Златна лилия

Глава 8

Но до края на седмицата не излязохме отново. Двамата с Брейдан бяхме достатъчно добри ученици, за да можем да излизаме вечерно време и през седмицата и пак да не изоставаме с домашните, но никой от нас не искаше да се натоварва прекалено, ако можехме да го избегнем. Освен това, обикновено през седмицата се налагаше да разрешавам други конфликти в групата, да ги водя на захранванията или да присъствам на експериментите. Тази седмица Еди бе дал кръв и аз си намерих извинение, за да не бъда наоколо, в случай че Соня реши да се опита пак да ме притисне да дам кръв.

Брейдан искаше да излезем в събота, но тогава бях обещала да закарам Ейдриън в Сан Диего. Брейдан се съгласи да се видим на закуска преди да потеглим. Отидохме в приятен ресторант близо до един от многобройните курортни голф комплекси с впечатляващи зелени поляни. Въпреки че още от самото начало бях предложила да си поделяме разноските, Брейдан продължаваше да плаща всички сметки и да шофира. Когато, след закуската, той спря колата пред общежитието ми, за да ме остави, пред мен се разкри изненадваща и не съвсем желана гледка: Ейдриън седеше на пейката отвън с отегчено изражение.

— О, боже — въздъхнах аз.

— Какво? — попита Брейдан.

— Това е брат ми. — Знаех си, че нямаше как да го избегна. Неизбежното се бе случило. Ейдриън навярно щеше да се лепне за бронята на колата и нямаше да се махне, докато не ги запозная. — Ела да те запозная с него.

Брейдан остави двигателя включен и слезе от колата, като хвърли тревожен поглед към табелата „ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Ейдриън скочи от пейката с грейнало от задоволство лице.

— Не трябваше ли аз да те взема? — попитах го.

— Соня трябваше да напазарува и предложи да ме докара до тук — обясни той. — Решихме, че така ще ти спестим някои неудобства. — Ейдриън отлично знаеше какво щях да правя тази сутрин, така че не бях напълно сигурна в пълната безкористност на мотивите му.

— Това е Брейдан — казах му. — Брейдан, Ейдриън.

Ейдриън разтърси ръката му.

— Толкова много съм слушал за теб. — Не се съмнявах в това, но се запитах от кого по-точно е слушал толкова много.

Брейдан му се усмихна приятелски.

— Аз пък никога не съм чувал за теб. Дори не знаех, че Сидни има още един брат.

— Никога не си ме споменавала? — Ейдриън ми хвърли престорено наранен поглед.

— Не е имало случай — свих рамене.

— Ти още учиш в гимназия, нали? — попита Ейдриън и кимна към мустанга. — Сигурно работиш, за да можеш да плащаш вноските. Освен ако не си от онези безделници, които само се чудят как да измъкнат пари от родителите си.

— Разбира се, че не — възмути се Брейдан. — Работя почти всеки ден в едно кафене.

— Кафене — повтори Ейдриън, изричайки думата с милион нюанса на неодобрение. — Разбирам. — Погледна към мен. — Предполагам, че можеше да е и по-лошо.

— Ейдриън…

— Е, не смятам винаги да работя там — защити се Брейдан. — Вече съм приет в Южнокалифорнийския университет, Станфорд и Дартмут.

Ейдриън кимна замислено.

— Предполагам, че това е много представително. Въпреки това винаги съм смятал, че Дартмут е място, където отиват онези, които не са могли да влязат в Йейл или Харв…

— Ние наистина трябва да тръгваме — прекъснах го безцеремонно и го сграбчих за ръката. Опитах се да го повлека към паркинга за ученици, но не успях. — Нали не искаме да попаднем в задръстване.

Брейдан погледна мобилния си телефон.

— Трафикът по западната магистрала е сравнително ненатоварен по това време на деня, но тъй като е уикенд, човек никога не може да е сигурен заради туристите, особено с изобилието от атракции в Сан Диего. Ако към моделите за генериране на трафик приложим теорията на хаоса…

— Именно — намесих се. — По-добре да се застраховаме, отколкото сетне да съжаляваме. Ще ти пратя есемес, когато се върнем, става ли? Ще планираме остатъка от седмицата.

За пръв път не се наложи да изпадам в стрес, опитвайки се да реша дилемата с ръкостискането, целувките или други подобни атрибути на една раздяла. Бях твърде заета да разкарам Ейдриън, преди да си е отворил устата и да тръсне нещо заядливо. Брейдан, макар и страстен що се отнасяше до научни теми и моето несъгласие с него, иначе беше доста миролюбив и кротък. В момента не беше истински разстроен, но не го бях виждала толкова обезпокоен. Ейдриън можеше да изнерви и най-сговорчивите и отстъпчиви хора.

— Що за безобразие? — изстрелях веднага, щом се озовахме в безопасното усамотение на моето Лате. — Не можеше ли просто да кажеш „приятно ми е да се запознаем“ и с това да приключиш?

Ейдриън дръпна назад седалката до шофьора и успя да се излегне възможно най-удобно, доколкото му позволяваше закопчаният колан.

— Просто се грижа за теб, сестричке. Не искам да се озовеш в лапите на някой нехранимайко. Повярвай ми, аз съм експерт по тази част.

— Е, оценявам твоята осведоменост, но ще се оправя сама, благодарение на същото.

— Я, стига — продавач на кафе? Защо не си намери някой стажант по мениджмънт?

— Харесва ми, че продава кафе. Винаги мирише на кафе.

Ейдриън свали прозореца и нахлулият бриз разроши косата му.

— Изненадан съм, че му позволяваш да те разкарва с колата си, особено като се има предвид как издивяваш, ако някой докосне нещо в твоята кола.

— Като например прозореца? — попитах остро. — Когато е включен климатикът? — Ейдриън схвана намека и затвори прозореца. — Той иска да шофира. Така че аз му позволявам. Освен това, онази кола ми харесва.

— Колата наистина е хубава — призна Ейдриън. — Макар че никога не съм мислил, че се влияеш от подобни символи на статуса.

— И не го правя. Харесвам колата, защото е интересна, с дълга история.

— В превод: символ на статуса.

— Ейдриън — въздъхнах. — Това май ще се окаже много дълго пътуване.

Всъщност пътувахме с много добро темпо. Въпреки опасенията на Брейдан, нямаше задръствания и след като изминахме половината разстояние, реших, че съм си заслужила малка почивка за кафе. Ейдриън се сдоби с мокачино: „Сейдж, ще ме черпиш ли само този път?“ и продължи с обичайния си безгрижен разговор през по-голямата част от пътуването. Не можах да не забележа, че когато ни оставаше още около половин час, той стана по-замислен, умълча се и зарея поглед през прозореца.

Предположих, че наближаващата среща с баща му го потискаше. Това определено бе нещо, което можех да разбера. Аз също щях да бъда неспокойна, ако ми предстоеше да се видя с моя. Не мислех обаче, че Ейдриън би приветствал един психосеанс, затова потърсих по-безопасни теми на разговор, за да го измъкна от вкиснатото му настроение.

— Научихте ли нещо от кръвните проби на Еди и Дмитрий? — поинтересувах се.

Ейдриън ме погледна изненадано.

— Не очаквах, че ще заговориш за това.

— Хей, аз продължавам да проявявам научно любопитство. Просто не желая да участвам в експеримента.

Той се задоволи с обяснението ми.

— Толкова скоро няма много за казване. Изпратили са пробите в лабораторията — една от вашите лаборатории — за да разберат дали има някакви разлики между тях. Двамата със Соня доловихме… ох, не зная как по-точно да го опиша. Нещо като „жужене“ на духа в кръвта на Беликов. Не че магическата му кръв е особено изненадващо за всички. Повечето хора смятат, че всичко, което той прави, е истинска магия.

— О, я стига. Това не беше честно.

— Не беше ли? Виждала си с какво обожание го гледа Кастъл. Когато порасне, иска да стане също като Беликов. И въпреки че обикновено Соня е говорителят за нашите изследвания, няма да каже и дума, без преди това да я е съгласувала с него. „Какво мислиш, Дмитрий?“ „Това добра идея ли е, Дмитрий?“ „Моля те, дай ни благословията си, за да се проснем по очи и да те славословим, Дмитрий.“

Поклатих раздразнено глава.

— Отново не си честен. Те са партньори в проучването си. Разбира се, че тя ще се консултира с него.

— Тя се консултира с него много повече, отколкото с мен.

Навярно защото Ейдриън винаги изглеждаше отегчен по време на работата им, но предположих, че няма да го убедя, ако го изтъкна.

— И двамата са били стригои. Предполагам, че са придобили някаква необикновена интуиция за всичко това.

Няколко минути остана мълчалив.

— Добре. Донякъде съм съгласен с теб. Но не можеш да възразиш, че помежду ни винаги е имало съперничество, когато е ставало дума за Роуз. Виждала си ги заедно. Аз никога не съм имал шанс. Не мога да се сравнявам.

— Ами, защо трябва да го правиш? — Част от мен искаше да попита какво общо има Роуз с всичко това, но Джил безброй пъти ми бе казала, че за Ейдриън всичко опира до Роуз.

— Защото аз я исках — заяви той.

— Още ли я искаш?

Отговор не последва. Роуз беше опасна тема; искаше ми се да не я бяхме подхванали така изведнъж.

— Виж — подех, — двамата с Дмитрий сте много различни. Ти не би трябвало да се сравняваш с него. Не би трябвало да се опитваш да бъдеш като него. Искам да кажа, че нямам намерение да седя тук и да го разнищвам. Аз харесвам Дмитрий. Той е умен и отдаден, безумно смел и фанатично предан. Невероятно добър в битка. И в същото време е много добър.

Ейдриън изсумтя.

— Забрави да споменеш прекрасен и първично красив.

— Хей, и ти си радост за очите — подкачих го, цитирайки нещо, което ми бе казал преди време. Той не се усмихна. — И не се подценявай. Ти също си умен и можеш да се измъкнеш и забъркаш във всичко. Дори не ти е нужен магически чар.

— Дотук не виждам голяма разлика между мен и някой мошеник по панаирите.

— О, престани — скастрих го. Можеше да ме накара да се засмея дори и за сериозни неща. — Знаеш какво имам предвид. Освен това ти си един от най-лоялните хора, които познавам и грижовни, без значение колко умело се преструваш на безчувствен и безразличен. Виждам начина, по който гледаш Джил. Не са много тези, които биха пропътували половината страна, за да й помогнат. И почти никой не би направил това, което стори ти, за да спаси живота й.

Отново не ми отговори веднага.

— Но какво всъщност струват лоялността и грижовността?

— За мен? Всичко.

Нямаше ни капка колебание в отговора ми. Била съм свидетел на твърде много предателства и пресметливост в живота си. Собственият ми баща съдеше хората не по това, което бяха, а по това, което можеха да направят за него. Под фасадата на привидното му перчене и лекомислие у Ейдриън се криеше искрена загриженост за другите. Виждала съм да рискува живота си, за да го докаже. Имайки предвид, че бях накарала да извадят окото на друг човек, за да отмъстя за сестра си… ами, страстната отдаденост определено бе нещо, което можех да оценя.

През останалата част от пътя Ейдриън не каза нищо, но поне вече не ми се струваше потиснат и унил. По-скоро изглеждаше замислен, а това не бе толкова обезпокоително. Това, което ме правеше малко неспокойна, беше фактът, че с периферното си зрение доста често го улавях да ме изучава. Отново и отново си преповтарях това, което му бях казала, опитвайки се да разбера дали в думите ми е имало нещо, което да предизвика подобно внимание.

Бащата на Ейдриън бе отседнал в луксозен хотел в Сан Диего, простиращ се на голяма площ, който ми напомняше за курортния голф комплекс, където бяхме закусвали двамата с Брейдан. Костюмирани бизнесмени се смесваха с търсачи на удоволствие в шарени ризи, къси шорти и джапанки. Едва не бях облякла джинси за закуската и сега бях доволна, че вместо тях бях предпочела сива пола и блуза с къс ръкав, с приглушена щампа в синьо и сиво. Подгъвът й бе леко набран, а полата имаше много дискретна шарка на рибена кост. Обикновено не бих облякла заедно толкова контрастиращи си материи, но ми харесваше дръзкото им излъчване. Изтъкнах го пред Джил, преди да тръгна от общежитието за закуската. Отне й известно време да открие контрастиращите материи, а когато го стори, завъртя очи.

— Да, Сидни. Голяма бунтарка се извъди.

Междувременно, Ейдриън беше в едно от типичните си летни одеяния — джинси и риза с копчета до врата. Разбира се, ризата бе измъкната над джинсите, ръкавите й бяха навити, а няколко копчета — разкопчани. Обличаше се по този начин през цялото време и въпреки небрежната му фасада, почти винаги изглеждаше изискан и модерен. Но не и днес. Това бяха най-протритите джинси, които го бях виждала да облича — още малко и върху коленете му щяха да цъфнат дупки. Тъмнозелената му риза, макар и от хубав плат, с цвят, който подхождаше на очите му, беше невероятно измачкана. Дори да бе спал с нея или да се бе въргалял по пода, трудно щеше да достигне до това състояние. Бях напълно сигурна, че някой трябва да я е смачкал на топка и да е преседял няколко часа отгоре й, за да има толкова окаян вид. Ако я бях забелязала в „Амбъруд“ (и не бях толкова заета, за да го отдалеча от Брейдан), щях да настоявам да я изглади, преди да потеглим.

Разбира се, всичко това не му пречеше да изглежда добре. Той винаги изглеждаше добре, без значение в какво състояние бяха дрехите или косата му. Това бе едно от най-вбесяващите неща у него. Омачканият му вид го караше да прилича на някой замечтан европейски модел. Докато го изучавах в асансьора до фоайето на втория етаж, реших, че раздърпаният му външен вид в деня на съдбовната среща между баща и син едва ли е обикновено съвпадение. Въпросът беше: „Защо?“ Той се бе оплакал, че баща му винаги му намирал недостатъци. Обличайки се по този начин, му даваше още един повод за това.

Вратите на асансьора се отвориха и ние излязохме. Огромен панорамен прозорец заемаше почти цялата задна страна на фоайето, разкривайки страхотна гледка към океана. Ейдриън се засмя на реакцията ми и извади мобилния си телефон.

— Погледни отблизо, докато се обадя на моя старец.

Нямаше нужда да ме подканя втори път. Приближих към една от стъклените стени, възхищавайки се на синьо-сивата шир. Представих си, че в облачни дни щеше да е трудно да се различи къде свършва небето и започва океанът. Ала днес времето беше великолепно — ярко слънце и идеално чисто лазурносиньо небе. От дясната страна на фоайето няколко двойни врати отвеждаха към тераса в средиземноморски стил, където посетителите се наслаждаваха на обяда си под слънчевите лъчи. Погледнах надолу и видях басейна с блестящи небесносини води, заобиколен от палми. Край него се бяха излегнали морни плажуващи. Не изпитвах същия копнеж към водата, какъвто изгаряше някой морой, владеещ магията на водата, като Джил, но вече почти два месеца живеех сред пустинята. Това тук бе невероятно.

Бях толкова омагьосана от красотата навън, че не забелязах завръщането на Ейдриън. Всъщност дори не забелязах, че е застанал до мен, докато гласът на една майка, викаща дъщеря си — също на име Сидни — не ме накара да погледна настрани. И там видях Ейдриън, само на сантиметри разстояние, да ме наблюдава развеселено.

Трепнах и отстъпих малко назад.

— Какво ще кажеш следващият път да не се спотайваш така?

— Не исках да прекъсвам мига — усмихна се Ейдриън. — За разнообразие, изглеждаше толкова щастлива.

— За разнообразие? През повечето време съм щастлива.

Познавах Ейдриън достатъчно добре, за да разпозная признаците на предстоящ язвителен коментар. Но в последната секунда той се отказа и изражението му стана сериозно.

— Онова момче — онова момче Брандън…

— Брейдан.

— Брейдан прави ли те щастлива?

Погледнах го изненадано. Подобни въпроси от него почти винаги криеха някаква уловка, но безизразната му физиономия ме затрудняваше да отгатна какви са мотивите му този път.

— Предполагам — промълвих накрая. — Да. Искам да кажа, че не ме прави нещастна.

Това върна усмивката му.

— Много вълнуващ отговор, ако въобще може да се сметне за отговор. Какво харесваш у него? Освен колата му? И това, че мирише на кафе?

— Харесва ми, че е умен. Харесва ми, че с него не е нужно да се правя на по-глупава.

Сега Ейдриън се намръщи.

— Често ли го правиш пред останалите хора?

И аз се изненадах от горчивината в смеха си.

— Често? По-точно ще бъде, ако кажеш през цялото време. Навярно най-важното нещо, което научих в „Амбъруд“, е, че хората не обичат да знаят колко много знае някой друг. Между мен и Брейдан няма нужда от цензура. Вземи например тази сутрин. В един момент говорехме за костюмите за Хелоуин, а в следващия обсъждахме древните корени на атинската демокрация.

— Не смея да претендирам, че съм гений, но как, за бога, сте направили подобен скок?

— О. От костюмите ни за Хелоуин — отвърнах. — Ще се облечем като елини. От атинската ера.

— Разбира се — кимна той. И този път бях сигурна, че язвителността му се завръща. — Секси котешките костюми са табу за теб. Само най-благоприлично, феминистко облекло.

Поклатих глава.

— Феминистко? О, не. Не и атинянките. Те са толкова далеч от феминизма, колкото можеш… ами, забрави. Не е важно.

Ейдриън замълча за миг.

— Това е, нали? — Наведе се към мен и аз едва не се дръпнах назад… но нещо ме застави да остана на мястото си, нещо в напрегнатия му поглед.

— Какво? — попитах.

Той посочи към мен.

— Ти се възпря само преди миг. Току-що реши да се направиш на по-глупава заради мен.

Поколебах се само секунда.

— Да, нещо такова.

— Защо?

— Защото искаш да слушаш за древните атиняни не повече, отколкото ти се слушаха приказките на Брейдан за теорията на хаоса.

— Това е различно — рече Ейдриън. Не се бе отдръпнал и все още беше толкова, толкова близо до мен. Струваше ми се, че това би трябвало да ме притеснява, но не беше така. — Той е отегчителен. С теб научаването на нови неща е забавно. Като детска книжка или специален клас след училище. Разкажи ми за твоите… хм, атинянки.

Сподавих усмивката си. Възхищавах се на добрите му намерения, но знаех, че всъщност не иска да слуша урок по история. При все това се зачудих каква игра играеше. Защо се преструваше на заинтересуван? Опитах се да скалъпя отговор, който да се вмести в по-малко от минута.

— По-голямата част от древните атинянки не са били образовани. Те най-вече си стояли по къщите и от тях се очаквало единствено да раждат деца и да се грижат за дома. Най-прогресивните жени били хетерите. Те са били нещо като компаньонки или елитни проститутки. Били образовани и се обличали малко крещящо. Влиятелните мъже са държали съпругите си у дома, за да отглеждат децата, а те се забавлявали извън домашното огнище с хетерите. — Замълчах, тъй като не бях сигурна дали е разбрал нещо от кратката ми лекция. — Както казах, не е толкова важно.

— Не зная — рече Ейдриън замислено. — Намирам проститутките за много важни.

— Е, колко освежаващо е да видиш, че нещата не са се променили — намеси се в разговора ни непознат глас.

Двамата трепнахме и аз погледнах към намръщения мъж, който току-що ни бе удостоил с присъствието си.

Бащата на Ейдриън бе пристигнал.