Златна лилия

Глава 15

На следващия ден се чувствах толкова виновна към Брейдан, че му се обадих, вместо да му изпратя обичайния есемес.

— Много съжалявам — подех аз. — Да хукна нанякъде така… не е типично за мен. Изобщо не е. Нямаше да си тръгна, ако не ставаше дума за спешен семеен проблем. — Може би преувеличавах. Може би не.

— Всичко е наред — каза той. Без да виждам лицето му, нямаше как да разбера дали е наред, или не е. — Предполагам, че и без това нещата вече приключваха.

Зачудих се какво има предвид под „неща“. Дали самият бал? Или говореше за нас?

— Позволи ми да се реванширам — продължих. — Обикновено все ти организираш всичко. Този път аз ще се заема. Каня те на вечеря и дори ще дойда да те взема.

— Със субаруто ли?

Пренебрегнах разсъдливата нотка в гласа му.

— Съгласен ли си или не?

Беше съгласен. Уговорихме се и когато затворих, вече се чувствах по-добре за всичко. Брейдан не беше бесен. Идването на Ейдриън не бе съсипало напъпващата ми връзка. Нещата отново се бяха върнали в нормалното русло — поне доколкото бе възможно при мен.

Бях запазила само за себе си следващият ден след бала, исках да наваксам с домашните и да не се тормозя по социалните въпроси. В понеделник сутрин училищната седмица започна отново, със занятията и всичко останало. Еди влезе заедно с мен в столовата на източния кампус и двамата се подредихме заедно на опашката. Той пожела да узнае подробности за идването на Ейдриън на бала и аз му дадох съкратен отчет за вечерта, като му казах, че Ейдриън просто се е напил и е имал нужда от превоз до апартамента. Не споменах за моята роля да се ходатайства пред кралицата в негов интерес, нито за „най-красивото създание, стъпвало някога по тази земя“. Със сигурност не споменах за чувствата, които изпитах, когато Ейдриън ме докосна.

Двамата с Еди приближихме до масата и заварихме обичайната гледка — Анджелина се опитваше да развесели Джил. Обикновено щях да смъмря Анджелина за това, което бе направила на бала, но този път поне нямаше лоши последици. Освен това вниманието ми бе привлечено от Джил. Беше ми невъзможно да я видя унила и потисната, без тутакси да предположа, че нещо с Ейдриън не е наред. Еди заговори пръв, забелязал това, което бях пропуснала.

— Мика няма ли го? — попита той. — Излезе преди мен. Предположих, че вече е тук.

— Все трябва да си пъхаш носа, нали? — намръщи се Анджелина. — Скарали са се.

Кълна се, че Еди изглеждаше много по-разстроен от Джил.

— Какво? Той не ми е казал нищо. Какво се случи? Двамата изглеждахте толкова щастливи в събота вечерта.

Джил кимна мрачно, но не вдигна глава от недокоснатата си храна. Стори ми се, че зърнах проблясването на сълзи в очите й.

— Бяхме. Всъщност ни беше толкова хубаво, че той говори с мен вчера и попита… попита дали искам да прекарам Деня на благодарността със семейството му. Те са от Пасадена. Смяташе, че може да получи разрешение от училището или да говори с вас.

— Това не звучи толкова лошо — рече Еди предпазливо.

— Да прекарам Деня на благодарността със семейството му е сериозна стъпка! Едно е да излизаме заедно тук, но ако отношенията ни се развият… ако станем двойка извън училище… — Тя въздъхна. — Всичко става много бързо. Колко дълго ще бъде възможно да крия каква съм? И дори проблемът да не е в това, не е безопасно. Целият смисъл на пребиваването ми тук е да съм на безопасно, наблюдавано място. Не мога просто така да тръгна да се срещам с непознати.

Думите й представляваха още една стъпка по пътя на осъзнаване на трудностите, свързани с „неангажиращата“ й връзка с Мика.

— Изглежда доста си мислила за това — отбелязах безстрастно.

Джил вдигна рязко глава, сякаш чак сега забелязваше присъствието ми.

— Да. Предполагам. — Гледа ме внимателно няколко секунди и странното й, смутено изражение омекна. Тя се усмихна. — Днес изглеждаш много хубава, Сидни. Начинът, по който светлината струи върху теб… изумително е.

— Хм, благодаря — смънках, питайки се на какво ли се дължеше този комплимент. Бях съвсем сигурна, че днес нямаше нищо забележително у мен. Косата и гримът си бяха същите, както винаги, а днес бях избрала от униформите бяла риза, в комбинация с пола на шотландско каре. Трябваше да компенсирам малко цветовия фурор през уикенда.

— А тъмночервената нишка в плата на полата ти наистина подчертава кехлибареното в очите ти — продължи Джил. — Не е толкова красиво като яркочервеното, но пак изглежда супер. Разбира се, на теб всички цветове ти стоят страхотно, дори и убитите.

Вниманието на Еди все още бе фокусирано в Мика.

— И как се скарахте?

Джил откъсна поглед от мен, за мое облекчение.

— О. Ами… казах му, че не съм сигурна дали ще мога да му гостувам за Деня на благодарността. Може би ако му бях посочила поне една причина, всичко щеше да е наред. Но аз се паникьосах, замислена за всички проблеми и забъбрих несвързано. Казах, че може да отидем в Южна Дакота, или че може семейството ми да дойде тук, че може да не ме пуснат, или… ами един куп други неща. Предполагам, че е било съвсем ясно, че си измислям и тогава той направо ме попита дали не искам повече да бъда с него. Тогава му казах, че искам, но че е много сложно. Той попита какво имам предвид, но, разбира се, аз не можех да обясня всичко и оттам нататък… — Тя вдигна ръце. — Сякаш оттам нататък всичко избухна.

Никога не съм мислила много за Деня на благодарността или за запознанство със семейството на някого като някакъв ритуал в развитието на една връзка. Семейството на Брейдан също живееше в Калифорния… дали се очакваше някой ден да се запозная с тях?

— Мика не е от тези, които дълго се сърдят — успокои я Еди. — Освен това е много разумен. Просто му кажи истината.

— Коя истина? Че съм една от последните потомки в моройска кралска фамилия и тронът на сестра ми зависи от успешното ми укриване и оцеляване? — попита Джил невярващо.

В очите на Еди проблеснаха развеселени искри, макар да бях сигурна, че заради нея полагаше усилие да остане сериозен.

— Предполагам, че това е единият вариант. Но не… имах предвид да му поднесеш по-опростена версия. Че още не искаш отношенията ви да се задълбочават. Че го харесваш, но не искаш да избързваш. Знаеш, че звучи съвсем разумно. Ти си на петнайсет, а двамата „излизате“ едва от месец.

Тя се замисли над думите му.

— И не смяташ, че ще се разсърди?

— Не и ако наистина го е грижа за теб — заяви убедително Еди. — Ако наистина го е грижа, той ще разбере и уважи желанията ти — и ще бъде щастлив, че има шанс да бъде с теб.

Запитах се дали Еди има предвид Мика или себе си, но това не беше от предположенията, които се изразяват на глас. Лицето на Джил засия.

— Благодаря — каза на Еди. — Не се бях замисляла за това по този начин. Ти си абсолютно прав. Ако той не може да приеме чувствата ми, тогава няма смисъл изобщо да продължаваме да се виждаме. — Погледна към часовника на стената и скочи на крака. — Мисля, че ще се опитам да го намеря, преди да е станало обяд.

И в следващия миг вече я нямаше.

Добра работа, Еди, казах си. Може би току-що помогна на момичето на мечтите ти да се сдобри с гаджето си.

Еди улови погледа ми и по изражението в очите му разбрах, че си мисли същото.

Анджелина проследи с поглед изчезването на Джил от столовата, присвила замислено сините си очи.

— Дори сега да се сдобрят, не мисля, че ще продължи дълго. При тяхното положение… няма да се получи.

— Аз пък мислех, че за теб няма проблем с връзките между вампири и хора.

— О, така е. У дома няма проблем. Дори извън планините, във вашия свят пак няма проблем. Но Джил е специален случай. Тя трябва да остане в сянка и в безопасност, ако иска да помогне на семейството си. А като се среща с него, това няма как да се получи и тя го знае — без значение колко много й се иска да не е така. Накрая ще постъпи както трябва. Това е дългът. Много по-важен, отколкото личните желания. Джил го разбира.

След това Анджелина заяви, че трябва да се върне в стаята си, за да навакса с домашните. Двамата с Еди останахме да се взираме смаяно след нея.

Той поклати удивено глава.

— Никога не съм мислил, че ще видя Анджелина толкова…

— … послушна? — предположих.

— По-скоро имах предвид… логична и последователна.

Засмях се.

— Стига, много пъти е била такава.

— Знаеш какво имам предвид — възрази той. — Какво каза току-що? Беше напълно вярно. Беше… мъдро. Тя разбира Джил и ситуацията.

— Мисля, че тя разбира много повече, отколкото ние смятаме — кимнах, като си припомних колко много по-добре се държеше тя след онази сбирка — като се изключи вмъкването й на бала. — Просто й е било нужно време, за да се нагоди, което е съвсем разбираемо, имайки предвид каква голяма промяна е всичко това за нея. Ако беше видял откъде идва, щеше да разбереш.

— Може би не съм бил прав за нея — призна Еди. Изглеждаше изненадан от думите си.

Част от мен очакваше Трей да ме скастри, задето съм зарязала Брейдан на бала. Вместо това той отново отсъстваше от сутрешните занятия. Почти се разтревожих, но си напомних, че братовчед му все още е в града и навярно двамата се занимават със „семейни дела“. Трей беше разумен и компетентен. Каквото и да ставаше, той щеше да се оправи. Тогава откъде бяха всички онези синини?, зачудих се.

Когато пристигнах в кабинета на госпожа Теруилиджър за извънкласни занятия, тя ме чакаше, което приех за лош знак. Обикновено вече бе потънала в работа зад бюрото си и само ми кимваше, докато вадех книгите си. Днес стоеше пред бюрото със скръстени ръце и гледаше към вратата.

— Госпожице Мелбърн. Надявам се, че сте се забавлявали през уикенда? Със сигурност бяхте красавицата на бала в чест на Хелоуин.

— Видели сте ме? — учудих се. За миг очаквах да ми каже, че е наблюдавала цялото събитие през кристалната си топка или нещо подобно.

— Със сигурност. Бях там като придружител. Стоях близо до диджея, така че не съм изненадана, че не сте ме забелязали. А и едва ли съм представлявала толкова забележителна гледка като вас. Трябва да призная, че неогръцкото творение, което носехте, беше много красиво и елегантно.

— Благодаря. — Днес цял ден получавах комплименти, но нейните не ме караха да изтръпвам като тези на Джил.

— И така — госпожа Теруилиджър отново доби делови вид, — мислех, че ще е полезно за нас да обсъдим някои от магиите и заклинанията, които проучвате за проекта ми. Да ги преписвате и систематизирате, е едно. Да ги разбирате — съвсем друго.

Стомахът ми се сви. Бях започнала да свиквам да избягвам общуването с нея, както и с монотонното и почти механично анотиране и превеждане на магиите. Докато не се задълбочавахме в тях, вярвах, че работата ми няма нищо общо с магията. Ужасявах се от това, което бе намислила, но нямаше как да протестирам, след като всичко влизаше в обучението ми и не заплашваше да нарани мен или когото и да било друг.

— Ще бъдете ли достатъчно любезна, за да затворите вратата? — попита тя. Сторих го и усещането ми за безпокойство се усили. — Сега… Исках да прегледаме по-обстойно онази книга, която ви дадох — тази за магиите за защита.

— Не я нося със себе си, госпожо — отвърнах с облекчение. — Но ако желаете, ще отида да я взема от стаята си и ще ви я донеса. — Ако бях изчислила правилно разписанието на училищния автобус — всъщност имам предвид погрешно — навярно голяма част от заниманието ни щеше да премине в пътуване до общежитието и обратно.

— Всичко е наред. Онзи екземпляр е специално за вас. — Вдигна една книга от бюрото си. — Имам свой. И така, да му хвърлим един поглед, какво ще кажете?

Трудно ми бе да прикрия разочарованието си. Ние седяхме на съседни чинове и тя незабавно пристъпи към преглед на съдържанието с мен. Книгата се състоеше от три раздела: „Защита“, „Планирани нападения“ и „Случайни нападения“. Съдържанието на всеки от тези подраздели бе разделено по нива на трудност.

— Защитата включва много магии за закрила и избягване на опасността — каза ми госпожа Теруилиджър. — Как мислиш, защо са на първо място в книгата?

— Защото най-добрият начин да спечелиш една битка, е да я избегнеш — отвърнах незабавно. — Което прави останалото излишно.

Тя изглеждаше стресната от формулировката ми.

— Да… точно така.

— Това казва Улф — обясних аз. — Той е инструктор и води курса по самозащита, на който се записах.

— Е, той е съвсем прав. Действието на повечето от магиите в този раздел е точно такова. — Отгърна няколко страници. — Тази е съвсем елементарна, но изключително полезна. Това е магия за скриване. Има доста съставки — което е съвсем нормално при заклинанията за начинаещи, — но си струва. Изработваш амулет и държиш подръка отделна съставка — натрошен гипс. Когато искаш да използваш магията, добавяш гипс и амулетът се задейства. Той прави почти невъзможно някой да те види. Можеш да напуснеш стая или някое място съвсем спокойно и незабелязано, преди магията да изгуби действието си.

Начинът й на изразяване не остана незабелязан за мен и противно на вътрешната си съпротива, не се сдържах и попитах:

— Почти невъзможно?

— Амулетът няма да подейства, ако те знаят, че си там — обясни преподавателката. — Не можеш просто да направиш магия и да станеш невидим — макар че доста от магиите за напреднали го постигат. Но ако някой не очаква да те види… ами, ще останеш незабелязана.

Тя ми показа и други, много от които бяха съвсем начални. При тях също се правеше амулет и изискваха подобно активиране. Една от магиите, които госпожа Теруилиджър определи като средна по трудност, имаше обратно активиращо въздействие. Този, който правеше магията, носеше амулета за закрила, докато задействаше останалата част от заклинанието — това, което караше всички хора в определен радиус временно да ослепеят. Докато я слушах, продължавах да се терзая от мисълта да използвам магия, за да въздействам директно върху някого. Да скриеш себе си бе едно, но да ослепиш някого? Да го замаеш? Да го накараш да заспи? Това прехвърляше установените норми на поведение, използваше нередни и противоестествени начини, за да се вършат неща, които не бяха работа на обикновените хора.

Въпреки това… дълбоко в мен, една част можеше да види ползата. Нападението ме бе накарало да преосмисля доста неща. Колкото и да ме болеше да го призная, дори можех да разбера, че даването на кръв на Соня навярно не е чак толкова лошо. Навярно. Но при всички случаи още не бях готова да го направя.

Слушах търпеливо, докато госпожа Теруилиджър прелистваше страниците и през цялото време се питах каква игра играеше. Накрая, когато оставаха пет минути до края на часа, тя ми каза:

— За следващия понеделник бих искала да направиш една от тези, както в случая с амулета за изпепеляване, и да я опишеш.

— Госпожо Теруилиджър… — започнах.

— Да, да — прекъсна ме тя, затвори книгата и се изправи. — Отлично съм запозната с аргументите и възраженията ти как на хората не им е дадена подобна сила и всичко това са глупости. Уважавам правото ти да мислиш така. Никой не те кара да използваш тази магия. Просто искам да се запознаеш по-отблизо с материята.

— Не мога — заявих непреклонно. — И няма да го направя.

— Не е по-различно, отколкото да правиш дисекция на жаба в час по биология — възрази преподавателката ми. — За да се разбере теорията, в действие трябва да влязат ръцете.

— Предполагам… — отстъпих с неохота. — Коя искате да направя, госпожо?

— Която си избереш.

Нещо в думите й ме притесни още повече.

— Бих предпочела вие да ми посочите.

— Не ставай глупава — махна с ръка тя. — Дала съм ти достатъчно свобода в проучванията, която важи и за случая. Не ме интересува коя магия ще избереш, стига да изпълниш задачата стриктно и до край. Избери това, което би представлявало интерес за теб.

Тъкмо в това бе проблемът. Карайки ме сама да избера, тя вече ме обвързваше с магията. Беше много по-лесно за мен да твърдя, че нямам участие в това и да изтъкна, че всичко, което съм направила, е било по принуда от нейна страна. Въпреки че това задание технически ми бе възложено от нея, този малък избор, който тя бе предоставила на мен, ме подтикваше да проявя някакво творчество и самоинициатива.

Така че реших да отложа решението — нещо, почти нечувано за мен, когато ставаше дума за домашни. Част от мен се надяваше, че ако отлагам изпълнението на задачата, може би в крайна сметка ще ми се размине или пък госпожа Теруилиджър ще размисли и ще се откаже. Освен това разполагах с цяла седмица. Нямаше смисъл отсега да се тормозя.

Макар да знаех, че нямам задължения към Лия за костюмите за бала, все още смятах, че съм длъжна да й ги върна, просто за да няма никакви съмнения относно намеренията ми. След като госпожа Теруилиджър ме освободи, взех моя костюм и този на Джил, опаковани в найлоновите им пликове, и се запътих към центъра на града. На Джил не й се искаше да се раздели с нейния костюм, но се съгласи, че така е най-правилно.

Обаче Лия не мислеше така.

— Какво ще ги правя? — попита тя, когато се появих в бутика й. Огромните халки на ушите й, инкрустирани с изкуствени диаманти, направо ме заслепиха. — Те са направени за вас.

— Сигурна съм, че можеш да ги преправиш. А и предполагам, че не се отличават особено от обичайните ти размери. — Подадох й закачалките, но тя скръсти упорито ръце. — Виж, дрехите са страхотни. Ние наистина оценяваме високо това, което си направила. Но не можем да ги задържим.

— Ще ги задържите — настоя тя.

— Ако не ги вземеш, просто ще ги оставя тук — предупредих я.

— А аз ще ги изпратя обратно в общежитието ви.

Въздъхнах.

— Защо това е толкова важно за теб? Защо не можеш да приемеш „не“ за отговор? В Палм Спрингс е пълно с красиви момичета. Не се нуждаеш от Джил.

— Точно в това е цялата работа — рече Лия. — Множеството красиви момичета просто се сливат в една маса. Джил е специална. Тя притежава естествена красота и не го осъзнава. Един ден ще бъде невероятна.

— Един ден — повторих, — но не сега.

Лия опита друг подход.

— Кампанията е за шалове и шапки. Не мога отново да използвам маска, но тя може да е със слънчеви очила — особено ако снимките са външни. Кажи ми, ако си съгласна с този план…

— Лия, моля те. Не си прави труда.

— Просто ме изслушай — не се предаваше дизайнерката. — Ще направим фото сесия. След това може да прегледаш снимките и да отхвърлиш всички, които не отговарят на странните ви религиозни изисквания.

— Без изключения — настоях. — Оставям роклите. — Оставих ги върху щанда и се запътих към вратата, подминавайки възраженията на Лия относно всички възхитителни неща, които можела да направи за Джил. Може би един ден, помислих си. Един ден, когато всички проблеми на Джил са решени. обаче нещо ми казваше, че този ден е доста далеч.

Въпреки че лоялността ми към „Спенсърс“ бе непоколебима, когато се връщах към колата си, едно малко френско кафене привлече вниманието ми. Или по-скоро уханието на кафето им привлече вниманието ми. Нямах занятия в училище и реших да се отбия за едно кафе. Носех със себе си учебника по английски и реших да почета, като се настаних край една от малките маси отвън на тротоара. Половината от времето ми мина в писане и получаване на есемеси от Брейдан. Той искаше да знае какво чета и двамата си разменихме любимите си цитати от Тенеси Уилямс.

Бяха минали едва десетина минути, когато върху мен паднаха някакви сенки, закривайки слънчевите лъчи. До масата стояха двама младежи, които не познавах. Бяха малко по-големи от мен — единият беше с руса коса и сини очи, докато другият бе тъмнокос и силно загорял. Израженията им не бяха враждебни, но не бяха и приятелски. И двамата бяха добре сложени, явно редовно тренираха. И тогава, след като се вгледах по-внимателно, осъзнах, че разпознавам единия. Тъмнокосият младеж беше същият, който преди време бе приближил мен и Соня, твърдейки, че я познава от Кентъки.

Мигновено цялата паника, която се опитвах да потисна през изминалата седмица, ме връхлетя с всичка сила, ведно с усещането за безпомощност и уязвимостта на човек, уловен в капан. Единствено мисълта, че се намирам на публично място, заобиколена от хора, ми помогна да ги погледна с удивително спокойствие.

— Да? — попитах.

— Трябва да говорим с теб, алхимичке — оповести русокосият.

Нито един мускул не трепна по лицето ми.

— Мисля, че ме бъркате с някой друг.

— Никой друг наоколо няма татуирана лилия — заяви другият тип. Беше заявил, че името му е Джеф, но се чудех дали ми бе казал истината. — Би било страхотно, ако се поразходиш малко с нас.

Днес татуировката ми бе прикрита. Но нещо ми подсказваше, че тези двамата са ме следили от известно време и не е нужно да виждат лилията, за да знаят, че е там.

— Няма начин — отсякох. Не се нуждаех от предупрежденията на Улф, за да разбера, че идеята е ужасна. Щях да остана тук, в безопасност сред тълпата. — Ако искате да поговорим, най-добре да седнете. В противен случай си вървете.

Сведох поглед отново към учебника, все едно не ми пукаше от нищо. Междувременно сърцето ми препускаше бясно и трябваше да извикам на помощ цялото си самообладание, за да попреча на ръцете ми да се разтреперят. Миг по-късно чух скърцането на метал върху асфалт и двамата се настаниха срещу мен. Вдигнах глава и погледнах безизразните им лица.

— Трябва да влезете вътре, ако искате кафе — отбелязах. — Не сервират отвън.

— Не сме тук, за да говорим за кафето — сряза ме Джеф. — Тук сме, за да говорим за вампирите.

— Защо? Да не снимате филм или нещо подобно? — пожелах да се осведомя.

— Знаем, че се движиш с тях — рече Русата коса. — Включително със стригоя Соня Карп.

Част от магията в татуировката ми бе да предпазва алхимиците да не издават информация за света на вампирите на непосветените. Съвсем буквално ние не можехме да го направим. Магията ни блокираше и не ни позволяваше да го сторим, дори и да искахме. След като тези типове вече знаеха за вампирите, татуировката нямаше да цензурира думите ми. Вместо това аз реших да си наложа автоцензура. Нещо ми подсказваше, че в случая неведението е най-добрата тактика.

— Вампирите не съществуват — заявих убедително. — Вижте, ако това е някаква шега…

— Ние знаем с какво се занимаваш — продължи Русата коса. — И вие не ги харесвате повече от нас. Тогава защо им помагате? Как е възможно вашата група толкова да се обърка и да забрави за първоначалната цел? Преди векове сме били едно цяло, обединени от идеята да заличим всички вампири от лицето на земята в името на светлината. Твоето братство е предало тази идея.

Понечих да възразя отново, когато забелязах нещо златно да проблясва в ухото на Джеф. Носеше малка обеца, представляваща миниатюрна златна сфера с тъмна точка в средата. Не можах да се сдържа.

— Обецата ти — заговорих. — Това е символът на слънцето — символът за златото. — И осъзнах, че това беше точно същият символ, който бе гравиран върху дръжката на меча, който взехме от алеята.

Той докосна обецата си и кимна.

— Ние не сме забравили нашата мисия — или нашата първоначална цел. Ние служим на светлината. Не на мрака, който крие вампирите.

Все още не бях показала с нищо, че вярвам в приказките им за вампирите.

— Вие сте тези, които миналата седмица нападнахте мен и приятелката ми на онази алея — обвиних ги.

Нито един от двамата не отрече.

— Твоята „приятелка“ е създание на мрака — рече Русата коса. — Не зная с каква магия е успяла да постигне настоящето си превъплъщение — да се преобрази така, че да прилича на другите вампири — но нас не може да ни заблуди. Тя е дяволско изчадие. Ще убие и теб и безброй други.

— Вие, момчета, сте луди — казах им. — Нищо от това, което казвате, няма смисъл.

— Само ни кажи къде е леговището й — заговори Джеф. — Знаем, че не е апартаментът в другия край на центъра. Наблюдавахме го и знаем, че не се е връщала там, след като се опитахме да я унищожим. Ако не искаш да ни съдействаш активно, то поне ни дай нужната информация. Тя ни е достатъчна, за да отървем света от този демон.

Наблюдаваме го. Апартаментът на Ейдриън. Полазиха ме студени тръпки. Откога шпионираха дома му? И докъде се простираше това наблюдение? Дали просто седяха в кола на улицата като пасивни наблюдатели, следящи заподозрян? Или разполагаха с високотехнологично оборудване? Улф ни бе предупредил да се пазим от преследвачи на обществените паркинги, но не и по домовете. Единствената ми слаба утеха беше, че те не знаеха за Кларънс. Явно наблюдението им не се простираше чак дотам, щом все още не бяха открили Соня. Но дали са следили мен? Знаеха ли кое училище посещавах?

Освен това думите им потвърждаваха ужасяващата реалност, за която дори не смеех да помисля. Тази реалност означаваше, че съществуваха сили, които бяха останали незабелязани за вездесъщите алхимици; сили, които саботираха целите ни.

Ловците на вампири бяха реалност.

С тази истина изскачаха стотици още по-ужасяващи въпроси. Какво означаваше това за света на мороите? Беше ли Джил в опасност?

А Ейдриън?

— Единственото, което смятам да направя, е да се обадя в полицията — осведомих ги. — Не зная кои сте вие, нито защо сте обсебени от приятелката ми, но нито една от нас двете не ви е сторила нищо. Вие сте дори още по-луди, отколкото ви смятах отначало, ако си въобразявате, че ще ви кажа къде е тя, така че да хукнете да я преследвате.

Тогава, и това си беше чист късмет, зърнах една патрулираща полицайка да върви надолу по улицата. Двамата до моята маса проследиха погледа ми и несъмнено отгатнаха намеренията ми. Щеше да бъде много лесно да я извикам. Ние не бяхме подали оплакване за нападението на алеята, но ако обвинях тези типове в преследване, със сигурност щяха да ги арестуват. Двамата се изправиха едновременно.

— Правиш ужасна грешка — предупреди ме Джеф. — Можели сме да изкореним това зло из основи още преди векове, ако групите ни са работели заедно. Първо стригоите, после мороите. Вашата заблуда и поддаването на тяхната поквара едва не са съсипали всичко. За щастие ние все още крачим по правия път. — Фактът, че той току-що бе назовал двете групи, бе достатъчно обезпокоителен. Тези типове определено бяха луди, но нямаше да е толкова страшно, ако говореха за вампирите с неясни, уклончиви термини. Използването на „морои“ и „стригои“ предполагаше обширни познания.

Русата коса ми подхвърли малка, саморъчно направена брошура.

— Прочети това и може би ще видиш светлината. Пак ще ти се обадим.

— На ваше място не бих го направила — предупредих ги. — Ако отново ме обезпокоите, няма само да си седим и да си бъбрим приятелски. — Думите ми прозвучаха много по-свирепо, отколкото възнамерявах. Може би се бях заразила от Дмитрий и Улф.

Джеф се засмя, докато двамата се отдалечаваха.

— Жалко, че толкова си затънала в книжките — подхвърли той. — Притежаваш дух на ловец.