Златна лилия

Глава 21

Гледала съм филми, в които героите със завързани очи могат да разберат къде отиват, благодарение на вродения си талант да усещат движението и посоката. Но не и аз. След първите няколко завоя вече не можех да кажа къде точно в Палм Спрингс се намирахме — особено след като заподозрях Трей, че нарочно заобикаля, за да се увери, че не го следят. Разбрах единствено, когато излязохме на I-10, заради усещането за простор на голямата междущатска магистрала. Не знаех в каква посока се бяхме насочили, нито имаше начин точно да измеря времето, през което пътувахме.

Трей не се оказа особено разговорлив, макар че все пак отговаряше лаконично на въпросите ми.

— Кога се присъедини към ловците на вампири?

— Воините на светлината — поправи ме той. — Още от раждането ми.

— Значи затова винаги говориш за напрежение в семейството и колко много се очаква от теб, нали? Затова ли баща ти е толкова загрижен за спортната ти форма?

Приех мълчанието на Трей като косвено потвърждение и продължих да го притискам, за да измъкна от него колкото можех повече информация.

— Твоите хора колко често организират, хм, срещи? И винаги ли ви подлагат на такива брутални изпитания? — Съвсем доскоро нищо не ми даваше основание да подозирам, че животът на Трей е много по-различен от този на всеки спортист в гимназията, който се старае да получава добри бележки, работи в свободното си време и общува активно с приятелите и съучениците си. Всъщност, като се замисли човек за всичко, с което Трей обикновено се занимаваше, беше трудно да си представя, че изобщо му остава време за Воините.

— Нямаме редовни срещи — осведоми ме той. — Е, поне не за тези, които са на моето ниво. Чакаме, докато не ни призоват, обикновено когато има лов. Или понякога си устройваме състезания, за да проверяваме силите си. Нашите водачи обикалят навред и събират Воините от най-различни места, за да бъдат готови.

— Готови за какво?

— За деня, в който окончателно ще сложим край на вампирската напаст.

— И ти наистина вярваш, че този ваш лов е начинът да се постигне това? Че това е правилното, което трябва да се направи?

— Виждала ли си ги някога? — попита той. — Онези демони, неживите вампири?

— Виждала съм доста от тях.

— И не смяташ ли, че трябва да бъдат унищожени?

— Не това се опитвам да ти кажа. Повярвай ми, не изпитвам топли чувства към стригоите. Същественото в случая е, че Соня не е една от тях.

Отново се възцари тишина.

Не след дълго усетих, че отбихме от магистралата. Пътувахме още малко, докато колата не намали отново скоростта и зави по някакъв чакълест път. Скоро след това спряхме и Трей спусна прозореца си.

— Това ли е тя? — попита някакъв непознат.

— Да — каза Трей.

— Изключи ли мобилния й телефон?

— Да.

— Тогава я заведи вътре. Те ще довършат обискирането.

Чух как се отвори със скърцане някаква порта, после подкарахме по път, насипан с чакъл и накрая продължихме по нещо като черен път. Трей спря колата и изключи двигателя.

Отвори вратата си, а в същото време някой друг отвори моята. Една ръка се отпусна върху рамото ми и ме побутна напред.

— Хайде. Излизай.

— Бъди внимателен с нея — предупреди го Трей.

Поведоха ме от колата в някаква сграда. Свалиха превръзката от очите едва след като чух да се затваря и залоства врата зад гърба ми. Намирах се в празна стая, с неизмазани стени и голи крушки на тавана. Около мен и Трей се струпаха четирима души — трима мъже и една жена. Всичките ми се сториха малко над двайсетгодишни, като двама от тях разпознах — те ме бяха спрели в кафенето. Всички бяха въоръжени.

— Изпразни си чантата — нареди Джеф, мъжът с късо подстриганата черна коса, със златната обеца с древния символ на слънцето.

Подчиних се и изпразних съдържанието на чантата си върху импровизираната маса от парче шперплат, поставено върху няколко тухли от сгурбетон. Докато ровеха из вещите ми, жената ме опипа, за да е сигурна, че нямам скрит микрофон. Косата й беше нескопосано изрусена, а върху лицето й бе застинала озъбена гримаса, но поне ме претърси професионално и ефективно.

— Какво е това? — попита Русата коса от кафенето, като вдигна малка найлонова торбичка, пълна с изсушени билки и цветя. — Не ми приличаш на наркоманка.

— Това са потпури — осведомих го.

— Носиш потпури в чантата си? — недоверчиво ме попита той.

Свих рамене.

— Ние носим със себе си всякакви неща. Но преди да дойда тук, извадих всички киселини и химикали.

Той пренебрегна потпурите като нещо безвредно и ги захвърли върху купчината от другите проверени вещи, като портмонето ми, шишенце с гел за дезинфекция на ръцете и обикновена дървена гривна. Забелязах, че в купчината имаше и чифт обеци — златни дискове, украсени със сложно усукани спирали и миниатюрни скъпоценни камъни. Бяха красиви, но никога не ги бях виждала.

Определено нямах намерение да привличам вниманието им към каквото и да било, особено когато жената сграбчи мобилния ми телефон.

— Трябва да го унищожим.

— Аз го изключих — каза Трей.

— Но тя може пак да го е включила. Може да бъде проследен.

— Няма да го включи — възрази Трей. — Освен това вече става малко параноично, нали? В реалния живот никой не разполага с чак такива технологии.

— Ще останеш силно изненадан — промърмори жената.

Той протегна ръка.

— Дай ми го на мен. Аз ще го пазя. Идването й тук се основава на взаимно доверие.

Тя продължи да се колебае, но накрая Джеф кимна. Трей пъхна телефона в джоба си и аз му бях благодарна за това. В телефона имаше запомнени много номера, които щеше да ми е трудно да възстановя. След като всичко в чантата ми бе проверено и отново върнато в нея, ми позволиха да я взема със себе си.

— Добре — каза Русата коса. — Да вървим на арената.

Арена? Трудно ми бе да си представя какво може да означава това на подобно място. Видението ми върху сребърната чиния не ми показа много от сградата, с изключение на това, че беше едноетажна и доста порутена. Тази стая беше в пълен унисон с нея. Ако се приемеше, че старомодните брошури са свидетелство за разбиранията на Воините за добър стил, то трябваше да очаквам тази „арена“ да се помещава в някакъв гараж.

Оказа се обаче, че съм сгрешила.

Това, което не достигаше на Воините на светлината в другите области на дейността им, го бяха компенсирали в арената, чието официално название, както ми бе пояснено, бе Арена на божественото сияние на свещеното злато. Арената беше построена върху поляна, заобиколена от няколко сгради. Не бих могла да я нарека просто двор. Беше по-голяма, като теренът бе застлан с утъпкана песъчлива пръст. На цялостния декор му липсваха блясък и модерен вид, но докато оглеждах всичко наоколо, не можех да не си спомня за думите на Трей, че Воините са дошли тази седмица в града.

Ако твърдението му бе истина, те трябва доста бързо да са спретнали всичко това… което все пак си беше доста впечатляващо. И плашещо. Откъм двете насрещни страни на арената се издигаха по два реда паянтови дървени седалки. От едната страна бяха насядали петдесетина зрители, предимно мъже на различна възраст. Когато ме въведоха, всички погледи, подозрителни и дори враждебни, се приковаха върху мен. Дали знаеха нещо за алхимиците и нашата история? Всички бяха облечени скромно, но тук-там видях да проблясва злато. Мнозина от тях носеха някакво украшение — игли за вратовръзки, обеци или други — с древния или съвременния символ на слънцето.

Другите два реда седалки бяха почти празни. На тях седяха един до друг само трима мъже — по-възрастни, на години приблизително колкото баща ми. Те бяха облечени в жълти роби със златна бродерия, искряща в оранжево от лъчите на залязващото слънце. На главите им се извисяваха внушителни златни шлемове, гравирани със стария символ на слънцето — кръг с точка. Те също не ме изпускаха от погледите си, затова изправих глава с надеждата да прикрия треперенето на ръцете си. Нямаше да бъда убедителна в опитите си да защитя Соня, ако изглеждах уплашена.

По стълбовете около арената плющяха знамена във всякакви форми и размери, изработени от скъпи, плътни материи, напомнящи ми за средновековните гоблени. Очевидно не бяха стари, но въпреки това придаваха на мястото пищен и церемониален вид. Знамената изобразяваха доста различни мотиви. Някои бяха като изскочили буквално от старата история, като показваха стилизирани фигури на рицари, сражаващи се срещу вампири. Тръпки ме побиха, като се вгледах в тях. Все едно, че наистина се бях върнала назад във времето, озовавайки се сред група, стара колкото обществото на алхимиците. Имаше и други знамена, по-абстрактни, изобразяващи слънца като татуировката на гърба на Трей. Запитах се дали тази по-нова интерпретация на слънцето не е нещо като призив към днешната младеж.

„За по-малко от седмица“, не преставах да си повтарям през цялото време. Организирали са се за по-малко от седмица. Пътуват с всичко това, готови да го сглобят щом ги уведомят, че трябва да се провеждат състезания или екзекуции. Може и да са примитивни, но това не ги прави по-малко опасни.

Макар многочислената тълпа от зрители да имаше доста груб и застрашителен вид, като някакво опълчение, изскочило от дън горите, за мен бе облекчение, че поне на пръв поглед не бяха въоръжени. Само моят ескорт носеше оръжие. Цяла дузина пушки бяха прекалено много за моя вкус, но трябваше да се примиря… и да се надявам, че повечето охранители носеха оръжията само заради шоуто. Стигнахме до края на празните редици от седалки. Трей излезе напред и застана до мен.

— Това е висшият съвет на Воините на светлината — обясни ми. Посочи поред към всеки от тримата: — Магистър Джеймсън, магистър Анджелети и магистър Ортега. Това е Сидни Сейдж.

— Добре дошла, малка сестро — заговори магистър Анджелети с тържествен тон. Имаше дълга, невчесана брада. — Отдавна беше време нашите две групи да се помирят и изгладят разногласията си. Ще бъдем много по-силни, ако сме единни.

Удостоих го с най-любезната усмивка, която бях способна да изцедя. Реших да не изтъквам, че алхимиците надали ще приветстват присъединяването към нашите редици на въоръжени до зъби фанатици.

— За мен е чест да се срещна с вас, господа. Благодаря ви, че ми разрешихте да се явя пред вас. Бих искала да поговоря с вас за…

Магистър Джеймсън вдигна ръка, за да спре встъпителното ми словоизлияние. Очите му бяха твърде малки за лицето му.

— Всяко нещо с времето си. Първо, бихме искали да ти покажем колко усърдно тренираме нашата младеж, за да се сражава във великия кръстоносен поход. Така както вие усъвършенствате и дисциплинирате ума, така ние се грижим за силата и издръжливостта на тялото.

Като по неизречена заповед вратата, през която току-що бяхме влезли, се отвори. Към центъра на арената се запъти познато лице — Крис, братовчедът на Трей. Носеше работни панталони, без риза, при което ясно се виждаше слънцето със стилизираните лъчи, татуирано на гърба му. Когато застана в средата на арената, лицето му бе смръщено в свирепа гримаса.

— Предполагам, че познаваш Крис Хуарес — каза магистър Джеймсън. — Той е един от финалистите в този последен рунд на двубоя. Другият, разбира се, също го познаваш. Каква ирония на съдбата е двама братовчеди да мерят сили, но и съвсем закономерно, след като и двамата се провалиха в първоначалното нападение срещу дяволското изчадие.

Извърнах се към Трей. Челюстта ми увисна от смайване.

— Ти? Ти си един от… съперниците за това кой да убие Соня? — Едва успях да изрека тези думи. Изпълнена с тревога, се обърнах към съвета на Воините. — Беше ми казано, че ще имам шанс да пледирам в защита на Соня.

— Ще имаш — потвърди магистър Ортега, но от тона му си личеше, че това ще е напразно усилие и загуба на време. — Само първо трябва да определим нашия шампион. Съперници, заемете местата си.

Едва сега забелязах, че Трей бе останал само с долнището на анцуга си, все едно се готвеше за футболна тренировка. Смъкна ризата си и ми я подаде, понеже нямаше къде другаде да я остави. Взех я и продължих да се взирам в него, все още неспособна да повярвам на това, което се случваше. За кратко той срещна втренчения ми поглед, но побърза да отвърне очи. Пристъпи към братовчед си, а магистър Джеймсън ме покани да седна.

Трей и Крис застанаха един срещу друг. Донякъде се смущавах да гледам две момчета без ризи, но видът им не подсказваше, че ще се случи нещо неприлично. Впечатлението от първата ми среща с Крис не се бе променило. Двамата с Трей бяха в отлична физическа форма, мускулести и силни, с тела на мъже, които постоянно работят и тренират. Единственото предимство на Крис, ако въобще имаше такова, бе ръстът му — което също бях забелязала при предишната ни среща. Ръстът му. Спомените от алеята внезапно се пробудиха в мен. Тогава видях малко от нападателите, но един от тях, онзи, който размахваше меча, беше висок. Крис трябва да е бил този, който първоначално е бил определен да убие Соня.

От вратата се появи още един мъж, облечен с роба, която обаче беше скроена малко по-различно от членовете на съвета и украсена с още повече златна бродерия. Вместо шлем той носеше малка шапка, по-скоро подходяща за свещеник. И явно бе такъв, щом като Крис и Трей коленичиха пред него. Свещеникът беляза челата им с масло и произнесе благословия, която не успях да чуя. После, за моя изненада, той очерта знака срещу дявола върху рамото си — знакът на алхимиците срещу злото.

Мисля, че тъкмо това от всички предания за демоните вампири или съвместното ползване на древните символи, бе неоспоримото доказателство, че в миналото нашите две групи са били тясно свързани. Знакът срещу дявола бе малък кръст, очертаван върху рамото с дясната ръка. Той се бе съхранил сред алхимиците от дълбока древност. Прониза ме ледена тръпка. Ние действително бяхме едни и същи.

След като свещеникът привърши обреда, отпред излезе друг мъж, който подаде на двамата братовчеди по една къса, дървена тояга с притъпен връх — нещо като палките, които използваха полицаите, за да разгонват тълпите. Зрителите се оживиха, явно стръвта им за свирепа битка още повече нарасна. Вечерният бриз издигна облаци прах около братовчедите, но нито един от тях не трепна. Извърнах се към съвета, неспособна да повярвам на случващото се.

— Нима ще се нападат с тези тояги? — изумих се. — Та те могат да се убият с тях!

— О, не — изрече магистър Ортега спокойно. — От години не сме имали смъртни случаи при тези изпитания. Разбира се, ще се наранят, но това само ще ги закали като воини. Всичките ни младежи са обучени да издържат на болка и да се сражават докрай.

— Младежи — повторих. Погледът ми се плъзна към изрусената блондинка, която ме бе придружила дотук. Сега стоеше близо до нашите седалки, с оръжие в ръка. — Ами жените ви?

— Нашите жени също са много силни духом — отвърна с гордост магистър Ортега. — И със сигурност много ценени. Но ние никога не сме и помисляли да им позволим да се бият на арената или да действат като ловци на вампири. Една част от причината за нашата мисия е желанието им да им осигурим безопасност. Ние се сражаваме срещу това зло за тяхно добро и за бъдещето на децата ни.

Мъжът, който подаде тоягите, с гръмък глас, отекващ по цялата арена, обяви правилата на двубоя. За мое облекчение братовчедите Хуарес нямаше да се пребият взаимно до пълно безсъзнание. Имаше система за воденето на боя, която те бяха задължени да спазват. Можеха да си нанасят удари само на определени места. Ударите извън тях се наказваха, докато всеки успешен удар носеше по една точка. За победител щяха да обявят този, който пръв натрупа пет точки.

Обаче още щом двубоят започна, стана ясно, че това няма да е цивилизовано състезание, на каквото се бях надявала. Крис атакува пръв, като блъсна Трей така силно по рамото, че изтръпнах. Жадната за кръв тълпа изригна в животински рев и подвиквания, съпроводени с яростно недоволни подсвирквания от страна на поддръжниците на Трей. Трей дори не реагира и продължи с опитите си да удари Крис. Можех да се закълна, че по-късно щеше да се покрие с нови синини. И двамата бяха много бързи и енергични, като ловко отбиваха взаимните си удари. Танцуваха наоколо, като всеки се опитваше да пробие защитата на противника. Вдигна се много прах, която полепваше по потните им тела. Неусетно се запалих, наведох се напред, с нервно стиснати юмруци. Устата ми пресъхна, дотолкова, че дори не можех да гъкна.

Цялата сцена смътно ми напомняше за начина, по който тренираха Еди и Анджелина. Разбира се, и при тях не се разминаваше без наранявания. Обаче при тяхната ситуация те разиграваха ролите на пазител, сражаващ се със стригой. Това бе разликата между тях и тези двама младежи, които се стремяха да си причинят колкото можеше повече болка. Стомахът ми се присвиваше, като гледах Крис и Трей. Никак не харесвах насилието, особено това варварско зрелище. Все едно присъствах на кървава гладиаторска битка в древността.

Страстите на тълпата се разпалваха с всяка секунда. Разнасяха се бесни викове, целящи да насърчават, окуражават и подканят братовчедите към по-ожесточена схватка. Шумните крясъци отекваха оглушително в тихата нощ. Въпреки че пръв бе ударен, Трей явно не бе загубил самообладание. Наблюдавах как обсипва Крис с удари и вече не бях сигурна кое ме отвращаваше повече: да виждам как приятелят ми страда или да го гледам как причинява страдания на някой друг.

— Това е ужасно — изрекох, когато най-после гласът ми се възвърна.

— Това е отлично изпълнение — опроверга ме магистър Анджелети. — Не е изненадващо, след като и бащите им са забележителни воини. Те също се сражаваха доста помежду си в дните на тяхната младост. Ето ги там, долу, на първата редица.

Погледнах натам, където той ми посочи, и видях двама мъже на средна възраст, седнали един до друг, с ликуващи физиономии, докато крещяха окуражаващо на двамата братовчеди. Нямах нужда от обясненията на магистър Анджелети, за да се досетя, че са роднини. Родовите признаци на фамилията Хуарес се разпознаваха лесно по тези мъже и синовете им. Бащите крещяха възбудено, също като всички останали от тълпата, без дори да потръпват, когато Трей или Крис понасяха болезнени удари. Бяха същите като баща ми и бащата на Кийт — за тях нищо друго нямаше значение, освен семейната чест и подчинението на правилата на групата.

Вече бях загубила броя на точките, когато магистър Джеймсън обяви:

— А, сега ще стане най-интересно. Следващата точка ще определи победителя. Винаги се чувствам горд, когато съперниците са толкова равностойни. Това ме убеждава, че постъпваме правилно.

Нищо правилно нямаше в това. Очите ми запариха от напиращите сълзи, но не можех да определя дали са предизвикани от сухия прашен въздух, или от все по-силното ми безпокойство. Пот се лееше от Трей и Крис, гърдите им се повдигаха и спускаха в напрегнатия двубой. И двамата бяха покрити с белези и драскотини, като новите се добавяха към старите от предишните дни. Напрежението на арената осезаемо се сгъстяваше, докато всеки очакваше със затаен дъх кой ще нанесе последния удар. Братовчедите се спряха за кратко, докато всеки оглеждаше зорко другия, очевидно осъзнаващ, че е настъпил мигът на истината. Точно следващият удар щеше да реши изхода от битката. Крис, с възбудено лице, силно разпален, нападна пръв, като се хвърли напред, за да удари гръдния кош на Трей отстрани. Ахнах и скочих на крака от тревога, заедно с повечето от тълпата. Ревът бе оглушителен. От изражението на Крис бе ясно, че вече предвкусваше победата. Запитах се дали не си представя удара, с който ще убие Соня. Залязващото слънце къпеше лицето му в кървава светлина.

Може би защото се бях нагледала достатъчно на уроците на Еди за някои основни бойни техники, но внезапно осъзнах нещо. Втурването на Крис бе толкова необмислено, прибързано и небрежно, че Трей със сигурност можеше да избегне удара. Въздъхнах облекчено. Отпуснах се на мястото си. Тези, които бяха уверени, че ще бъде повален, ревнаха огорчено.

Това позволи на Трей да контраатакува разкрилия се пред него Крис. Отново се напрегнах. Дали това наистина беше по-доброто? Трей да „спечели“ правото да отнеме един човешки живот? Твърде спорна победна точка. Трей не нанесе удар. Намръщих се, докато го гледах. Не можеше да се каже, че действаше неумело, но нещо не беше наред. Всяка битка си има свой ритъм, където важна роля играят инстинктите и автоматичните реакции. Като че ли Трей нарочно се въздържа срещу следващия си инстинктивен ход, който му подсказваше: удари сега. По този начин Трей се откри. И получи от Крис такъв страхотен удар, че тутакси бе повален на земята. Притиснах ръка към гърдите си, сякаш физически усетих удара.

Тълпата побесня. Дори и стриктно спазващите благоприличието магистри скочиха от местата си, крещейки одобрението и недоволството си. Трябваше да напрегна волята си, за да остана седнала. Всяка част от мен ме подтикваше да изтичам долу, за да се уверя, че Трей е добре, но се опасявах, че някой от въоръжения ми ескорт ще ме застреля или ще ме повали, преди да успея да направя и две крачки. Тревогата ми малко утихна, когато видях Трей да се изправя, олюлявайки се на крака. Крис, ухилен самодоволно, докато цялото сборище френетично крещеше името му, тупна Трей добросърдечно по гърба.

Трей скоро се оттегли към скамейките с тълпата, за да отстъпи арената на победителя. Баща му го изгледа неодобрително, но не каза нищо. Мъжът, който преди двубоя им раздаде тоягите, се приближи към Крис с меча, който аз им бях върнала. Крис го вдигна над главата си, с което си спечели още повече овации. Застаналият до мен магистър Джеймсън скочи и изкрещя:

— Доведете създанието!

Създанието бе трудно за разпознаване. Само така можех да опиша Соня Карп, когато четирима тежковъоръжени Воини я довлякоха на арената. Краката й едва се влачеха и дори от разстояние виждах, че е дрогирана. Ето защо Ейдриън не бе могъл да я достигне в сънищата й. Това обясняваше също защо не бе използвала някаква магия, за да избяга. Косата й бе в пълен безпорядък. Носеше същите дрехи, с които я бях видяла през онази последна нощ при Ейдриън — съвсем раздърпани — но иначе по нея не се забелязваха следи от физическо насилие.

Този път не успях да се въздържа и се изправих. Изрусената блондинка не закъсня да ме притисне с ръка върху рамото ми, за да ме принуди пак да си седна на мястото. Вгледах се в Соня, толкова отчаяно исках да й помогна, но знаех, че съм безпомощна. Преглътнах мъчително, разкъсвана от страх и гняв, преди да се отпусна пак бавно на седалката и да се обърна към съвета на Воините на светлината.

— Обещахте ми, че ще имам шанс да говоря. — Припомних си колко държаха на честта си. — Дадохте ми вашата дума. Това нищо ли не означава за вас?

— Нашата дума означава всичко — процеди магистър Ортега, обиден от съмнението ми. — Имаш своя шанс сега.

Зад стражата на Соня се появиха още двама мъже, които влачеха голям дървен блок, отстрани с кожени ремъци за затягане на ръцете. Сцената напомняше на кадър от филм за Средновековието и стомахът ме сви, когато се досетих какво представляваше: ешафод за обезглавяване. Сенките се бяха сгъстили и това принуди мъжете да запалят факли, които хвърляха зловеща, примигваща светлина върху арената. Невъзможно бе да повярва човек, че се намира в Калифорния, и то в двайсет и първи век. Имах чувството, че съм се пренесла в някакъв варварски замък.

И действително, тези ловци на вампири бяха истински варвари. Един от пазачите на Соня я тласна напред, за да падне на колене. После я застави да положи глава върху дръвника, след което стегна ръцете й с кожените ремъци. В замаяното й състояние изобщо не бе нужна силата, която прояви мъжът. Не можех да повярвам, че те бяха способни да действат толкова самодоволно, докато се готвеха да отнемат живота на една жена, неспособна да се съпротивлява, да не говорим, че изобщо не осъзнаваше какво става с нея. Всички крещяха, че искат да се пролее кръвта й, а аз имах чувството, че всеки миг ще повърна.

Магистър Анджелети се изправи и публиката около арената затаи дъх.

— Събрали сме се от всичките части на страната за едно велико дело. Това е изключителен, благословен ден, защото наистина имаме пленен стригой. — Защото тя не е стригой, помислих си гневно. Никога нямаше да успеят да заловят жив стригой. — Те изтребват достойни хора, като нас, обаче днес ние ще изпратим едно от тези дяволски изчадия обратно в Ада — създание, което е особено коварно, защото е способно да прикрива истинската си природа и да се преструва, че е от онези, които са по-малкото зло, мороите — с които един ден също ще се справим. — Одобрително мърморене се разнесе от тълпата. — Но преди да продължим, една представителка на нашите братя алхимиците иска да говори в защита на това създание.

Одобрителните възгласи секнаха, за да отстъпят на гневни подвиквания и кръвожадни погледи. Запитах се дали охранителите, които държаха оръжията си насочени към мен, ще ги обърнат срещу събратята си, ако бъда нападната. Магистър Анджелети вдигна ръце, за да въдвори тишина.

— Трябва да покажем уважение към нашата малка сестра — призова той. — Алхимиците са наши родственици и някога сме били едно цяло. Ще бъде забележително събитие, ако успеем отново да обединим силите си.

След тези думи той седна и махна с ръка към мен. Нищо друго не бе казано и аз предположих, че сега аз имам думата. Не бях сигурна как трябваше да изложа случая си и къде.

Явно съветът взимаше решенията, но изглежда това трябваше да бъде чуто от всички. Изправих се и зачаках стоящото до мен момиче с оръжие в ръка да ме спре. Не го направи. Бавно, внимателно започнах да слизам надолу по пейките и се изправих на арената, като внимавах да не съм близо до Соня. Не смятах, че това щеше да се приеме добре.

Тялото ми бе наведено към съвета, но извърнах главата си така, че да ме чуват и другите. Или поне се надявах на това. Досега ми се бе случвало да докладвам и да правя презентации, но винаги в заседателна зала. Никога не съм се обръщала към разгневена тълпа, още по-малко към такава многочислена група, за да говоря за нещо, свързано с вампирите. Повечето от лицата не се виждаха заради сенките, но можех да си представя всички тези налудничави, кръвожадни очи, приковани в мен. Устата ми пресъхна, а мозъкът ми се изпразни и блокира, макар това много рядко да ми се случваше. След миг обаче успях да надмогна над страха си (макар че със сигурност не докрай) и да си спомня какво исках да кажа.

— Правите грешка — започнах. Гласът ми бе слаб, затова се изкашлях, за да се насиля да говоря по-силно. — Соня Карп не е стригой.

— Разполагаме със сведения за нея от Кентъки — прекъсна ме магистър Джеймсън. — От свидетели, които са я виждали да убива.

— Защото тогава тя все още е била стригой. Но вече не е. — Опасявах се, че татуировката ще ми попречи да говоря, но присъстващите тук бяха добре запознати със света на вампирите. — През миналата година алхимиците научиха много за вампирите. Трябва да знаете, че мороите или, както вие ги наричате „по-малкото зло“ — владеят магията на елементите. Съвсем наскоро открихме, че съществува нов, рядко срещан вид магия, която е свързана с духовните сили и изцелението. Тази могъща сила е способна да преобрази един стригой обратно в първоначалната му форма и той отново да стане човек, дампир или морой.

Малкото гневни опровержения прераснаха в масова ярост. Психиката на тълпата в действие. Наложи се магистър Джеймсън отново да ги укротява.

— Това е невъзможно — отсече той.

— Имаме документирани случаи на трима — не, четирима души, с които това се е случило. Трима морои и един дампир, които някога са били стригои, а сега са възстановени в истинската им същност, телом и духом. — Не беше много подходящо да говоря за Лий в сегашно време, но не беше необходимо това да се уточнява. Освен това описанието на бивш стригой, който е искал от морой пак да се превърне в стригой, едва ли щеше да помогне на защитата ми. — Погледнете я. Прилича ли ви на стригой? Тя е на открито, на слънце. — Честно казано, в момента слънцето не грееше ярко, но дори и тези последни слънчеви лъчи, малко преди залеза, можеха да убият един стригой. Самата аз толкова бях плувнала в пот от страх, че все едно се намирах пред палещите лъчи на ярко следобедно слънце. — Продължавате да твърдите, че това се дължи на някаква извратена магия, но виждали ли сте я някога като стригой тук, в Палм Спрингс?

Никой не призна, че я е виждал. Накрая заговори магистър Анджелети:

— Тя победи нашите бойци в уличната схватка. Очевидно тогава си е възвърнала истинската форма.

Усмихнах се подигравателно.

— Не го направи тя, а Дмитрий Беликов — един от най-добрите воини дампири. Не искам да ви обиждам, но въпреки всичките ви тренировки, вашите воини са безнадеждно изостанали в сравнение с такива като него, направо с няколко класи. — Това ми спечели още по-агресивни погледи. Осъзнах, че май не беше най-умното, което можех да кажа в случая.

— Била си подведена — заяви магистър Анджелети. — Не е изненадващо, след като твоите хора отдавна общуват тайно с мороите. Вие не сте като нас, залегналите ниско в окопите на предната бойна линия. Вие не се сблъсквате лице в лице със стригоите. Те са зли, сатанински, кръвожадни създания, които трябва да бъдат унищожени.

— Съгласна съм с това. Но Соня не е една от тях. Погледнете я. — Насъбрах смелост и гласът ми вече звучеше все по-силно и по-ясно в притихналата вечер. — Вие се хвалите, че сте заловили някакво ужасно чудовище, но аз виждам тук само една упоена, вързана жена. Хубава работа, няма що. Наистина достоен враг.

Никой от съвета вече не изглеждаше добронамерен към мен, както бе допреди малко.

— Ние просто я усмирихме — обясни магистър Ортега. — Това е доказателство за нашите умения и сила.

— Вие сте усмирили една невинна и беззащитна жена. — Не знаех дали това възражение ще ми помогне, но се надявах да не навреди, ако имаха кавалерско, макар и изопачено отношение към жените. — И зная още, че и друг път сте допускали грешки. Зная за Санта Крус. — Нямах представа дали това е била същата група, чиито членове бяха преследвали Кларънс, но заложих, макар и твърде рисково, на шанса, че поне магистрите от съвета знаят за случая. — Някои от вашите най-ревностни членове са преследвали един невинен морой. Осъзнали сте погрешните си действия, когато Маркъс Финч ви е разкрил истината. Още не е прекалено късно да поправите сега тази грешка.

За мое удивление магистър Ортега само се усмихна.

— Маркъс Финч? Ти го смяташ за герой, така ли?

Не точно, не. Дори не го познавах. Но ако е бил човекът, който е успял да вразуми тези шантави хора, тогава сигурно е притежавал някакви достойнства.

— Защо да не го смятам за герой? — попитах. — Бил е способен да разграничи правилното от грешното.

Сега се засмя дори и магистър Анджелети.

— Никога не съм очаквал един алхимик да се възторгва от неговия усет за „правилното и грешното“. Мислех, че и твоите възгледи за това са твърди и непоклатими.

— За какво говорите? — Не желаех да се отклонявам от основната тема, но тези коментари бяха твърде озадачаващи.

— Маркъс Финч предаде алхимиците — обясни магистър Анджелети. — Не знаеше ли? Смятах, че един алхимик мошеник ще е последната личност, която ще използваш за защитата си.

Онемях за миг. Какво казваше той… нима казваше, че Маркъс Финч е бил алхимик? Не. Не би могъл да бъде. Ако беше такъв, тогава Стантън би трябвало да го познава. Освен ако тя е излъгала, че няма сведения за него, предупреди ме вътрешният ми глас.

Магистър Джеймсън очевидно не желаеше повече да ме слуша.

— Ние оценяваме това, че дойде тук и уважаваме усилието ти да защитиш това, в което вярваш. Също така сме доволни, че видя колко силни сме станали. Надявам се да информираш хората си. Ако не друго, то усилията ти поне доказват нещо, което отдавна знаем: нашите групи се нуждаят една от друга. Ясно е, че в течение на толкова години алхимиците са събрали много познания, които могат да ни бъдат доста полезни — така както нашата сила може да бъде полезна на вас. Но сега това не е най-важното. — Той погледна към Соня и се намръщи. — Сега по-важно е това, че каквито и да са били намеренията ти, ти действително си била измамена. Дори и да съществува минималната вероятност да си права и тя наистина да е морой… не можем да рискуваме и да пренебрегнем факта, че е била покварена. Даже и самата тя да вярва, че е преобразена, подсъзнателно още може да е под влиянието на злото.

Отново онемях, но не защото явно мисията ми тук се бе провалила. Думите на магистър Джеймсън почти съвпадаха с казаното от бащата на Кийт, когато ми съобщи, че Кийт отново ще бъде въдворен в поправителен център. Според господин Дарнъл те не можеха да рискуват някакво, дори и най-слабо влияние, да въздейства на Кийт. Изискваха се крайни мерки. Ние сме същите като тях, помислих си. Алхимиците и Воините. Разделяха ни години, но произлизаме от общ корен — както по целите ни, така и по късогледите ни представи.

И тогава магистър Джеймсън изрече най-шокиращото от всичко досега:

— Дори и тя да е само морой, не е голяма загуба. Рано или късно все ще се справим и с тях, след като победим стригоите.

При тези думи замръзнах. Изрусената блондинка излезе напред и отново ме застави да седна на първата редица седалки. Не оказах съпротива, толкова бях шокирана от това, което току-що чух. Какво имаха те предвид, като обявиха, че ще дойде ред и на мороите? Нима Соня бе само началото, за да бъде последвана от останалите ми приятели, а после и от Ейдриън…

Магистър Анджелети рязко ме върна в настоящото. Докато говореше, махна широко с ръка към Крис.

— С божествената сила, с която сме надарени, за да разпръскваме светлина и чистота в този свят, те упълномощаваме да унищожиш това създание. Започвай.

Крис вдигна меча, с фанатичен блясък в очите. При това щастлив блясък. Той искаше да направи това. Дмитрий и Роуз бяха убивали многократно, но и двамата ми бяха споделили, че не са изпитвали никаква радост от тези убийства. Те бяха щастливи да вършат това, което бе правилно и да защитават другите, но не изпитваха удоволствие да сеят смърт. Бях обучавана, че съществуването на вампирите е грешно и извратено, но това, на което щях да стана свидетел, беше истинско зверство. Тези тук бяха чудовища.

Идеше ми да се изкрещя, да се разплача или да се хвърля пред Соня. От гибелта на една светла, грижовна личност ни делеше само един миг. Но точно тогава, без никакво предупреждение, възцарилата се тишина на арената бе нарушена от стрелба. Крис се спря и вдигна изненадано глава. Трепнах и мигом погледнах към въоръжения ескорт, чудейки се да не би те да са поели ролята на специален отряд за разстрел. Те обаче изглеждаха изненадани не по-малко от мен — е, поне повечето от тях. Двама от ескорта не показваха никакви емоции — лежаха сгърчени на земята.

И точно тогава Дмитрий и Еди се втурнаха на арената.