Златна лилия

Глава 17

Колата на Ейдриън беше истинска мечта.

Когато седнах зад волана, едва не забравих да проверя за евентуален преследвач. Всъщност едва не забравих, че трябваше да отидем до школата на Улф, за да покажа на Ейдриън как да си служи със скоростния лост. Вместо това се опивах от равномерното мъркане на двигателя и уханието на кожа. След като излязохме от квартала на Ейдриън, едва се сдържах да не натисна докрай педала на газта, докато се движехме по оживените улици в центъра на Палм Спрингс. Колата крещеше да я пусна да се развихри по широк и прав път. Възхищавах се на мустанга на Брейдан, но този направо боготворях.

— Имам чувството, че съм се натресъл на любовна среща — отбеляза Ейдриън, след като поехме по магистралата. Не забелязах „опашка“, когато излязохме от центъра на града, което ме караше да се чувствам доста по-спокойно и в безопасност. Все едно ви се натрапвам. Ако пожелаеш да ме оставиш някъде, ще те разбера.

— Ъ?

Бях насочила цялото си внимание към увеличаване на скоростта на колата. Мустангът беше в удивителна форма. Повечето хора смятат, че класическите коли са скъпи. И те наистина са такива — ако са в добро състояние. По-голямата част обаче не са. Когато нещо е било изоставено години наред без никакви грижи, то неминуемо ще западне, затова толкова много стари коли отчаяно се нуждаеха от ремонт. Не и автомобилът на Ейдриън. За тази кола се бяха грижили съвестно през годините, редовно й бяха подменяни частите и навярно никога не бе напускала щата Калифорния — което означаваше, че не е изкарвала тежки зими. Това още повече увеличаваше цената й, което правеше още по-абсурдна покупката на Ейдриън, след като не можеше да я кара.

Изпъшках.

— Съжалявам… не зная за какво се бях замислила. — Е, всъщност знаех. Чудех се какви са шансовете ми да ме глобят, ако наруша ограничението на скоростта, за да проверя колко бързо можем да се движим. — Трябваше да започна да те обучавам веднага, щом запалих мотора. Обещавам, че когато излезем от Улф, ще започнем стъпка по стъпка. Засега можем да минем основните неща. Това е амбреажът…

Ейдриън не изглеждаше раздразнен, че го пренебрегнах. Всъщност по-скоро беше развеселен и слушаше обясненията ми с лека, доволна усмивка.

Улф изглеждаше също така опърпан, както при последната ни среща, ведно с превръзката на окото и, както съвсем основателно подозирах, носеше същите бермуди. Надявах се, че поне ги е изпрал. Въпреки вида му, когато групата се събра, беше готов да ни обучава и изглеждаше компетентен и уверен в работата си. Макар че отново ни напомни колко е важно да избягваме конфликтите и да проверяваме всичко, което ни заобикаляше, бързо премина през това встъпление и се съсредоточи в упражняването на различни бойни хватки, с които да се защитим.

Имайки предвид колко много бе мрънкал миналия път Ейдриън за „отегчителните“ приказки за безопасност, предположих, че ще е въодушевен, когато толкова скоро минахме към действие. Вместо това развеселеното изражение, което имаше в колата, напълно изчезна и той ставаше все по-напрегнат, докато Улф обясняваше какво иска от нас да направим като партньори в учебните схватки.

Когато стана време да се упражняваме, Ейдриън определено изглеждаше нещастен.

— Какво има? — попитах го. Внезапно си припомних последния път, когато Ейдриън се стресна от моята „атака“. Може би не е очаквал, че ще трябва да се размърда. — Хайде, това е просто. Няма да се изцапаш.

Дори и когато ни обучаваше на бойни техники, Улф обичаше нещата да са бързи и лесни. Не се опитвахме да се научим как да пребием някого. Всички тези маневри бяха предназначени да разсеем вниманието на нападателя, за да можем да избягаме. Повечето време се упражнявахме с чучела, след като едва ли бе препоръчително да мушкаме с пръсти в очите на партньора си. Ейдриън изпълняваше движенията съвестно, макар и мълчаливо. Явно имаше проблем при директната работа с мен.

Улф го забеляза, докато ни обикаляше, за да ни наглежда и да дава указания.

— Хайде, момче! Тя няма как да се опита да ти избяга, ако не я хванеш. Няма да те нарани, нито ти ще я нараниш.

Тъкмо ловките движения щяха да ми бъдат особено полезни през онази нощ, когато ме бяха сграбчили на алеята. Затова бях нетърпелива да ги упражня и в същото време бях доста разстроена, задето Ейдриън изобщо не влагаше сърце и душа в цялата работа и не ми беше от помощ. Той трябваше да обвие ръка около мен и да затисне устата ми. За нещастие, усилията му бяха толкова немощни и хватката му толкова хлабава, че не се нуждаех от никакви специални техники, за да му се изплъзна. Без никакво усилие можех да се освободя от ръката му.

Докато Улф беше при нас, Ейдриън се представи малко по-убедително в ролята си на нападател, но щом останахме сами, сякаш пак изгуби интерес.

— Да се разменим — предложих накрая. От отчаяние ми идеше да си заскубя косата. — Ти се опитай да избягаш от мен. Реванширай се за последния път.

Не можех да повярвам, че мудното поведение на Ейдриън ще се превърне в проблем. Очаквах, че проблемът ще е у мен, тъй като не желаех да докосвам вампир, но това въобще не ме притесняваше. Не мислех за него като за вампир. Той беше Ейдриън и мой партньор в курса. Нуждаех се от него, за да науча движенията. Това бе съвсем прагматично. Ако не го познавах, щях да реша, че Ейдриън се бои да ме докосне, в което нямаше никакъв смисъл. Мороите нямат подобни пред разсъдъци. Да не би нещо да не бе наред с мен? Защо Ейдриън не искаше да ме докосне?

— Какво става? — настоях да узная, когато отново бяхме в колата на път за града. — Разбирам, че не си изявен спортист, но какво стана на курса?

Ейдриън отказваше да ме погледне и вместо това се взираше през прозореца.

— Не смятам, че всичко това е в мой стил. Преди бях готов да се правя на герой, но сега… не зная. Идеята не беше добра. Нужни са повече усилия, отколкото си мислех. — В гласа му прозвуча лекомислена, пренебрежителна нотка, която не бях чувала от известно време.

— А какво стана с намерението ти да довършваш започнатото? — попитах го. — Ти ми каза, че си се променил.

— Това се отнасяше до изкуството — отвърна Ейдриън припряно. — Все още посещавам занятията, нали? Не съм се отказал. Просто не искам повече да тренирам самозащита. Не се тревожи. Сега имам пари и ще ти платя моята част от вноската за курса. Няма да си на загуба.

— Това няма значение — възразих. — Въпреки това е загуба! Особено след като Улф не ни показваше кой знае колко трудни неща. Не е като да се нахвърляме свирепо един върху друг, както го правят Еди и Анджелина. Защо ти е толкова трудно да проявиш постоянство и да се научиш? — Предишните ми съмнения се завърнаха. — Да не би просто да не желаеш да работиш с мен? Да не би нещо… да не би нещо да не е наред с мен?

— Не! Разбира се, че не! Абсолютно няма такова нещо — отрече Ейдриън разпалено. С периферното си зрение видях, че той най-после ме погледна. — Може би просто ми се струпаха твърде много неща, които трябва да науча наведнъж. Трябваше да се науча да си служа със скоростния лост. Не че ти проявяваш особено желание да ме обучаваш.

Идеше ми да се плесна по челото. Заради разочарованието си от провала на часа при Улф съвсем бях забравила, че трябва да показвам на Ейдриън как да шофира колата. Почувствах се като пълна глупачка, въпреки че все още му бях бясна заради държанието му по време на курса. Проверих колко е часът. Трябваше да свърша доста неща в „Амбъруд“, но се чувствах задължена да се реванширам на Ейдриън.

— Ще се упражним, като пристигнем в квартала ти — обещах му. — Ще започнем лека-полека и ще ти покажа всичко, което трябва да знаеш. Дори може да ти позволя да направиш едно кръгче покрай блока тази вечер, ако видя, че наистина си внимавал в урока.

Промяната в Ейдриън бе забележителна. От нацупен и притеснен изведнъж се превърна в оживен и пълен с енергия ученик. Нищо не разбирах. Несъмнено за мен колите и шофирането криеха особено очарование, но технически погледнато, за ръчните скорости трябваше да се научат много повече скучни подробности, отколкото покрай бойните техники на Улф за успешно изплъзване от евентуален нападател. Защо те бяха толкова трудни за него, а не и умението да си служи с амбреажа?

Когато се върнахме, останах още около час. Трябва да призная, че Ейдриън попиваше всяка дума, която изговарях, макар че когато го изпитвах или го оставях да приложи на практика наставленията ми, резултатите му бяха променливи. Понякога ми отговаряше като професионалист. Друг път изглеждаше пълен невежа за неща, за които бях сигурна, че е разбрал. Към края на часа, се почувствах достатъчно уверена, за да го оставя да кара колата при ниска скорост на пуста улица. Но още не можеше дума да става да шофира по магистрала или из оживените градски улици.

— Явно ни очакват още доста уроци — заявих му, когато свършихме. Бях паркирала колата зад блока му и сега вървяхме към главния вход, където ме очакваше моето Лате. — Да не си посмял да караш тази кола в радиус повече от осемстотин метра. Засякла съм километража. Ще разбера.

— Разбрано — отвърна той с онази негова самодоволна усмивка. — Кога е следващият урок? Искаш ли да дойдеш утре вечер?

— Не мога — поклатих глава. — Ще излизам с Брейдан. — Бях изненадана от нетърпението, с което очаквах тази среща. Не само, че исках да се реванширам за фиаското на бала, но просто исках да имам едно нормално общуване е, поне дотолкова, доколкото това бе възможно между нас двамата с Брейдан. А и усещах нещо много странно, докато бях с Ейдриън…

— О — промълви той и усмивката му угасна. — Добре. Разбирам. Имам предвид любовта, романтиката и всичко останало.

— Ще ходим в музея на текстила — осведомих го. — Много е интересно, макар да не съм сигурна доколко любовта и романтиката се връзват с мястото.

Ейдриън спря рязко.

— В града има музей на текстила? И какво правят хората там?

— Ами, разглеждат… хм, платове. Всъщност има страхотна изложба на…

Спрях, когато приближихме входа на блока му. Там, зад Латето, бе паркирана колата под наем, която Соня и Дмитрий използваха. Погледнах въпросително към Ейдриън.

— Очакваше ли ги тази вечер?

— Не — отвърна той и закрачи към вратата. — Те имат ключ, така че предполагам могат да дойдат по всяко време. И всъщност го правят доста често. Той ми яде храната, а тя използва четката ми за коса.

Последвах го.

— Да се надяваме, че е само Дмитрий.

След последните ни разкрития за ловците на вампири, Соня малко или много се намираше под домашен арест. Или поне аз така си мислех. Когато влязохме в апартамента, тя седеше на дивана. Дмитрий не се виждаше. Тя вдигна глава от лаптопа в скута си.

— Слава богу, че си тук — рече, адресирайки поздрава си към мен. — Джил ми каза, че двамата сте излезли и се надявах да се засечем.

Нещо ми подсказа, че нищо хубаво не можеше да се очаква от това да се „засече“ с мен, но в момента имах по-големи тревоги.

— Какво правиш тук? — попитах, почти очаквайки ловците на вампири да нахлуят през вратата. — Не биваше да излизаш от дома на Кларънс, докато не напуснеш града.

— Вдругиден тръгвам — потвърди тя. Изправи се; очите й горяха от неизвестната причина, довела я тук. — Но сега трябва да говоря с теб — очи в очи.

— Аз щях да дойда при теб — продължих да недоволствам. — За теб не е безопасно да излизаш.

— Добре съм — успокои ме Соня. — Уверих се, че не са ме проследили. Това, което имам да ти кажа, е много важно. — Беше задъхана и развълнувана.

По-важно, отколкото да бъдеш заловена от някакви си фанатизирани ловци на вампири? Можеше да се поспори.

Ейдриън скръсти ръце с изненадващо неодобрителна физиономия.

— Е, вече е твърде късно. Какво става?

— Получихме резултатите от кръвната проба на Сидни — обясни Соня.

Сърцето ми спря. Не, помислих си. Не, не, не.

— Също както при кръвта на Дмитрий, няма никакви физиологични изменения — каза тя. — Нищо необичайно при съдържанието на протеини, антитела или други подобни показатели.

Заля ме вълна на облекчение. Бях права. Нямаше нищо необичайно у мен, никакви необясними свойства. При все това… в същото време ме прободе леко съжаление. Не бях тази, която можеше да оправи всичко.

— Този път изпратихме пробата в лаборатория на мороите, не на алхимиците — продължи Соня. — Един от лаборантите — владеещ магията с елемента земя — доловил вибрации на земна магия. Също както двамата с Ейдриън доловихме духа в кръвта на Дмитрий. Лаборантът дал на свои колеги, владеещи магията с останалите четири елемента, да изследват кръвната ти проба. Били са открити всички четири основни елемента.

Паниката ме сграбчи отново и ме понесе по шеметната спирала на емоциите, оставяйки ме замаяна и без дъх.

— Магия… в кръвта ми? — Миг по-късно разбрах. — Разбира се, че има — изрекох бавно и докоснах бузата си. — Татуировката съдържа вампирска кръв и в нея има магия. Това е всичко. Съществуват различни степени на магията, тъй като кръвта е от различни източници. Естествено, че това ще покаже кръвта ми.

Потреперих. Дори с логичното обяснение, беше плашещо да приема, че в кръвта ми има магия. Заклинанията на госпожа Теруилиджър бяха анатема за мен, но поне имаше някакво успокоение да зная, че те извличаха магия отвън, не от мен. Но да зная, че съществуваше нещо в мен? Това бе ужасяващо. Въпреки това, не биваше да съм изненадана, не и с тази татуировка.

Соня кимна.

— Да, разбира се. Но трябва да има нещо в тази комбинация, което е отвратително за стригоите. Това може да е ключът в нашата работа!

За моя изненада, Ейдриън направи няколко крачки към мен. От позата му се излъчваше напрежение, сякаш искаше… да ме защити.

— Е, значи знаете, че в кръвта на алхимиците има магия — рече той. — Това не е изненада. Случаят е приключен. Какво искате сега от нея?

— Като за начало да вземем още една кръвна проба — отвърна Соня нетърпеливо. — В шишенцето не остана нищо, след като бяха направени всички тестове. Зная, че звучи странно, но би било много полезно, ако някой морой може да… опита от кръвта ти и да видим дали и за него ще е също толкова отвратителна на вкус, както за стригоите. Най-добре е кръвта да е прясна, но дори аз не се заблуждавам, че мога да те помоля да позволиш захранване. Ние просто бихме могли да използваме твоя кръвна проба и…

— Не — прекъснах я и отстъпих назад ужасено, като се препънах. — В никакъв случай. Дали ще бъде от шишенце или от врата ми, няма начин да позволя на някого да вкуси кръвта ми. Не осъзнаваш ли колко нередно е това? Зная, че го правите през цялото време със захранващите, но аз не съм една от тях. Изобщо не биваше да ви давам проба от кръвта си. Не се нуждаете от мен за проучванията си. Духът е ключът. Лий е доказателството, че трябва да изследвате бивши стригои.

Соня не се стресна от избухването ми. Продължи да ме убеждава, макар че тонът й бе нежен.

— Разбирам страховете ти, но помисли за последствията! Ако нещо в кръвта ти отблъсква стригоите и те прави устойчива към тях, то ти би могла да спасиш безброй животи.

— Алхимиците не са устойчиви — възразих. — Татуировката не ни предпазва, ако това намекваш. Да не смяташ, че в цялата ни история не е имало алхимици, които са се превърнали в стригои?

— Не, разбира се — промълви тя. Думите й бяха нерешителни, което ме окуражи.

— Така че магията, която сте доловили у мен, е без значение. Дължи се на татуировката. Всички алхимици я имат. Може би кръвта ни има лош вкус, но тя няма нищо общо с превръщането в стригои. То все още продължава да ни се случва. — Бъбрех несвързано, но не ми пукаше.

Соня изглеждаше все по-объркана, умът й продължаваше да обработва значението на новината.

— Но дали кръвта на всички алхимици има лош вкус? Ако е така, как тогава стригоите успяват да я изсмучат?

— Може би лошият вкус варира при различните алхимици — заявих аз. — Или може би някои стригои са по-издръжливи от останалите. Не зная. Независимо от това, не върху нас трябва да бъде съсредоточено вниманието ви.

— Освен ако има нещо специално у теб — рече Соня замислено.

Не. Не исках това. Не исках да ме изследват, да ме заключат зад стъкло като Кийт. Това не можеше да ми се случи. Молех се тя да не разбере колко съм изплашена.

— В нея има много специални неща — намеси се Ейдриън сухо. — Но кръвта й не подлежи на обсъждане. Защо продължаваш отново да настояваш, особено след последния път?

Соня изгледа гневно Ейдриън.

— Знаеш, че не го правя заради егоистични подбуди! Искам да спася нашите хора. Искам да спася всички наши хора. Не искам в този свят да се появяват нови стригои. Никой не бива да живее като тях. — Очите й добиха изтерзано изражение, когато споменът я връхлетя. — Подобна кръвожадност и пълна липса на състрадание към всяко друго живо същество… никой не може да си представи какво означава това. Чувстваш се празен. Ходещ кошмар и въпреки това… просто не те е грижа…

— Много странно отношение, имайки предвид, че ти съвсем съзнателно си избрала да станеш такава — изтъкна Ейдриън.

Соня пребледня, а аз се разкъсвах от противоречиви чувства. Оценявах закрилата на Ейдриън, ала в същото време ми беше жал за Соня. Преди време тя ми бе обяснила как нестабилността на духа — същата нестабилност, от която и Ейдриън се боеше — я бе тласнала към решението да стане стригой. Връщайки се сега към миналото, Соня съжаляваше за своя избор, както за нищо друго досега в живота си. Беше готова да се предаде, за да понесе наказанието си, но никой съд не знаеше как да отсъди в нейния случай.

— Тогава направих огромна грешка — каза тя студено. — Грешка, от която се поучих — ето защо съм толкова нетърпелива в желанието си да спася другите от подобна съдба.

— Е, тогава намери начин, без да въвличаш Сидни в това! Знаеш какво изпитва към нас… — Ейдриън се запъна и ме погледна. Останах изненадана, когато долових горчивина в гласа му. — Знаеш какво изпитват алхимиците. Продължавай да я замесваш и ще я забъркаш в неприятности с тях. А ако си толкова сигурна, че отговорите са у тях, помоли ги за доброволци и си проведи експериментите.

— Бих могла да помогна с това — обадих се. — Да ти осигуря обекти за изследване. Бих могла да говоря с началниците си. Те не по-малко от теб биха се радвали да видят края на стригоите.

Когато Соня не отговори веднага, Ейдриън се досети каква бе причината.

— Тя знае, че те ще откажат, Сейдж. Заради това се обръща директно към теб и ето защо не са изпратили кръвната ти проба в лаборатория на алхимиците.

— Защо вие двамата не разбирате колко важно е това? — попита Соня тъжно. В очите й бе стаен отчаян копнеж да прави добро. Това ме накара да се почувствам виновна и объркана.

— Аз го разбирам — рече Ейдриън. — Да не мислиш, че и аз не искам да видя как и последното гадно копеле от това зло стригоите изчезва от лицето на земята? Искам го! Но не и с цената да се принуждават другите да вършат неща, които не желаят.

Соня го изгледа дълго и спокойно.

— Мисля, че в случая си подвластен на чувствата си. Емоциите ти ще съсипят проучването ни.

Той се усмихна.

— Е, в такъв случай можеш да се радваш, че след два дни ще се освободиш от присъствието ми.

Соня местеше поглед между него и мен. От изражението й си личеше, че се кани да възрази, но сетне явно се отказа. Излезе, без повече да каже и дума. Поражението бе изписано върху лицето й. Отново се почувствах раздвоена. На теория знаех, че тя е права… но просто всичко вътре в мен отказваше да се съгласи.

— Нямах намерение да я разстройвам — пророних накрая.

По лицето на Ейдриън нямаше съчувствие.

— Тя не трябваше да разстройва теб. Знае много добре как се чувстваш.

Все още ми беше малко съвестно, ала не можех да се отърся от чувството, че ако се бях съгласила, щяха да искат все повече и повече от мен. Припомних си деня, когато Еди и Дмитрий бяха обгърнати от магията на духа. Нямаше начин да рискувам да се забъркам в нещо подобно. И без това бях на ръба да пристъпя принципите си.

— Зная… но е трудно — отвърнах. — Харесвам Соня. Вече й дадох кръвна проба, затова разбирам, че е очаквала и сега да се съглася.

— Няма значение — заяви той. — Отказът си е отказ и толкоз.

— Наистина ще го споделя с алхимиците. Може би те ще пожелаят да помогнат. — Не мислех, че ще си навлека прекалено много неприятности, задето бях дала една кръвна проба. В крайна сметка алхимиците бяха подкрепили първоначалния експеримент и навярно щях да си спечеля точки, задето се бях опълчила срещу настоятелното вампирско искане за втора кръвна проба.

Той сви рамене.

— Ако пожелаят — страхотно. Ако не — отговорността не е твоя.

— Е, благодаря, че отново се притече толкова галантно в моя защита — подкачих го. — Може би щеше да вземеш повече присърце тренировката при Улф, ако трябваше да защитаваш някой друг, а не себе си, така ли е?

Предишната му усмивка се завърна.

— Просто не обичам да притискат някого, това е всичко.

— Но въпреки това трябва да се върнеш при Улф с мен — настоях. — Трябва да имаш шанс да се опиташ да ми го върнеш.

И като с магическа пръчка той отново стана сериозен.

— Не зная, Сейдж. Ще видим. Засега най-добре да се съсредоточим върху шофирането — когато успееш да се измъкнеш от гаджето си, разбира се.

Малко след това си тръгнах, все още объркана от странното му държание. Дали не беше следствие от някой от страничните ефекти на духа, които влияеха върху разума му? В един момент беше смел и готов да посрещне предизвикателства. В следващия ставаше унил и проявяваше необяснима упоритост. Може би зад настроенията му се криеше някакво логично обяснение или определена схема на поведение, но това бе отвъд моите аналитични способности.

Когато се върнах в „Амбъруд“, веднага се запътих към библиотеката, за да взема една книга, която ми бе нужна за часа по английски. Госпожа Теруилиджър бе намалила обичайните ми домашни, за да мога да „посветя повече време“ на правенето на магиите й. След като нейният свободно избираем предмет — който се предполагаше да е най-лесният за мен — ми отнемаше повече време от останалите предмети, беше освежаващо да се занимая с нещо друго за разнообразие. Тъкмо излизах от секцията с английска литература, когато зърнах Джил и Еди, застанали край една маса. Всъщност това не беше нещо необичайно. Странното беше, че Мика не е с тях.

— Здравейте, приятели — поздравих ги и се плъзнах на седалката. — Здравата сте се заели с работа, а?

— Знаеш ли колко странно се чувствам да повтарям последната си година? — попита Еди. — Дори нямам право да се издъня. Трябва да получа свестни оценки, за да остана тук.

Ухилих се.

— Хей, всяко познание си заслужава труда.

Той потупа по листата пред него.

— Така ли? Знаеш ли коя е първата жена, спечелила наградата „Пулицър“ за литература?

— Едит Уортън — отвърнах, без да се замисля. Той надраска нещо върху листа, а аз се извърнах към Джил. — Какво ново при теб? Къде е Мика?

Джил бе подпряла брадичката си с ръка и се взираше в мен с много странен поглед. Беше почти… замечтан. Бяха й нужни няколко минути, за да се изтръгне от вцепенението си и да ми отговори. Замечтаният поглед бе заменен от смутен, после разтревожен. Наведе глава към книгата си.

— Извинявай. Просто си мислех колко добре изглеждаш в сиво-кафяво. Какво ме питаше?

— Мика? — повторих.

— О. Да. Той има… някаква работа.

Никога досега не ми бе давала толкова кратко обяснение. Опитах се да си спомня кога за последен път бях чула за отношенията помежду им.

— Вие се сдобрихте, нали?

— Да, предполагам. Той разбра за Деня на благодарността. — Изведнъж лицето й светна. — Хей, двамата с Еди говорихме за това. Мислиш ли, че всички заедно бихме могли да си устроим едно хубаво посрещане на празника в дома на Кларънс, все едно наистина сме голямо и сплотено семейство? Дали той ще има нещо против? Всички ще помогнем и ще бъде адски забавно. Искам да кажа, че освен прикритието, ние наистина сме като семейство. Еди каза, че може да приготви пуйката.

— Мисля, че идеята ще се хареса на Кларънс — отвърнах, щастлива да я видя отново весела. После осъзнах думите й. Извърнах се невярващо към Еди. — Ти знаеш как се приготвя пуйка? Къде си се научил? — От това, което знаех, още от най-ранна възраст по-голяма част от дампирите прекарваха почти цялата си година в училище. Едва ли имаха много време да се занимават с кулинария.

— Хей — отвърна ми невъзмутимо той. — Всяко познание си заслужава труда.

Джил се засмя.

— И на мен не ми е казвал.

— Знаеш ли, Анджелина твърди, че може да готви — рече Еди. — Говорихме за това на закуска. Заяви, че също знае как се приготвя пуйка, така че ако обединим готварските си умения, ще успеем да се справим. Разбира се, тя навярно ще иска да улови своята.

— Вероятно — съгласих се. Беше удивително, че толкова спокойно обсъждаше вероятността да работи заедно с нея над каквото и да било. А още по-изумително беше, че говореше за нея със симпатия, без да се мръщи. Все повече започвах да се убеждавам, че може би изявата й по време на училищната сбирка е била за добро. Не ни трябваше враждебност в групата. — Е, аз намерих това, което търсех, така че се връщам в стаята си. Ще се видим утре сутринта.

— До скоро — отвърна Еди.

Джил не каза нищо, а когато я погледнах, видях, че отново ме наблюдава с онзи странен, прехласнат поглед. Въздъхна щастливо.

— Знаеш ли, Ейдриън е прекарал страхотно тази вечер заедно с теб на курса.

Едва не завъртях очи.

— Връзката не позволява никакви тайни. Не ми изглеждаше, че си прекарва добре през цялото време.

— О, напротив, наистина му е било хубаво — увери ме Джил. По устните й пробягна лека усмивка. — На него му харесва, че ти обичаш колата повече отколкото той я обича и се възхищава от напредъка ти в курса по самозащита. Не че това е изненада. Ти винаги си толкова добра във всичко, а дори не го осъзнаваш. Не осъзнаваш дори половината от нещата, които правиш — например как все се грижиш за другите и никога не мислиш за себе си.

Дори Еди изглеждаше малко изненадан от тази тирада. Двамата се спогледахме озадачено.

— Ами — промърморих неловко. Не знаех как да реагирам на тази възхвала. Реших, че бягството е най-добрият изход. — Благодаря. Ще се видим по-късно. Хей! Откъде взе това?

— Ъ? — стресна се тя, изтръгвайки се от унеса си.

Джил носеше копринен шал в блестяща, ярка разцветка, напомняща опашка на паун. Това ми напомни за още нещо, но не можех да се сетя точно за какво.

— Шалът. Виждала съм го и преди.

— О. — Тя прокара пръсти по гладката, лъскава материя. — Лия ми го даде.

— Какво? Кога я видя?

— Вчера се отби в общежитието, за да донесе роклите. Не ти казах, защото знаех, че ще искаш да ги върнеш.

— Точно така — отвърнах твърдо.

Джил въздъхна.

— Хайде, моля те, нека просто ги задържим. Те са толкова красиви. Освен това тя просто ще ни ги донесе обратно.

— По-късно ще се занимаваме с това. Сега ми кажи за шала.

— Не е кой знае какво. Тя просто се опитва да прикрие някак си лицето ми, за да участвам в онази колекция…

— Да, да, тя ми каза. Как щяла да направи така, че никой да не те познае. — Поклатих глава. В гърдите ми се надигна изненадващо силен гняв. Нима всичко се изплъзваше от контрола ми? — Не мога да повярвам, че действа зад гърба ми! Моля те, кажи ми, че не си се измъкнала тайно заедно с нея за онази фотосесия.

— Не, не — побърза да отрече Джил. — Разбира се, че не. Но не смяташ ли… искам да кажа, не смяташ ли, че тя би могла да се справи? Да ме скрие?

Опитах се да остана спокойна и заговорих с кротък тон. В крайна сметка бях бясна на Лия, а не на Джил.

— Може да успее, а може и да не се получи. Знаеш, че не можем да рискуваме.

Джил кимна тъжно.

— Да.

Все още кипях от гняв и бях толкова разсеяна, че едва не се блъснах в Трей. Когато той не отвърна на поздрава ми, разбрах, че е по-разсеян дори и от мен. Очите му имаха изтерзано изражение и изглеждаше изморен.

— Добре ли си? — попитах го.

Той се усмихна вяло.

— Да, да. Просто ми се насъбраха доста неща, но нищо, с което да не мога да се справя. Ами ти? Обикновено не се ли налага да те изхвърлят от това място? Или най-сетне ти писна да киснеш тук по осем часа?

— Просто ми трябваше една книга — осведомих го. — Всъщност прекарах тук не повече от десет минути. Бях навън през по-голямата част от вечерта.

Усмивката му се стопи и той се намръщи.

— Навън с Брейдан?

— Това е за утре. Тази вечер имах… хм, семейни дела.

Бръчката му се задълбочи.

— Май излизаш доста често, Мелбърн. Изглежда имаш много приятели извън училище.

— Не, не са чак толкова много — отвърнах. — Животът ми не е постоянен купон, ако това намекваш.

— Да. Ами, внимавай. Чух, че там навън ставали доста страшни неща.

Спомних си, че той беше загрижен и за Джил. Аз обикновено следя местните новини и напоследък не бях чула нищо тревожно.

— Какво, да не би в Палм Спрингс да се вихри някаква престъпна банда, за която да не зная?

— Просто бъди внимателна — рече той.

Разделихме се, но аз се извърнах и извиках:

— Трей? Зная, че това си е твоя работа, но каквото и да става… ако искаш да поговорим, аз съм тук. — За мен беше огромна стъпка, имайки предвид, че не съм експерт по общуването.

Трей ми се усмихна тъжно.

— Дадено.

Докато вървях към стаята си, мислите ми бяха доста объркани. Ейдриън, Джил, Трей. Предполагам, че ако се прибави и разбирателството между Еди и Анджелина, можеше да се каже, че всички около мен се държат странно. Различните аспекти на работата, помислих си.

Веднага щом се прибрах в стаята си, се обадих на Дона Стантън. Никога не бях сигурна в кой часови пояс се намираше тя в момента, затова не бях особено загрижена за късния час. Тя ми отговори веднага и не звучеше уморена, което приех като добър знак. Не ми бе отговорила на имейла за Воините и бях нетърпелива за новини. Те представляваха твърде голяма заплаха за нас, за да бъдат пренебрегвани.

— Госпожице Сейдж — поздрави ме тя. — Възнамерявах да ти се обадя скоро. Надявам се, че всичко е наред с момичето Драгомир?

— Джил? Да, тя е добре. Исках да проверя някои други неща. Получихте ли информацията, която ви изпратих относно Воините на светлината?

Стантън въздъхна.

— Тъкмо заради това смятах да ти се обадя. Имала ли си други сблъсъци с тях?

— Не. И нямаме основание да смятаме, че ни следят. Може би са се отказали.

— Едва ли. — Изрече думите след дълга пауза. — Поне не и съдейки от опита ни в миналото.

Замръзнах, загубила дар слово за миг.

— В миналото? Да не би да искате да кажете… че и преди сте имали проблеми с тях? Надявах се, че тези са само някаква… не зная. Откачена, изолирана група.

— За съжаление, не. И преди сме се натъквали на тях. Но имай предвид, че са били единични случаи. Обаче изникват навсякъде.

Все още не можех да повярвам.

— Но мен винаги са ме учили, че всички ловци са изчезнали още преди векове. Защо никой не е говорил за това?

— Честно ли? — попита Стантън. — Повечето алхимици не знаят. Ние искаме да управляваме ефективна организация, която се справя с вампирския проблем по цивилизован, мирен начин. Но сред нас има хора, които биха желали да се предприемат по-крайни действия. Ще е по-добре за всички, ако съществуването на радикалните отцепници се пази в тайна. Дори нямаше да ти кажа, но с всички контакти, които имаш, трябва да си подготвена.

— Отцепници… Значи те са свързани с алхимиците! — Призля ми.

— От дълго време не са. — В гласа й прозвуча не по-малко отвращение. — Вече почти нямаме нищо общо. Те са безразсъдни и жестоки. Не ги закачаме единствено поради факта, че обикновено преследват само стригои. Ситуацията със Соня Карп е много по-трудна. Тя не е получавала повече заплахи, нали?

— Не. Видях се с нея тази вечер… което ме води до другата причина, поради която се обаждам…

Съобщих накратко на Стантън за кръвните опити, включително и за моята кръвна проба. Обрисувах всичко в строго научни термини, колко е било полезно като допълнителни данни. След това се постарах да изразя съвсем ясно ужаса си от втората й молба, което никак не ми бе трудно.

— Абсолютно не — заяви Стантън. Никакво колебание. Често решенията на алхимиците преминаваха през висшите нива в йерархията на организацията, дори когато ставаше дума за някой толкова високопоставен като нея. Категоричният й отказ бе знак в каква степен противоречеше молбата на Соня с всички принципи на алхимиците, след като не беше нужно да се съветва с никого. — Човешка кръвна проба е едно. Останалото, което тя предлага, не подлежи на обсъждане. Няма да позволя хора да бъдат използвани в тези експерименти, особено след като доказателствата сочат съвсем убедително, че вниманието им трябва да бъде съсредоточено върху предишните стригои — не върху нас. Освен това, нищо чудно това да е някакъв замисъл на мороите да се сдобият с повече от нашата кръв за лични нужди.

Аз лично не вярвах в последното, което Стантън каза и се опитах да намеря тактичен начин да го кажа.

— Соня изглеждаше искрено убедена, че това ще помогне да се защитим от стригоите. Тя просто изглежда не разбира принципното ни отношение.

— Естествено, че не го разбира — заяви Стантън пренебрежително. — Никой от тях не го разбира.

Двете се върнахме на темата за ловците на вампири. Алхимиците извършваха известни разследвания за всякакви признаци за наличието им в района. Тя не искаше аз да се впускам в собствено разследване, но бях длъжна незабавно да докладвам, ако науча нещо. Предполагаше, че Воините на светлината действат наблизо и след като откриела къде, алхимиците щели да се „справят“ с тях. Не бях съвсем сигурна какво означава това, но само тонът й бе достатъчен да се смръзна. Както Дона Стантън бе изтъкнала преди малко, ние не бяхме агресивно общество… макар че умеехме отлично да разрешаваме проблемите.

— О — казах аз, когато вече приключвахме разговора. — Открихте ли нещо за Маркъс Финч? — Опитвах се да открия мистериозния помощник, който според Кларънс му бе помогнал да избяга от ловците на вампири, ала не бях стигнала доникъде. Надявах се, че Стантън има повече връзки.

— Не, но продължаваме да търсим. — Замълча за миг. — Госпожице Сейдж… не мога да изразя достатъчно силно колко сме доволни от работата, която вършиш. Ти се натъкна на допълнителни усложнения, които не сме очаквали, но се справи блестящо с тях. Дори поведението ти в този конкретен случай с мороите заслужава изключителна похвала. Някой по-слабохарактерен би се поддал на молбата на Карп. Ти си отказала и се свърза с мен. Толкова съм горда, че реших да ти се доверя.

Усетих стягане в гърдите. Толкова горда. Не си спомнях кога за последен път някой бе казал, че се гордее с мен. Е, майка ми го казваше често, но никой, свързан с работата ми с алхимиците не го бе правил. През по-голямата част от живота си се бях надявала, че баща ми ще каже, че се гордее с мен. Накрая се отказах. Стантън едва ли можеше да се олицетвори с бащинската фигура, но думите й ме изпълниха с неочаквано щастие.

— Благодаря ви, госпожо — промълвих, когато най-сетне се окопитих достатъчно, за да отговоря.

— Продължавай все така — каза тя. — Когато мога, ще те изтегля от това място и ще ти осигуря пост, който не изисква толкова близки контакти с тях.

И ей така изведнъж светът ми се сгромоляса. Внезапно се почувствах виновна. Тя наистина ми даваше шанс, а ето че аз я мамех. В никакъв случай не приличах на Лиам, който бе готов да продаде душата си на стригоите, но и не бях служебно дистанцирана с моите подопечни. Уроци по кормуване. Съвместно празнуване на Деня на благодарността. Какво щеше да каже Стантън, ако знаеше за това? Бях измамница, къпеща се в слава, която не заслужаваше. Ако бях истински отдадена на делото на алхимиците, щях да променя живота си тук. Щях да прекъсна всякакви извънслужебни отношения с Джил и останалите. Дори нямаше да остана в „Амбъруд“ — щях да приема предложението да живея извън кампуса. Щях да идвам тук и да се виждам с групата само когато е абсолютно наложително.

Ако направех всички тези неща, тогава наистина щях да бъда достоен алхимик.

И, осъзнах, щях да бъда ужасно, безкрайно самотна.

— Благодаря ви, госпожо — пророних.

Това бе единственият възможен отговор за мен.