Златна лилия

Глава 9

Онези от нас, които знаят какво да търсят, мигом ще различат мороите по бледите им лица и високите, слаби телосложения. За повечето човешки очи тези черти изпъкват, но не са предупреждение, че насреща ти стои вампир. Хората просто забелязват тези отличителни черти като удивителни и необичайни, също както Лия възприемаше съвършената, ефирна фигура на Джил. Не искам да робувам на стереотипите, но след като огледах набързо бледото, удължено лице на господин Ивашков, неумолимото и мрачно изражение, сребристата коса, донякъде се зачудих, че по-често не го вземат за вампир. Не, вампир не беше правилният термин, реших. По-скоро за погребален агент.

— Татко — рече Ейдриън сковано. — Както винаги е удоволствие.

— За някои от нас. — Баща му ме огледа изпитателно и видях как погледът му се спря върху бузата ми. Протегна ръка. Аз я поех, горда със себе си, че ръкуването с мороите вече не беше разтърсващо събитие за мен. — Нейтан Ивашков.

— Сидни Сейдж — представих се. — Приятно ми е да се запозная с вас, сър.

— Натъкнах се на Сейдж, докато се шляех наоколо — поясни Ейдриън. — Тя беше достатъчно любезна, за да ме докара днес от Ел Ей, тъй като нямам кола.

Нейтан ме погледна удивено.

— Доста дълъг път. — Не чак толкова колкото от Палм Спрингс, но ние решихме, че ще е по-безопасно — и много по-достоверно — да го оставим да си мисли, че Ейдриън е в Лос Анджелис.

— Нямам нищо против, сър — отвърнах. Погледнах към Ейдриън. — Ще отида да свърша малко работа. Искаш ли да ми пратиш есемес, когато си готов да тръгваш?

— Работа? — попита с отвращение той. — Стига, Сейдж. — Върви да си купиш някой секси бански и се наслади на басейна, докато се мотаеш наоколо.

Нейтан местеше невярващо поглед между двама ни.

— Накарал си я да те докара дотук, а сега ще я караш да чака наоколо, докато се освободиш?

— Наистина — заговорих, — аз нямам нищо…

— Тя е алхимик — продължи Нейтан. — Не е шофьор. Има огромна разлика. — Всъщност през последните дни в „Амбъруд“ вече бях започнала да се съмнявам в това. — Хайде, госпожице Сейдж. След като сте си изгубили деня да докарате моя син дотук, мога поне да ви почерпя с един обяд.

Стрелнах панически поглед към Ейдриън. Не бях паникьосана от перспективата да бъда с морои. Вече отдавна бях свикнала с подобни ситуации. Просто не бях сигурна дали Ейдриън иска да съм свидетел на семейната му среща. Това не бе част от плана. Освен това не бях сигурна дали самата аз искам да присъствам на въпросната среща.

— Татко… — поде Ейдриън.

— Настоявам — прекъсна го баща му твърдо. — Прояви малко повече възпитание и се научи на обикновена любезност. — Обърна се и започна да се отдалечава, предполагайки, че ще го последваме. И ние го сторихме.

— Да си намеря ли извинение да си тръгна? — прошепнах на Ейдриън.

— Не и когато използва „настоятелния“ си глас — дойде приглушеният му отговор.

За миг, като зърнах прекрасния ресторант, разположен на терасата и слънчевия му изглед към океана, си помислих, че бих могла да се справя с двамата Ивашкови. Възможността да седиш тук и да се наслаждаваш на цялата тази топлина и красота, си заслужаваше да изтърпиш една семейна драма. После Нейтан подмина вратите към терасата и ни поведе към асансьора. Ние го последвахме послушно. Домакинът ни заведе в една механа на партера, наречена „Тирбушонът“. Мястото беше полутъмно и без прозорци, с ниски тавански греди и сепарета, тапицирани с черна кожа. Покрай стената бяха подредени дъбови бъчви, а малкото светлина се осигуряваше от мъждукащи червени газени лампи. С изключение на самотния барман, заведението беше празно, което не бе изненада за мен по това време на деня.

Това, което ме изненада, беше, че Нейтан ни доведе тук, вместо в елегантния ресторант на открито. Мъжът беше облечен в скъпарски костюм, в който изглеждаше като току-що излязъл от заседателната зала на някой важен борд. Защо ще пренебрегне модерния, изискан ресторант и ще предпочете да обядва в тази задушна, тъмна…

Тъмна.

Едва не изпъшках. Разбира се, че терасата не би могла да бъде избор за един морой. Слънчевият следобед, който за мен беше толкова привлекателен, щеше да се превърне в доста мъчителен обяд за двамата Ивашкови — не че някой от тях изглеждаше готов да се отдаде на забавления.

— Господин Ивашков — поклони се леко барманът. — Радвам се да ви видя отново.

— Можете ли отново да поръчате да ни доставят храна тук, долу? — попита Нейтан.

— Разбира се.

Отново. Това подземно леговище вероятно е било предпочитаното място за хранене на Нейтан, откакто бе пристигнал в Сан Диего. Позволих си още една последна, тъжна мисъл за терасата, а след това последвах Нейтан и Ейдриън в мрачната дупка. Нейтан избра ъглова маса за осем души. Може би обичаше да е по-нашироко. Или може би му се нравеше да се преструва, че председателства корпоративна среща. Барманът ни даде менютата и прие поръчките за питиетата. Аз предпочетох кафе. Ейдриън си поръча мартини, което му спечели неодобрителни погледи от баща му и мен.

— Едва минава обяд — изтъкна Нейтан.

— Зная — отвърна Ейдриън. — Изненадан съм, че издържах толкова дълго.

Нейтан пренебрегна коментара му и се извърна към мен.

— Ти си много млада. Сигурно съвсем наскоро си започнала служба при алхимиците.

— Всички започваме млади — съгласих се аз. — Работя самостоятелно малко повече от година.

— Възхищавам се на това. Показва голяма доза отговорност и предприемчивост. — Кимна, за да благодари на бармана, който остави пред него бутилка газирана вода. — Не е тайна какво е отношението на алхимиците към нас, но в същото време вашата група прави много за нас. Особено забележителна е ефективността ви. Много лошо, че моите хора не обръщат по-голямо внимание на това.

— Как са нещата при мороите? — попитах. — С кралицата?

Нейтан почти се усмихна.

— Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш?

Знаех — или поне знаех това, което бе известно на алхимиците.

— Винаги е различно да се чуят сведения от първа ръка, сър.

Той се засмя. Беше груб звук, сякаш смехът бе непривичен за Нейтан Ивашков.

— Ситуацията е по-добра. Макар че не може да се каже, че всичко е прекрасно. Онова момиче е умно, не мога да не й го призная. — Предположих, че „онова момиче“ беше Василиса Драгомир, тийнейджърката кралица на мороите и най-добрата приятелка на Роуз. — Сигурен съм, че би предпочела да прокара законите за наследството и декрета за възрастта на дампирите, но тя знае, че това само ще събуди гнева и съпротивата на опонентите й. Така че младата кралица намери начини да постигне компромис по други спорни въпроси и вече успя да спечели на своя страна някои от враговете си.

Законите за наследството. Точно те ме интересуваха. В света на мороите съществуваха дванайсет кралски фамилии, а Василиса и Джил бяха единствените останали живи представителки на своята. Настоящият закон на мороите гласеше, че монархът трябва да има поне още един член на фамилията и тъкмо заради това Джил се бе оказала толкова важна част от политическата игра. Дори най-закоравелите и опитни убийци щяха да се затруднят да се доберат до строго охраняваната кралица. Отстраняването на нейната полусестра щеше да постигне същият резултат и да анулира управлението на Василиса. Ето защо Джил трябваше да се крие.

Мислите на Нейтан явно следваха същата посока.

— Тя бе достатъчно умна, за да скрие онази своя сестра копеле. — Знаех, че има предвид „копеле“ в смисъла на незаконно дете, а не като обида, но при все това потръпнах. — Носят се слухове, че точно твоите хора са посветени в това. Дали ще е твърде самонадеяно да предположа, че ще ми дадеш сведения от първа ръка?

Поклатих глава, като се опитах да запазя приятелския си тон.

— Съжалявам, сър. Първата ръка не се простира толкова надалеч.

След няколко минути, изминали в мълчание, Нейтан се прокашля.

— Е, Ейдриън. Какво искаш?

Ейдриън отпи от мартинито си.

— О, забеляза ли, че съм тук? Мислех, че си дошъл да се видиш със Сидни.

Свлякох се малко в стола си. Тъкмо подобна ситуация исках да избегна.

— Защо трябва толкова да усложняваш отговора на всеки въпрос? — попита Нейтан уморено.

— Може би се дължи на въпросите, които задаваш, татко.

Май тази механа не беше достатъчно голяма, за да побере бързо увеличаващото се напрежение. Всеки инстинкт ми казваше да стана невидима, но въпреки това с изненада се чух да казвам:

— Ейдриън е в колеж. Посещава класове по изобразително изкуство. Много е талантлив. — При това мое изявление Ейдриън ми хвърли въпросителен, но и развеселен поглед. Някои от картините му бяха доста добри. Други, особено, когато беше пиян, изглеждаха сякаш случайно е разлял боя върху платното. Услужливо съм подчертавала всичко това при многобройни случаи.

Нейтан не изглеждаше впечатлен.

— Да. Правил го е и преди. Няма да трае дълго.

— Различно време, различно място — възразих меко. — Нещата се променят. Хората се променят.

— Но много често не го правят — заяви Нейтан. Барманът се върна, за да вземе поръчките ни за обяд, макар че още никой от нас не бе погледнал менюто. — Предлагам да поръчам за всички, съгласни ли сте? — Нейтан отвори менюто и го прегледа набързо. — Донеси ни плато задушени гъби с масло и чесън, фондю с козе сирене, печени миди, увити с бекон, и салата „Цезар“ с пържени стриди. Салатата да е за трима.

Барманът надраска набързо няколко бележки и изчезна, преди да успея да кажа и дума.

— Не беше ли малко грубо и нетактично, татко? — попита Ейдриън. — Дори не попита дали сме съгласни с поръчката ти.

Нейтан не се трогна от забележката.

— Ял съм тук и преди. Зная кое е добро. Повярвай ми, ще ти хареса.

— Сейдж няма да вкуси и хапка от това.

Реших, че наистина щеше да е много по-лесно, ако и двамата се преструваха, че ме няма.

— Защо? — попита Нейтан и ме погледна с любопитство. — Да не си алергична към морска храна?

— Тя яде само здравословна храна — поясни Ейдриън. — Всичко, което ти поръча, плува в мазнина.

— Малко краве масло няма да й навреди. И двамата ще се уверите, че съм прав. Всички ястия са отлични. Освен това — додаде Нейтан, като замълча, за да отпие от водата си, — поръчах и салата. Марулята е здравословна.

Дори не дадох труд да изтъкна, че никакво количество салата няма да компенсира пържените стриди или дресинга на салатата „Цезар“. И без това нямах никаква възможност да вметна каквото и да било, защото Ейдриън се бе отприщил и — забелязах с известна изненада — бе преполовил мартинито си.

— Виждаш ли? — продължи той с отвращение. — Това е типично за теб. Предполагаш, че винаги знаеш кое е най-доброто за всички. Ти просто решаваш и действаш, без да благоволиш да се допиташ до когото и да било, защото си толкова сигурен в правотата си.

— С моя богат опит — рече Нейтан студено, — аз обикновено съм прав. Когато и ти натрупаш подобен опит — когато наистина можеш да заявиш, че можеш да имаш авторитетно мнение по… ами, каквото и да е — тогава на теб също може да ти се гласува доверие да вземеш важни решения.

— Това е просто един обяд! — кипна Ейдриън. — Не решение на живот и смърт. Казвам само, че най-малкото можеше поне да направиш усилие да включиш в него и останалите. Очевидно „богатия ти опит“ не се отнася до обикновена любезност.

Нейтан насочи поглед към мен.

— Нима досега не съм проявявал единствено любезност към вас, госпожице Сейдж?

За мой ужас столът не ме погълна, нито пък ми предостави друго скривалище.

Ейдриън довърши мартинито си на един дъх и вдигна чашата си, за да привлече вниманието на бармана.

— Не я замесвай в това — каза на баща си. — Не се опитвай да я манипулираш, за да докажеш правотата си.

— Едва ли имам нужда да манипулирам когото и да било, за да докажа правотата си — отвърна Нейтан. — Мисля, че тя вече е доказана.

— Нямам нищо против поръчаното — изтърсих, съзнавайки напълно, че препирнята между баща и син нямаше нищо общо с хранителните ми навици. — И без това трябва да опитвам нови неща.

— Не му играй по свирката, Сидни — предупреди ме Ейдриън. — Ето защо му се разминава заради неуважителното му отношение към другите — особено към жените. Прави го с майка ми от години. — Барманът се появи безшумно и замени празната чаша от мартинито с пълна.

— Моля те — въздъхна Нейтан тежко. — Нека не забъркваме майка ти в това.

— Би било много лесно — върна му го Ейдриън. Виждах как лицето му се изопна от напрежение. Майка му бе чувствителна тема. — Особено след като ти винаги го правиш. От седмици се опитвам да получа отговор от теб как е тя! По дяволите, просто се опитвах да разбера къде е тя. Толкова ли е трудно да ми кажеш? Не може да е под строга охрана. Сигурно й позволяват да получава писма.

— По-добре е да нямаш контакт с нея, докато е в затвора — рече Нейтан. Дори аз бях изумена от студения начин, по който говореше за съпругата си.

Ейдриън се усмихна саркастично и отпи от новата чаша с мартини.

— Ето че пак стигнахме до същото: ти винаги знаеш кое е най-добре за всички. Знаеш ли, аз наистина, наистина бих искал да мисля, че се стараеш да избягваш разговорите за нея, защото болката ти е твърде силна. За себе си зная, че ако жената, която аз обичам, е затворена някъде, щях да направя всичко, което е по силите ми, за да стигна до нея. А ти? Може би ти е прекалено трудно. Може би единственият начин, по който можеш да свикнеш да живееш без нея, е да блокираш мислите за нея, като държиш и мен по-далеч. Почти бих могъл да разбера това.

— Ейдриън… — поде Нейтан.

— Но не е това, нали? Ти не искаш да имам контакт с нея — и вероятно и ти нямаш — защото се чувстваш засрамен. — Сега вече Ейдриън наистина се разгорещи. — Ти искаш да се дистанцираш и да се преструваш, че това, което тя е извършила не съществува. Искаш да се преструваш, че тя не съществува. Тя съсипа семейната репутация.

Погледът на Нейтан, който насочи към сина си, бе твърд и студен като стомана.

— Имайки предвид твоята репутация, бих предположил, че ще прозреш мъдростта на решението да не общуваш с някого, който е направил това, което извърши тя.

— Какво? Издънка? — настоя Ейдриън. — Всички можем да се издъним. Всички правим грешки. Това е направила тя. Става дума за лоша преценка, това е всичко. Не късаш с хората, които обичаш, заради подобни грешки.

— Тя го направи заради теб — рече Нейтан. Тонът му не оставяше съмнение какво мисли за това решение. — Защото ти не можа да се разделиш с онова момиче дампир. Обратното, трябваше да се перчиш с връзката си с нея, и да се забъркаш в почти толкова големи неприятности като нея, заради убийството на леля ти. Затова майка ти извърши онова, за да те защити. И сега тя е в затвора заради твоята безотговорност. Всичко случило се е по твоя вина.

Ейдриън пребледня — повече от обичайното — и изглеждаше твърде шокиран, за да отвърне каквото и да било. Вдигна отново чашата с мартини и аз бях почти сигурна, че ръцете му трепереха. Тъкмо в този момент двама сервитьори от ресторанта на горния етаж се появиха с поръчката ни. Ние се взирахме мълчаливо в масата, докато те ловко подреждаха приборите и чиниите с храна. Само като гледах изобилието от блюда, ми се повдигна и това нямаше нищо общо с мазнината или съдържанието на сол.

— Господин Ивашков — заговорих, напук на разумния глас в главата ми, който ми крещеше да си затворя устата. — Не е честно да обвинявате Ейдриън за нейния избор, особено след като той дори не е подозирал за действията й. Зная, че би направил всичко за майка си. Ако е имал възможност да спре по някакъв начин процеса — или да заеме мястото й — щеше да го стори.

— Сигурна ли сте в това? — Нейтан трупаше храна в чинията си и изглеждаше изпълнен с нетърпение да я опита. Нито аз, нито Ейдриън имахме апетит. — Е, госпожице Сейдж, съжалявам, че трябва да разбия илюзиите ви, но изглежда и вие — както толкова много други млади жени — сте била заблудена от сладкодумието на сина ми. Мога да ви уверя, че той никога не е направил нещо, което да противоречи на собствените му интереси. Те винаги са на първо място. Той не проявява инициатива, няма амбиция, нито някаква цел. От най-ранна възраст постоянно нарушава правилата, никога не се вслушва в това, което другите му казват, ако съветите им не отговарят на желанията му. Всъщност изобщо не съм изненадан, че всичките му опити да учи в колеж завършиха с неуспех — и ви уверявам, че и този също ще е поредният провал — защото той едва успя да завърши гимназия. И дори не е заради пиене, момичета и безумията, които е вършил… на него просто не му пукаше. Той пренебрегваше работата си. Дипломира се единствено благодарение на нашето влияние и чековата ни книжка. И оттогава пропада главоломно все по-надолу и по-надолу.

Ейдриън изглеждаше така, сякаш му бяха ударили шамар. Исках да се протегна и да го утеша, но дори аз все още бях в шок от тирадата на Нейтан. Ейдриън очевидно също беше. Едно беше постоянно да повтаряш как си мислиш, че баща ти е разочарован от теб, а съвсем различно да го чуеш да го обяснява с такива мъчителни подробности. Знаех го, защото съм била и в двете ситуации.

— Честно, дори не бях чак толкова против пиенето. Тогава поне изпадаше в пиянско безпаметство и за малко се усмиряваше — продължи Нейтан с уста, пълна с козе сирене. — Вие мислите, че майка му страда сега? Уверявам ви, че сега се чувства много по-добре. Тя стоеше будна по цели нощи, оплаквайки поредната каша, в която се бе забъркал. Решението ми да го държа сега далеч от нея няма нищо общо с мен или с него. Правя го заради нея. Поне сега няма да е принудена да слуша за последните му подвизи или да се тревожи за него. Неведението е блаженство. Тя е на по-добро място щом няма връзка с него и аз възнамерявам да си остане така. — Той ми предложи една мида, сякаш току-що не беше изнесъл цяла обвинителна реч, без дори да си поеме дъх. — Наистина трябва да опитате това. Имате нужда от протеини.

Поклатих глава, неспособна да намеря думи.

Ейдриън пое дълбоко дъх.

— И това ли е всичко, татко? Изминах целия този път, за да те видя, да те помоля да ми помогнеш да се свържа с мама… и това ли е всичко, което ще получа? Че за нея е по-добре да не говори с мен? — Докато го наблюдавах, имах чувството, че е впрегнал цялото си самообладание, за да остане спокоен и благоразумен. Ако се впуснеше в порой от хапливи коментари, едва ли щеше да спечели нещо и той го знаеше.

Нейтан изглеждаше смаян.

— Това ли е единствената причина, поради която си дошъл тук? — От тона му ставаше съвсем ясно, че едва ли е чувал по-глупава причина.

Ейдриън прехапа устни, навярно отново, за да сдържи истинските си чувства. Бях впечатлена от самоконтрола му.

— Освен това мислех… ами, че може би ще искаш да чуеш как се справям. Мислех, че ще ти е приятно да узнаеш, че правя нещо полезно.

За миг баща му просто се взираше в него. После объркването му изчезна и той се засмя по онзи неприятен начин, от който ме побиха тръпки.

— Аха. Ти се шегуваш.

За миг се озадачих.

— Аз бях дотук — отсече Ейдриън.

Пресуши мартинито си за секунда, скочи на крака и се запъти към вратата. Нейтан продължи да се храни невъзмутимо, но аз също се изправих. Чак когато бях прекосила механата до средата, опитвайки се да настигна Ейдриън, Нейтан благоволи да заговори.

— Госпожице Сейдж? — Всяка част от мен искаше да изтича след Ейдриън, но се спрях и се извърнах към баща му. Нейтан бе извадил портфейла си и отделяше банкноти от пачката. — Ето. Позволете ми поне да платя за бензина и загубеното ви време.

Подаде ми парите и аз едва не се разсмях. Ейдриън се бе насилил да дойде тук по няколко причини и парите бяха една от тях. Така и не получи възможност да ги поиска, а ето че сега баща му ги предлагаше доброволно. Не помръднах.

— Не искам нищо от вас — заявих. — Освен ако не е извинение към Ейдриън.

Нейтан ми отправи поредния си недоумяващ поглед. Изглеждаше искрено объркан.

— За какво трябва да се извинявам?

Тръгнах си.

Ейдриън или се бе качил по стълбите, или веднага бе хванал асансьора, защото отвън пред механата нямаше и следа от него. Върнах се във фоайето и се озърнах тревожно наоколо. Покрай мен мина едно пиколо и аз му махнах да спре.

— Извинете, къде е най-близкото място, където може да се пуши?

Той кимна към входната врата.

— В далечния край на алеята за коли.

Благодарих му и направо хукнах навън. И наистина Ейдриън беше там, в обозначеното място за пушачи. Беше се облегнал на оградата с пищни орнаменти, под сянката на едно портокалово дърво и тъкмо си палеше цигарата. Забързах към него.

— Ейдриън! — възкликнах обезпокоено. — Добре ли си?

Той всмукна дълбоко от цигарата.

— Наистина ли това е въпросът, който искаш да ми зададеш, Сейдж?

— Баща ти прекали — заявих твърдо. — Нямаше право да наговори всички тези неща за теб.

Ейдриън дръпна отново от цигарата и я захвърли на тротоара. Стъпка я с тока на обувката си.

— Да се връщаме в Палм Спрингс.

Погледнах към хотела.

— Трябва да пийнеш малко вода или да хапнеш нещо. Прекалено бързо изпи онази водка.

Той почти се усмихна. Почти.

— Нужно е доста повече, за да ми стане лошо. Няма да повърна в колата ти. Обещавам. Просто не искам да оставам тук и да рискувам отново да го видя.

Подчиних се и не след дълго отново пътувахме с колата. Прекарахме в Сан Диего много по-малко време, отколкото бе нужно да дойдем тук. Ейдриън потъна в мълчание и този път не се опитах да го утешавам или разсея с незначителен разговор. Каквото и да кажех, нямаше да помогне. Съмнявах се дали нечии думи щяха да помогнат. Не го винях за настроението му. И аз щях да се чувствам така, ако баща ми се бе нахвърлил по този начин върху мен на публично място. При все това ми се щеше да има нещо, което да облекчи болката му. Някаква малка утеха, която да го успокои поне за малко.

Късметът ми се усмихна, когато видях малка бензиностанция след Ескондидо, над която се кипреше надпис: „ПРИ ДЖЪМБО ДЖИМ — НАЙ-ДОБРИТЕ СЛАШОВЕ В ЮЖНА КАЛИФОРНИЯ!“ Спомних си шегата му, че ще мине на слашова диета. Отбих от магистралата, макар да знаех, че е глупаво. Как можеше един слаш да заличи злополучната среща в Сан Диего? Но трябваше да направя нещо — каквото и да е — за да се почувства Ейдриън по-добре. Той дори не забеляза, че сме спрели, докато не слязох от колата.

— Какво има? — попита, успявайки да се изтръгне от мрачните си мисли. Съсипаното му изражение направо ми скъса сърцето. — Резервоарът е пълен до половината.

— Ей сега се връщам.

Върнах се след пет минути, с по една чаша в двете ръце.

Успях да почукам на прозореца му. Той се измъкна от колата, вече напълно озадачен.

— Какво става?

— Слашове — обявих. — За теб — черешов. Обаче ще трябва да го изпиеш навън. Няма да рискувам да ми оплескаш колата.

Ейдриън примигна няколко пъти, все едно бях мираж, привиждащ му се от ярката слънчева светлина.

— Какво е това? Жалеен купон в моя чест? Защото съм толкова жалък?

— Светът не се върти само около теб — скастрих го. — Видях надписа и ми се прииска слаш. Предположих, че и ти няма да откажеш. Но ако не искаш, ще го изхвърля и ще изпия моя.

Направих само една крачка, преди той да ме спре и да вземе от ръката ми яркочервената напитка. Облегнахме се на колата и известно време отпивахме мълчаливо.

— Човече! — обади се той накрая, когато вече бяхме преполовили чашите си. Очите му грееха от блаженство. — Бях забравил колко е вкусно това. Твоят какъв е?

— Къпинов.

Той кимна и сръбна шумно от неговия. Мрачното настроение все още витаеше около него и аз знаех, че едно любимо лакомство от детството няма да го разсее, нито ще поправи стореното от баща му. Можех най-много да се надявам да се наслади на няколко мига спокойствие.

Скоро след това изпихме питиетата си и хвърлихме чашите в кошчето. Когато се качихме в Латето, Ейдриън въздъхна уморено и разтри очите си.

— Боже, беше супер. Мисля, че имах нужда точно от това. Май водката ме е хванала повече, отколкото си мислех. Радвам се, че веднъж реши да изневериш на любимото си кафе и да пробваш нещо друго.

— Хей, ако имаха с вкус на кафе, знаеш, че щях да си поръчам.

— Пфу, това е отвратително! — възмути се Ейдриън. — Няма толкова захар на света, която дори малко да… — Млъкна и погледна сепнато. Всъщност изглеждаше толкова шокиран, че аз спрях да излизам на заден ход и заковах обратно на паркинга.

— Какво не е наред? — притесних се.

— Слашът. Онова нещо е 99% захар. Ти току-що изпи цяла чаша, Сейдж. — Явно взе мълчанието ми за пълно недоумение от моя страна. — Току-що изпи втечнена захар.

— Може би ти изпи втечнена захар. Моят беше без захар. — Надявах се да звуча достатъчно убедително.

— О. — Не можах да определя дали беше облекчен или разочарован.

— За миг направо ми изкара акъла.

— Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Да. Предполагам. — Той отново потъна в мрачното си настроение, явно слашовете бяха само мимолетно разсейване. — Знаеш ли какво е най-лошото от цялата работа?

Разбрах, че има предвид баща си, не слашовете.

— Какво?

— Ще помислиш, че е фактът, че не получих пари. Или че той просто разпердушини целия ми живот, или че не вярва, че ще се задържа в колежа. Но не е. Отдавна съм свикнал с това. Това, което наистина ме измъчва, е фактът, че аз наистина съсипах живота на мама.

— Не мога да си представя, че си го направил — промълвих, слисана от думите му. — Както самият ти изтъкна, ние продължаваме да обичаме хората, които правят грешки. Сигурна съм, че тя също те обича. Както и да е, това е нещо, което трябва да обсъдиш с нея, а не с него.

Той кимна.

— Другото, което ме притеснява… ами, каза всичко това пред теб.

Това също бе смайващо. Побързах да се съвзема, малко смутена, че мнението ми има толкова голямо значение за него. Защо би трябвало да му пука?

— Не се тревожи за мен. Била съм в компанията на хора много по-груби от него.

— Не, не… имах предвид… — Ейдриън ме погледна, но побърза да извърне очи. — След това, което той каза за мен, не мога да понеса мисълта, че ще се разочароваш от мен.

Бях толкова изненадана, че не можах веднага да отговоря. А когато го сторих, изтърсих първото, което ми дойде наум.

— Разбира се, че няма. — Той все още не ме поглеждаше, явно не повярвал на думите ми. — Ейдриън… — Отпуснах ръка върху неговата и сякаш ме прониза електрически ток. Той трепна и извърна удивено глава към мен. — Нищо, което той каза, не може да промени мнението ми за теб. Създала съм го отдавна… и то е добро.

Ейдриън извърна поглед от мен и го сведе към ръката ми, покриваща неговата. Изчервих се и побързах да я отдръпна.

— Извинявай. — Навярно го бях изплашила.

Той отново погледна към мен.

— Това е най-доброто нещо, което ми се случи днес. Да потегляме.

Върнахме се на магистралата и аз установих, че мислите ми витаят около две неща. Първото беше ръката ми. Все още усещах топлина и иглички на мястото, където бе докоснала неговата, което беше доста странно. Хората винаги си мислеха, че вампирите са студени, но те не бяха. Определено не и Ейдриън. Усещането постепенно изчезваше, но някак си ми се искаше да остане.

Другото, което ме глождеше, беше всичката онази захар, която бях погълнала. Не спирах да прокарвам език по зъбите си. Цялата ми уста сякаш лепнеше от сладост. Искаше ми се да си измия зъбите и след това да се изплакна с цяло шише вода за зъби. Втечнена захар. Да, точно това беше. Не исках да пия онази гадост, но знаех, че ако бях купила слаш само за Ейдриън, той щеше да го приеме като проява на съжаление и да откаже. Трябваше да се преструвам, че на мен ми се беше припило, а аз съм взела за него от любезност. Изглежда той бе повярвал на лъжата ми за съдържанието на захар, макар че едно бързо отскачане до някое от заведенията на Джъмбо Джим щеше да разсее заблудата, че в тях се предлагат напитки без захар. Бях попитала продавача. Той ми се изсмя.

Пропуснатият обяд едва ли щеше да компенсира всички онези калории, мислех си мрачно. И сигурно нямаше да успея да се отърва от този вкус на захар в устата си. Също толкова бързо, както Ейдриън отново потъна в депресията си, аз внезапно се почувствах глупаво, задето бях прибягнала до подобна хитрост. Един слаш не можеше да промени казаното от баща му, а утре кантарът ми сигурно щеше да покаже, че тежа половин килограм повече. Цялата работа навярно не си заслужаваше.

Тогава си припомних онзи кратък миг в колата и мимолетното задоволство, мярнало се в очите му, последвано от: „Боже, беше супер. Мисля, че имах нужда точно от това“.

Кратък миг на утеха сред мрачната бездна на отчаянието му. Точно това исках и точно това бях постигнала. Дали си струваше? Потърках пръстите си, все още усещах онази топлина. Да, реших. Да, струваше си.