Златна лилия

Глава 24

Тъй като този ден едва ли можеше да стане по-откачен, реших да се отбия при Ейдриън. Глождеше ме нещо, за което умирах да узная, но досега нямах възможност да попитам за това.

Той ми отвори вратата веднага, щом почуках, с четка в ръка.

— О — рече. — Не те очаквах.

— Да не прекъсвам нещо?

— Само домашното ми. — Отстъпи крачка назад, за да ме пусне да вляза. — Не се притеснявай. За мен това не е чак такъв проблем, както би било за теб.

Влязох в дневната и много се зарадвах, като видях навсякъде пръснати картини и триножници.

— Отново си възстановил студиото си за рисуване.

— Да. — Той остави четката и избърса ръцете си с най-близкия парцал. — Сега, след като това място вече не е изследователски център, мога да го върна към обичайния му артистичен стил.

Облегна се на гърба на дивана, тапициран с дамаска на шотландско каре и впери поглед в мен, докато аз обикалях платната. Спрях се пред едно от тях.

— Какво е това? Прилича ми на лилия.

— Така е — потвърди той. — Не се обиждай, но тази лилия е много по-шик от твоята. Ако алхимиците изявят желание да откупят авторските права върху тази творба и започнат да я използват, готов съм да преговаряме.

— Ще бъде взето под внимание — отвърнах. Все още ми беше смешно от скъсването с Брейдан, а това още повече подобри настроението ми. Макар че се налага да призная, че рисунката ме озадачи донякъде — както често се случваше с неговите абстрактни живописни хрумвания. Лилията, макар и много по-стилизирана и „по-шик“ от добре очертаното и точно изображение върху бузата ми, все още ясно се разпознаваше. Дори бе изпълнена със златна боя. Заобиколена бе от свободно нанесени яркочервени мазки, а около червеното бе добавил нещо като прозрачен кристален мотив в ледено синьо. Картината бе удивителна, но ако зад всичко това се криеше някакво по-дълбоко значение, то оставаше недосегаемо за мен.

— Днес си в ужасно добро настроение — отбеляза Ейдриън. — Да не би да е имало разпродажба на дрешки в цвят каки?

Отказах се да се пробвам в тълкуването на живописта му и се обърнах към него.

— Не. Брейдан скъса с мен.

Самодоволната усмивка на Ейдриън мигом помръкна.

— О. Мамка му. Извинявай. Не си ли… искам да кажа, имаш ли нужда от питие? Или ти се иска, хм, да си поплачеш или нещо друго?

Засмях се.

— Не. Странно, но се чувствам много добре. Изобщо не съм съсипана. А би трябвало, нали? Може би има нещо сбъркано в мен.

Зелените очи на Ейдриън ме огледаха преценяващо.

— Не мисля. Не всяко скъсване е трагедия. Все пак… може би заслужаваш нещо, което да те утеши.

Изправи се и се запъти към кухнята. Наблюдавах го озадачено, докато вадеше нещо от хладилника и се зарови в чекмеджето със сребърните прибори. Върна се в дневната и ми връчи половинлитрова кутия със сладолед джелато с нар, в комплект със сребърна лъжичка.

— За кого е това? — попитах, шокирана от жеста му.

— За теб, очевидно. Нали искаше джелато с нар?

Спомних си вечерта в италианския ресторант.

— Ами, да… но не биваше да си правиш труда да…

— Е, значи си искала джелато с нар — обобщи той с желязна логика. — Заради това, пък и сделката си е сделка.

— Каква сделка?

— Помниш ли, когато каза, че ще изпиеш цяла кутия обикновено безалкохолно, ако не пуша цял ден? Е, направих си труда да изчисля калориите и те се оказаха точно толкова, колкото в една порция от това ледено творение. Можеш ли да повярваш, че това малко нещо съдържа четири порции?

Едва не изпуснах джелатото.

— Ти… ти си издържал цял ден без пушене?

— Всъщност почти седмица — уточни той. — Така че можеш, ако искаш, да изядеш цялата кутия.

— Защо, за бога, си го направил? — слисах се.

Той сви рамене.

— Е, ти ми отправи предизвикателство. Освен това пушенето е нездравословен навик, нали?

— Правилно… — Все още бях смаяна.

— Изяж го. Ще се разтопи.

Върнах му джелатото.

— Не мога. Не и докато ме гледаш. Толкова е странно. Може ли да го изям по-късно?

— Разбира се — съгласи се той и го върна в хладилника. — Ако наистина го изядеш. Зная каква си.

Скръстих ръце, докато той стоеше срещу мен.

— О? — вирнах брадичка.

Ейдриън ме фиксира с разконцентриращо твърд поглед.

— Може би всички други си мислят, че отвращението ти към храна е много яко, но не и аз. Виждал съм те как гледаш Джил. Ще ти кажа една жестока истина: ти никога, никога няма да имаш нейното тяло. Никога. Невъзможно е. Тя е морой. Ти си човек. Това е биология. Ти имаш страхотна фигура, от онези, за които повечето жени от твоята раса биха убили — а и би изглеждала още по-добре, ако малко понапълнееш. Два килограма би било добро начало. Ребрата ти вече няма да се броят. Ще носиш сутиен с по-голям размер.

— Ейдриън! — Бях ужасена. — Ти… да не си откачил? Нямаш право да ми говориш така! Никакво право.

Той се подсмихна.

— Имам пълното право, Сейдж. Аз съм ти приятел, пък и никой друг няма да ти го каже толкова откровено. Освен това съм цар на нездравословните навици. Мислиш ли, че няма да разпозная някой такъв навик, когато го видя? Не зная откъде си го прихванала — дали е по наследство от семейството ти, от общуването ти с прекалено много морои или е просто твоя мания, но ти казвам, че не бива да гладуваш.

— Това е откровено вмешателство.

— Това е истината — просто каза той. — Изречена от някой, който е загрижен и иска твоето тяло да бъде здраво и супер като ума ти.

— Няма да слушам това — заявих и се извърнах. В мен се развихри смесица от емоции. Гняв. Възмущение. И леко облекчение, колкото и да бе странно. — Тръгвам си. Въобще не биваше да идвам.

Той отпусна ръка върху рамото ми и ме спря.

— Почакай… изслушай ме. — Обърнах се неохотно. Изражението му оставаше строго, но гласът му се смекчи. — Не се опитвам да бъда заядлив или злобен. Ти си последният човек, когото искам да нараня… но не искам и ти сама да се нараняваш. Можеш да пренебрегнеш всичко, което току-що казах, но трябваше да ти го кажа, разбираш ли? Повече няма да го споменавам. Ти си тази, която контролира живота си.

Отклоних поглед, за да скрия напиращите си сълзи.

— Благодаря — промълвих. Трябваше да съм щастлива, че той нямаше намерение да ми натяква. Вместо това болката в мен не изчезна, все едно Ейдриън бе отворил стара рана, която се бях опитвала да забравя и да се преструвам, че не съществува. Една грозна истина, която отказвах да призная пред себе си. Знаех, че беше истинско лицемерие от някой като мен, претендиращ, че предпочита да си има работа само с факти и данни. И независимо дали щях да се съглася с него, или не, знаех, без никакво съмнение, че той бе прав за едно: никой друг не ми бе казал това, което той току-що ми заяви в лицето.

— Защо, впрочем, се отби? — попита ме той. — Сигурна ли си, че не искаш моята нова изумителна картина да се превърне в новата емблема на алхимиците?

Не успях да се сдържа и леко се засмях. Извърнах се и го погледнах, изпълнена с желание да дам своя принос за рязката смяна на темата.

— Не. Дойдох заради нещо много по-сериозно.

Смехът ми явно го бе успокоил и в отговор ме удостои с една от своите самодоволни усмивки.

— Трябва наистина да е нещо много сериозно.

— В онази нощ, когато бягахме от Воините, ти как така изведнъж се научи толкова добре да управляваш мустанга?

Усмивката му се стопи.

— Защото го направи — продължих. — Шофираше без всякакво колебание. Толкова добре, колкото шофирам и аз. Започнах да се чудя да не би някой друг да те е учил. Но дори и да си взимал всеки ден уроци, откакто имаш кола, пак нямаше да си толкова добър. Превключваше скоростите, сякаш цял живот си се оправял с лостове за ръчни скорости.

Ейдриън рязко се обърна и се отдалечи към противоположния край на дневната.

— Може би съм роден с талант за шофьор — подхвърли той, но не погледна към мен.

Странно как толкова бързо си разменихме ролите. Само преди минута той ме бе притиснал в ъгъла, принуждавайки ме да се изправя лице в лице с проблеми, за които не желаех да мисля. Сега, обаче, аз бях на ход. Последвах го до прозореца и го накарах да ме погледне в очите.

— Права съм, нали? — настоях. — През целия си живот си карал с ръчни скорости!

— Дори и мороите не дават шофьорски книжки на деца, Сейдж — изрече той с вкиснато изражение.

— Не го извъртай. Много добре знаеш какво имам предвид. От много години си знаел, и то съвсем добре, как да местиш скоростния лост.

Мълчанието му беше повече от красноречив отговор, подсказвайки ми, че съм права, независимо, че лицето му си оставаше неразгадаемо.

— Защо? — настоях. Но сега едва ли не умолително. Всички повтаряха каква изключителна умница съм, как умея да правя връзки между случайни факти и да стигам до забележително проницателни изводи. Но това се оказа отвъд способностите ми — не можех да проумея нещо толкова безсмислено. — Защо го направи? Защо се преструваше, че не можеш да караш?

Явно милион мисли кръстосваха ума му, никоя, от които не желаеше да сподели с мен. Накрая поклати раздразнено глава.

— Не е ли очевидно, Сейдж? Не, разбира се, че не е. Направих го, за да имам причина да бъда около теб — такава, която бях сигурен, че няма да отхвърлиш.

Смутих се повече от всеки друг път.

— Но… защо? Защо си искал да го направиш?

— Защо ли? — попита той на свой ред. — Защото бях готов да се задоволя с това, след като не можех да направя другото.

Протегна ръце и ме притегли към себе си. Едната му ръка обви кръста ми, а с другата се плъзна зад врата ми. Повдигна главата ми и сведе устни към моите. Затворих очи и се разтопих, когато цялото ми тяло бе погълнато в тази целувка. Бях нищо. Бях всичко. Тръпки пробягнаха по кожата ми. Огън ме изгори отвътре. Тялото му се притисна още по-близо до моето. Спонтанно го прегърнах през врата. Устните му бяха по-топли и по-меки от всичко, което някога съм си представяла, но в същото време пламенни и завладяващо мощни. Моите им отвърнаха жадно и ръцете ми се сключиха още по-плътно. Пръстите му се спуснаха по врата ми, проследявайки очертанията му, като всеки негов допир ме разтърсваше като електрически ток.

Но може би най-хубавото от всичко бе, че аз, Сидни Катрин Сейдж, вечно анализираща света около мен, направо престанах да мисля.

И беше божествено.

Или поне беше така, докато не възвърнах отново способността си да разсъждавам.

Разсъдъкът ми и всичките ми тревоги и размисли внезапно надделяха. Отдръпнах се от Ейдриън, въпреки протестите на тялото ми. Побързах да се обърна с гръб към него, знаейки, че очите ми са ужасени и разширени.

— Какво… какво правиш?

— Не зная — отрони той с усмивка. Пристъпи с една крачка към мен. — Но съм съвсем сигурен, че и ти го правиш.

— Не. Не. Да не си се приближил още към мен! Не бива пак да го правиш. Разбираш ли? Не можем… Не трябва да… о, боже. Не. Никога вече. Това бе грешно. — Притиснах пръсти към устните си, сякаш за да изтрия от тях всичко, което току-що се бе случило, но най-вече за да си припомня отново сладостта и топлината на устата му върху моята. Бързо отдръпнах ръката си.

— Грешно ли? Не зная, Сейдж. Честно, това бе най-правилното, което напоследък ми се е случвало. — Ала въпреки това запази дистанцията помежду ни.

Поклатих глава обезумяло.

— Как можеш да го кажеш? Много добре знаеш как е! Няма начин… ами, знаеш го. Хората и вампирите не могат… не. Нищо не може да има между тях. Между нас.

— Е, все трябва да е имало нещо някога — поправи ме той, опитвайки се да звучи разумно. — Иначе днес нямаше да има дампири. Освен това какво ще кажеш за Съхранителите?

— Съхранителите? — Едва не се засмях, но в това нямаше нищо смешно. — Съхранителите живеят в пещери и водят битки край лагерния огън заради яхния от опосум. Ако искаш да живееш така, то тогава си добре дошъл. Но ако предпочиташ да живееш в цивилизован свят заедно с нас, останалите, тогава повече не ме докосвай. Ами Роуз? Не беше ли лудо влюбен в нея?

Имайки предвид откачената ситуация, Ейдриън изглеждаше прекалено спокоен.

— Може би бях някога. Но това беше… преди колко — три месеца? И, честно, от известно време не се замислям много за нея. Да, още съм наранен и се чувствам някак си използван, но… реално погледнато, тя вече не е тази, за която постоянно мисля. Не ми се привижда лицето й, когато заспивам. Не се питам за…

— Не! — Отстъпих още малко назад. — Не искам да чувам това. Няма повече да го слушам.

С няколко бързи стъпки Ейдриън отново се изправи пред мен. Зад мен бе стената, деляха ме единствено броени сантиметри от нея. Нямаше накъде да избягам. Той не направи застрашителни движения, но хвана ръцете ми и ги притисна към гърдите си, докато се навеждаше към мен.

— Не, ще ме изслушаш. Този път ще ти се наложи да чуеш нещо, което не се вписва в твоя спретнат и идеално подреден свят на логика и здрав разум. Защото това не е разумно. Ала ти си ужасена, повярвай ми — това и мен адски ме плаши, но… пита ме за Роуз? Опитах се да стана по-добър заради нея, но това бе само за да я впечатля, да я накарам да ме желае. Когато обаче съм с теб, искам да съм по-добър, защото… ами, защото чувствам, че така е правилно. Защото самият аз го желая. Ти ме накара да искам да стана някак си по-значим от самия мен. Искам да бъда безупречен. Ти ме вдъхновяваш с всяко твое действие, с всяка дума, с всеки поглед. Като те гледам, ми приличаш на… на светлина, грееща от човешка плът. Казах го на Хелоуин и държа на всяка казана от мен дума: ти си най-красивото създание, което съм виждал някога да стъпва по тази земя. А ти дори не го съзнаваш. Нямаш понятие колко си красива или как ярко грееш.

Знаех, че трябва да се отскубна, да издърпам ръцете си от неговите. Но не можех. Още не.

— Ейдриън…

— И аз зная, Сейдж — продължи той, с пламтящи очи. — Зная какво вие, алхимиците, изпитвате към нас. Не съм глупав и повярвай ми, опитах се да те избия от главата си. Но на този свят няма достатъчно алкохол или изкуство, или друго средство за отвличане на вниманието, за да го постигна. Трябваше да спра да ходя при Улф, защото ми бе прекалено трудно да съм толкова близо до теб, макар и само да се преструвахме, че се бием. Не можех да понеса да те докосвам. За мен бе агонизиращо мъчение, защото това означаваше нещо за мен, а знаех, че не означава нищо за теб. През цялото време си повтарях, че трябва да стоя настрана, ала сетне все си намирах разни извинения… като колата например… или каквото и да е друго, само за да бъда отново край теб. Хейдан беше гадняр, но поне докато беше с него, имах основание да спазвам дистанция.

Ейдриън още държеше ръцете ми, лицето му бе напрегнато, паникьосано и отчаяно, докато изливаше сърцето си пред мен. Моето сърце пък биеше до пръсване, изпълнено с безброй емоции. Имаше онова отнесено, далечно изражение, същото, което добиваше, когато духът го завладяваше и го караше да бъбри несвързано. Молех се да е тъкмо това — някаква лудост, причинена от духа. Това трябваше да е. Нали?

— Казва се Брейдан — изрекох най-после. Макар и бавно, но успях да укротя тревогите си и донякъде да си възвърна самоконтрола. — Но дори и без него ти имаше милион причини да пазиш дистанция. Ти каза, че знаеш какво изпитваме. Но дали е така наистина? — Издърпах ръцете си от неговите и посочих към бузата си. — Знаеш ли какво всъщност означава златната лилия? Това е обещание, клетва за определен начин на живот и ценностна система. Не можеш да захвърлиш с лека ръка нещо такова. Това няма да ми позволи, дори да го искам. А, честно казано, аз не го искам! Вярвам в това, което правим.

Ейдриън ме измери с прям и спокоен поглед. Не се опита отново да стисне ръцете ми, но и не се отдръпна. Ръцете ми се почувстваха болезнено празни без неговите.

— Този „начин на живот“ и тази „ценностна система“, които тъй ревностно браниш, са те използвали и продължават да те използват. Третират те като част от някаква машина, на която не е позволено да мисли. А ти струваш много повече.

— Някои части в системата си имат недостатъци — признах. — Но принципите ни са солидни и аз вярвам в тях. Действително има разделение между хора и вампири — между мен и теб — което никога не може да бъде нарушено. Ние сме твърде различни. Не сме предопределени да бъдем… такива. Каквито и да било.

— Никой от нас не е предопределен да бъде нещо или да прави каквото и да било — възрази той. — Ние решаваме какви ще бъдем. Веднъж ми каза, че тук няма жертви, че ние имаме силата и пълното право да избираме какви искаме да бъдем.

— Не се опитвай да обръщаш думите ми срещу мен — предупредих го.

— Защо? — попита той, с лека усмивка на устните. — Те са дяволски добри. Ти не си жертва. Ти не си пленница на тази лилия. Можеш да бъдеш каквото си пожелаеш. Можеш да избереш каквото поискаш.

— Прав си. — Отдръпнах се, а той не се възпротиви. — И аз не избирам теб. Ето какво пропускаш в цялата работа.

Ейдриън застина. Усмивката му се стопи.

— Не ти вярвам.

Подсмихнах се.

— Нека да отгатна. Защото отвърнах на целувката ти? — Тази целувка ме бе накарала да се почувствам по-жива от всякога, от много седмици насам. И имах чувството, че той го знае.

— Не — поклати глава Ейдриън. — А защото тук никой друг не те разбира така, както те разбирам аз.

Зачаках да продължи.

— Това ли е всичко? Нямаш ли намерение да поясниш какво имаш предвид?

Тези негови зелени очи отказваха да ме освободят от плена си.

— Не мисля, че е необходимо.

Трябваше да отвърна поглед встрани, макар че не бях сигурна защо.

— Ако ме познаваш толкова добре, тогава ще разбереш защо си тръгвам.

— Сидни…

Запътих се забързано към вратата.

— Сбогом, Ейдриън.

Втурнах се навън, донякъде изплашена, че отново ще се опита да ме хване. Ако го бе сторил, не бях сигурна дали бих могла да си тръгна. Но той не ме докосна. Не направи усилие да ме спре. Чак когато стигнах до средата на поляната пред сградата, посмях да се озърна назад. Ейдриън стоеше там, облегнат на касата на вратата. В очите му сякаш бе стаено цялото му сърце. А собственото ми сърце се разкъсваше в гърдите ми. Но лилията на бузата ми припомняше коя съм аз.

Извърнах се и се отдалечих, без да поглеждам назад.