Златна лилия

Глава 14

— О, боже! — изпъшках.

— Какво има? — разтревожи се Брейдан. — Всичко наред ли е?

— Трудно е да се каже. — Пъхнах обратно телефона в чантичката си. — Никак не ми се иска да го правя, но се налага да се погрижа за нещо навън. Ще се върна колкото може по-бързо.

— Искаш ли да дойда с теб?

Поколебах се.

— Не, няма нужда. — Нямах представа какво да очаквам отвън. Беше по-добре Брейдан да не се забърква в това. — Ще бързам.

— Сидни, почакай. — Брейдан улови ръката ми. — Това… това е песента, която поръча, нали? — Онази, на която танцувахме, беше свършила, и зазвуча мелодията на нова… ъ, ами, стара песен. Беше на около трийсет години. Въздъхнах.

— Да, тя е. Обещавам, че ще се върна много бързо.

Отвън бе приятно топло, но не задушно. Според прогнозата се очакваше да падне малко дъжд, което рядко се случваше тук. Докато вървях към паркинга, в съзнанието ми изскочиха някои от наставленията на Улф. Проверявай околността. Бъди нащрек за хора, спотайващи се край колите. Придържай се към осветените места. Увери се, че…

— Ейдриън?

Всички разумни мисли отлетяха от главата ми. Ейдриън лежеше върху колата ми.

Изтичах до Латето колкото бързо ми позволяваше роклята.

— Какво правиш? — възмутих се. — Махай се веднага от там! — Машинално проверих дали няма вдлъбнатини и драскотини.

Добавяйки обида към накърненото ми чувство за собственост, Ейдриън най-нахално пушеше, излегнат върху капака на двигателя, вперил поглед в небето. Вече се бяха скупчили облаци, но в пролуките проблясваше сребристото сияние на луната.

— По-кротко, Сейдж. Няма да оставя и драскотина. Наистина, това возило е доста удобно за семейна кола. По-скоро бих очаквал…

Той извърна глава към мен и замря. Никога не го бях виждала толкова неподвижен — или толкова притихнал. Шокът му беше толкова пълен и зашеметяващ, че той направо изтърва цигарата си.

— Ах! — извиках и се спуснах напред, ужасена от мисълта, че горящата цигара ще повреди колата ми. Тя тупна безобидно на асфалта и аз побързах да я стъпча. — За последен път те питам — ще се махнеш ли от колата ми?

Ейдриън бавно се надигна и седна. Очите му бяха широко отворени. Плъзна се от капака и слава богу, не бе оставил видими следи. Но все пак по-късно трябваше да проверя.

— Сейдж — промълви той. — Какво си облякла?

Въздъхнах и сведох поглед към роклята.

— Зная. Червена е. Не започвай и ти. Уморих се да слушам едно и също.

— Странно — поклати глава той. — Аз пък никога няма да се уморя да те гледам.

Думите му ме сепнаха и ме заля гореща вълна. Какво искаше да каже? Толкова ли чудато изглеждах, че той не можеше да спре да гледа такова откачено представление? Със сигурност… със сигурност не искаше да каже, че съм хубава…

Бързо се окопитих, напомняйки си, че трябва да мисля за момчето, което ме чакаше вътре, а не за този морой отвън.

— Ейдриън, аз съм на среща. Какво правиш тук? При това върху колата ми?

— Извини ме, че прекъснах вечерта ти, Сейдж. Нямаше да съм върху колата ти, ако ме бяха пуснали вътре — отвърна той. Част от предишното му смайване се бе разсеяло и той отново зае типичната поза на Ейдриън, облягайки се на моето Лате. Поне беше прав и имаше много по-малка вероятност да го повреди.

— Да. Обикновено не се разрешава на двайсет и няколко годишни младежи да присъстват на училищни забави. Какво искаш?

— Да говоря с теб.

Зачаках го да продължи, но единственият отговор, който получих, беше краткото проблясване на светкавица над главите ни. Беше събота и бях прекарала целия ден в кампуса, така че бе разполагал с достатъчно време, за да ми се обади. Много добре знаеше, че балът е тази вечер. После подуших миризмата на алкохол, която се носеше от него. Стана ми ясно, че тази вечер нищо сторено от него не бива да ме изненадва.

— Защо да не почака до утре? Нужно ли бе наистина да идваш тук тази вечер и… — Намръщих се и се огледах. — Как изобщо стигна до тук?

— Взех автобуса — заяви той, почти гордо. — Много по-лесно е да се стигне до тук, отколкото до „Карлтън“. — Посещаваше класовете по изобразително изкуство в колежа „Карлтън“ и поради липса на собствен транспорт, бе принуден да използва обществения — нещо, което не бе правил никога през живота си.

Бих могла да се надявам, че Соня или Дмитрий са го докарали дотук, което означаваше, че ще дойдат да го вземат. Но, разбира се, това не би могло да се случи. Нито един от двамата не би довел пияния Ейдриън тук.

— В такъв случай, предполагам, че аз ще трябва да те откарам до апартамента ти — заключих нещастно.

— Хей, дошъл съм сам до тук. Сам и ще се прибера. — Понечи да извади цигара, а аз го разтърсих ядно за ръката.

— Не го прави — рекох остро. Той сви рамене и прибра пакета. — Освен това се налага да те заведа у вас. Скоро ще има буря. Няма да те оставя да се влачиш пеша под дъжда. — Поредната светкавица потвърди думите ми, а лекият бриз разлюля полите на роклята ми.

— Хей — възпротиви се той, — не искам да ти създавам…

— Сидни? — Брейдан прекоси паркинга. — Всичко наред ли е?

Не, не съвсем.

— Ще трябва да си тръгна за малко — отвърнах. — Трябва да закарам брат си в апартамента му. Ще ме изчакаш ли? — Чувствах се зле дори да го предложа. Брейдан наистина не познаваше никого от съучениците ми. — Може би не е зле да намериш Трей?

— Да — рече Брейдан несигурно. — Или може да дойда с теб?

— Не — побързах да отхвърля предложението му, защото не исках да си прави компания с пияния Ейдриън в колата ми. — Просто се върни вътре и се забавлявай.

— Хубава тога — каза Ейдриън на Брейдан.

— Това е хитон — осведоми го Брейдан. — Дрехата е гръцка.

— Добре. Забравих, че това е темата на вечерта. — Ейдриън изгледа преценяващо Брейдан, сетне погледът му се плъзна по мен и отново се насочи към Брейдан. — И така, какво мислиш за тоалета на нашето момиче тази вечер? Удивителен е, нали? Прилича на Пепеляшка. Или може би на гръцка Пепеляшка.

— Костюмът изобщо не прилича на автентична гръцка дреха — отвърна Брейдан. Потръпнах. Знаех, че не искаше да се покаже безчувствен, но думите му ме засегнаха малко. — Роклята е исторически неточна. Искам да кажа, че е много хубава, но бижутата са анахронизъм, а жените в древна Гърция не биха носили подобна материя. Със сигурност не и този цвят.

— А какво ще кажеш за другите гъркини? — попита Ейдриън. — Онези блестящи, умни и неустоими красавици. — Челото му се набръчка, все едно трябваше да използва всяка частица на мозъка си, за да си припомни нужната дума. И за мое изумление го направи. — Хетерите. — Съвсем честно, не вярвах, че си спомня каквото и да било от разговора ни в Сан Диего. Постарах се да сподавя усмивката си.

— Хетерите? — Брейдан бе дори по-изненадан и от мен. Огледа ме критично. — Да… да. Предполагам — ако допуснем хипотетично, че подобни платове са съществували в онази епоха — това е нещо, което би носила една хетера, за разлика от обикновената гръцка матрона.

— И те са били проститутки, нали? — попита Ейдриън. — Онези хетери?

— Някои, да — съгласи се Брейдан. — Не всички. Мисля, че обичайният термин е „куртизанка“.

Лицето на Ейдриън бе абсолютно безизразно.

— Така. Значи твърдиш, че сестра ми е облечена като проститутка.

Брейдан отново огледа роклята ми.

— Ами, да, ако все още говорим хипотетично…

— Знаете ли какво? — намесих се решително. — Ние трябва да вървим. Всеки момент може да завали. Ще заведа Ейдриън у тях и ще се върна, става ли? — Не желаех Ейдриън да продължава с играта си, явно целяща да измъчва Брейдан и по подразбиране и мен. — Ще ти пратя есемес, когато тръгна за насам.

— Добре — кимна Брейдан, макар да не изглеждаше много сигурен.

Той си тръгна, а аз понечих да вляза в колата, когато забелязах, че Ейдриън се опитва — безуспешно — да отвори вратата на мястото до шофьора. Въздъхнах, отидох до вратата и я отворих.

— Ти си по-пиян, отколкото смятах. А си мислех, че си доста натряскан.

Той успя да се напъха вътре и се извърна към мен точно, когато първите дъждовни капки затрополиха върху предното стъкло.

— Твърде пиян, за да ме усети сладкишчето — изломоти той. — Връзката е блокирана. Тази вечер е свободна от Ейдриън.

— Много благородно от твоя страна — отбелязах. — Макар да подозирам, че това не е истинската причина да се насвяткаш така. Или за да дойдеш тук. Доколкото мога да преценя, единственото, което постигна, е да се сдърпаш с Брейдан.

— Той те нарече проститутка.

— Не го е направил! Ти го подведе!

Ейдриън прокара ръка през косата си и се наведе към прозореца, взирайки се в бързо развихрящата се буря навън.

— Няма значение. Вече реших, че не го харесвам.

— Защото е прекалено умен? — Припомних си коментарите на Джил и Еди от по-рано вечерта. — И незапомнящ се?

— Не. Просто мисля, че заслужаваш нещо по-добро.

— Какво имаш предвид?

Ейдриън не отговори и аз не настоях, тъй като вниманието ми се насочи към пътя. Бурите в Палм Спрингс, макар и редки, връхлитаха бързо и бяха доста свирепи. Пороите обаче не бяха рядкост и сега дъждът се лееше като из ведро, влошавайки видимостта. За късмет, Ейдриън не живееше много далеч. И това бе двойна благословия, защото когато бяхме на две пресечки от апартамента му, той промълви:

— Не се чувствам много добре.

— Не — изпъшках. — Моля те, моля те, не повръщай в колата ми. Почти стигнахме. — Около минута по-късно спрях до тротоара пред неговата сграда. — Излизай. Веднага.

Той се подчини и аз го последвах с разтворен чадър над главата си. Докато вървяхме към входа на блока, той ме огледа и попита:

— Живеем в пустинята, а ти държиш чадър в колата си?

— Разбира се, че държа. И защо не?

Той изтърва ключовете си, а аз ги вдигнах, предполагайки, че за мен щеше да е по-лесно да отключа вратата. Щракнах най-близкия ключ и — не се случи нищо. Останахме няколко секунди в мрака, без никой от двама ни да помръдне.

— В кухнята има свещи — рече Ейдриън и направи няколко олюляващи се стъпки в тази посока. — Ще запаля една.

— Не — наредих му, докато в съзнанието ми проблесна видение на цялата сграда, обхваната в пламъци. — Легни на дивана. Или иди да повърнеш в банята. Аз ще се погрижа за свещите.

Той избра дивана, очевидно не му беше чак толкова зле. Междувременно, открих свещите — ароматни, които миришеха отвратително, наподобявайки борово ухание. Но поне светеха и аз му занесох една запалена, заедно с чаша вода.

— Ето. Изпий това.

Той пое чашата и успя да остане седнал достатъчно дълго, че да изпие няколко глътки. Сетне ми върна чашата и се свлече върху дивана, като закри очите си с ръка. Придърпах близкия стол и седнах. Боровите свещи хвърляха слаби, потрепващи отблясъци помежду ни.

— Благодаря, Сейдж.

— Ще се оправиш ли, ако си тръгна? — попитах го. — Сигурна съм, че на сутринта ще има ток.

Той не отговори на въпроса ми, а вместо това каза:

— Знаеш, че не пия просто само за да се напия. Искам да кажа, че донякъде е заради това. Голяма част. Но понякога алкохолът е единственото, което поддържа умът ми бистър.

— Това няма смисъл. Вземи — подадох му отново чашата с вода. Докато го правех, хвърлих бърз поглед към часовника на мобилния ми телефон, притеснена за Брейдан. — Пийни още.

Ейдриън се подчини, а сетне продължи да говори, като отново закри очите си с длан.

— Знаеш ли какво е да чувстваш, сякаш нещо изяжда ума ти?

Канех се да му кажа, че трябва да тръгвам, но думите му ме вледениха. Припомних си, че Джил каза нещо подобно, когато ми обясняваше за него и духа.

— Не — отвърнах прямо. — Не зная какво е това… но за мен, ами, това е едно от най-ужасните неща, които мога да си представя. Умът е това, което съм. Мисля, че по-скоро бих предпочела да преживея всяка друга болка на света, отколкото да пострада разсъдъкът ми.

Точно в този момент не можех да оставя Ейдриън. Просто не можех. „Ще отнеме малко по-дълго време, отколкото мислех“, пратих есемес на Брейдан.

— Ужасно е — рече Ейдриън. — И странно, по липса на по-точно определение. Част от теб знае… ами, част от теб знае, че нещо не е наред. Че това, което мислиш, не е правилно. Но какво можеш да направиш? Ние сме това, което са мислите ни, как възприемаме света. Ако не можеш да вярваш на собствения си ум, на какво можеш да вярваш? На това, което ти казват останалите?

— Не зная — отвърнах, тъй като нямах отговор. Думите му ме поразиха, защото се замислих каква голяма част от живота ми бе направлявана от заповедите на другите.

— Роуз веднъж ми разказа за една поема, която била чела. Там имало този стих: „Ако очите ти не са отворени, няма да знаеш кога сънуваш и кога си буден“. Знаеш ли от какво се боя? Че някак си, дори и очите ми да са отворени, пак няма да зная разликата.

— О, Ейдриън, не. — Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от мъка. Станах и седнах на пода до дивана. — Това няма да се случи.

Той въздъхна.

— Поне с алкохола… той усмирява духа и тогава зная, че ако нещата ми изглеждат странни, това е, защото навярно съм пиян. Не е кой знае каква причина, но все пак е нещо, нали? Поне имаш някаква причина, вместо да не вярваш на себе си.

Брейдан ми отговори: „Колко по-дълго?“ Раздразнена, написах: „Петнайсет минути“.

Погледнах отново към Ейдриън. Лицето му все още бе закрито, макар че пламъкът на свещта осветяваше чистите линии на профила му.

— Заради това ли… заради това ли се напи тази вечер? Духът ли те тормози? Искам да кажа, че вчера изглеждаше толкова добре…

Той издиша дълбоко.

— Не. С духа всичко е наред… поне доколкото е възможно. Всъщност тази вечер се напих, защото… ами, това е единственият начин, за да събера смелост да говоря с теб.

— Ние си говорим през цялото време.

— Трябва да ти кажа нещо, Сейдж. — Откри лицето си и ме погледна, а аз внезапно осъзнах колко близо съм до него. За миг дори не обърнах голямо внимание на думите му. Танцуващият пламък на свещта придаваше на чертите му някаква измъчена красота. — Ти ли накара Лиса да говори с баща ми?

— Какво? О! Това. Почакай за секунда. — Взех телефона и изпратих нов есемес на Брейдан: „Нека по-добре са трийсет минути.“

— Зная, че някой я е помолил да го направи — продължи Ейдриън. — Искам да кажа, че Лиса ме харесва, но има много проблеми на главата си. Не би могла един ден просто да си каже: „О, хей. Май трябва да се обадя на Нейтан Ивашков и да му кажа какъв страхотен син има“. Ти си го уредила.

— Всъщност никога не съм говорила с нея. — Не съжалявах за действията си, но се чувствах малко странно, че се знаеше за тях и се налагаше да обяснявам. — Но аз, ъ, може да съм помолила Соня и Дмитрий да се застъпят пред нея за теб.

— А след това тя е говорила с моя старец.

— Нещо такова.

— Знаех си. — По тона му не можех да разбера дали е разстроен или изпитва облекчение. — Знаех си, че някой трябва да й е подсказал и някак си бях сигурен, че си ти. Никой друг не би направил това за мен. Нямам представа какво му е казала Лиса, но човече, трябва наистина да е била много убедителна. Той е яко впечатлен. Изпрати ми пари за кола. И отново повиши издръжката ми до разумни нива.

— Това е добре — казах. — Нали?

Получих нов есемес от Брейдан: „Дотогава балът почти ще свърши“.

— Но защо? — попита Ейдриън. Седна на пода до мен. Изглеждаше почти смутен. Наведе се по-близо към мен, а в следващия миг явно се стресна от това, което правеше. Отдръпна се малко назад — но само малко. — Защо ще го правиш? Защо ще правиш това за мен?

Преди да отговоря получих ново съобщение: „Изобщо ще се върнеш ли навреме?“ Не можех да не се подразня от липсата на разбиране от страна на Брейдан. Без да мисля, написах: „Може би трябва да си тръгнеш сега. Утре ще ти се обадя. Съжалявам“. Щракнах капачката на телефона, за да не мога да видя следващите есемеси. Извърнах поглед към Ейдриън, който ме гледаше напрегнато.

— Направих го, защото той не беше честен с теб. Защото заслужаваш доверие за това, което правиш. Защото той трябва да осъзнае, че ти не си този, за когото винаги те е смятал. Трябва да прозре истинската ти същност, а не да се задоволява с представите и предубежденията, които си е изградил за теб. — Погледът на Ейдриън притежаваше толкова голяма сила, че продължих да говоря. Притеснявах се да срещна настойчивия му взор в мълчание. В същото време част от мен се боеше, че ако се замислех над собствените си думи, щях да открия, че се отнасят не само за Ейдриън и неговия баща, а в голяма степен за мен и моя баща. — Би трябвало да е достатъчно само да му се каже кой си ти — да му се покаже кой си — но той не пожела да ме чуе. Не ми харесва да използвам други да вършат нещата, които би трябвало сами да свършим, но изглежда това беше единствената ми възможност.

— Е — промълви най-после Ейдриън. — Предполагам, че се е получило. Благодаря ти.

— Той каза ли ти как да се свържеш с майка си?

— Не. Явно не се гордее чак толкова много с мен.

— Вероятно бих могла да разбера къде е. Или… или Дмитрий би могъл, сигурна съм. Както ти сам каза преди, навярно й позволяват да получава писма.

Той почти се усмихна.

— Ето те пак. Защо? Защо продължаваш да ми помагаш?

На устните ми напираха милион отговори, като се започне от: „Защото така е правилно“. И се стигне до: „Не зная“.

— Защото искам — отвърнах вместо това.

Този път бях удостоена с истинска усмивка, но в нея прозираше някаква мрачна самовглъбеност. Той отново се приближи към мен.

— Защото ти е мъчно заради един луд?

— Няма да полудееш — заявих твърдо. — Ти си по-силен, отколкото си мислиш. Следващият път, когато отново се почувстваш по този начин, намери нещо, върху което да се съсредоточиш, което да ти напомни кой си всъщност.

— Като какво например? Да си представя някакъв магически предмет?

— Не е нужно да е магически. — Замислих се. — Ето. — Разкопчах верижката със златния кръст. — Това винаги ми е помагало. Може би ще помогне и на теб. — Поставих го в ръката му и той улови моята, преди да успея да я отдръпна.

— Какво е това? — попита и се вгледа по-внимателно в медальона. — Почакай… виждал съм това. Ти го носиш постоянно.

— Купих го много отдавна, в Германия.

Той продължаваше да държи ръката ми и да разглежда кръста.

— Няма украса. Нито филигранни финтифлюшки. Нито гравирани тайни символи.

— Тъкмо заради това го харесвам — споделих му. — Няма нужда от украса. Вярванията на мнозина от древните алхимици са били изградени около чистотата и простотата. Това символизира и този медальон. Може би ще успее да ти помогне да проясниш ума си.

Ейдриън бе вперил поглед в кръста, но сега го вдигна и насочи към мен.

Върху лицето му грееше някакво чувство, което не можех точно да определя. Сякаш току-що бе открил нещо, нещо, което отдавна го е тормозило. Пое дълбоко дъх и без да пуска ръката ми, ме привлече към себе си. На светлината на свещите зелените му очи изглеждаха тъмни кладенци, но не по-малко завладяващи. Пръстите му се стегнаха около моите и почувствах как в мен се разлива топлина.

— Сейдж…

Внезапно токът дойде, обливайки стаята в светлина. Очевидно, без да го е грижа за сметките за ток, той бе оставил всички лампи включени, когато по-рано вечерта е излязъл от апартамента. Магията бе прекъсната и двамата трепнахме от внезапната яркост. Ейдриън отскочи от мен, оставяйки кръста в ръката ми.

— Не трябваше ли да си на бала? Нямаш ли вечерен час или нещо такова? — попита рязко, без да ме гледа. — Не искам да те задържам. Хей, изобщо не биваше да те безпокоя. Съжалявам. Предполагам, че Ейдан е този, който те бомбардира с есемеси.

— Брейдан — поправих го и се изправих. — Всичко е наред. Той си е тръгнал, а аз ей сега потеглям за „Амбъруд“.

— Съжалявам — повтори той, докато вървеше към вратата с мен. — Извини ме, че ти съсипах вечерта.

— Това ли? — Едва не се засмях, замислена за всички безумни неща, с които се бях сблъсквала през живота си. — Не. Нужно е нещо много повече от това, за да се съсипе вечерта ми. — Понечих да продължа и се спрях. — Ейдриън?

Той най-после впери очи право в мен и отново едва не ме събори с интензивността на погледа си.

— Да?

— Следващият път… следващият път, когато искаш да поговориш с мен за нещо — за каквото и да е — не е нужно да пиеш, за да събереш смелост. Просто ми кажи.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Не съвсем. — Отново пристъпих към вратата и този път той ме спря, отпускайки ръка върху рамото ми.

— Сейдж?

Извърнах се.

— Да?

— Знаеш ли защо не го харесвам? Брейдан? — Бях толкова изумена, че бе произнесъл правилно името му, че не можах да изрека на глас никакъв отговор, въпреки че ми хрумнаха няколко. — Заради това, което той каза.

— Кое по-точно? — Имайки предвид, че Брейдан бе казал много неща, при това в големи подробности, не беше съвсем ясно какво точно има предвид Ейдриън.

— „Исторически неточна“. — Ейдриън сочеше към мен с другата си ръка, която не беше върху рамото ми. — Кой, по дяволите, ще те погледне и ще каже: „Исторически неточна“?

— Ами, технически погледнато е вярно.

— Той не биваше да го казва.

Размърдах се, знаех, че трябва да се отдалеча… но не го направих.

— Виж, той просто си е такъв.

— Не биваше да го казва — повтори Ейдриън, с някаква мрачна сериозност. Наведе лицето си към моето. — Не ми пука, ако не е чувствителен тип, не си пада по комплиментите или каквото и да е там. Никой не може да те погледне в тази рокля, в цялата тази феерия от огън и злато, и да започне да дрънка за анахронизми. Ако бях на негово място, щях да кажа: „Ти си най-красивото създание, което съм виждал някога да стъпва по тази земя“.

Дъхът ми секна — и от думите, и от начина, по който ги изрече. Почувствах как нещо странно се надига в мен. Не знаех какво да мисля, с изключение на това, че трябва да се махна оттук, по-далеч от Ейдриън, от това, което не разбирах. Изскубнах се от него и установих с изненада, че треперя.

— Още не си изтрезнял — заявих и хванах дръжката на вратата.

Той наклони глава настрани, продължавайки да ме гледа по същия смущаващ начин.

— Пиян или трезвен, някои неща са истина. Би трябвало да го знаеш. През цялото време работиш с факти.

— Да, но това не е… — Не можех да споря с него, когато ме гледаше така. — Трябва да вървя. Почакай… не взе кръста. — Подадох му го.

Той поклати глава.

— Задръж го. Мисля, че открих нещо друго, върху което да се съсредоточа.