Златна лилия

Глава 6

— Стиснала си ръката му? — потресе се Ейдриън. Стрелнах обвиняващ поглед към Еди и Анджелина. — Тук нищо ли не може да остане скрито?

— Не — отвърна Анджелина, както винаги безцеремонно откровена. Еди направо се изхили. Това бе рядък миг на дружеска близост помежду им.

— Трябваше ли да бъде тайна? — учуди се Ейдриън. Бяхме в дома на Кларънс Донахю за захранването на Джил и Ейдриън с кръв, което ставаше два пъти седмично. В момента Джил беше с Дороти, икономката на Кларънс, която беше техен захранващ. Вече можех да приема спокойно доста неща, свързани с мороите, но пиенето на кръв — човешка кръв — ме караше всеки път да потръпвам. Най-добрият начин да се справя със ситуацията, беше да се преструвам, че съм забравила защо сме тук.

— Не — признах. От два дни Джулия и Кристин не спираха да ми додяват с въпросите си как е минала срещата и аз се принудих да им разкажа някои подробности. Предполагам, че трябваше да се примиря с факта, че след като им кажа нещо, то неминуемо ще стане достояние на целия свят. Без съмнение моето „семейство“ в „Амбъруд“ беше докладвало всичко на Ейдриън.

— Наистина ли? — Ейдриън явно бе зациклил на завършека на срещата ми. — Неговата ръка?

Въздъхнах и се отпуснах в мекия кожен диван. Отвън къщата на Кларънс винаги ми е приличала на типичен замък, обитаван от духове, но вътре бе модерна и добре обзаведена.

— Виж, това просто се случи — добре, знаеш ли какво? Няма значение. Това не е твоя работа. Забрави за това. — Ала нещо в изражението на Ейдриън ми подсказваше, че няма намерение да забрави, поне не и в близкото бъдеще.

— Имайки предвид цялата тази изгаряща страст, истинско чудо е, че можете да стоите разделени един от друг — заяви Ейдриън невъзмутимо. — Ще има ли втора среща?

Еди и Анджелина се вторачиха очаквателно в мен. Поколебах се. Това бе информация, която не бях споделила с Джулия и Кристин, най-вече защото току-що се бяхме уговорили.

— Да — отвърнах накрая. — Ще ходим на… хм, разходка до вятърните мелници в края на тази седмица.

Ако бях искала да ги накарам да млъкнат, определено постигнах забележителен успех. Всички изглеждаха слисани.

Ейдриън заговори пръв.

— Предполагам, това означава, че той ще те отведе в Амстердам с частния си самолет. И ако е така, бих искал да ви правя компания. Но не заради вятърните мелници.

— На север от Палм Спрингс се намира голяма вятърна мелница — поясних. — Тя е една от малкото в света, където са разрешени посещения.

Последваха нови неразбиращи погледи.

— Вятърната енергия е възобновяем източник на енергия, който може да окаже огромно въздействие върху бъдещето на страната! — възкликнах раздразнено. — Това е нещо страхотно.

— Страхотно и разхлаждащо с целия този вятър — изрече дълбокомислено Ейдриън. — Сега разбирам защо ще ходиш там, Сейдж. Много умно.

— Това няма да е…

Френските врати с разноцветни стъкла на дневната се разтвориха и влязоха Дмитрий и Соня, следвани от нашия домакин. Не го бях виждала, откакто бях дошла, и му се усмихнах учтиво, доволна от прекъсването на дискусията за така наречения ми „любовен живот“.

— Здравейте, господин Донахю — поздравих го. — Радвам се да ви видя отново.

— Ъ? — Възрастният морой присви очи в моята посока и след няколко минути лицето му грейна, когато ме разпозна. Имаше бяла коса и винаги бе облечен, все едно присъстваше на официална вечеря отпреди петдесет години. — Ето къде си била. Радвам се, че се отби, мила моя. Какво те води насам?

— Захранването на Джил, сър. — Правехме го два пъти седмично, но умът на Кларънс не беше такъв, както някога. Още когато се запознахме, той беше доста отвеян, но смъртта на сина му Лий го бе тласнала на ръба на здравия разум — особено след като не искаше да повярва в нея. Ние му казахме много внимателно — няколко пъти — че Лий е умрял, като пропуснахме частта със стригоите. Всеки път Кларънс настояваше, че Лий просто е „заминал“ и ще се върне. Отвеян или не, но Кларънс винаги беше любезен и сравнително безопасен — доколкото това можеше да се каже за един вампир.

— А, да, естествено. — Той се настани в дълбокото си кресло, сетне насочи поглед към Дмитрий и Соня. — И така, ще можете ли да поправите заключалките на прозорците? — Те очевидно бяха водили друга дискусия, преди да се присъединят към нас.

Дмитрий явно се опитваше да намери любезен отговор. Както винаги, той представляваше възхитителна гледка, облечен в джинси, тениска и дълго кожено палто. Как някой можеше да оцелее, облечен в подобно палто в Палм Спрингс, беше загадка за мен, но ако някой бе в състояние, то това беше той. Обикновено го носеше вътре, но съм го виждала с него и отвън. Преди две седмици споменах пред Ейдриън странния му избор на гардероб.

— Дмитрий не се ли сгорещява? — подхвърлих му.

Отговорът на Ейдриън беше напълно неочакван.

— Ами, да, поне според повечето жени е доста горещ.

Лицето на Дмитрий беше въплъщение на учтивост, докато отговаряше на угрижената молба на Кларънс.

— Не смятам, че нещо не е наред със заключалките на прозорците. Всички са затворени съвсем плътно.

— Така изглежда на пръв поглед — рече възрастният морой със злокобен тон. — Но ти не знаеш колко изобретателни са те. Трябва да ти кажа, че не съм изостанал от времето. Зная, че съществуват най-различни технологии, които могат да се използват. Като лазерите, които те предупреждават, ако някой проникне в дома ти.

Дмитрий повдигна вежди.

— Имаш предвид охранителните системи?

— Именно — кимна домакинът ни. — Те ще държат ловците далеч.

Обратът на разговора не беше изненадващ за мен. Напоследък параноята на Кларънс също се бе засилила и това означаваше нещо. Той живееше в постоянен страх от тези, които наричаше ловци на вампири — хора, които… ами, преследваха вампири. От дълго време твърдеше, че те са отговорни за смъртта на племенницата му, както и че докладите, че е била убита от стригои, са неверни. Оказа се наполовина прав. Смъртта й не беше резултат от нападение на стригои — била е причинена от Лий в отчаяния му опит да се превърне отново от морой в стригой. Но Кларънс отказваше да го приеме и продължаваше да вярва в съществуването на ловците на вампири. Уверенията ми, че алхимиците нямат сведения подобни групи да са съществували след Средните векове, не го бяха убедили. В резултат, Кларънс винаги настояваше да се правят „проверки на сигурността“ на къщата му. Тъй като Соня и Дмитрий на практика бяха отседнали при него заради експериментите, тази досадна задача често се падаше на тях.

— Аз всъщност не съм квалифициран да инсталирам охранителна система — каза Дмитрий.

— Наистина ли? Нима има нещо, което не можеш да правиш? — Гласът на Ейдриън беше толкова тих, че едва го чух, а той седеше до мен. Съмнявах се, че останалите, дори с превъзходния си слух, биха могли да различат думите. Защо Дмитрий все още толкова го дразни?, запитах се.

— Трябва да се обадиш на професионалисти — продължи Дмитрий да обяснява на Кларънс. — Предполагам, че не би искал група непознати да влизат и излизат от дома ти.

Кларънс се намръщи.

— Вярно е. Ще бъде много лесно за ловците да ги внедрят.

Сега Дмитрий бе въплъщение на търпението.

— Когато съм тук, всеки ден ще проверявам всички врати и прозорци — просто за всеки случай.

— Това би било чудесно — зарадва се Кларънс и част от напрежението намаля. — А и трябва да призная, че аз не съм обикновеният тип плячка за ловците. Не съм достатъчно опасен. Вече не. — Засмя се на себе си. — При все това. Никога не се знае какво може да се случи. По-добре да се застраховаме.

Соня му се усмихна нежно.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред. Няма защо да се тревожиш.

Кларънс срещна погледа й и след няколко секунди по лицето му се разля щастлива усмивка. Скованата му поза се отпусна.

— Да, да. Права си. Няма защо да се тревожа.

Потреперих. Вече достатъчно дълго общувам с морои, за да зная какво се бе случило. Соня бе използвала внушението — съвсем слабо — за да успокои Кларънс. Внушението, способността да налагат волята си над останалите, беше умение, което мороите притежаваха в различна степен. То бе особено мощно у тези, които владееха магията на духа и в това отношение си съперничеха със стригоите. Използването на внушението върху останалите беше табу сред мороите и имаше сериозни последствия за тези, които го нарушаваха.

Предполагам, че висшестоящите морои щяха да подминат прегрешението й, задето е използвала силата си, за да успокои един изнервен възрастен мъж, но въпреки това стореното от нея ме изпълваше с безпокойство. По един особен начин внушението винаги ми се е струвало като една от най-коварните дарби на мороите. А и беше ли наистина наложително Соня да го използва? Тя и без това беше толкова мила и състрадателна. Това нямаше ли да е достатъчно за Кларънс? Понякога се питах дали те просто не използват магията от скука. Понякога се питах дали не я използват върху мен… без дори да разбера.

Приказките на Кларънс за ловците на вампири винаги предизвикваха у околните смесица от добродушни насмешки и неудобство. След като той се успокои (въпреки че не бях съгласна с методите, с които това бе постигнато), всички ние малко се отпуснахме. Соня се облегна назад върху малкия диван, докато отпиваше от някаква плодова напитка, която изглеждаше идеална за горещ ден като днешния. Съдейки по изцапаните й дрехи и разрошените й коси, бях готова да се обзаложа, че е била навън — не че пак не изглеждаше красива. Повечето морои избягваха толкова силно слънце, но любовта й към растенията беше толкова огромна, че тя жертваше физическия си комфорт, за да поработи над някои линеещи цветя в градината на Кларънс. Кремът против слънце с висок защитен фактор щеше да свърши чудеса.

— Няма да остана тук още дълго — осведоми ни тя. — Най-много няколко седмици. Трябва да се върна в двора и да се погрижа за предстоящата ни сватба с Михаил.

— Кога е големият ден? — поинтересува се Ейдриън.

Тя се усмихна.

— През декември. — Това ме изненада, преди да добави: — Има голяма оранжерия близо до двора, която смятаме да използваме. Великолепна е — не че това има значение. Двамата с Михаил можем да се оженим навсякъде. Важно е само, че сме заедно. Разбира се, щом има възможност, защо да не се възползваме от най-доброто?

Дори аз се усмихнах. Можеш да разчиташ на Соня, че ще намери зелен оазис насред зимата в Пенсилвания.

— Дмитрий може да остане — продължи тя. — Но би било страхотно, ако успеем да направим някакъв прогрес, докато още съм тук. До този момент тестовете с аурата бяха…

— Безполезни? — подсказа Ейдриън.

— Щях да кажа безрезултатни — отвърна тя.

Ейдриън поклати глава.

— Значи цялото това време, което им посветихме, е било напразно?

Соня не каза нищо, а само отпи още една глътка от питието си. Бях готова да се обзаложа, че не е алкохолно — тя не се самолекуваше с методите на Ейдриън — и че Дороти щеше да приготви и на мен, ако я помолех. Въпреки това бях сигурна, че щеше да е ужасно за моя вкус. Може би не беше зле да проверя дали има диетична кока-кола в кухнята.

Соня се наведе напред и очите й заблестяха.

— С Дмитрий дълго го обсъждахме и стигнахме до извода, че очевидно пропускаме нещо. Всъщност бих казала, че го отбягваме, но ще бъде жалко, ако не използваме всяка възможност.

— Какво е това? — попита Ейдриън.

— Кръвта — рече Дмитрий.

Потръпнах. Не обичах, когато се заговореше на тази тема. Напомняше ми с какви точно същества общувах.

— Очевидно у тези, които са се преобразили от стригои, има нещо, което ги предпазва — ни предпазва — продължи той. — Ние търсехме магически признаци, но отговорът може да е физически. А според доклада, който прочетох, стригоите са се затруднявали да пият кръвта на Л… — неговата кръв. — Дмитрий щеше да каже Лий, но се отказа от уважение към Кларънс. Замаяният щастлив поглед на възрастния морой пречеше да се разбере дали той изобщо разбираше какво обсъждахме.

— Те се оплакваха за това — съгласих се аз. — Но това не им попречи да я изпият. — Стригой може да бъде създаден насила, ако друг стригой изпие кръвта на жертвата, а след това я захрани със собствената си кръв. Лий бе помолил двама стригои да направят това за него, но след като изпиха кръвта му, постигнаха единствено смъртта му.

— Бихме искали да вземем проба от кръвта на Дмитрий, а след това да я сравним с твоята, Еди — обясни Соня. — Кръвта може да притежава различни магически свойства, което може да ни подскаже как да се бием със стригоите.

Постарах се да си придам възможно най-безучастното изражение, като в същото време се молех никой да не ми обърне внимание. Кръвта може да притежава различни магически свойства. За щастие, в този разговор никой не си припомни мистерията защо моята кръв неочаквано се оказа толкова противна за стригоите. А и защо ли трябваше да си спомнят? Аз никога не съм била преобразявана от стригой в човек. Не бях дампир. Изобщо нямаше никаква причина те да пожелаят да се включа в тези експерименти. Но ако всичко това беше истина, защо внезапно цялата плувнах в пот?

— Можем да изпратим пробите в химическа лаборатория и да се опитаме да установим дали притежават някакви магически свойства — продължи Соня.

В гласа й звучеше извинителна нотка, но Еди не изглеждаше притеснен.

— Няма проблем — рече. — Направете всичко, което е нужно. — Знаех, че беше искрен. Да изгуби малко от кръвта си за него беше милион пъти по-лесно, отколкото да бездейства. Освен това навярно губеше много повече кръв в ежедневните тренировки, отколкото щяха да му вземат заради този експеримент.

— Ако искаш проба от кръвта на друг дампир, можеш да използваш мен — предложи Анджелина. — И двамата с Еди ще ви помогнем. Ще бъдем един екип. Вече не е нужно Сидни да идва, особено сега, когато си има гадже.

В казаното имаше толкова много погрешни неща, че не знаех откъде да започна. Увереността, която бе демонстрирал Еди, докато се съгласяваше да даде кръв, напълно се изпари при думите „ще бъдем един екип“.

— Ще го обмислим — рече Соня. В очите й проблесна пламъче и аз си припомних, че може да види привличането в аурите. Дали бе доловила чувствата на Анджелина към Еди? — Засега не бих искала да те откъсвам от училищните ти занимания. За Еди те не са толкова важни, тъй като той вече се е дипломирал, но ти не бива да изоставаш. — Анджелина никак не се възторгна от последното. Тя имаше един куп затруднения в часовете си, да не споменавам един пълен позор, когато преподавателят й бе възложил да начертае карта на Централна Америка, а тя му сервира карта на Небраска и Канзас. Тогава си бе придала непукистки вид, но аз знаех, че понякога „Амбъруд“ й идва в повече.

Джил се присъедини към нас, изглеждаше ободрена и освежена. Мороите пият кръв всеки ден. Могат да оцелеят и при дажба два пъти седмично, но аз забелязах, че Джил се уморява по-лесно и силите й западат колкото по-големи бяха интервалите между захранванията.

— Твой ред е — каза тя на Ейдриън.

Той се прозяваше и изглежда се сепна, че са го забелязали. Не мисля, че действително се интересуваше от кръвните експерименти на Соня. Когато се изправи, погледна към мен.

— Ще ме придружиш ли за малко, Сейдж? — Преди дори да успея да измисля извинение, той добави: — Не се тревожи, няма да те водя на захранването. Просто искам да ти задам един бърз въпрос.

Кимнах и го последвах в коридора.

— Не желая да чувам повече никакви „остроумни“ коментари за Брейдан — заявих, веднага щом се отдалечихме от останалите.

— Коментарите ми са сочни и живи, а не остроумни. Но не за това исках да говоря с теб. — Ейдриън спря внезапно пред една врата в коридора, зад която предположих, че се намира стаята на Дороти. — Изглежда, другата седмица моят старец ще идва в Сан Диего по работа.

Облегнах се на стената и скръстих ръце. Започна да ме обзема лошо предчувствие.

— Той, разбира се, не знае защо съм тук, нито, че съм с Джил. Дори не знае в кой град точно се намирам. Просто си мисли, че както винаги се шляя и бездействам в Калифорния. — Не бях изненадана, че господин Ивашков не знае за истинската причина за идването на Ейдриън тук. „Възкресението“ на Джил беше строго пазена тайна, както и местонахождението й. Не можехме да рискуваме още хора — дори и такива, които не биха й навредили — да открият къде е тя.

Изненада ме фактът, че Ейдриън толкова усилено се стараеше да се преструва, че не му пука какво мисли баща му, но очевидно му пукаше. Лицето му бе доста убедително, но горчивата нотка в гласа му тутакси го издаде.

— Както и да е — продължи Ейдриън, — той каза, че ще се срещне с мен на обяд, ако имам желание. Обикновено нямаше да обърна внимание на поканата му… но искам да разбера какво става с майка ми — никога не ми казват, когато се обадя или пратя имейл. — Отново долових смесени емоции в него. Майката на Ейдриън бе осъдена да лежи в един от затворите на мороите заради престъплението си в „дворцова интрига“. Не бих го отгатнала по напереното му поведение и язвителното му чувство за хумор, но сигурно го преживяваше доста тежко.

— Нека да позная — рекох аз. — Искаш да ти заема колата си. — Изпитвах съчувствие към тези, които имаха трудни бащи, дори това да бе Ейдриън. Но съчувствието ми си имаше определени граници и те не включваха колата ми. Не бих рискувала да я удари някъде. Освен това, мисълта да съм заклещена някъде, без лично превозно средство, с което да се измъкна, ме плашеше, особено когато бяха замесени вампири.

— Няма начин — поклати глава той. — Познавам те достатъчно добре, за да те моля за подобно нещо.

Нима наистина ме познаваше?

— Тогава какво искаш? — изненадах се.

— Надявах се ти да ме закараш.

Изпъшках.

— Ейдриън, до там са два часа път.

— Повечето време е по магистралата — изтъкна той. — Предположих, че би предпочела да пропътуваш четири часа за отиване и връщане, отколкото да дадеш колата си на друг.

Изгледах го.

— Вярно е.

Той пристъпи към мен с обезкуражаващо умолително изражение.

— Моля те, Сейдж. Зная, че искам много от теб, затова дори няма да се преструвам, че ще спечелиш нещо. Искам да кажа, че можеш да прекараш деня в Сан Диего и да правиш каквото си пожелаеш. Не е същото като да отидеш да видиш соларни панели или каквото и да е там с Брейди, но ще съм ти изключително задължен — буквално и преносно. Ще платя бензина.

— Казва се Брейдан и откъде, за бога, ще намериш пари за бензин?

Ейдриън живееше от доста скромната издръжка, която му даваше баща му. Това бе една от причините да посещава класове в колежа — с надеждата, че следващия семестър ще получи стипендия и ще разполага с малко повече средства. Възхищавах му се за това, макар че ако следващия януари все още се намирахме в Палм Спрингс, това щеше да означава, че мороите имат сериозни политически проблеми.

— Аз… ще се откажа от някои неща, за да спестя малко пари — каза той след няколко минутно колебание.

Не си дадох труд да скрия изненадата си. „Неща“ най — вероятно означаваха алкохол и цигари, за които той харчеше голяма част от издръжката си.

— Наистина ли? Ще се откажеш от пиенето, за да се видиш с баща си?

— Е, не за постоянно. Това би било абсурдно. Но може би за известно време бих могъл да мина на нещо по-евтино. Като например… на слашове4. Знаеш ли колко ги обичам? Особено черешови.

— Хм, не — поклатих глава. Ейдриън лесно се разсейваше от откачени теми и блестящи предмети. — Те са чиста захар.

— Искаш да кажеш чиста вкуснотия. От векове не съм опитвал.

— Изместваш темата — изтъкнах.

— О, добре. Ами, независимо дали ще се наложи да мина на слашова диета или на нещо друго, но ти ще си получиш парите. А това е другата причина за срещата… надявам се старецът да се съгласи да ми увеличи издръжката. Може и да не ти се вярва, но винаги мразя да взимам пари назаем от теб. За баща ми е лесно да избягва телефонните разговори, но една лична среща? Не би могъл да се измъкне. Освен това той смята, че е много „по-мъжко“ и „по-достойно за уважение“ да молиш директно за нещо. Класически закон на честа на Нейтан Ивашков.

Отново същата горчивина. Може би примесена с малко гняв. Изучавах продължително Ейдриън, докато обмислях следващия си отговор. Коридорът беше полутъмен, което му осигуряваше предимство. Той навярно можеше да ме вижда идеално, докато за мен беше трудно да различа някои подробности. Онези зелени, зелени очи, на които, противно на волята си, толкова пъти се бях възхищавала, сега изглеждаха тъмни. Но болката върху лицето му бе съвсем явна. Той още не се бе научил да крие чувствата си от Джил и връзката им, но аз знаех, че за останалия свят е надянал маската на ленив и отявлен непукист — е, за всички, освен напоследък за мен. Не за пръв път го виждах уязвим и ми се струваше странно, че тъкмо пред мен той продължаваше да разголва чувствата си. Дали пък беше толкова странно? Може би просто моята непохватност и неопитност в общуването отново ме объркваха. Въпреки всичко това засегна някаква струна в мен.

— За това ли наистина е всичко? За пари? — попитах, като изтласках останалите си въпроси. — Ти не го харесваш. Трябва да има нещо повече.

— Парите са голяма част. Но аз наистина имах предвид това, което казах преди малко… за майка ми. Имам нужда да зная как е тя, а той не желае да ми каже нищо за нея. Честно, мисля, че просто предпочита да се преструва, че това изобщо не се е случило — или заради репутацията си, или може би… може би, защото твърде много го наранява. Не зная, но както вече казах, той не би могъл да се измъкне, ако съм пред очите му. — Ейдриън отклони поглед за миг, преди да събере смелост да срещне отново очите ми. — Не зная. Глупаво е. Но си мислех… ами, може би той ще се впечатли, че този път още не съм се отказал от колежа. Макар че вероятно няма.

Сърцето ми се сви от мъка за него. Подозирах, че тази последната част — да спечели одобрението на баща си — беше много по-важна, отколкото Ейдриън признаваше. Знаех отлично какво означава да имаш баща, който постоянно те съди, за когото никога нищо не е достатъчно добро. Разбирам добре противоречивите емоции… как един ден си казваш, че не те интересува, а на следващия отново жадуваш за одобрение. И определено разбирах привързаността към майка му. Една от най-тежките страни от престоя ми в Палм Спрингс беше раздялата с мама и сестрите ми.

— Защо аз? — изръсих изведнъж. Нямах намерение да засягам тази тема, но просто ми се изплъзна. Помежду ни имаше твърде голямо напрежение, твърде много емоции. — Можеше да помолиш Соня или Дмитрий да те закарат. Те навярно дори щяха да ти заемат наетата от тях кола.

Лека усмивка пробягна по лицето на Ейдриън.

— Не зная. И мисля, че разбираш защо не искам да рискувам да бъда затворен в една кола с нашия руски приятел. Колкото до останалото… не зная, Сейдж. У теб има нещо… ти не съдиш като останалите. Искам да кажа, правиш го, но в някои отношения си по-критична и морална от всеки от тях. В това има честност. Чувствам се… — Усмивката му се стопи, докато търсеше подходящите думи. — Спокойно около теб, предполагам.

Нямаше начин да устоя на това признание, при все че го намирах за голяма ирония на съдбата — твърдението му, че се чувства спокойно около мен, когато през половината време мороите ме ужасяваха и плашеха, предизвиквайки панически пристъпи.

Не си длъжна да му помагаш, предупреди ме вътрешният ми глас. Не му дължиш нищо. Не дължиш нищо на никой морой, освен ако не е абсолютно наложително. Забрави ли Кийт? Това не е част от работата ти. Бункерът изникна в главата ми и аз си спомних как съдружието на Кийт само с един вампир му бе спечелило престой в поправителен център. Колко по-лоша бях аз? Общуването бе неразделна част от тази задача, но аз отново размивах всички граници.

— Добре — казах накрая. — Ще те закарам. Прати ми имейл кога искаш да тръгнем.

Тогава се случи най-шантавата част. Ейдриън изглеждаше шашардисан.

— Наистина?

Не се сдържах и се засмях.

— Наговори ми всичко това, но всъщност не си вярвал, че ще се съглася, така ли?

— Не съм — призна той, все още изумен. — С теб никога не мога да съм сигурен. Знаеш, че мамя хората. Искам да кажа, че ме бива да отгатвам изражения, но аз улавям много от аурите, а се преструвам, че притежавам удивително прозрение. Макар че не съм се научил напълно да разбирам хората. Ти имаш същите цветове, но различно усещане.

Аурите не ми се струваха толкова странни, колкото другите вампирски магии, но въпреки това донякъде ме притесняваха.

— Какъв е моят цвят?

— Жълт, разбира се.

Разбира се?

— Умните, аналитични типове обикновено имат жълти аури. Макар че в твоята тук-там има и малко пурпурно. — Дори в полумрака зърнах дяволитите искри в очите му. — Тъкмо това те прави толкова интересна.

— Какво означава пурпурното?

Ейдриън сложи ръка върху дръжката на вратата.

— Трябва да вървя, Сейдж. Не искам да карам Дороти да ме чака.

— Хайде. Кажи ми какво означава пурпурният цвят? — Бях толкова любопитна, че едва не сграбчих ръката му.

Той завъртя дръжката.

— Ще ти кажа, ако се присъединиш към нас.

— Ейдриън…

Той се засмя и изчезна в стаята, като затвори вратата зад гърба си. Тръснах глава и понечих да се върна при останалите, но сетне реших все пак да отида да потърся дали има диетична кока-кола. Поседях малко в кухнята, облегната на гранитния плот и загледана разсеяно в блестящите медни съдове, висящи от тавана. Защо се бях съгласила да закарам Ейдриън? Какво имаше у него, което успяваше да пропука строгите правила и логиката, около които бях изградила живота си? Разбирах защо често проявявах слабост към Джил. Тя ми напомняше за по-малката ми сестра Зоуи. Но Ейдриън? Той не приличаше на никого от познатите ми. Всъщност бях напълно сигурна, че в целия свят нямаше екземпляр като Ейдриън Ивашков.

Забавих се толкова много, че когато се върнах в дневната, Ейдриън вече беше там. Седнах на дивана, докато отпивах от последните капки кока-кола. Когато ме видя, лицето на Соня светна.

— Сидни, току-що ни хрумна страхотна идея.

Може би не бях най-бързата в улавянето на тънкостите на общуването, но забелязах, че тази „страхотна идея“ се отнасяше само за мен, а не за Ейдриън и мен.

— Тъкмо говорехме за докладите от нощта на… инцидента. — Тя стрелна многозначително с поглед Кларънс и аз кимнах разбиращо. — Двамата морои и алхимиците са казали, че стригоите са имали проблем и с твоята кръв, нали така?

Сковах се. Казаното изобщо не ми хареса. Това бе тъкмо разговорът, от който толкова се боях. Стригоите, които убиха Лий, имаха не само „проблеми“ с моята кръв. Кръвта на Лий им се бе сторила странна на вкус, докато моята им беше направо отвратителна. Жената стригой, която се опита да пие от мен, дори не я понесе. Направо я изплю.

— Да — отвърнах предпазливо.

— Ясно е, че ти не си преобразен стригой — продължи Соня. — Но ние бихме искали да проверим и твоята кръв. Може би има нещо, което би могло да ни помогне. Съвсем малка проба ще е достатъчна.

Всички погледи бяха вперени в мен, дори и на Кларънс. Стаята сякаш започна да се затваря около мен, когато ме обзе познатата паника. Бях мислила много защо стригоите не бяха харесали кръвта ми — всъщност, по-точно избягвах да мисля за това. Не исках да повярвам, че у мен има нещо специално. Не беше възможно. Не исках да привлека ничие внимание. Едно беше да помагаш в тези експерименти, а съвсем друго да си техен обект. Ако искаха да ме тестват, можеха да пожелаят и нещо друго от мен. А след това още нещо. И накрая щях да се озова заключена в някоя лаборатория като опитна мишка, която постоянно щяха да бодат с инжекции и да изследват.

Освен това аз просто не исках да им давам кръвта си. Нямаше значение, че харесвах Соня и Дмитрий. Нито че кръвта ми щеше да бъде изтеглена със спринцовка, а не със зъби. Основният принцип не се променяше — забраната, произтичаща от изначалните вярвания на алхимиците: да даваш кръв на вампирите е грешно. Това беше моята кръв. Моята. Никой — особено вампири — нямаха право на достъп до нея.

Преглътнах, надявайки се да не ми личи, че искам да побягна.

— Това беше мнението на един стригой. А вие знаете, че те не харесват хората както… както харесват вас. — Тъкмо поради тази причина мороите живееха във вечен страх и с времето броят им намаляваше. Те бяха върховното лакомство, еликсирът на стригоите. — Навярно това е всичко.

— Може би — съгласи се Соня. — Но нищо няма да навреди, ако проверим. Лицето й се бе оживило от тази нова идея. Никак не исках да я разочаровам… но принципите ми по въпроса бяха непоклатими. Това бе всичко, в което бях възпитана да вярвам.

— Мисля, че е загуба на време — заявих. — Знаем, че в случая е намесена магията на духа, а аз нямам нищо общо с нея.

— Наистина мисля, че това би могло да ни помогне — настоя Соня. — Моля те.

Да помогне? От тяхна гледна точка, навярно би могло. Тя искаше да изключи всяка вероятност. Но моята кръв нямаше нищо общо с преобразуването на стригои. Нямаше начин.

— Аз… аз предпочитам да не го правя. — Доста хрисим отговор, имайки предвид чувствата, бушуващи в мен. Сърцето ми заби ускорено и стените сякаш заплашваха да се стоварят отгоре ми. Безпокойството ми нарасна, когато ме споходи едно старо чувство — ужасяващото осъзнаване, че в дома на Кларънс аз съм малцинство. Бях сама в една стая, пълна с вампири и дампири. Противоестествени създания, които искаха кръвта ми…

Дмитрий ме изучаваше с любопитство.

— Няма да те заболи, ако от това се боиш. Не се нуждаем от по-голямо количество, което би било нужно за обикновени кръвни изследвания.

Поклатих непреклонно глава.

— Не.

— И двамата със Соня сме тренирани за подобни манипулации — додаде той, опитвайки се да ме убеди. — Не е нужно да се тревожиш…

— Тя вече отказа, ясно ли е?

Всички погледи, насочени до този момент към мен, отскочиха тутакси към Ейдриън. Той се бе навел напред, втренчил поглед в Соня и Дмитрий и аз видях нещо, което никога досега не бях виждала в тези красиви очи: гняв. Те приличаха на два изумрудени пламъка.

— Колко пъти трябва да ви откаже? — настоя Ейдриън. — Ако тя не желае, значи въпросът приключва до тук. Всичко това няма нищо общо с нея. Това е нашият научен проект. Тя е тук, за да пази Джил и има достатъчно работа. Така че престанете да я тормозите!

— „Тормозим“ е доста силна дума — рече Дмитрий спокойно, без да се трогва от избухването на Ейдриън.

— Не и когато не спирате да притискате някой, който иска да го оставите на мира — възрази Ейдриън. Хвърли ми загрижен поглед, преди отново да насочи гнева си към Соня и Дмитрий. — Престанете да й досаждате.

Соня местеше неуверено поглед между нас. Изглеждаше искрено засегната. Колкото и проницателна да беше, не мисля, че осъзнаваше колко много ме притесняваше всичко това.

— Ейдриън… Сидни… ние нямаме намерение да разстройваме никого. Просто искаме да стигнем до дъното на тази загадка. Мислех, че всички го искаме. Сидни винаги е била толкова съпричастна.

— Това няма значение — изръмжа Ейдриън. — Вземи кръвта на Еди. Вземи кръвта на Беликов. Вземи от своята — не ми пука. Но след като тя не желае да ви даде своята, тогава това няма какво повече да се обсъжда. Тя каза не. Край на разговора. — Някаква отдалечена част в мен отбеляза, че това бе първият път, когато той се опълчваше на Дмитрий. Обикновено Ейдриън се опитваше просто да се прави, че не го забелязва и се надяваше на свой ред да остане незабелязан.

— Но… — поде Соня.

— Остави — рече Дмитрий. Както винаги, бе трудно да се отгатне изражението му, но в гласа му имаше нежност. — Ейдриън е прав.

Нищо чудно, че след този разговор атмосферата в стаята стана малко напрегната.

Имаше няколко не особено успешни опита за незначителен разговор, на които почти не обърнах внимание. Сърцето ми все още не се бе успокоило напълно, дишането ми бе учестено. Стараех се с все сили да се овладея, уверявайки се, че разговорът е приключил, че Соня и Дмитрий повече няма да ме разпитват, нито ще вземат насила кръвта ми. Осмелих се да погледна към Ейдриън. Той вече не изглеждаше ядосан, но очите му все още пламтяха. Изражението му беше почти… закрилническо. В гърдите ми се разля странно, топло чувство и за един кратък миг, когато го погледнах, видях… безопасност. Това не беше обичайната емоция, която изпитвах в неговата компания. Отправих му, както се надявах, благодарен поглед. В отговор той ми кимна леко.

Той знае, осъзнах. Той знае какво изпитвам към вампирите. Разбира се, всички знаеха. Алхимиците не криеха твърдото си убеждение, че за тях вампирите и дампирите са греховни създания на мрака, които не бива да общуват с хората. Обаче, тъй като прекарвах толкова много време с тях, не мисля, че моята група в Палм Спрингс наистина осъзнаваше колко дълбока е тази вяра. На теория го разбираха, но не го вярваха наистина. А и нямаха причина, след като рядко виждаха потвърждение на това отношение у мен.

Но Ейдриън разбираше. Не знаех как, но го разбираше. Замислих се за няколкото случаи, когато бях изпитала паника в обществото им, откакто бяхме в Палм Спрингс. Единият път беше на мини голф игрището, когато Джил използва магията на водата, която владееше. Другият път беше, когато Ейдриън предложи да ме излекува чрез магията си. Всичко това бяха кратки моменти на загуба на контрол и никой от останалите дори не бе забелязал. Но не и Ейдриън.

Как така Ейдриън Ивашков, който сякаш никога не вземаше нищо на сериозно, беше единственият сред тези „отговорни“ хора, който бе обърнал внимание на толкова незначителни подробности? Как единствено той разбираше силата на моите чувства?

Когато стана време да тръгваме, потеглих заедно с Ейдриън и с останалите ученици от „Амбъруд“. В колата цареше тишина. След като оставихме Ейдриън, Еди се отпусна и поклати глава.

— Човече. Не мисля, че някога съм виждал Ейдриън толкова бесен. Май изобщо никога не съм го виждал бесен.

— Не беше чак толкова бесен — промърморих неопределено, без да откъсвам очи от шосето.

— На мен ми се стори яко бесен — възрази Анджелина. — Мислех, че ще скочи и ще се нахвърли върху Дмитрий.

Еди изсумтя пренебрежително.

— Не мисля, че щеше да се стигне чак дотам.

— Аз пък да — отрони Анджелина замислено. — Мисля, че беше готов да се нахвърли на всеки, който се забърка с теб, Сидни.

Продължих да се взирам напред, отказвайки да ги погледна. Цялата среща ме бе оставила смутена и объркана. Защо Ейдриън ме бе защитил?

— Следващата седмица ще му направя услуга — рекох накрая. — Мисля, че той се чувства задължен към мен.

Джил, която седеше на седалката до мен, до този момент не бе отронила нито дума. С телепатичната връзка би трябвало да знае отговора.

— Не — заяви тя с озадачена нотка в гласа. — Той щеше да го направи независимо от това.