Златна лилия

Глава 23

На Соня й бяха необходими няколко дни, за да се възстанови, което забави завръщането й в Пенсилвания. Когато бе готова да тръгне за летището, й предложих да я закарам. Бяха намерили наетата кола, но Дмитрий я използваше, за да разчисти следите след мисията. Само за двайсет и четири часа Воините на светлината бяха освободили лагера, който се оказа комплекс, отдаван под наем, обикновено като пансион за пенсионери. Почти не бяха оставили следи от пребиваването си, но това не попречи на пазителите да претърсят всеки сантиметър от изоставения терен и сградата.

— Още веднъж ти благодаря — каза ми Соня. — Зная колко си заета.

— Няма проблеми. Сега е уикенд, пък и нали затова съм тук — да помагам на приятелите си.

При тези мои думи тя леко се засмя. Възстановяването й през последните два дни беше забележително и сега изглеждаше красива и ведра, както винаги. Днес бе пуснала кестенявата си коса да пада свободно — истински водопад от огнени вълни, обгръщащ финото й лице.

— Така е, но ми се струва, че правиш много повече, отколкото изисква работата ти.

— Просто се радвам, че си добре — уверих я съвсем честно. Напоследък се бях сближила със Соня и ми бе тъжно, че си заминаваше. — Там на арената… ами, беше направо ужасяващо.

Оживлението й леко помръкна.

— Така беше. През повечето време не бях на себе си и често не можех да схващам какво става с мен. Но помня думите ти. Беше направо удивителна, да не говорим колко смелост се изисква, да се изправиш пред цялата онази озверена тълпа, за да ме защитиш. Разбирам колко трудно ти е било да се противопоставяш на своята раса.

— Онези хора не са моята раса — възразих с непреклонен тон. Част от мен се запита коя точно е моята раса. — Какво ще стане сега с твоите изследвания?

— О, ще ги продължа на изток. Дмитрий също скоро ще се завърне, а в кралския двор има и други изследователи, които ще ни помагат. Важно е да разполагаме с владеещ магията на духа, като Ейдриън беше изключително полезен и сега разполагаме с много данни за анализ, благодарение на кръвните проби и наблюденията на аурите. Ще оставим Ейдриън да продължи със своето рисуване, но по-късно ще се свържем с него, ако пак ни потрябва.

Не можех да се отърся от чувството си за вина заради отказа ми да дам още кръв, което косвено доведе до отвличането на Соня.

— Соня, като заговорихме за това, моята кръв…

— Не се тревожи за това — прекъсна ме тя. — Ти беше права, наистина бях прекалено настойчива, а и първо трябва да се съсредоточим върху Дмитрий. Освен това постигнахме известен напредък в преговорите да получим помощ от алхимиците.

— Наистина ли? — Стантън ми се стори твърдо против идеята, когато разговарях с нея. — Те казаха ли „да“?

— Не, но заявиха, че ще се свържат с нас.

Засмях се.

— Е, за тях това е почти положителен отговор.

Замълчах за миг, докато се питах дали това означаваше, че всички ще забравят за моята кръв. След всичките неприятности с Воините и евентуалната помощ на алхимиците, навярно моята кръв вече не беше от такова значение. В края на краищата първоначалните тестове не откриха нищо специално. Никой нямаше основание да се тревожи повече за моята кръв. Само че… самата аз бях разтревожена. Защото независимо колко се ужасявах от всякакви експерименти, един упорит въпрос не ме оставяше на мира: защо онези стригои не можаха да пият от кръвта ми?

Споменаването на аурите от Соня пробуди в мен още един тревожен въпрос.

— Соня, какво означава пурпурният цвят в нечия аура? Ейдриън каза, че го е видял в моята, но не ми обясни с какво може да е свързано.

— Типично за него — засмя се тя. — Пурпурното… ами, да видим. От това, което съм наблюдавала, това е сложен цвят. Това е цвят на духа и страстите. Среща се при онези, които обичат дълбоко и силно, но в същото време търсят по-висше призвание. Интересното при него е, че притежава поразителна дълбочина. Бялото и златното се асоциират с висшите сили и метафизиката, също както червеното и оранжевото са свързани с любовта и по-нисшите, първични инстинкти. Пурпурното като че ли съчетава най-доброто от всички тях. Бих искала да можех да го обясня по-ясно.

— Не, казаното има смисъл — уверих я, докато навлизах в отбивката към летището. — Или поне донякъде. Макар че май не ми пасва особено.

— Е, това трудно може да се нарече точна наука. И той е прав — има го в теб. Работата е там, че… — Спряхме до бордюра и аз видях как тя се вгледа внимателно в мен. — Никога не го бях забелязвала досега. Искам да кажа, сигурна съм, че винаги е било там, но винаги, когато съм те поглеждала, съм виждала жълтото, както при повечето хора с голям интелект. Ейдриън не е толкова опитен в аурите, колкото мен, затова съм толкова изненадана, че е забелязал нещо, което аз съм пропуснала.

Не беше единствената. Духовна, страстна… наистина ли бях всичко това? Дали Ейдриън вярваше, че съм всичко това? При мисълта ме заля топла вълна. Почувствах се въодушевена… и смутена.

Соня сякаш искаше да каже още нещо по въпроса, но после промени намерението си. Изкашля се.

— Е, добре. Ето че пристигнахме. Още веднъж ти благодаря, че ме докара.

— Няма защо — отвърнах, докато мислите ми още плаваха сред пурпурни видения. — Пожелавам ти безопасно пътуване.

Тя отвори вратата на колата, но внезапно се спря.

— О, как щях да забравя. Имам нещо за теб. Кларънс ме помоли да ти предам това.

— Кларънс ли?

Соня се разтършува из чантата си и намери един плик.

— Ето го. Той толкова настояваше да ти предам това — нали знаеш какъв става, като се засуети за нещо.

— Зная. Благодаря.

Соня тръгна с багажа си. Любопитството ми ме подтикна да отворя плика веднага. Вътре имаше снимка, на която се виждаха Кларънс и един млад мъж, приблизително на моите години, който изглеждаше съвсем нормален човек. Двамата бяха преметнали ръце през раменете си и се усмихваха пред обектива. Непознатият имаше права руса коса, която едва стигаше до брадичката му. И зашеметяващи сини очи, изпъкващи на фона на загорялото му лице. Беше извънредно красив и макар усмивката му да се отразяваше в очите му, стори ми се, че долових малко тъга в тях.

Бях толкова запленена от красотата му, че не забелязах веднага татуировката му. Беше на лявата му буза — абстрактно изображение, нещо като съчетание от струпани един върху друг няколко полумесеца с различни размери и завъртени под различни ъгли, така преплетени, че почти приличаха на лоза. Татуировката беше екзотична и красива; наситеното, тъмносиньо мастило бе в тон с цвета на очите му. Но като се вгледах по-отблизо, забелязах нещо познато във формата на татуировката — можех да се закълна, че долових слаб блясък от злато по ръбовете на сините линии. Шокирана, едва не изпуснах снимката. Полумесеците са били татуирани върху златната лилия на алхимиците. Обърнах снимката. Отзад беше надраскана само една дума: Маркъс.

Маркъс Финч, когото Воините на светлината бяха обявили за бивш алхимик. Маркъс Финч, когото алхимиците бяха обявили за несъществуващ. Най-безумното във всичко това беше, че освен ако не броим затворените в специалните поправителни центрове като Кийт, „бивши алхимици“ не съществуваха. Оставаш си алхимик за цял живот. Не можеш да се откажеш. При все това тази отчасти прикрита лилия беше доста силно красноречива. Освен ако Маркъс Финч не си е сменил името, и то така ловко, че това да е убягнало от вниманието на алхимиците. В противен случай излизаше, че Стантън и другите са ме излъгали, когато заявиха, че не са чували за него. Но защо? Да не би зад всичко това да се крие някакво недоразумение или недоверие? Преди седмица бих се заклела, че е невъзможно Стантън да не ми каже истината за него, обаче сега, след като вече знаех колко предпазливо се подава информацията — или не се подава — започвах да се питам дали е така.

Взирах се още малко в снимката, привлечена от тези особени сини очи, които бе невъзможно да забравиш. После я прибрах и се върнах в „Амбъруд“, решена да запазя в тайна тази фотография. Ако алхимиците предпочитат да отричат пред мен съществуването на Маркъс Финч, ще ги оставя да продължават играта си, докато не разкрия защо го правят. Това означаваше, че единствените оставащи следи бяха свързани с Кларънс и изчезналите Воини. Все пак и това е някакво начало.

Някога, някъде, ще открия Маркъс Финч и ще получа отговори на въпросите си.

Изненадах се, като влязох в „Амбъруд“ и видях Джил пред нашето общежитие. Разбира се, седеше на сянка и се наслаждаваше на хубавото време, без да се излага на слънчевите лъчи. Накрая тук беше настъпило нещо като есен, макар че почти трийсет градуса едва ли бе температурата, която обикновено свързвах с хладното есенно време. Лицето на Джил бе замислено, но светна, като ме видя.

— Здравей, Сидни. Надявах се да се видим. Сега, като си без телефон, не мога да те открия.

Намръщих се.

— Да, трябва да го сменя. Голяма мъка е без него.

Тя кимна съчувствено.

— Закара ли Соня?

— Вече е на път към кралския двор и към Михаил — и надявам се, към много по-спокоен живот.

— Това е добре — каза Джил. После отмести поглед и прехапа устни.

Вече я познавах достатъчно добре, за да позная кога събираше смелост, за да ми каже нещо. Знаех също, че е по-добре да не я притискам, затова изчаках търпеливо.

— Направих го — изрече най-после. — Казах на Мика, че свърши… наистина свърши.

Обля ме облекчение. Една грижа по-малко.

— Съжалявам — пророних съчувствено. — Не се съмнявам, че ти е било трудно.

Тя отметна една къдрица от лицето си и се замисли.

— Да. И не. Харесвам го. И бих искала да излизаме заедно — като приятели — ако той го иска. Макар че не зная. Прие го тежко… а нашите общи приятели? Ами… ами точно сега те не са много доволни от мен. — Опитах се да не простена. Джил тъкмо бе затвърдила положението си в „Амбъруд“ и си бе намерила приятели, а сега всичко можеше да се срине. — Но се надявам да е за добро. С Мика живеем в различни светове, а и без това за мен няма бъдеще с човек. Освен това си мислех доста за любовта… като например, епическата, всепоглъщащата любов… — За миг ме погледна и погледът й омекна. — А това не съществуваше помежду ни. Струва ми се, че ако наистина съм с някого, точно това би трябвало да изпитвам.

Помислих, че е малко пресилено на нейната възраст да си мисли за епическа и всепоглъщаща любов, но не й го казах.

— Ще се оправиш ли?

Тя рязко се върна към реалността.

— Да, така мисля. — Върху устните й заигра лека усмивка. — И след като това приключи, може би Еди ще поиска някой път да излезем — разбира се, извън кампуса. Имайки предвид, че сме „роднини“.

Думите й бяха почти повторение на това, което чух по-предишната нощ в къщата на Кларънс и аз я зяпнах изненадано, когато го осъзнах.

— Явно не знаеш… мислех, че след като си съквартирантка с Анджелина…

Джил се намръщи.

— За какво говориш? Какво не зная?

О, боже. Защо, о, защо аз трябва да й съобщя тази новина? Защо не мога да се заключа в стаята си или в библиотеката, отдадена на нещо приятно, като домашните?

— Еди, хм, предложи на Анджелина да излязат. Не зная кога ще стане, но е решил да й даде шанс. — Още не бе поискал колата ми, така че явно още не си бяха определили среща.

Джил изглеждаше потресена.

— К-какво? Еди и Анджелина? Но… той не може да я понася…

— Нещо се е променило — обясних неуверено. — Но не съм сигурна какво. Е, не е нещо като епическа любов, но през последните няколко седмици са се сближили. Съжалявам. — Джил изглеждаше много по-съкрушена от това, отколкото от скъсването с Мика.

Извърна се и преглътна сълзите си.

— Всичко е наред. Искам да кажа, че никога не съм го окуражавала. Той навярно си мисли, че все още излизам с Мика. Защо да ме чака? Би трябвало да си има някоя.

— Джил…

— Всичко е наред. Ще се оправя. — Изглеждаше толкова тъжна, а сетне, колкото и да бе невероятно, но лицето й още повече помръкна. — О, Сидни. Сигурно много ще ми се разсърдиш.

Още си мислех за Мика и съвсем се обърках от рязката смяна на темата.

— Защо?

Тя бръкна в раницата си и извади едно лъскаво списание. Беше от ония, в които пишат статии за туризма в Южна Калифорния, цялото изпъстрено с реклами. Една от страниците беше отбелязана и аз отгърнах на нея. Беше реклама на Лия Дистефано, на цяла страница, с колаж от снимки на нейни различни модели.

И една от снимките беше на Джил.

Отне ми повече от един миг, за да проумея. На този кадър тя бе застанала в профил. Джил със слънчеви очила и мека шапка — както и с онзи пъстроцветен шал, който Лия й бе дала. Косата й се стелеше на вълни по гърба й, а лицето й изглеждаше много красиво. Ако не познавах Джил толкова добре, никога нямаше да я свържа с този шикозен модел — макар да бе очевидно, че е морой, поне за тези, които знаеха какво да търсят.

— Как? — попитах сърдито. — Как се случи това?

Джил пое дълбоко дъх, готова да поеме вината.

— Когато се отби, за да остави роклите и ми даде шалчето, тя ме попита дали ще й позволя да ми направи една снимка, за да провери как ще излязат цветовете. Имаше и други аксесоари в колата и аз си ги сложих. Тя искаше да ми докаже, че при подходящо оформление ще успее да прикрие идентичността ми. Но не съм си и помисляла… имам предвид, че тя не ми каза, че ще я използва. Господи, чувствам се като пълна глупачка.

Може би не глупава, но определено наивна. Едва не смачках списанието. Бях бясна на Лия. Част от мен много искаше да я даде под съд, заради използване на снимка на непълнолетна без разрешение, но имахме по-сериозни проблеми. Колко широко бе разпространено това списание? Ако Лия е публикувала снимката с Джил в списание, което се продава само в Калифорния, може би никой нямаше да я познае. Все пак един модел морой щеше да предизвика най-малко повдигане на вежди. Кой знае какви неприятности ни очакваха занапред?

— Съжалявам, Сидни — въздъхна Джил. — Какво да направя, за да оправя този гаф?

— Нищо — отрязах я аз. — Освен да стоиш надалеч от Лия. — Прилоша ми. — Ще се погрижа за това. — Макар че всъщност не знаех какво да предприема. Можех само да се моля никой да не е забелязал снимката.

— Ще направя каквото е нужно, ако измислиш нещо. Аз… О! — Вдигна очи към някой зад мен. — Май е по-добре да поговорим по-късно.

Погледнах назад. Трей идваше към нас. Още един проблем, с който трябваше да се справя.

— Добра идея — кимнах. Сърдечните болки и публичността на Джил трябваше да минат на заден план. Тя си тръгна, а Трей приближи към мен.

— Здравей, Мелбърн — поздрави ме той, като изпробва една от старите си усмивки. Не особено успешно.

— Не знаех, че още се навърташ наоколо — процедих. — Мислех, че си заминал с останалите. — Воините на светлината бяха изчезнали яко дим. Трей беше казал преди, че те пътуват в търсене на „ловни подвизи“, а магистър Анджелети също бе споменал, че се събират от различни части на страната. По всяка вероятност всеки се бе върнал там, откъдето бе дошъл. Смятах, че и Трей просто ще изчезне от хоризонта.

— Не — поклати глава той. — Тук е моето училище, където баща ми иска да остана. Освен това други Воини никога не са имали постоянна база тук, в Палм Спрингс. Те се местят там, където…

Не успя да довърши, затова аз го направих:

— … сте получили информация, че има чудовища, които можете най-жестоко да екзекутирате?

— Не беше така — възмути се той. — Ние мислехме, че тя е стригой. И все още го вярваме.

Вгледах се в лицето му. Някога си мислех, че ми е приятел. Бях напълно сигурна, че още ми беше.

— Не и ти. Заради това нарочно изгуби двубоя.

— Не съм — протестира Трей.

— Направи го. Видях те как се разколеба, когато трябваше да сразиш Крис. Не искаше да го победиш. Не искаше да убиеш Соня, защото всъщност не си сигурен, че тя е стригой.

Той не го отрече.

— Все още смятам, че те трябва да бъдат унищожени.

— Както и аз — съгласих се, но размислих. — Освен ако съществува начин да ги спасите всичките, но това все още крие много неясноти. — Въпреки всичко, което изговорих, докато защитавах Соня, не се чувствах много спокойна да му разкривам нашите тайни и експерименти. — Ако Воините пътуват наоколо, какво ще стане следващия път, когато пак ще се появят тук? Или дори в Лос Анджелис? Ще се присъединиш към тях? Ще заминеш ли на следващия лов?

— Не. — Отговорът му бе категоричен. Дори рязък.

В мен се зароди плаха надежда.

— Решил си да се отделиш от тях?

Трудно ми бе да разгадая емоциите, изписани по лицето на Трей, но определено не бяха от щастливите.

— Не. Те решиха да ни изключат — двамата с баща ми. Ние сме отстранени.

Гледах го втренчено няколко мига, загубила дар слово. Не харесвах Воините, нито участието на Трей в ордена им, но изгонването му не бе целта ми.

— Заради мен ли?

— Не. Да. Не зная. — Сви рамене. — Предполагам, че косвено. Те не обвиняват нито теб лично, нито дори алхимиците. По дяволите, те още искат да са екип с алхимиците. Смятат, че си се държала така, защото си била заблудена. Но аз? Аз бях този, който настояваше да те допуснат до арената, който се кълнеше, че всичко ще бъде наред. Така че, те обвиняват мен за грешната преценка и за провала, вследствие от нея. Обвиняват и други — съвета, че се е съгласил да те допусне; охраната, че не е спряла нападението, но това не ми помага да се почувствам по-добре. Единствените прогонени от Воините сме баща ми и аз.

— Аз… съжалявам. Никога не съм очаквала, че ще се случи нещо подобно.

— Няма и как да го очакваш — заключи той прагматично, макар и доста унило. — До известна степен те са прави. Аз бях този, който те доведе. Вината беше моя и на практика те наказаха баща ми за нещо, което аз извърших. И това е най-лошото от всичко. — Трей се опитваше да го дава непукист, но аз успях да прозра истината. Беше се старал толкова усърдно да впечатли баща си, ала всичките му усилия се бяха увенчали само с едно безкрайно унижение. Следващите думи на Трей го потвърдиха: — Целият живот на баща ми бе посветен на каузата на Воините. Да бъде изритан така… ами, прие го много тежко. Трябва да открия начин да го върна в редиците им — заради него. Предполагам, че не знаеш къде наблизо се намират лесни за убиване стригои?

— Не — заявих. — Особено след като никой от тях не е лесен за убиване. — Поколебах се, неуверена как да продължа. — Трей, какво означава това за нас? Разбирам, че вече не можем да бъдем приятели… особено след като аз, хм, така да се каже, съсипах делото на живота ти.

Отново се мярна нещо като бегло подобие на старата му усмивка.

— Нищо не е съсипано завинаги. Казах ти, че ще се върна в играта. Дори и да не е с убийство на стригой, ще е по някакъв друг начин. Може би, ако науча повече за твоите хора, ще успея да прехвърля мост между нашите две групи и ще можем отново да се обединим и да работим заедно. Това ще ми спечели няколко точки за класацията.

— Нищо не ти пречи да опиташ — дипломатично го насърчих, макар всъщност да не вярвах, че това ще се случи и той го разбираше.

— Е, тогава ще си измисля нещо друго, някакъв внушителен подвиг, който ще впечатли толкова яко Воините, че ще ме върнат в редиците си. Длъжен съм да го направя. — Лицето му отново помръкна, но после усмивката му се върна за кратко — макар и обагрена с оттенък на тъга. — Знаеш ли какво друго ме измъчва? Че не мога да поканя Анджелина на среща. Да общувам с вас е едно, но дори и да съм изгонен от редиците на Воините, не мога да рискувам да бъда приятел с морой или дампир. Още по-малко пък да излизам с жена от тези раси. Имам предвид, че от известно време знаех каква е тя, но можех да си позволя да се правя на глупак. Обаче нападението на арената уби всички шансове за това. Знаеш, че Воините не харесват нито едните, нито другите. Дампирите и мороите. Биха искали да унищожат и тях — просто засега смятат, че ще е твърде трудно, пък и не е сред приоритетите им.

Нещо в думите му ме накара да изтръпна, особено след като си припомних нехайната закана на Воините как накрая ще се справят и с мороите. Алхимиците също не обичаха дампирите и мороите, но в никакъв случай не замисляха да ги ликвидират.

— Трябва да тръгвам. — Трей бръкна в джоба си и ми подаде нещо, което се зарадвах да видя. Телефонът ми. — Предполагам, че това ти липсва.

— Да! — Грабнах го нетърпеливо и го включих. Не знаех дали ще успея да си го върна и вече се канех да си купя нов. Този беше от три месеца и на практика беше демоде. — Благодаря ти, че си го опазил. О. Брей. — Вгледах се в дисплея. — Имам милион съобщения от Брейдан. — Не бяхме разговаряли от нощта, в която изчезна Соня.

В очите на Трей отново блеснаха закачливите пламъчета, които толкова ми харесваха.

— Тогава по-добре да му отговориш. Истинската любов не може да чака.

— Истинска любов ли? — поклатих раздразнено глава. — Хубаво е, че пак си тук.

Това ми спечели една откровена усмивка.

— До скоро.

Веднага щом останах сама, изпратих есемес на Брейдан: „Съжалявам, че досега бях онемяла в ефира. Но от три дни бях изгубила телефона си“. Отговорът му долетя почти моментално: „На работа съм, но скоро ще имам почивка. Ще прескочиш ли насам?“ Замислих се за това. Тъй като точно сега не ми висяха на главата никакви животоспасяващи мисии, моментът бе подходящ като всеки друг. Отговорих му с есемес, че веднага тръгвам от „Амбъруд“.

Когато пристигнах в „Спенсърс“, Брейдан вече беше приготвил любимото ми кафе с мляко.

— Като пресметнах кога си тръгнала, изчислих колко време ще ми е нужно, за да бъде готово кафето ти точно когато ще се появиш тук.

— Благодаря. — Поех чашата. Чувствах се малко виновна, задето се зарадвах повече на очакващата ме чаша с кафе, отколкото на самия него.

Той поговори малко с другия барман, че ще си вземе кратка почивка, след което ме поведе към една от по-отдалечените маси.

— Няма да ти отнема много време — започна Брейдан. — Зная, че този уикенд навярно имаш доста неща за вършене.

— Всъщност нещата вече се поуспокоиха — казах.

Той пое дълбоко дъх, демонстрирайки същите решителност и притеснение, както когато ме канеше на срещи.

— Сидни — поде с тържествен тон — не мисля, че занапред трябва да се срещаме.

Задавих се насред глътката.

— Чакай… какво?

— Разбирам колко съсипващо е навярно това за теб — додаде той. — Признавам, че и на мен никак не ми е леко. Обаче в светлината на последните събития, стана съвършено ясно, че ти още не си готова за сериозна връзка.

— Последните събития?

Брейдан кимна сериозно.

— Става дума за семейството ти. Ти провали доста от социалните ни ангажименти, за да бъдеш с тях. Макар подобна семейна привързаност да е достойна за уважение, аз просто не съм създаден за подобни непостоянни отношения.

— Непостоянни? — Продължавах да повтарям като папагал очевидно ключовите думи в речта му. Реших, че е крайно време да се взема в ръце. — И така… позволи ми да говоря без заобикалки. Ти късаш с мен.

Той се позамисли.

— Да. Да, точно това правя.

Зачаках някакъв отклик от моя страна. Всепоглъщаща скръб. Да усетя как сърцето ми се разбива. Каквато и да е емоция. Вместо това изпитвах нещо като озадачена изненада.

— Ъ — промърморих.

За Брейдан това очевидно бе достатъчен израз на пълната ми разруха.

— Моля те, не го приемай по-тежко, отколкото е. Аз много ти се възхищавам. Ти си абсолютно най-умното момиче, което някога съм срещал. Но просто не мога да имам сериозна връзка с някой толкова безотговорен като теб.

Зяпнах го смаяно.

— Безотговорен?

Брейдан отново кимна.

— Да.

Не бях сигурна откъде започна. Май бе някъде от стомаха ми. Но съвсем внезапно се залях в неудържим смях. Не можех да се спра. Трябваше да оставя върху масата чашата си с кафето, за да не го разлея. Наложи се дори да заровя лице в шепи, за да избърша сълзите си.

— Сидни? — попита Брейдан предпазливо. — Да не би това да е някаква истерична реакция от скръб и отчаяние?

Отне ми поне още една минута, за да се успокоя дотолкова, че да му отговоря:

— О, Брейдан. Ти ме направи много щастлива. Даде ми нещо, което мислех, че никога няма да получа. Благодаря ти. — Посегнах към кафето и се изправих. Той изглеждаше напълно сащисан.

— Хм. Няма защо.

Излязох от кафенето, още кискаща се като пълна глупачка. През последния месец или горе-долу толкова, всички в моя живот неуморно ми повтаряха колко съм отговорна, колко съм старателна, истински пример за подражание. Как ли не са ме наричали. Но никога, абсолютно никога не са ме наричали безотговорна.

И това ми хареса.