Златна лилия

Глава 22

Изстрели отекваха из цялата арена, поваляйки още няколко от въоръжените Воини. Едва сега разбрах, че Дмитрий и Еди не бяха сами — защото никой от тях не носеше оръжие. Изстрелите долетяха от покривите на сградите около арената. Настана неописуем хаос, когато насъбралите се зрители скочиха на крака, за да се присъединят към битката. Дъхът ми секна, когато видях, че много от тях също бяха въоръжени. Още по-силно се шокирах, като видях, че раната на един от повалените воини, паднал най-близо до мен, не кървеше. От рамото му стърчеше малка стрела. Явно „куршумите“ на снайперистите бяха стрели с упойващи химикали. Но кои бяха те?

Погледнах назад към входа и видях още няколко фигури, които приличаха на пазители. Те навлязоха на арената и се впуснаха в схватка с няколко от Воините, включително и с Крис. Това осигури прикритие за Дмитрий и Еди, за да освободят Соня. Мярна ми се ягодоворуса грива и аз разпознах гъвкавата фигура на Анджелина. Дмитрий преряза ловко ремъците, с които Соня бе вързана, помогна й да се надигне. Еди веднага я подхвана под мишниците. Един фанатик от Воините се втурна срещу тях, но Анджелина бързо го повали — все едно беше конферансие на някоя пропагандаторска сбирка.

— Хванете момичето алхимик! Като заложница! — извика един от магистрите до мен. — Те ще преговарят за нея!

Момичето алхимик. Добре. Това трябваше да съм аз.

Сред грохота на битката едва ли някой го чу — освен един. Изрусената блондинка бе успяла да избегне упойващите куршуми. Хвърли се към мен. Адреналинът ми кипна и внезапно престанах да се страхувам. Със светкавични рефлекси, за които никога не бях подозирала, бръкнах в чантата си и извадих така наречените „потпури“. Разкъсах найлоновата торбичка и ги посипах около мен, като изкрещях заклинанието на латински, което се превеждаше приблизително като „да не вижда повече“. В сравнение с магията за отгатване, тази беше удивително лесна. Разбира се, изискваше се воля от моя страна, но повечето от магията зависеше от материалните съставки и не бяха необходими часове за концентрация. Почти моментално в мен се надигна сила, изпълвайки ме с неочаквано мощен трепет.

Момичето изпищя, пусна оръжието си и закри очите си. Съдейки по ужасените викове на магистрите, седнали до мен, явно и те бяха поразени от магията. Въздействах им чрез заслепяваща магия, която щеше да засегне най-близко разположените около мен за около трийсет секунди. Част от мен знаеше, че е грешно да се прави магия, но останалата част от мен триумфираше, защото бях успяла да спра тези въоръжени до зъби фанатици. Не губих нито секунда от скъпоценното време. Скочих от седалката и изтичах през арената, по-далеч от сражаващите се около отсрещния вход.

— Сидни!

Не знам как успях да чуя името си сред целия този невъобразим шум. Огледах се назад и видях Еди и Анджелина да изнасят Соня през вратата. Те се спряха и лицето на Еди се сгърчи от тревога, докато преценяваше ситуацията. Можех да се досетя какво си мислеше. Искаше да тръгна с тях. Повечето от Воините се втурнаха към центъра на арената, за да се опитат да осуетят спасителната акция за Соня. Превъзхождаха ни значително по численост и оформиха непреодолима стена между мен и приятелите ми. Дори и да не се наложеше да се сражавам с някой от тях, изглеждаше невъзможно да се измъкна незабелязано — особено след като неколцина от тях още крещяха да бъде заловено „онова момиче алхимик“.

Поклатих твърдо глава към Еди и му дадох знак да продължат без мен. По лицето му се изписа нерешителност. Надявах се, че няма да се впусне в безумен опит да си пробие път сред тълпата, за да стигне до мен. Посочих му вратата, подканяйки го да тръгва. Соня още не можеше да върви без чужда помощ, докато аз щях сама да открия пролука за измъкване. Без да чакам повече какво ще направи той, аз се обърнах и продължих по пътя, по който бях дошла. Имаше достатъчно открито пространство, през което трябваше да премина, но и не малко от Воините, способни да ме спрат.

Арената бе заобиколена от няколко сгради, някои от които имаха врати и прозорци. Затичах се към тях, макар да нямах с какво да счупя стъклото на някой прозорец. Две от вратите бяха с катинари. Първата, която опитах, се оказа залостена с някакво невидимо резе и не се отвори. С бясна скорост се прехвърлих към втората. И в този миг чух изстрел зад гърба си. Изрусената блондинка бе възвърнала зрението си и се бе втурнала след мен. С отчаяно усилие натиснах дръжката на вратата. Нищо не се случи. Бръкнах в кесията си и измъкнах шишенцето, за което Воините помислиха, че съдържа гел за дезинфекция на ръцете. Изпразних го върху металната дръжка и тя се разтопи буквално пред очите ми. Надявах се, че ще разтвори и ключалката. Натиснах вратата с рамо и тя поддаде. Едва тогава се осмелих да се озърна назад. Моята преследвачка бе просната на земята — поредна жертва на упойващите стрели на пазителите.

Въздъхнах облекчено и нахлух през вратата. Очаквах да попадна в гараж, като онзи, в който ме заведоха отначало, но вместо това се озовах в нещо като жилищна сграда. Празните коридори бяха с много завои наляво и надясно и скоро изгубих ориентация. Нямаше никого, явно всички се биеха на арената. Минах покрай импровизирани спални, пълни с походни легла и само отчасти изпразнени куфари, сакове и раници. Когато забелязах едно помещение, което ми заприлича на офис, се поколебах на прага. Големите разтегателни маси вътре бяха отрупани с папки и документи. Зачудих се дали не съдържат важна информация за дейността на Воините на светлината.

Много ми се искаше да вляза вътре и да проуча документите. Тези Воини бяха загадка за алхимиците. Кой знае, тези папки можеха да крият сведения, които да се окажат много ценни за нашето разузнаване? Ами ако тази информация може да помогне за защитата на мороите? Поколебах се още няколко мига, сетне продължих неохотно нататък. Пазителите използваха упойващи стрели, но Воините на светлината имаха истински оръжия — с които нямаше да се поколебаят да стрелят по мен. По-добре бе да се измъкна от този капан само с информацията, която вече бях насъбрала за тях, отколкото да не оцелея.

Най-после стигнах до далечния край на сградата и надникнах през прозореца на една спалня. Навън вече бе съвсем тъмно и почти нищо не успях да различа. Наблизо не горяха факли, за да ми помогнат да се ориентирам. Бях сигурна единствено, че съм се отдалечила достатъчно от арената. Това бе добре за мен, макар че щеше да е още по-добре, ако бях открила врата, водеща навън. Трябваше сама да си осигуря някаква пролука, за да напусна сградата. Грабнах най-близкия стол и със замах го стоварих върху прозореца. Стъклото се счупи удивително лесно. Само няколко парченца ме обсипаха, но не бяха много големи и не ме нараниха. Стъпих на стола и успях да се измъкна през прозореца, без да си порежа ръцете.

Навън ме посрещна топлата, тъмна нощ. Не се виждаха никакви електрически лампи, а само ширнала се черна земя. Предположих, че се намирам на противоположния край на зоната спрямо входа, откъдето Трей ме докара тук. Нямаше пътища, нито долиташе шумът от магистралата, по която бяхме дошли. Въобще не се забелязваха признаци на живот, което също приех за добър знак. Молех се всички пазачи на Воините на светлината, които обикновено патрулираха по терена, в момента да се бият с пазителите. Ако Соня вече бе изведена на безопасно разстояние, се надявах пазителите вече да се оттеглят — и по пътя да ме вземат със себе си. Но дори и да не стане така, пак щях да се добера някак си до магистралата I-10 и да се прибера на автостоп.

Теренът се простираше на голяма площ и поради това ми бе трудно да се ориентирам. Продължавах да вървя, а все още нямаше и следа, че наближавам магистралата. Започнах да се притеснявам. Дали не се въртях в кръг? Разполагах с доста ограничено време, за да се измъкна от територията на Воините на светлината. Сигурно бе, че те вече са тръгнали по следите ми. Досетих се, че като стигна до периферията на терена, ще трябва да се справя с още един смущаващ проблем — оградата, по която тече електрически ток. Може би ще е по-добре да се откажа от търсенето на магистралата и просто да стигна до края на лагера на Воините на светлината, за да мога да…

Някаква ръка ме сграбчи за рамото и аз изпищях.

— Успокой се, Сейдж. Не съм от лудите, които размахват оръжия. Че съм луд, луд съм. Но не и другото.

Зяпнах го, невярваща на очите си, не че можех да различа много от високата, тъмна фигура, изправила се над мен.

— Ейдриън? — Височината, както и телосложението на фигурата напълно съвпадаха с неговите. И докато го гледах смаяно, все повече се уверявах, че това действително е той. Ръцете му спряха треперенето ми. Толкова бях щастлива да видя приятелско лице — да видя него — че от облекчение едва не припаднах в прегръдките му. — Това си ти. Как ме намери?

— Ти си единственото човешко същество тук с аура в жълто и пурпурно — обясни ми той. — Никак не е трудно да те забележи човек.

— Не, искам да кажа, как откри, че съм тук? На това място?

— Ами просто следвах другите. Те ми казаха да не го правя, но… ами. — На оскъдната лунна светлина едва видях как сви рамене. — Не умея да следвам стриктно указания. Когато Еди Кастъл се измъкна със Соня и започна да се вайка, че те оставил да се измъкнеш през някаква случайна врата, си помислих, че ще е най-добре набързо да пообиколя наоколо. Предполагам, че не биваше да го правя, но пазителите бяха твърде заети, за да ми обърнат внимание.

— Ти си луд — скастрих го, въпреки че бях неописуемо щастлива, задето не бях изоставена сама на това ужасно място. — Воините са толкова бесни, че вероятно ще убият всеки морой, който им се изпречи на пътя.

Той затегли ръката ми напред. Въпреки шеговития му тон се долавяха решителни нотки. Той напълно съзнаваше опасността, пред която бяхме изправени.

— Тогава по-добре да се махнем от тук.

Ейдриън ме поведе в посоката, от която бях дошла, после заобиколихме сградата откъм противоположната страна. Още не виждах светлините от магистралата, но той скоро обърна посоката и хукна към другия край на терена, по-далеч от сградата. Тичах редом с него, без да пускам ръката му.

— Къде отиваме? — попитах го.

— Пазителите се събраха край задната страна на терена, за да не бъдат забелязани. Тази част от електрифицираната ограда е дезактивирана — стига само да успееш да се покатериш на нея.

— Разбира се, че мога да се изкатеря. По физкултура съм истинско чудо — изтъкнах му. — Въпросът е: ще можеш ли ти, господин Пушач?

Като приближихме, започнахме да различаваме очертанията на оградата, главно защото високото съоръжение блокираше част от звездите.

— Ето, тази секция. Зад тези оредели храсти — рече Ейдриън. Не виждах никакви храсти, но се доверявах изцяло на острото му вампирско зрение. — Малко по-нататък се излиза на междущатската магистрала, която пазителите използваха за сборен пункт. Там съм паркирал колата.

Спряхме се пред оградата, и двамата леко задъхани. Погледнах нагоре.

— Сигурен ли си, че електричеството още е изключено?

— На идване беше — отвърна Ейдриън, но долових известна несигурност в гласа му. — Мислиш ли, че тези типове са се задействали толкова бързо и са поправили повредата?

— Не — отвърнах. — Но все пак бих искала да го зная със сигурност. Искам да кажа, че повечето модели от продаваните електрифицирани огради не могат да нараняват значително, но знае ли човек.

Той се озърна наоколо.

— Не може ли да хвърлим една пръчка?

— Дървото не е проводник. — Зарових ръка в чантата си и намерих каквото исках — метална писалка с дръжка от пластмаса. — За щастие дръжката ще попречи да се случи най-лошото, ако оградата действително е под напрежение. Като се опитах да не правя гримаса, протегнах ръка и докоснах писалката до оградата, очаквайки донякъде да светне искра от мощен електрически заряд. Нищо не се случи. Прокарах бавно писалката по оградата, тъй като повечето електрифицирани огради имаха периодично действие и трябваше да се поддържа контакт за по-дълго време. — Изглежда чисто — казах, като въздъхнах облекчено и се обърнах към Ейдриън. — Мисля, че ще можем да… ахх!

Обля ме ярка светлина и ме заслепи, заличавайки с един замах малкото „нощно виждане“, което бях успяла да придобия. Чух как Ейдриън също извика от изненада.

— Това е момичето! — изкрещя един мъжки глас. — И… и един от тях!

Лъчът на фенерчето се отмести от лицето ми и макар пред очите ми още да танцуваха светли петна, успях да различа две едри фигури, които бързо се приближаваха към нас. Дали бяха въоръжени? Трескаво обмислях какво да направя. Независимо дали имаха оръжия или не, те оставаха очевидна заплаха, особено след като Воините тренираха постоянно, налагайки се един друг през всяка свободна минута, а ние двамата с Ейдриън — не.

— Не мърдайте! — заповяда ни единият от тях. Лъчът на фенерчето се спусна надолу и просветна острие на нож. Не беше толкова зле, колкото огнестрелното оръжие, но не беше и кой знае колко добре. — Двамата идвате с нас, вътре в зоната.

— И се движете бавно — додаде другият. — Без никакви трикове.

За тяхно нещастие още криех няколко коза в ръкава си. Бързо прибрах писалката в чантата си и сграбчих друг сувенир от домашното задание на госпожа Теруилиджър — тясна дървена гривна. И преди някой от двамата воини да успее да направи нещо, разчупих дървената гривна на четири части и ги захвърлих на земята, като изговорих друго заклинание на латински. Отново ме обля прилив на сила и ме обзе ликуване. Мъжете изкрещяха — бях направила магия за дезориентация, която нарушаваше равновесието и замъгляваше зрението. Действаше като заслепяваща магия и засягаше всички около мен.

Хвърлих се напред и повалих единия от преследвачите. Той веднага падна, парализиран от магията. Другият бе толкова разстроен, че изпусна фенерчето и също се строполи на земята, след като пропаднаха всичките му опити да запази равновесие. Въпреки това не пропуснах да го изритам яко в гърдите, за да съм сигурна, че ще остане за по-дълго повален, като междувременно грабнах фенерчето му. Не се нуждаех чак толкова от него заради изостреното нощно зрение на Ейдриън, но исках тези двамата да останат безпомощни в мрака, когато магията спре да действа.

— Сейдж! Какво, по дяволите, ми направи?

Като се обърнах, видях Ейдриън вкопчен в оградата, докато се опитваше с отчаяни усилия да се задържи прав. В прибързаността си да се справя с атакуващите ни воини бях забравила, че магията действа на всеки около мен.

— О, извинявай — промълвих.

— Извинявай ли? Краката ми отказват да ми се подчиняват!

— Всъщност е засегнато само вътрешното ти ухо. Хайде, хвани се за оградата и се опитай да се изкатериш по нея. Едната ръка пред другата.

Аз също се хванах и му помогнах да се надигне. Не беше най-трудната ограда за катерене — не беше под електрическо напрежение, нито беше от бодлива тел — и като се подпираше на нея, Ейдриън отчасти компенсираше нарушеното си равновесие. Но въпреки това напредвахме доста бавно нагоре. Тази магия действаше малко по-продължително, отколкото магията със заслепяването, но не забравях тревожния факт, че щом Ейдриън се освободи от нея, така ще стане и с двамата ни преследвачи.

Въпреки всички трудности се добрахме до върха на оградата. Прехвърлянето от другата страна се оказа много по-трудно. Трябваше да изпълня доста сложни акробатически номера, докато помагах на Ейдриън да се преметне над нея, като в същото време аз трябваше също да се закрепя там. Най-после го нагласих в удобно положение за спускане надолу.

— Добре — казах му аз. — Сега само повтори същото, както преди малко, само че в обратен ред, едната ръка под другата и…

Нещо се подхлъзна, ръката му или кракът му, и… Ейдриън полетя надолу към земята. Не падна много от високо, пък и ръстът му помагаше малко — не че беше в състояние да използва краката си и да се приземи на тях. Изтръпнах за миг.

— … или можеш да се спуснеш надолу по най-краткия път — добавих.

Бързо се приземих до него и му помогнах да се изправи. Като се изключи омаломощаването на краката му от магията, той почти не беше пострадал. Плъзнах едната си ръка под рамото му и се оставих да поема тежестта му. Опитах се да се затичаме към пътя, за който той ми бе споменал и чиито неясни очертания вече започваха да се различават смътно. Но „тичането“ се оказа мисия невъзможна. Не беше лесно да крепя Ейдриън и продължих да се препъвам. Все пак, макар и бавно, успяхме да се отдалечим бавно от лагера, макар че при тези обстоятелства не можехме да се надяваме на повече. Ейдриън оставаше скован и се придвижваше много трудно, а височината му ми създаваше допълнително неудобство.

И тогава, магията внезапно спря да действа и Ейдриън тутакси се възстанови. Краката му възстановиха силата си и тромавостта му изчезна. Внезапно ролите ни се размениха — все едно той ме влачеше и ние буквално се препънахме един в друг, докато се опитвахме да запазим равновесие.

— Добре ли си? — попитах, като го пуснах.

— Вече съм добре. Какво, по дяволите, беше това?

— Не е важно. По-важното е, че онези двамата също са се възстановили. Може би успях да ги халосам достатъчно силно, за да забавя напредването им. — Само че това ми се струваше малко вероятно. — Но по-добре ще е да се затичаме.

Втурнахме се бегом напред и макар той несъмнено да имаше силно увредена дихателна система като заклет пушач, дългите му крака компенсираха този недостатък. Лесно можеше да ме надбяга, но забави ход, за да останем заедно. Когато неусетно започна да се откъсва напред, той отново улови ръката ми. Зад нас проехтяха изстрели и аз моментално угасих фенерчето, за да им е по-трудно да ни открият.

— Там — рече Ейдриън. — Видя ли колите?

От мрака бавно изплуваха очертанията на два джипа и до тях много по-подозрително изглеждащия жълт мустанг.

— Голямо прикритие, няма що — промърморих аз.

— Повечето от пазителите са се изтеглили — обясни ми Ейдриън. — Но не всички.

Преди да успея да реагирам, някой ме сграбчи отзад. С маньовър, който би накарал Улф да се гордее с мен, го изритах заднешком — точно както той ме бе учил. Това изненада нападателя и той ме пусна, но само за да може спътникът му да ме повали на земята.

Три фигури се затичаха към нас от колите и се нахвърлиха срещу нападателите. Благодарение на коженото палто, тутакси разпознах, че Дмитрий е водачът на групата.

— Махайте се от тук! — викна той на двама ни с Ейдриън. — Знаеш къде ще се срещнем. Ще ви прикриваме. Карайте бързо — те вероятно много скоро ще излязат на шосето.

Ейдриън ми помогна да се изправя и отново побягнахме заедно. При падането си бях навехнала глезена, но Ейдриън ме крепеше, като ме оставяше да се облягам на него. През цялото това време сърцето ми заплашваше да изскочи от гърдите ми, дори когато се добрахме на сигурно място в мустанга. Той ме заведе до седалката до шофьора.

— Ще можеш ли да влезеш?

— Нищо ми няма — уверих го и се плъзнах вътре. Не исках да призная, че болката ми се усилваше. Помолих се да не съм забавила прекалено дълго изтеглянето ни. Нямаше да понеса мисълта да изляза виновна, ако заловят Ейдриън.

Успокоен, Ейдриън се втурна към мястото на шофьора и веднага включи двигателя, който силно изрева. Спътникът ми буквално спазваше заповедите на Дмитрий, като вдигна скорост, за която можех само да му завиждам. Поне едно изглеждаше успокояващо — малко вероятно бе да се натъкнем на пътните полицаи в тази затънтена местност. На няколко пъти се извръщах, за да огледам назад, но щом се добрахме до магистралата I-10, стана очевидно, че никой не ни преследваше. Въздъхнах облекчено, благодарна на съдбата, преди да обърна глава назад, макар че още не можех да се успокоя напълно. Още не можех да повярвам, че вече сме в пълна безопасност.

— Добре — подех. — Как, за бога, успя да ме откриеш?

Ейдриън не ми отговори веднага. Накрая заговори с голямо нежелание.

— Докато бяхме в апартамента ми, Еди постави проследяващо устройство в чантата ти.

— Какво? Не може да го е направил! Те ме претърсиха.

— Е, не съм сигурен как точно изглежда. Не зная какво е получил. Всъщност го взе от твоите хора. Веднага щом Трей потвърди, че ще се срещнете вечерта, Беликов се свърза по телефона с всеки пазител, намиращ се в радиус на два часа път от нас, опитвайки се да подсигури подкрепление. Обади се и на алхимиците и ги убеди да предоставят някои от технологиите си.

Имаше толкова много влудяващи неща в това, което току-що ми каза, че не знаех откъде да започна. Всякакви уговорки и сделки са били направени зад гърба ми, без да подозирам. И макар сега всичко да се уреди, никой нищо не ми бе казал. На всичко отгоре как така и алхимиците са били въвлечени? За да помогнат на пазителите да ме проследят?

— Обеците — досетих се аз. — Ето откъде са се взели. Проследяващото устройство трябва да е било в една от тях. Никога не бих се досетила.

— Не съм изненадан, като зная как работят твоите хора.

Едва сега започна да ми се изяснява останалото от случилото се тази вечер. И последните остатъци от страха ми се стопиха — само за да бъде изместен от гняв.

— Ти си ме излъгал! Всички вие! Трябваше да ми кажете какво вършите — че ме следите и планирате нападение! Как си могъл да го скриеш от мен?

Той въздъхна.

— Не го исках, повярвай ми. Неколкократно им повторих, че трябва да знаеш. Но всички се опасяваха, че ще откажеш да вземеш устройството. Или че по някакъв начин ще се издадеш и тези откачалки ще разберат за плана. Макар че аз не го вярвах.

— И все пак не си направи труда да ми го съобщиш — озъбих му се, все още вбесена.

— Не можех! Те ме заставиха да обещая, че ще си мълча.

Кой знае защо, но неговото предателство ми се стори по-лошо от това на другите. Бях започнала да му вярвам безрезервно. Как е могъл да ми причини това?

— Никой не е вярвал, че ще успея да разубедя Воините. Така че всички са кроили какви ли не планове без мое участие. — Нямаше значение, че наистина не бях успяла да ги разубедя. — Някой трябваше да ми каже. Ти трябваше да ми кажеш.

В интонацията му съвсем явно се прокраднаха болка и съжаление.

— Уверявам те, наистина исках да ти кажа. Но нямах избор. От всички тук ти най-добре знаеш какво е да бъдеш притиснат между две групи, Сейдж. Освен това, не си ли спомняш какво ти казах малко преди да се качиш в колата на Трей?

Всъщност не го бях забравила. Помнех го почти дума по дума. И… независимо какво ще се случи, искам да знаеш, че никога не съм се съмнявал в това, което правиш. Постъпката ти е умна. И смела.

Свих се още повече на седалката. Бях готова да се разплача. Ейдриън беше прав. Аз най-добре знаех какво е да се раздвоява лоялността ти между две групи. Разбирах положението, в което се бе озовал. Но една самолюбива част от мен искаше аз да бях тази, към която неговата лоялност да е най-силна. Той се е опитал, подсказа ми един вътрешен глас. Той се е опитал да ти го каже.

Мястото на срещата, за което Дмитрий спомена на Ейдриън, се оказа домът на Кларънс. Къщата бе претъпкана с пазители, някои от които се грижеха за раните на събратята си. Никой не беше убит от двете страни — пазителите са били особено внимателни за това. Воините на светлината и без това вярваха, че вампирите са извратени и покварени. Не бе нужно да се раздухва достатъчно огънят на омразата.

Не че нападението тази вечер в лагера им щеше да помогне много. Нямах представа как Воините на светлината ще реагират или дали не кроят някакво смъртоносно отмъщение. Предполагах, че пазителите и алхимиците са помислили и за това. Питах се с горчивина дали някоя от двете групи ще сподели мненията си с мен.

— Познавам те достатъчно добре, за да не ти предлагам да те излекувам — каза ми Ейдриън, докато си проправяхме път сред множеството пазители. — Ще те настаня в дневната, а аз ще потърся малко лед.

Понечих да възразя, че сама мога да се справя, но глезенът ми все повече ме болеше. Кимнах и му позволих да ме заведе в дневната. Заварих там двама пазители, които не познавах, заедно със сияещия Кларънс. За моя изненада Еди и Анджелина също бяха там, седнали един до друг — и се държаха за ръце?

— Сидни! — извика той. Незабавно пусна ръката на Анджелина и забърза към мен, за да ме удиви с една гореща прегръдка. — Слава богу, че си добре. Не исках да те оставям там. Това не беше част от плана. Трябваше да те изведа заедно със Соня.

— Е, да, може би следващия път някой ще благоволи да ме посвети в плана — вметнах многозначително.

Еди сбърчи лице в гримаса.

— Съжалявам за това. Наистина. Ние просто…

— Зная, зная. Не сте мислели, че ще се съглася, страхували сте се, че ще сбъркам някъде и така нататък, и така нататък.

— Съжалявам.

Не му бях простила напълно, но бях твърде уморена, за да продължавам.

— Кажи ми само — изрекох тихо, — сторило ли ми се е, или вие двамата с Анджелина току-що се държахте за ръце?

Той се изчерви, което ми се стори абсурдно, като си припомних колко свирепо бе лицето му по време на битката.

— Ъ, да. Ние само… си говорихме. Искам да кажа, че това е… мисля, че някой път можем да излезем. Не в училището, разбира се, след като всички ни смятат за роднини. И вероятно нищо сериозно няма да излезе. Имам предвид, че тя е малко откачена, но не е чак толкова лоша, както си мислех. И наистина беше страхотна в битката. Струва ми се, че трябва да си избия от главата фантазиите за Джил и да се опитам да се срещам с обикновени момичета. Ще съм ти много благодарен, ако от време на време ми заемаш колата си…

Така се смаях, че едва не се наложи да си вдигам ченето от пода.

— Разбира се — съгласих се. — Нямам намерение да преча на една разцъфваща романтична връзка. — Дали трябваше да му кажа, че това с Джил може би не е чак такава фантазия? Не исках да се намесвам. Еди заслужаваше да бъде щастлив, но се чувствах малко виновна, задето бях казала на Джил, че той може би се интересува от нея. Надявах се да не съм усложнила още повече нещата.

Ейдриън се върна с кесия с лед. Настаних се в едно кресло и той ми помогна да наглася леда около глезена си, след като го качих върху една табуретка. Отпуснах се, когато ледът притъпи болката. Надявах се да не съм си счупила някоя кост.

— Не е ли вълнуващо? — попита ме Кларънс. — Най-сетне успяхте сами да видите ловците на вампири!

Не бях сигурна дали бих могла да опиша битката от тази вечер с толкова силен ентусиазъм, но поне за едно бях на едно мнение с него.

— Вие се оказахте прав — потвърдих. — Съжалявам, че преди не ви повярвах.

Той ми се усмихна мило.

— Всичко е наред, скъпа моя. Вероятно и аз не бих повярвал на един побъркан старец.

И аз се усмихнах на свой ред, сетне си спомних нещо, което чух по-рано тази вечер.

— Господин Донахю… вие ми споменахте, че в миналото, когато сте се сблъскали с ловците на вампири, един човек на име Маркъс Финч, се е намесил и ви е помогнал.

Кларънс кимна енергично.

— Да, да. Симпатичен млад мъж беше този Маркъс. Надявам се един ден пак да се видим.

— Той беше ли алхимик? — попитах. Като видях озадачения поглед на Кларънс, посочих бузата си. — Имаше ли татуировка като моята?

— Като твоята? Не, не. Беше различна. Трудно е да обясня.

Наведох се напред.

— Но имаше ли въобще татуировка на бузата си?

— Да. Не си ли я видяла на снимката?

— Каква снимка?

Кларънс се замисли.

— Бих могъл да се закълна, че съм ти показвал някои от старите ми снимки, когато Лий и Тамара още бяха малки, ах какви хубави дни бяха.

Едва се сдържах. Понякога наистина беше много трудно да се общува с Кларънс.

— А Маркъс? Имате ли негова снимка?

— Разбира се. Много хубава, на която сме ние двамата. Някой ден ще я намеря и ще ти я покажа.

Искаше ми се да го попитам дали не може да ми я покаже още сега, но домът му бе пълен с посетители, така че май не беше най-подходящото време за разглеждане на стари снимки.

Малко след това пристигна Дмитрий, заедно с последните пазители от групата, атакувала арената. Дмитрий веднага попитал за Соня, за която ми бяха казали, че си почива в нейната спалня. Ейдриън й беше предложил да я излекува, но Соня вече бе с достатъчно избистрено съзнание, за да му откаже. Заявила, че просто се нуждае от кръв, почивка и време, за да се изчисти от опиатите по естествен път.

След като Дмитрий чул думите й и се успокоил за състоянието на Соня, дойде направо при мен. Сведе поглед от внушителната си височина към креслото, където седях, с лед на глезена.

— Съжалявам — заговори. — Сигурно вече си разбрала какво се случи.

— Че съм била изпратена в една опасна ситуация само с половината от информацията, от която съм се нуждаела?

— Не съм привърженик на лъжите и на половинчатите истини — увери ме той. — Щеше ми се да имаше друг начин. Обаче разполагахме с толкова малко време, че това изглеждаше най-добрия вариант. Никой не се е съмнявал в способността ти да преценяваш и да се справиш с един труден случай. Но ние не вярвахме в способността на Воините на светлината да се вслушат в гласа на разума.

— Разбирам защо вие, приятели, не сте ми доверили вашия план. — Видях как Ейдриън трепна, като казах „вие, приятели“. Нямах предвид нищо с думите си, но осъзнах, че прозвучаха много снизходително, типично за алхимиците — все едно противопоставях нас с тях. — Но още не мога да повярвам, че алхимиците са се забъркали в това, че са си намерили извинение да не ме държат в течение.

Вече не бяха останали незаети столове, затова Дмитрий седна направо на пода с кръстосани крака.

— Не мога да ти кажа много за това. Както вече ти обясних, всичко стана много набързо и като говорих с Дона Стантън, тя прецени, че ще бъде по-безопасно за всички, ако не знаеш какво предстои. Ако ще ти помогне да се почувстваш по-добре, мога да те уверя, че тя изрично настоя да се погрижим за твоята безопасност, след като нахлуем там.

— Сигурно — кимнах. — Но все пак щеше да е по-добре, ако тя бе помислила за това как ще се почувствам, когато открия, че не ми се доверяват за жизненоважна информация.

— Тя помисли и за това — рече Дмитрий, с леко притеснен вид. — Каза, че ти няма да възразиш, защото разбираш значението на правилото да не се оспорват решенията на висшестоящите. Че си убедена, че техните решения са най-правилните. Добави още, че ти си образцов алхимик.

Не оспорвай решенията. Те знаят кое е най-доброто. Нямаме право да рискуваме.

— Разбира се, че го е казала — отвърнах. Аз никога нищо не оспорвам.