Глава 16

Без да губя време, събрах групата. Това беше важно. Все още не знаех доколко голяма е опасността, пред която се бяхме изправили, но нямах намерение да рискувам. Избрах къщата на Кларънс за място на срещата, имайки предвид, че ловците на вампири все още не знаеха за нея. При все това се чувствах нервна. Щях да се чувствам неспокойна дори и да се срещахме в бункер на алхимиците.

Очевидно „ловци“ не беше подходящият термин за тях. Според долнопробната им брошура, те се наричаха „Воини на светлината“. Не бях сигурна дали заслужават тази претенциозна титла, особено след като прокламирайки мисията си, пишеха „пъкал“, а не „пъкъл“. Брошурата наистина беше доста лаконична, в нея просто се заявяваше, че сред хората бродят дяволски изчадия, а Воините са силата, призвана да ги унищожи. Приканваха братята си, хората, да бъдат готови и да запазят чистотата си. Добре поне, че никой от вампирите не бе назован. В текста не се споменаваше и за общата историческа връзка, която твърдяха, че имат с алхимиците.

Преди да потеглим за дома на Кларънс, Еди провери Латето за евентуални проследяващи устройства. Самата идея ме караше да изтръпвам, по същия начин, както при мисълта, че са наблюдавали Ейдриън. По някакъв начин се усещах осквернена. Единствено недоверието им към технологиите им ме караше да се чувствам малко по-добре.

— Не е възможно да са толкова напреднали — споделих с Еди, докато той се пъхаше под колата. — Имам предвид, че брошурата прилича на разпечатана на някой ксерокс от осемдесетте години на миналия век. Не зная дали това е така, защото тези брошури са останали оттогава, или още използват този ксерокс… но при всички случаи не ми се вярва да използват най-модерните технологии.

— Може би — съгласи се той, гласът му бе леко приглушен. — Но не бива да рискуваме. Не знаем на какво са способни. И доколкото знаем, те се опитват да се присламчат към алхимиците, за да получат достъп до по-високи технологии.

Изстинах. Това бе възмутителна мисъл: че алхимиците и тази жестока, отцепническа групировка могат да бъдат свързани. Идеята ми се бе сторила безумна, когато двамата с Ейдриън разсъждавахме върху нея и ми беше още по-трудно да я приема, въпреки трупащите се доказателства. Поне сега разполагах с достатъчно информация, която да споделя с шефовете си, без да ми заявят, че говоря нелепости. Макар че никога не бях чувала за подобни ловци, изглеждаше напълно вероятно по някое време и на някое място да са се опитали да се свържат с моята организация, надявайки се, че някой от алхимиците ще им помогне.

Еди се измъкна изпод Латето.

— Чиста си. Да потегляме.

Джил и Анджелина чакаха наблизо, двете напрегнати и разтревожени. Джил се усмихна с възхищение на Еди.

— Не знаех, че можеш да правиш подобни неща. Дори не би ми дошло наум за нещо такова.

Той избърса потта от челото си.

— Мислиш си, че обучението за пазител включва само юмруци и ритници?

Тя се изчерви.

— Да, до голяма степен.

— Може ли някой път да ми кажеш нещо за тези работи? — попита Анджелина. — Струва ми се, че и аз би трябвало да зная.

— Разбира се — рече Еди. Прозвуча, сякаш наистина го мислеше. Тя засия.

Сега, след като поведението й бе станало по-сериозно и сдържано, той изглежда се чувстваше по-свободно с нея. Мисля, че част от доброто й поведение ми помогна да получа разрешение за нея тази вечер да бъде с нас. Технически все още бе наказана да не излиза, но аз успях да издействам специално позволение, позовавайки се на така наречената ни „семейна религия“. Използвах същото извинение, когато Джил бе наказана миналия месец, за да мога да я водя на захранванията. Въпреки това имахме стриктна заповед за Анджелина тази вечер. Тя не можеше да отсъства повече от два часа и цената за освобождаването й тази вечер бе добавянето на още един ден към наказанието й.

Не потеглихме по обичайния маршрут и през цялото време Еди наблюдаваше внимателно пътя зад нас, за да се увери, че не ни следят. Опита се да ми обясни какво трябва да гледам, когато съм сама. Бях толкова нервна, че едва го слушах. След напрегнатото пътуване най-после стигнахме благополучно до дома на Кларънс. Заварихме Ейдриън вече да ни чака. Дмитрий явно беше ходил по-рано в центъра и го бе докарал без съмнение, взимайки същите предпазни мерки като Еди за пътуването.

Вече бях дала кратка информация на Еди и Дмитрий за ловците, но всички останали искаха да чуят по-подробно обяснение. Както винаги, се събрахме в дневната, а Дмитрий кръстосваше стаята, готов всеки момент да посрещне евентуално нападение. Кларънс седеше в креслото си и гледаше с обичайния си отнесен поглед. Но когато извадих брошурата, той се оживи.

— Това са те! — извика. Мислех, че ще скочи от креслото и ще изтръгне листа от ръката ми. — Онова там са техните символи! — Повечето от същите алхимични знаци, които бяха гравирани върху меча, бяха изрисувани и върху брошурата. — Този кръг. Спомням си този кръг.

— Това е символът на златото — потвърдих аз. — Или в техния случай, предполагам, че е символ на слънцето, тъй като те явно са обсебени от светлината и мрака.

Кларънс се озърташе като обезумял.

— Те са се върнали! Трябва веднага да се махнем от тук! Дойдох в този град, за да избягам от тях, но те са ме открили. Нямаме време. Къде е Дороти? Къде е Лий? Трябва начаса да си съберем багажа!

— Господин Донахю — заговорих с най-мекия тон, на който бях способна, — те не знаят, че сте тук. Вие сте в безопасност. — Не бях сигурна дали ми повярва, но се надявах да съм била убедителна.

— Тя е права — притече ми се на помощ Дмитрий. — И дори да знаят за теб, можеш да си сигурен, че няма да им позволя да те наранят. — Изрече го с такава убеденост и сила, че имах чувството, че щяхме да му повярваме дори ако в този момент в къщата нахлуеше група стригои и той ни каже: „Всичко е наред, вие сте в безопасност“.

— Ако това, което каза, е истина — обади се Соня, — аз съм тази, която е в опасност. — Изглеждаше много по-спокойна, отколкото аз бих била в подобна ситуация.

— Те няма да наранят и теб — рече Дмитрий остро. — Особено, ако не напускаш тази къща.

— Проучването… — поде тя.

— … е нищо в сравнение с твоята безопасност — довърши той. Изражението в очите му красноречиво показваше, че няма да търпи никакви възражения. — Трябва да се върнеш в двора. И без това го планирахме. Просто ще стане по-рано.

Тя не изглеждаше във възторг от перспективата.

— И ще ви изоставя в опасност?

— Може би не сме — рече Еди, въпреки че напрегнатата му поза говореше друго. — От това, което Сидни каза — и от техния мини манифест — следва, че фокусът на вниманието им са стригоите, а не мороите. — Погледна към Джил. — Не че няма да сме нащрек. След като са сгрешили, взимайки Соня за стригой, кой знае още каква лудост може да извършат? Не се тревожи. Няма да им позволя да те доближат. — Джил имаше вид, сякаш всеки миг ще припадне.

— Това е вярно — присъединих се аз. — Те продължават да смятат мороите за опасност, но не толкова голяма колкото стригоите.

— Също като алхимиците — обади се Ейдриън. Той седеше в едно кресло в ъгъла и до този момент бе останал мълчалив. Не го бях виждала от нощта на бала, нито бяхме говорили, което беше странно. Дори когато не ме бомбардираше с патетични есемеси за експериментите, той винаги ми пращаше по някоя хаплива духовитост.

— Истина е — признах с усмивка. — Но ние не се опитваме да убием някой от вас. Дори и стригоите.

— Тъкмо в това е проблемът — намеси се Дмитрий. — Тези воини са убедени, че Соня е стригой и използва някакъв трик, за да го прикрие.

— Може би разполагат с някаква проследяваща система или списъци — рече Соня замислено. — Може би следят различни стригои из страната, а след това се опитват да ги изловят.

— Въпреки това, те не знаят за теб — изтъкнах, обръщайки се към Дмитрий. Лицето му остана безизразно, но аз знаех, че му е много трудно, когато му се напомня за дните му на стригой. — А от това, което зная… ти си бил много по-забележителна фигура от Соня. — Всъщност е бил стригой мафиот. — И след като не са чували за теб, това означава, че нямат международно присъствие — или поне не в Русия.

Анджелина се наведе напред със сключени ръце и дари Кларънс с толкова сладка усмивка, че наистина заприлича на ангел.

— Откъде знаете за тях? Кога за пръв път се сблъскахте с тях?

Отначало той изглеждаше твърде ужасен, за да отговори, но мисля, че милото й поведение го успокои.

— Ами, те, разбира се, убиха племенницата ми.

Всички знаехме, че Лий бе убил племенницата на Кларънс, но възрастният мъж не вярваше в това, както не вярваше, че синът му е мъртъв.

— Бяхте ли свидетел на убийството? — попита Анджелина. — Изобщо виждали ли сте ги някога?

— Не и когато Тамара умря. Не съм — призна мороят. Погледът му доби блуждаещо изражение, като че ли се вглеждаше в миналото. — Но аз зная какви признаци да търся. Виждате ли, попадал съм на тях много преди вас. Още по времето, когато живеех в Санта Крус. Както знаете, те обичат Калифорния и югозападната част на страната. Свързано е с манията им по слънцето.

— Какво се е случило в Санта Крус? — попита Дмитрий.

— Една група младежи от техните ме преследваше. Опитваха се да ме убият.

Останалите се спогледахме.

— Значи преследват и морои — заключи Еди и приближи към Джил.

Кларънс поклати глава.

— Обикновено не. Според Маркъс те предпочитат стригои. Тези бяха млади, недисциплинирани членове на техния орден, които действаха на своя глава, без знанието на началниците си. Предполагам, че някой подобен на тях е убил Тамара.

— Кой е Маркъс? — попитах аз.

— Маркъс Финч. Той ме спаси от тях преди няколко години. Отблъсна ги по време на нападението, а по-късно се свърза с ордена им, за да държат тези главорези по-далеч от мен. — Кларънс потрепери при спомена. — Не че аз останах там дълго след това. Взех Лий и заминах. Тогава се преместихме за кратко в Лос Анджелис.

— Този Маркъс — продължих да го разпитвам — пазител ли е бил?

— Човек. Тогава беше на твоята възраст. Знаеше всичко за ловците.

— Предполагам, че е знаел, след като се е свързал с тях — отбеляза Дмитрий замислено. — Но навярно е бил приятелски настроен към мороите, след като ти е помогнал?

— О, да — потвърди Кларънс. — Много.

Дмитрий ме погледна.

— Мислиш ли…

— Да — отвърнах, отгатнала въпроса му. — Ще видя дали ще можем да открием този Маркъс. Би било чудесно да получим информация от източника, а не от тези откачени воини. Всъщност смятам официално да докладвам за това.

— Аз също — каза Дмитрий.

Въпреки че Кларънс не беше експерт по ловците, както този тайнствен Маркъс, възрастният морой все още притежаваше значителна информация — информация, която никой от нас не искаше да чуе преди. Потвърди това, за което ние вече се бяхме досетили за ловците — „обожествяването на светлината“. Групата се е съсредоточила върху стригоите (засега) и всичките им преследвания са внимателно планирани и организирани. Разполагали с мрежа от последователи, които да следят и контролират по-младите членове на ордена — и тъкмо поради тази причина е била спряна онази разюздана шайка, преследвала Кларънс. От това, което Кларънс узнал, орденът се отнасял доста строго към набирането на нови членове, държал на дисциплината и опита.

Тъй като отпуснатото време на Анджелина изтичаше, трябваше по-бързо да приключим. На мен се падаше задачата да отведа Ейдриън у тях, защото решихме, че е по-добре да не рискуваме Дмитрий да бъде проследен при завръщането си обратно до дома на Кларънс. Освен това виждах, че Дмитрий няма търпение да задвижи нещата. Той искаше да организира заминаването на Соня и да се посъветва с пазителите — в случай че Джил трябва да бъде преместена. Лицето й отразяваше чувствата и на двете ни относно тази вероятна перспектива. И двете се бяхме привързали към „Амбъруд“.

Докато Дмитрий даваше последни инструкции на Еди, аз дръпнах настрани Соня, за да й кажа нещо насаме.

— Аз… мислих за нещо — споделих.

Тя ме изгледа внимателно, навярно четеше аурата ми и езика на тялото ми.

— Какво има? — попита.

— Ако искаш… ако наистина го искаш, можеш да ми вземеш кръвна проба.

Това бе огромна, огромна стъпка от моя страна. Дали бе нещо, което исках? Не, абсолютно не. Все още изпитвах същите инстинктивни страхове да дам от кръвта си на мороите, дори за научни цели. При все това, вчерашните събития — дори не толкова нападението на алеята — бяха започнали да ме карат да преосмисля възгледите си за света като цяло. Вампирите не бяха единствените чудовища в него. Те дори не бяха чудовища, особено в сравнение с тези ловци на вампири. Как бих могла да определям врага съобразно расата му? Все повече и повече се убеждавах, че човешките същества можеха да причинят зло не по-малко от вампирите и че вампирите бяха способни на добри дела. Имаха значение единствено нашите действия, а Соня и Дмитрий бяха благородни създания. Те се бореха да разрушат злото по принцип и колкото и да не желаех да им дам кръвта си, знаех, че съм длъжна да им помогна.

Соня разбираше каква жертва е това за мен. Лицето й остана спокойно — нямаше радостни изблици — и кимна сериозно.

— Нося си медицинския комплект. Мога да ти взема кръв, преди да тръгнеш, ако си сигурна, че го искаш.

Толкова скоро? Е, защо не. Беше по-добре да приключи по-бързо — особено след като Соня навярно скоро щеше да напусне града. Направихме го в кухнята, където изглеждаше по-хигиенично, отколкото в дневната. Соня не беше лекар, но явно бе преминала добро обучение, тъй като действията й не се отличаваха от тези на опитна медицинска сестра или лаборантка. Дезинфектанти, ръкавици, нова спринцовка. Всички необходими процедури бяха спазени и малко след като ловко заби спринцовката във вената, вече разполагаше с кръвната ми проба.

— Благодаря ти, Сидни — каза ми тя, докато ми подаваше антисептична лепенка. — Зная колко трудно е това за теб. Повярвай ми, наистина можеш да ни помогнеш.

— Искам да помогна — уверих я. — Наистина го искам.

Тя се усмихна.

— Зная. А ние се нуждаем от колкото се може повече помощ. След като бях една от тях… — Усмивката й помръкна. — Ами, вярвам повече от всякога, че това зло трябва да бъде спряно. Ти може да си ключът.

За секунда думите й ме изненадаха, че аз по някакъв начин бих могла да играя важна роля в борбата против злото и дори вероятно да помогна да бъде спряно. Тутакси тази мисъл бе изместена от един стар мой страх. Не. Не. Аз не бях специална. Не исках да бъда. Наистина бях направила голямо усилие заради вероятността, че бих могла да помогна, но със сигурност от това нямаше да излезе нищо.

Върнах се при останалите. Ейдриън и Джил водеха някакъв напрегнат разговор в ъгъла. Еди и Анджелина също разговаряха и аз я чух да казва:

— В училище ще прекарвам повече време с Джил, просто за всеки случай. Не можем да позволим тя да стане жертва на някой инцидент или сгрешена самоличност.

Еди кимна. Изглеждаше впечатлен от предложението й.

— Съгласен съм.

Удивително, помислих си.

Скоро след това потеглих с моите питомци и се насочих към центъра на града, за да оставя Ейдриън. Когато спрях пред сградата му, видях нещо, което накара ченето ми да увисне. Благоговение и изумление се преплитаха в мен. Това беше може би най-нескопосаното паркиране в живота ми — ударих рязко спирачка на Латето и изскочих от колата в секундата, когато извадих ключа от запалването. Останалите ме последваха след миг.

— Какво — промълвих задъхано — е това?

— О — сви нехайно рамене Ейдриън, — това е новата ми кола.

Пристъпих няколко крачки напред, сетне спрях, страхувайки се да приближа това чудо по същия начин, по който някои благоговеят пред кралските особи.

— Това е спортен форд мустанг от 1964 със сгъваем покрив — изхъхрих, осъзнавайки, че навярно очите ми всеки миг ще изхвръкнат от орбитите. Заобиколих това бижу на автомобилостроенето. — През тази година компанията е направила голяма промяна в модела и е увеличила размера, за да е в състояние да се конкурира с останалите високоскоростни коли на пазара. Виждате ли? Това е първият модел с вдлъбнати стопове и последният с печатната буква „Ф“ отпред, който се произвежда до 1974 година.

— За бога, що за цвят е това? — възкликна Еди.

— Пролетно жълто — отвърнахме в един глас двамата с Ейдриън.

— Аз бих го определил по-скоро като лимонено жълто — заяви Еди. — Може би не е зле да я пребоядисаш.

— Не! — изригнах. Захвърлих чантата си върху тревата и внимателно докоснах страничната броня на колата. Красивият нов мустанг на Брейдан внезапно ми се стори съвсем обикновен и невзрачен. — Очевидно боята е била освежена, но почти не се отличава от класическия цвят. — Какъв е моделът на двигателя? „С“, нали?

— Хм… не съм сигурен — отвърна Ейдриън. — Зная, че двигателят му е осемцилиндров, V-образен.

— Разбира се, че е. — Едва се сдържах да не завъртя очи. — А-289. Искам да зная колко конски сили е.

— Сигурно го пише в паспорта на колата — предположи Ейдриън неуверено.

Чак в този момент осъзнах онова, което ми бе казал по-рано. Погледнах го, знаейки, че изражението на лицето ми е образец на недоверие.

— Това наистина ли е твоята кола?

— Да — потвърди той. — Нали ти казах. Моят старец ми отпусна пари за кола.

— И ти си купил тази? — Надникнах през страничния прозорец. — Супер. Черен интериор, с ръчни скорости.

— Да — повтори Ейдриън, този път със сянка на смущение. — Това е проблемът.

Извърнах се.

— Защо? Черното е страхотно. А кожената тапицерия е в отлично състояние. Както и останалата част от колата.

— Не, нямам предвид интериора. Скоростите. Не мога да карам със скоростен лост.

Замръзнах.

— Не можеш да караш със скоростен лост?

— Нито пък аз — включи се и Джил.

— Ти нямаш шофьорска книжка — напомних й, въпреки че моята майка ме бе научила да шофирам още преди да взема книжка — при това коли както с автоматични, така и с ръчни скорости. Знаех, че не бива да се изненадвам, че скоростният лост е вече отминала епоха, колкото и варварски да ми се струваше този факт. Това обаче бе нищо пред другия, съвсем очевиден проблем. — И защо, за бога, си купил кола като тази, след като не можеш да караш с ръчен лост за скорости? Има един куп коли — нови коли — които са автоматик. Щеше да бъде милион пъти по-лесно.

Ейдриън сви рамене.

— Хареса ми цветът. В тон е с дневната ми.

Еди изсумтя.

— Но ти не можеш да я караш — изтъкнах.

— Реших, че няма да е чак толкова трудно. — Ейдриън звучеше забележително спокоен относно това, което намирах за светотатство. — Ще се поупражня тук наоколо и ще се науча.

Не можах да повярвам на ушите си.

— Какво? Да не си полудял? Ще я съсипеш, ако не знаеш какво правиш!

— И какво друго ми остава? — попита той. — Да не би да ми предлагаш ти да ме научиш?

Извърнах се към красивия мустанг.

— Да — заявих решително. — Ако по този начин ще я спася от теб.

— Аз също мога да ти покажа — предложи Еди услугите си.

Ейдриън не му обърна внимание и впи поглед в мен.

— Кога можем да започнем?

Прехвърлих мислено списъка си със задачи. Знаех, че на първо място бе разговорът с алхимиците за Воините на светлината. После се сетих.

— О, когато се видим при Улф тази седмица. Ще отидем там с мустанга.

— И това наистина ли ще ми помогне? — усъмни се Ейдриън. — Или ти просто искаш да покараш колата ми?

— И двете — отвърнах, засрамена да го призная.

Времето на Анджелина изтичаше, така че трябваше да тръгваме. Изминах три пресечки, когато се сетих, че съм оставила чантата си в тревата. С въздишка обърнах колата и се върнах пред сградата на Ейдриън. Чантата ми беше там, но мустангът го нямаше.

— Къде е колата? — паникьосах се. — Никой не би могъл да я открадне толкова бързо.

— О — обади се Джил от задната седалка. — Видях през връзката. Той, хм, я премести.

Беше много удобно да имаш подобна връзка като източник на информация, но думите й ме изплашиха много повече, отколкото ако колата бе открадната.

— Той какво?

— Не е далеч — побърза да ме успокои тя. — Само зад сградата. На тази улица има доста странни правила за паркиране.

Намръщих се.

— Е, радвам се, че някой паяк не я е вдигнал, но трябваше да остави на мен да я преместя! Дори и да не е далеч, пак може да повреди скоростите.

— Сигурна съм, че колата е добре — успокои ме Джил. В гласа й прозвуча странна нотка.

Не отговорих. Джил не беше експерт по колите. Никой от тях не беше.

— Това е все едно да пуснеш току-що проходило бебе в стая, пълна с китайски порцелан — промърморих. — Какво изобщо си мисли той? За всичко това?

Никой нямаше отговор на този въпрос. Пристигнахме в „Амбъруд“ навреме за вечерния час на Анджелина и аз се оттеглих на спокойствие в стаята си. Веднага след като се уверих, че приятелите ми са на безопасно място за тази вечер, написах имейл на Дона Стантън — висшестоящ алхимик, с която неочаквано бях изградила добро разбирателство — за ловците и това, което бяхме научили. Дори снимах текста на брошурата и го прикрепих към писмото. След като приключих, седнах да помисля каква още информация бих могла да й дам по случая, която би могла да е от полза.

След като изчерпах всички възможности (и няколко пъти проверявах пощата си, за да видя дали Дона Стантън ми е отговорила), реших най-после да премина към домашните. Както винаги, бях свършила с всички задачи, с изключение на една.

Заданието на госпожа Теруилиджър.

Глупавата книга беше върху бюрото ми, зяпаше ме нахално, предизвиквайки ме да я отворя. Все още разполагах с няколко дни, преди да изтече срокът за правенето на магията, време, през което можех да отлагам. Все пак вече бях започнала да се примирявам с факта, че поставената ми задача нямаше да изчезне внезапно. Имайки предвид колко дълго време отнемаха някои от подготвителните стъпки в тази книга, може би беше най-добре да стисна очи и да се хвърля в мрака.

Изпълнена с решимост, взех книгата и се настаних в леглото. Отворих я на съдържанието и прехвърлих набързо някои от магиите, които бяхме прегледали заедно с госпожа Теруилиджър. Стомахът ми се сви при повечето от тях, всички инстинкти ми крещяха, че е грешно дори да ги чета. Магиите са за вампирите, не за хората.

Все още вярвах в истинността на това правило, но аналитичната част от ума ми не можеше да се сдържи да не си представи някои от тези заклинания за защита в различни ситуации. Също както при решението ми да дам кръв, последните събития ме бяха накарали да погледна по различен начин на света. Дали правенето на магии е нередно? Да. Но тази магия за ослепяване определено щеше да бъде много полезна при нападението на онази алея. Друга магия, която временно парализираше обекта, би могла да се приложи, ако исках да избягам от ловците в онова кафене. Разбира ‘се, тя действаше само половин минута, но това бе повече от достатъчно, за да избягам.

И така, без да спирам, продължих надолу по списъка. Всички бяха толкова нередни и при все това… толкова полезни. Ако не бях видяла как амулетът за изпепеляване, който бях направила, подпали стригоя, никога нямаше да повярвам, че всичко това е възможно. Но при всички случаи, те действаха.

Тутакси се скастрих за тази кощунствена мисъл. Нямах нужда от подобна сила. Подобно мислене бе накарало откачалки като Лиам да закопнеят да бъдат стригои. Макар че… наистина ли беше същото? Аз не исках безсмъртие. Не желаех да нараня другите. Просто исках да защитя себе си и тези, за които ме беше грижа. Улф имаше да ме научи на много неща, но превантивните му техники нямаше да помогнат, ако онези решителни ловци на вампири отново ни приклещят двете със Соня. А все повече ставаше ясно, че ловците са изпълнени с фанатична решителност.

Отново зачетох съдържанието, открих няколко магии, които биха могли да бъдат много полезни и напълно във възможностите ми да направя. Според госпожа Теруилиджър, притежавах отличен потенциал за магии, благодарение на вродения си талант (в което не вярвах напълно) и строгото обучение на алхимиците при отмерването на съставките и стриктното съобразяване с детайлите. Не ми беше трудно да преценя колко дълго време ще ми е нужно, за да направя някое от тези заклинания.

Въпросът беше кое да избера? За кое имах време?

Отговорът се оказа неочаквано лесен.

Имах време да направя всичките.

Загрузка...