Измъкна се заради техническа подробност. Постоянно нарушаваш училищните правила и днес — е, това вече преля чашата. Не си у дома. Тук можеш да се замислиш да се биеш единствено, ако нападнат Джил. Точно заради това си в „Амбъруд“. Не да правиш каквото ти скимне. Каза, че си готова да посрещнеш предизвикателството да поемеш защитата й. Ако те бяха изключили — и е истинско чудо, че не го направиха — животът й щеше да бъде изложен на риск. Така че или се стегни и се научи да спазваш правилата, или започвай да си стягаш багажа за вкъщи. И за бога, остави Еди на мира.

Докато говорех, лицето й пламтеше от гняв, но последните ми думи я хванаха неподготвена.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че постоянно му се навираш.

Тя подсмръкна.

— Това е начинът да покажеш на едно момче, че го харесваш.

— Може би извън пределите на цивилизацията! Тук трябва да се сдържаш и да започнеш да се държиш като разумно човешко същество — ъъ, като дампир. Караш го да се чувства нещастен! Освен това се предполага, че сте братовчеди. С поведението си ще прецакаш прикритието му.

Ченето на Анджелина увисна.

— Аз… аз го правя нещастен?

Почти ми стана жал за нея. Лицето й изразяваше такъв потрес, че беше съвсем ясно, че наистина не е осъзнавала какво неудобство причинява на Еди. Обаче аз вече бях твърде ядосана, за да изпитам прекалено голямо съчувствие към нея. Когато дойдохме в началото, Джил се държеше доста дръпнато и понякога агресивно към околните, и това беше твърде неприятно. Тъкмо бях започнала да се радвам на спокойствието и сега Анджелина заплашваше да провали всичко. Но за разлика от Джил, тя изглежда не го осъзнаваше и аз не знаех дали това е по-добре, или по-зле.

Оставих разстроената и объркана Анджелина пред стаята й, а чрез Джил бях разбрала, че Ейдриън отново пиеше. Това, както и всички вълнения до този момент, бяха достатъчни, за да ме накарат да пожелая да напусна кампуса, поне само за да избягам за малко от всичко. По-рано Брейдан ме бе попитал дали искам да излезем някъде, но сега не ми беше до това. Изпратих му кратък есемес: „Тази вечер не мога да изляза. Семейни проблеми.“ След това се запътих към дома на Кларънс.

Обадих се предварително, за да се уверя, че Дмитрий и Соня са там, тъй като нямах никакво желание да се озова сама с един възрастен морой. Когато пристигнах, домакинът не се виждаше никъде. Заварих Дмитрий и Соня наведени над някакви картончета с петна от изсъхнала кръв по тях, размишлявайки на глас как да продължат.

— Би било интересно да се сдобием с кръв на стригой и да видим какво ще се случи, когато приложа магията на духа — казваше тя. — Мислиш ли, че би могъл да я осигуриш?

— С удоволствие — отвърна Дмитрий.

Тогава ме забелязаха.

— Какво не е наред? — попита Соня, още щом ме погледна.

Нямаше смисъл да я питам как е разбрала. Лицето ми вероятно е било по-красноречиво от аурата ми.

— Анджелина се сби с една мотивационна група в училище.

Дмитрий и Соня се спогледаха.

— Може би не е зле да вечеряме — каза той и грабна връзката ключове от масата. — Да слезем до центъра.

Никога не съм си представяла, че ще изгарям от желание да изляза някъде в компанията на един морой и един дампир. Още едно доказателство колко много бях напреднала — или западнала, според стандартите на алхимиците. В сравнение с повечето от останалите хора в живота ми, Дмитрий и Соня бяха улегнали и здравомислещи. Това беше доста освежаващо.

Разказах им накратко за поведението на Анджелина, както и за моята, леко завоалирана юридическа заплаха. Тази част развесели Соня.

— Умно — кимна тя, докато въртеше спагетите на вилицата си. — Може би трябва да учиш право в университета, вместо да работиш за алхимиците.

Дмитрий не намираше ситуацията толкова забавна.

— Анджелина е дошла тук, за да върши работа. Искаше да се измъкне от Съхранителите и се закле, че ще посвети всяка минута от живота си в защита на Джил.

— Тя изживя тук нещо като културен шок — признах аз, без сама да разбирам защо защитавам Анджелина. — А онези мъже днес… искам да кажа, ако се бяха опитали да ме накарат да се присъединя към певческото им изпълнение, навярно и аз щях да ги цапардосам.

— Неприемливо — заяви Дмитрий. Преди той беше боен инструктор и можех да разбера защо. — Тя е изпратена тук с мисия. Това, което е направила, е безразсъдно и безотговорно.

Соня му се усмихна закачливо.

— Виж ти, аз пък си мислех, че имаш слабост към безразсъдните млади момичета.

— Роуз никога не би направила нещо подобно — парира той. Замълча, за да размисли и можех да се закълна, че зърнах усмивка да пробягва по лицето му. — Е, поне не на такова публично събиране.

След като приключихме темата с Анджелина, реших да повдигна въпроса, довел ме тук.

— И така… днес не провеждате ли експерименти?

Дори доброто настроение на Соня помръкна.

— Ах. Не, не съвсем. Прегледахме самостоятелно някои бележки, но Ейдриън не беше… тази седмица нямаше желание за научни изследвания. Нито пък да посещава занятията в колежа.

Дмитрий кимна.

— По-рано през деня отидох да го видя. Едва успя да ми отвори вратата. Нямам представа какво беше пил, но явно бе погълнал огромни количества. — Имайки предвид напрегнатите отношения помежду им, очаквах да изрази презрение относно пороците на Ейдриън. Вместо това в гласа на Дмитрий прозвуча разочарование, сякаш бе очаквал нещо по-добро.

— Тъкмо за това исках да поговорим — прокашлях се аз. Бях хапнала малко от вечерята си и сега трошах нервно препеченото хлебче. — Ейдриън не е изцяло виновен за настоящото си настроение. Искам да кажа, че е отговорен, но мога да го разбера. Знаете, че през този уикенд той се срещна с баща си, нали? Ами… не мина добре.

Тъмните очи на Дмитрий просветнаха разбиращо.

— Не съм изненадан. Нейтан Ивашков не е от онези, с които лесно можеш да се разбереш.

— Той направо разби на пух и прах всичко, което Ейдриън се опитва да направи. Опитах се да защитя Ейдриън, но господин Ивашков не пожела да ме чуе. Затова се чудех дали вие няма да успеете да помогнете.

Соня не скри изненадата си.

— Аз с удоволствие ще помогна на Ейдриън, но нещо ми подсказва, че Нейтан едва ли ще обърне особено внимание на това, което ще му кажем.

— Не това имах предвид. — Зарязах хлебчето и пуснах останалите парчета в чинията си. — Вие двамата сте близки с кралицата. Може би бихте могли да я убедите да каже на бащата на Ейдриън как… не зная. Каква придобивка е за каузата. Колко много помага. Очевидно тя не би могла да обясни какво точно върши, но каквото и да каже, все ще е от помощ. Господин Ивашков няма да изслуша Ейдриън или някой друг, но със сигурност ще приеме на сериозно една похвала, идваща от кралицата. Ако, разбира се, тя се съгласи.

Дмитрий изглеждаше замислен.

— О, тя ще се съгласи. Винаги е имала слабост към Ейдриън. Изглежда всички имат.

— Не — възразих упорито. — Не всички. Мненията са разделени. Половината го заклеймяват и го обявяват за безполезен като баща му. Другата половина просто свива рамене и го отминават със снизходителното: „Е, Ейдриън си е такъв“.

Соня ме изгледа изучаващо и част от развеселеното й изражение се завърна.

— А ти?

— Не мисля, че трябва да бъде глезен и да му се угажда във всичко, но не бива и да бъде пренебрегван. Ако му се покаже, че очаквате от него велики неща, той ще ги направи.

Соня се забави с отговора си и аз се размърдах неспокойно под настойчивия й, изпитателен поглед. Не обичах да ме гледа по този начин. Не беше само заради аурата. Имах чувството, че може да прозре в сърцето и душата ми.

— Ще говоря с Лиса — каза накрая. — Сигурна съм, че и Дмитрий ще го направи. Междувременно да се надяваме, че ако последваме съвета ти и изразим очакванията си Ейдриън да изтрезнее, той скоро ще го направи.

Тъкмо платихме сметката, когато мобилният телефон на Дмитрий звънна.

— Ало? — рече той. И като с вълшебна пръчица лицето му се преобрази. Неизменната жестокост, която асоциирах с него, се смекчи и той направо засия.

— Не, не. Никога не ме безпокоиш, Роза. — Не зная какъв бе отговорът от другата страна, но го накара да се усмихне.

— Роуз — каза ми Соня и се изправи. — Да ги оставим насаме. Искаш ли да се поразходим?

— Разбира се — кимнах и също се изправих. Навън вече се смрачаваше. — Няколко пресечки по-нататък има магазин за маскарадни облекла, в който ми се ще да надникна — ако още не са затворили.

Соня погледна към Дмитрий.

— Да се срещнем там? — прошепна му тя. Той бързо кимна. Когато се озовахме отвън и ни облъхна топлия вечерен въздух, тя се засмя. — Ах, тези двамата. В битка са смъртоносни. Но близо един до друг се разтапят.

— И вие с Михаил ли сте така? — попитах, докато си мислех, че май нямаше особено разтапяне между Брейдан и мен, независимо колко приятно си прекарвах с него.

Тя отново се засмя и вдигна поглед към небето, преливащо от оранжеви и сини оттенъци.

— Не съвсем. Всяка връзка е различна. Всеки обича различно. — Настъпи продължителна пауза, докато подбираше следващите си думи. — Това, което си решила да направиш за Ейдриън, е много трогателно и мило.

— Нямах друг избор — възразих аз. Навлязохме в оживена улица, пълна с ярко осветени магазини с водни пръскачки отпред, предназначени да разхлаждат разгорещените клиенти. Потръпнах от това, което водната завеса от пръски щеше да причини на косата ми. — Трябваше да му помогна. Той не заслужава подобно отношение. Не мога да си представя как през целия си живот Ейдриън се е примирявал с това. И можеш ли да повярваш, че той най-много се притесняваше, че аз ще се разочаровам и ще си разваля мнението за него?

— Всъщност — рече тихо Соня — си го представям много добре.

Магазинът за облекла още бе отворен, благодарение на удълженото работно време заради Хелоуин, но само за още десет минути. Соня се размотаваше безцелно по пътеките между рафтовете със стоки, но аз тутакси се отправих към секцията с исторически облекла. Беше останала само една дреха в древногръцки стил — обикновена бяла рокля с пластмасов колан. Коленичих, за да я огледам по-добре. Отворих найлоновия плик и опипах плата. Беше евтина, изкуствена материя, леснозапалима. Роклята беше размер XL и аз се замислих дали Джил бе придобила достатъчно шивашки умения в кръжока по шев и кройка, за да я преправи за мен. Но до бала оставаше по-малко от седмица, така че нямах много възможности.

— Истина ли е това? — прозвуча някакъв глас до мен. — Не ме ли обиди достатъчно и без да се ровиш из тези боклуци?

Над мен се бе надвесила Лия Дистефано. Къдравата й коса бе завързана с червен шал, а заради широката селска блуза миниатюрното й тяло изглеждаше сякаш имаше криле. Взираше се неодобрително в мен с очи, очертани с плътна очна линия.

— Да не би да ме следиш? — попитах, като се изправих. Всеки път, когато се озова в центъра, налетявам на теб.

— Ако те следях, първо на първо, никога нямаше да позволя кракът ти да стъпи на това място. — Посочи към дрехата. — Какво е това?

— Моят костюм за Хелоуин — осведомих я. — Ще се облека като древна гъркиня.

— Та роклята дори не е твоят размер.

— Ще ми я преправят.

Тя цъкна и поклати глава.

— Толкова съм ужасена, че не зная откъде да започна. Искаш гръцка рокля? Аз ще ти ушия. Хубава. А не тази уродливост. Мили боже. Хората, които те познават, познават и мен. Ако те видят облечена в това, свършено е с кариерата ми.

— Да бе, защото костюмът, който ще нося на бала в гимназията, със сигурност ще те издигне или унищожи.

— Кога е балът? — попита тя.

— В събота.

— Лесна работа — грейна дизайнерката. Огледа ме още веднъж от глава до пети и кимна със задоволство. — Мерките също са лесни. — И сестра ти ли ще носи нещо толкова ужасно?

— Не съм сигурна — признах си. — Приказваше нещо, че ще си ушие костюм на фея в кръжока по шев и кройка. В синьо.

Лия пребледня.

— Още по-лошо. Ще ушия дреха и за нея. Вече имам мерките й.

— Лия, не зная какво се опитваш да постигнеш, но няма да се получи — въздъхнах. — Няма начин Джил да ти бъде отново модел. Без значение колко се опитваш да ме подкупиш.

Лия се постара да си придаде невинно изражение, което никак не бе убедително.

— Кой е споменал нещо за подкуп? Правя го от добро сърце. Ще бъде срамно да позволя на някоя от двете ви да се появи в някакви парцали. Заслужавате само най-доброто.

— Лия…

— Не купувай това — предупреди ме тя, сочейки роклята. — Чиста загуба. Със същия успех можеш да изгориш парите си — макар че няма да се запалят толкова бързо, колкото тази дреха. Ще ти се обадя, когато костюмите са готови. — С тези думи жената се врътна на високите си дървени обувки и се отдалечи, оставяйки ме да се взирам след нея.

— Намери ли си костюм? — попита Соня, когато най-сетне продавачката ни изтика навън, за да затвори магазина.

— Странно, но да. Само че не в магазина.

Дмитрий очевидно не бе свършил с разговора си, тъй като още го нямаше. Двете се запътихме с бавна крачка обратно към ресторанта, за да му дадем повече време с Роуз насаме. Другите магазини затваряха и туристите бяха започнали да оредяват. Разказах на спътницата си за срещата ми с Лия. Соня го намери за по-забавно от мен.

— Е, не бързай да отказваш — посъветва ме тя. — Ако дизайнер иска да ти направи подарък, ти не си длъжна да й даваш нещо в замяна. Може би тя би могла да ми помогне с булчинската рокля.

Прекосихме една не особено оживена улица и минахме за по-напряко през тясна алея с тухлена сграда от едната страна и църковна поляна, осеяна с дървета от другата. На идване се бях възхитила на църквата, но сега, при това за толкова кратко време, вечерните сенки се бяха сгъстили и придаваха на мястото зловещ вид. Стори ми се странно, че се почувствах уверена от присъствието на вампир.

— Лия наистина създава невероятни модели — признах аз. — Но не съм сигурна дали трябва да я окуражаваме.

— Съвсем справедливо — съгласи се Соня. — Може би някои от тези дни ще ми помогнеш да си потърся рокля. Ти наистина притежаваш много добър усет и вкус…

Тя внезапно се завъртя към притъмнелия църковен двор. Лицето й изразяваше страх, но аз не видях нищо — отначало. Секунди по-късно четири фигури в черно изскочиха пред нас иззад дърветата. Едната ме запрати към тухлената стена, докато останалите трима повалиха Соня и я притиснаха към земята. Опитах се да се изскубна от нападателя си, но мускулестата му ръка ме държеше здраво. На гаснещата светлина зърнах проблясването на нещо, което никога не съм очаквала да видя по улиците на Палм Спрингс: меч.

Тъмната фигура го нагласи над шията на Соня.

— Време е да се върнеш обратно в Ада — произнесе злокобно.