Златна лилия

Глава 18

На закуската следващата сутрин Джил не се взираше възторжено в мен, което донякъде бе облекчение. Мика отново се бе появил и въпреки че не флиртуваха както доскоро, двамата бъбреха оживено за научния проект, който й бяха възложили. Еди и Анджелина също бяха потънали в разговор, като правеха планове за времето, когато щеше да свърши наказанието й. Докато говореха, сините й очи блестяха от щастие и аз осъзнах, че тя има сериозни чувства към него. Не само му се сваляше заради поредната бройка. Чудех се дали той го осъзнаваше.

Би трябвало да се чувствам излишна сред тези две двойки, но вместо това ми беше приятно и бях доволна да видя малката си свита толкова задружна. След разговора със Стантън все още изпитвах противоречиви чувства и нямаше нищо лошо малко да се порадвам на мира и спокойствието, царящи тук. Щях да бъда още по-щастлива, ако и Трей се държеше нормално, но когато по-късно влязох в час по история, той отново отсъстваше. Не се съмнявах, че ще се извини със „семейни дела“, но подозренията ми, че синините и раните му имат нещо общо със семейството му, се засилиха. Дали трябваше да споделя тревогите си с някого? С кого? В същото време не исках да си правя прибързани заключения, което ме поставяше в доста затруднено положение.

В този клас двамата с Еди седяхме един до друг и аз се наведох към него, преди звънеца да удари. Снижих глас, за да изразя друга своя загриженост.

— Хей, забелязал ли си, че напоследък Джил се държи странно край мен?

— Тя има доста неща на главата си — побърза да я защити Еди.

— Да, зная, но сигурно си я забелязал снощи. В библиотеката. Искам да кажа — имайки предвид, че съм ужасна невежа по тези въпроси — беше все едно е влюбена в мен или нещо подобно.

Той се засмя.

— Тя наистина прекали с възторжените излияния, но не смятам, че трябва да се тревожиш от някакви романтични усложнения. Просто те гледаше малко повечко, това е всичко. Част от нея все още мечтае да е смел боец, който се хвърля безстрашно… — Замълча за миг, за да осмисли тази идея. Преди да се извърне към мен лицето му изразяваше смесица от гордост и възторг. — Но в същото време, ти започна да й показваш, че има и други начини да бъдеш силен.

— Благодаря — отвърнах. — Надявам се да е така. Но говорейки за нея като за безстрашен борец… — Изгледах го с любопитство. — Защо вече не я тренираш? Не искаш ли тя да усъвършенства уменията си?

— О, да. Това. Ами… има няколко причини. Едната е, че искам да се фокусирам върху Анджелина. Другата е, че просто не желая Джил да се тревожи за това. Аз ще я защитавам. — За тези причини и аз се бях досетила. Но не и за следващата. — И предполагам… третата е, че не смятам за редно да бъда в толкова близък контакт с нея. Имам предвид, зная, че това не означава нищо за нея… но за мен означава.

Отново ми бе нужно известно време, за да зацепят социалните ми умения.

— Искаш да кажеш, че не ти харесва да я докосваш, и се притесняваш?

За моя изненада Еди се изчерви.

— Не ме притеснява, тъкмо в това е проблемът. По-добре да сме заедно, но без да се докосваме.

Не го очаквах, но бих могла да го разбера. Оставих Еди на демоните му и много скоро се улисах в ежедневните задължения, макар често да се питах какво ли се е случило с Трей. Надявах се, че ще дойде по-късно, но това не стана. Всъщност той не се появи за останалите занятия през деня, нямаше го и когато свърши часа по свободно избираемия ми предмет. Мислех, че отново ще се появи, за да разбере какви са домашните.

— Изглеждаш ми разтревожена — отбеляза госпожа Теруилиджър, докато ме наблюдаваше как си събирам нещата след удрянето на звънеца. — Безпокоиш се, че няма да приключиш с проекта навреме?

— Не. — Всъщност бях завършила две от магиите, но определено не смятах да й го казвам. — Тревожа се за Трей. Продължава да отсъства от училище. Знаете ли защо не идва? Искам да кажа, ако е възможно да ми кажете.

— От канцеларията ни уведомяват, ако даден ученик ще отсъства, но не обясняват защо. Ако това ще те успокои, тази сутрин от там са се обадили, че господин Хуарес ще отсъства. Не е изчезнал.

Едва не споделих опасенията си за домашния тормоз, но се въздържах. Нуждаех се от още доказателства.

Ведно с притесненията за Трей, възложената ми работа от госпожа Теруилиджър, Воините, Брейдан и всичките ми безброй усложнения, знаех, че не бива да губя и минута от свободното си време. При все това след училище отидох при Ейдриън заради обещанието, което не можех да наруша. На път за курса при Улф по-рано през тази седмица, Ейдриън най-нехайно ми бе споменал, че преди да я купи, не е откарал колата за преглед при автомонтьор. Макар че според мен нямаше нищо нередно с колата, все пак настоях Ейдриън да я откара на преглед — което, разбира се, означаваше, че аз трябваше да потърся добър механик и да уговоря среща. Часът беше преди срещата ми с Брейдан за обиколката в музея на текстила, но бях сигурна, че ще успея да вместя всичко в програмата си.

— Типът, от когото я купих, изглеждаше стабилен. Човек, на когото можеш да имаш доверие — обяви Ейдриън, след като оставихме колата в сервиза. — Автомонтьорът ни каза, че ще я погледне веднага, а ние можем да се поразтъпчем наоколо, докато чакаме. — Сервизът му се намираше в началото на предградията и Ейдриън предложи да се поразходим из района. И след като нямаше проблем при пробната обиколка, реших, че и всичко останало е наред.

— Това не означава, че не съществуват проблеми, които не можеш да видиш. Най-добре е да сме сигурни — отвърнах, знаейки, че звуча наставнически. — Достатъчно лошо е, че си купил кола, която не можеш да шофираш. — Погледнах го и видях някаква полуусмивчица да пробягва по лицето му.

— С твоя помощ за нула време ще стана истински професионалист. Разбира се, ако не желаеш повече да ми помагаш, просто ще я подкарам и сам ще се науча.

Изпъшках.

— Вече знаеш какво бих казала за това. Ау!

Кварталът, в който се намирахме, беше доста тузарски.

Всъщност бих казала, че къщите си бяха направо истински имения. Спряхме пред едно, което приличаше на кръстоска между хасиенда8 и южняшка плантация — голяма сграда, разположена на голяма площ, с просторна предна веранда с колони и гипсова мазилка в розово. Предният двор представляваше истинска климатична смесица от равна зелена трева и високи палмови дървета покрай пътеката, водеща към къщата. Дърветата приличаха на тропически стражи.

— Великолепно! — възхитих се аз. — Обичам архитектурата. В един друг живот бих учила това, а не химия, нито за вампири. — Продължихме разходката си и видяхме още подобни сгради, като всяка къща сякаш се опитваше да засенчи предишната. Всички имаха високи огради и живи плетове, които закриваха задните дворове. — Чудя се какво ли има отзад. Навярно басейни.

Ейдриън се спря пред поредната внушителна постройка. Беше жълта като колата му и представляваше друга смесица от стилове — нещо като югозападна версия на средновековен замък, като не липсваха дори кулите.

— Добро съпоставяне — отбеляза спътникът ми.

Обърнах се. Когато се взрях в него, очите ми бяха широко отворени.

— Така ли ми се счу или използва думата „съпоставяне“?

— Да, Сейдж — отвърна той търпеливо. — Постоянно я използваме при рисуването, когато смесваме различни елементи. Освен това зная как да си служа с речника. — Извърна се от мен и огледа къщата, като погледът му се спря върху градинаря, който подрязваше живия плет. Устните му се извиха в дяволита усмивка. — Искаш ли да хвърлиш един поглед отзад? Ела с мен.

— Какво пра… — Преди да успея да кажа още нещо, Ейдриън закрачи по каменната пътека, прекоси моравата и стигна до мястото, където работеше мъжът. Не исках да имам нищо общо с това, но разумната част от мен не можеше да позволи на Ейдриън да се замесва в неприятности, така че забързах след него.

— Собствениците у дома ли са? — попита Ейдриън.

Градинарят бе спрял да подрязва и се бе вторачил в неканения и любопитен гост.

— Не.

— Кога ще се върнат?

— След шест.

Смаях се, че мъжът отговаря на тези въпроси. Ако ги бяха отправили към мен, щях да предположа, че някой подготвя обир. Сетне видях изцъкления поглед на градинаря и разбрах какво става.

— Ейдриън…

Очите на Ейдриън не се откъснаха от лицето на другия мъж.

— Заведи ни в задния двор.

— Разбира се.

Градинарят пусна ножиците за подрязване и се запъти към една врата отстрани на къщата. Опитах се да привлека вниманието на Ейдриън и да го накарам да спре това безумие, но той вече беше доста пред мен. Нашият водач спря пред вратата, въведе кодът на алармата и ни пусна отзад. Когато се огледах, протестите ми замряха на устните ми.

Тази задна част от собствеността беше три пъти по-голяма, отколкото предната. Още палмови дървета опасваха вътрешния двор, извисяващи се над терасирана градина, избуяла от цветя — характерни за тази част на света и внесени отвън. Мястото се доминираше от огромно овално езеро, чиито тюркоазени води представляваха смайващ контраст със сивия гранит, който ги заобикаляше. Няколко стъпала от едната страна на басейна водеха към друг, по-малък басейн. Вътре можеха да се поберат неколцина души, а водата от него се изливаше в по-големия басейн. Бамбукови факли и масите край басейна довършваха тузарската обстановка.

— Благодаря — обърна се Ейдриън към градинаря. — Върни се към работата си. Имаме право да сме тук. Няма нужда да ни изпращаш, сами ще намерим изхода.

— Разбира се — отвърна мъжът и пое обратно натам, откъдето бяхме дошли.

Изтръгнах се от унеса си и се върнах към действителността.

— Ейдриън! Ти използва внушението върху този тип! Това… искам да кажа, това е…

— … велико? — подсказа ми услужливо той и приближи до стъпалата, водещи към горния басейн. — Да, зная.

— Нередно! Всичко това. Да нахлуваме в чужда собственост, да използваш внушението… — Потреперих, въпреки непоносимата жега. — Това е неморално. Да контролираш нечие друго съзнание. Знаеш го! И твоите, и моите хора, са единодушни по въпроса.

— Е, нищо лошо не съм сторил. — Той се изкачи до басейна, изправи се до ръба и огледа царството си. Слънцето хвърляше червеникавокафяви отблясъци в кестенявата му коса. — Повярвай ми, онзи тип е съвсем лесен за контрол. Слабоволев. Използвах внушението съвсем малко.

— Ейдриън…

— Хайде, Сейдж. Никого не сме наранили. Ела да видиш гледката.

Почти се боях да се изкача там. Толкова рядко се случваше някой морой да използва магия, че не беше никак трудно да се преструвам, че тя не съществува. Да видя как Ейдриън я използва — при това най-коварния тип — накара кожата ми да настръхне. Както бях заявила на госпожа Теруилиджър по време на спора ни за магиите, никой не биваше да е в състояние да контролира друг по този начин.

— Ела — повтори Ейдриън. — Не те е страх, че ще използвам внушението върху теб, нали?

— Разбира се, че не — отвърнах и наистина го вярвах. Не зная защо, но някаква част от мен бе сигурна, че Ейдриън никога, никога нямаше да ме нарани. Неохотно се запътих към него, като се надявах, че това ще го накара да си тръгне. Когато стигнах горе, ченето ми увисна. По-малкият басейн не изглеждаше толкова нависоко, но от него се разкриваше невероятна гледка към планините в далечината, а водопадът придаваше на всичко вид на приказен оазис.

— Готино, а? — попита Ейдриън, седна на ръба на басейна, нави крачолите на джинсите си и свали чорапите и обувките си.

— Какво правиш? — ужасих се.

— Възползвам се максимално от това. — Потопи краката си във водата. — Хайде, отпусни се. Направи нещо лошо за разнообразие. Не че това е чак толкова лошо. Не рушим това място или нещо подобно.

Поколебах се, но водата беше по-омагьосваща от всяко внушение. Седнах и следвайки примера на Ейдриън, потопих босите си крака в мамещото блаженство. Хладината бе смайваща и прекрасна в тази задушаваща горещина.

— Бих могла да свикна с това — признах. — Но какво ще стане, ако собствениците се върнат по-рано?

Той сви рамене.

— Мога да ни измъкна, не се тревожи.

Не ми прозвуча особено успокояващо. Извърнах се отново към красивата гледка и към буйното великолепие наоколо. Не притежавам особено богато въображение, но се замислих за това, което бях казала за възможността да живея в един друг живот. Какво би било да имаш дом като този? Да останеш на едно място? Да прекарваш дните си край басейна, припичайки се на слънце, без да се тревожиш за съдбата на човечеството? Потопих се в мечти и изгубих представа за времето.

— Трябва да се връщаме в сервиза! — възкликнах. Озърнах се и се изненадах да видя, че Ейдриън ме наблюдава с доволно изражение. Очите му сякаш попиваха всяка частица от мен. Той забеляза, че го гледам и тутакси отвърна поглед.

Замечтаното му изражение мигом бе изместено от обичайната самодоволна гримаса.

— Механикът ще почака — оповести той.

— Да, но аз много скоро трябва да се срещна с Брейдан. Трябва да съм… — Чак тогава се вгледах по-внимателно в Ейдриън. — Какво си направил? Я се погледни! Ти не бива да стоиш тук!

— Не е чак толкова зле.

Той лъжеше и двамата го знаехме. Беше късен следобед и слънцето прежуряше безмилостно. Определено го усещах, въпреки че хладната вода ме бе разсеяла. А освен това бях човешко същество. Разбира се, не биваше да се подценява евентуалната опасност от слънчев удар или жестоко слънчево изгаряне, но аз обичах слънцето и можех спокойно да се излагам на лъчите му. Но не и вампирите.

Пот се лееше от Ейдриън, попиваше в ризата и косата му. Лицето му бе изпъстрено с розови петна. Бяха ми познати. Бях ги виждала върху кожата на Джил, когато бе принудена да играе физическо навън, много скоро се превръщаха в жестоки изгаряния. Скочих на крака.

— Хайде, трябва да се махнем от тук, преди да е станало по-лошо. Какво ти става?

Изражението му беше изненадващо безгрижно за някой, който всеки миг щеше да припадне.

— Струваше си. Изглеждаше… щастлива.

— Това е откачено — изпухтях.

— Не е най-откаченото нещо, което съм правил. — Той ми се усмихна и ме погледна. Очите му бяха леко разфокусирани, все едно виждаше и още нещо освен мен. — Какво означава малко лудост от време на време? Аз би трябвало да правя експерименти… защо да не изследвам кое е по-ярко: твоята аура или слънцето?

Начинът, по който ме гледаше и ми говореше, ме изнерви и аз си спомних какво ми бе казала Джил — как духът бавно подлудява тези, които владеят магията му. Ейдриън не ми приличаше на луд, но от него определено се излъчваше някакво смътно напрежение, в пълен контраст с обичайното му заядливо остроумие. Сякаш бе в плен на нещо съвсем различно. Припомних си онзи стих за съня и реалността.

— Хайде ела — повторих и му подадох ръка. — Не биваше да използваш духа. Трябва по-скоро да се махнем от тук.

Той пое ръката ми и се изправи, олюлявайки се на крака. Заля ме топла вълна и все едно ме прониза електрически ток, също както последния път, когато се докоснахме и погледите ни се преплетоха. За миг съзнанието ми бе обсебено от думите му, изречени преди малко: „Изглеждаше щастлива…“

Пропъдих всякакви сантименталности и побързах да го измъкна оттам, само за да установим, че механикът още не бе завършил прегледа. Поне в сервиза му Ейдриън можеше да получи чаша вода и да отдъхне в хладното помещение. Докато чакахме, изпратих есемес на Брейдан. „Закъснявам с час поради семейни проблеми. Съжалявам. Ще бъда там, колкото е възможно по-скоро.“ Телефонът ми изжужа трийсет секунди по-късно: „Това ни оставя само час за музея на текстила“.

— Няма достатъчно време — заяви Ейдриън безстрастно. Не бях осъзнала, че той чете през рамото ми. Преместих телефона си и изпратих на Брейдан есемес, в който му предлагах да се срещнем за ранна вечеря. Той ми отговори, че е съгласен.

— Отвратително — въздъхнах, като се погледнах в огледалото. Горещината определено си бе казала думата и аз изглеждах потна и изтощена.

— Не се тревожи за това — успокои ме Ейдриън. — След като той не забеляза колко беше разкошна в червената рокля, вероятно и сега няма да забележи нищо. — Поколеба се. — Не че има какво да се забелязва. Както винаги, ти си прекрасна.

Тъкмо се канех да го скастря, задето ми се подиграва, когато го погледнах и видях, че лицето му е напълно сериозно. Язвителният отговор застина на устните ми и аз побързах да отида да проверя какво става с колата, за да скрия пламналото си лице.

Автомонтьорът най-после бе привършил — не бе открил никакви проблеми — и двамата с Ейдриън се запътихме към центъра на града. Не спирах да му хвърлям притеснени погледи, страхувах се да не припадне.

— Престани да се тревожиш, Сейдж. Добре съм — успокои ме той. — Макар че… щях да се чувствам по-добре, ако можех да хапна сладолед или джелато. Дори ти трябва да признаеш, че няма да ни се отрази зле в тази жега.

Бих го признала, но нямаше да му доставя това удоволствие.

— Каква е тази твоя мания по замразените сладости? Защо все за тях мрънкаш?

— Защото се намираме в пустинята.

Не можех да оспоря логиката му. Пристигнахме пред апартамента му и аз се качих в моята кола. Преди да влезе в сградата, му напомних да пие вода и да си почине. После изтърсих това, което ме изгаряше отвътре.

— Благодаря ти за разходката край басейна. Като се изключи, че едва не получи слънчев удар, беше невероятно преживяване.

Той ми се ухили нахално.

— Може би в крайна сметка ще свикнеш с вампирската магия.

— Не — възразих машинално. — Никога няма да свикна.

Усмивката му тутакси се стопи.

— Разбира се, че не — промърмори. — До скоро.

Най-после успях да пристигна за вечерята. Бях избрала италиански ресторант, изпълнен с уханието на чесън и сирене. Брейдан седеше край една маса в ъгъла и отпиваше от чашата си с вода, понасяйки кръвнишките погледи на сервитьорката, която явно отдавна очакваше поръчката му. Настаних се срещу него и оставих ученическата си раница на пода.

— Толкова съжалявам — казах му. — Просто трябваше да свърша тази работа с… хм, брат си.

Ако Брейдан ми беше ядосан, не го показа. Такъв си беше той. Но ме огледа критично.

— Да не би да е било нещо свързано със спорта? Имаш вид, все едно си участвала в маратон.

Не беше обида, ни най-малко, но ме свари неподготвена — най-вече защото мислех за думите на Ейдриън. Брейдан не бе казал нищо за костюма ми за Хелоуин, но бе забелязал сегашното ми състояние?

— Бяхме в Санта София, на преглед на колата му.

— Хубав квартал. Ако продължиш нагоре по магистралата, ще стигнеш до Националния парк Джошуа Три. Била ли си там?

— Не. Само съм чела за него.

— Забележително място. Удивителна геология.

Сервитьорката приближи и аз с облекчение поръчах айскафе с мляко. Брейдан беше повече от щастлив да ме осветли за геологията на парка и много скоро двамата се плъзнахме в познатия ни ритъм на интелектуалния диспут. Не бях запозната със специфичните особености на парка, но знаех достатъчно за геологията, за да му бъда достоен събеседник. Всъщност можех да говоря на автопилот, докато мислите ми се насочиха отново към Ейдриън. Припомних си думите му за червената рокля. Освен това не можех да забравя коментара му, че съм била щастлива и как това си заслужавало страданието му.

— Какво мислиш?

— Хм? — Осъзнах, че в крайна сметка съм изтървала нишката на разговора.

— Попитах те кой тип пустиня намираш за по-впечатляващ — обясни кавалерът ми. — Пустинята Мохаве съчетава всички особености, но аз всъщност предпочитам пустинята Колорадо.

— Аха. — Отново влязох в час. — Хм, Мохаве. Скалистите образования ми харесват повече.

Това доведе до разгорещен спор за регионите по време на вечерята, а Брейдан изглеждаше все по-щастлив. На него наистина му се нрави да има насреща си достоен опонент, осъзнах аз. Нито един от моите наръчници не даваше насоки как да се спечели мъжкото сърце чрез научни спорове. Макар че лично аз нямах нищо против. Разговорът ми харесваше, но не ме изпълваше с трепет. Трябваше да си напомня, че връзката ни все още беше в начален стадий — ако изобщо можеше да се нарече така. Със сигурност горещото влюбване тепърва предстоеше.

Говорихме доста, след като чиниите ни бяха празни. Без да сме я молили, сервитьорката ни донесе менюто с десертите и аз се изненадах, когато се чух да казвам:

— Ау… не мога да повярвам колко много ми се иска джелато точно сега. Никога не ми се е случвало. — Може би горещината бе повлияла на хранителните ми навици… или може би просто все още си мислех за Ейдриън.

— Никога не съм те чувал да поръчваш десерт — отбеляза Брейдан, като плъзна менюто си настрани. — Джелатото не съдържа ли твърде много захар?

Това бе още една от поредните му забележки, които биха могли да се изтълкуват по различни начини. Дали ме осъждаше? Дали не смяташе, че изобщо не би трябвало да ям сладки неща? Не знаех, но думите му бяха достатъчни, за да затворя менюто и да го оставя върху неговото.

След като не се предвиждаха повече забавления за вечерта, решихме просто да се поразходим след вечеря. Температурата бе спаднала до поносими нива и все още беше достатъчно светло, за да не се тревожа, че Воините на светлината могат да изскочат иззад ъгъла. Това обаче не означаваше, че пренебрегвах техниките на Улф. Оглеждах околността и бях нащрек за всяко подозрително нещо.

Стигнахме до малък парк с размерите на жилищен блок и открихме свободна пейка в единия ъгъл. Седнахме и се загледахме в децата, които си играеха на срещуположната морава, докато продължавахме дискусията си относно наблюдението на птичата популация в пустинята Мохаве. Докато разговаряхме, Брейдан ме прегърна през раменете. Най-сетне изчерпахме темата и просто си седяхме, потънали в доволно мълчание.

— Сидни…

Откъснах поглед от децата, изненадана от несигурността в тона на Брейдан, съвсем различен от категоричността, с която само до преди малко защитаваше предимствата на планинската синя птица в сравнение с нейните събратя, обитаващи западните части на страната. Сега в очите му, насочени към мен, имаше някаква особена мекота. Вечерната светлина караше лешниковите му очи да изглеждат златисти, заличавайки съвсем зеления нюанс. Твърде жалко.

Преди да успея да кажа нещо, той се наведе напред и ме целуна. Целувката беше по-настоятелна от предишната, макар че все още бе далеч от епичните, всепоглъщащи и разтърсващи целувки, които бях гледала по филмите. Този път той сложи ръка върху рамото ми и нежно ме придърпа към себе си. Освен това целувката трая по-дълго от предишните и аз отново се опитах да се отпусна и потопя в усещането на нечии други устни.

Брейдан беше този, който й сложи край, при това малко по-рязко, отколкото бих очаквала.

— Аз… съжалявам — избъбри той и се извърна. — Не биваше да го правя.

— Защо не? — попитах. Не че копнеех чак толкова за целувката, но мястото изглеждаше идеално за тази цел: романтичен парк при залез-слънце.

— На обществено място сме. Предполагам, че донякъде е вулгарно. — Вулгарно? Не бях сигурна, че сме чак толкова сред обществото, след като наоколо нямаше никой, а ние бяхме скрити в сенките на дърветата. Брейдан въздъхна засрамено. — Предполагам, че просто изгубих контрол. Повече няма да се повтори.

— Всичко е наред — успокоих го.

Не ми приличаше на чак такава загуба на контрол, но какво ли знаех аз? Освен това се запитах дали малко загуба на контрол е чак толкова лошо нещо. Не беше ли тъкмо това в основата на страстта? И това също не знаех. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че тази целувка приличаше много на последната. Приятна, но не ме остави без дъх. Сърцето ми се сви. Нещо не беше наред с мен. Всички все ми повтаряха колко съм неумела в общуването. Дали това се разпростираше и до романтичните отношения? Нима съм толкова студена, че ще прекарам целия си живот, без да изпитам нищо?

Мисля, че Брейдан изтълкува погрешно обезсърченото ми мълчание, предполагайки, че съм разстроена от него. Изправи се и ми протегна ръка.

— Хей, хайде да отидем до магазина за чай, който е през една пресечка. Има изложба на творбите на местен художник, които мисля, че ще ти харесат. Освен това, чаят не е калоричен, нали? По-добре, отколкото десерт.

— Добре — съгласих се. Припомнянето на джелатото хич не ме развесели. В италианската сладкарница предлагаха с нар, което ми се струваше най-вкусното нещо на света. Когато се изправих, мобилният ми телефон иззвъня и стресна и двама ни.

— Ало?

— Сейдж? Аз съм.

Нямах причина да съм бясна на Ейдриън, не и след това, което бе направил за мен, но някак си се раздразних от прекъсването. Опитвах се тази вечер да бъде приятна и хубава за Брейдан, а Ейдриън объркваше всичко.

— Какво има? — попитах рязко.

— Още ли си в центъра? Трябва веднага да дойдеш при мен.

— Знаеш, че съм навън с Брейдан — отвърнах. Това вече беше доста нахално, дори за Ейдриън. — Не мога просто да зарежа всичко и да те забавлявам.

— Не става въпрос за мен. — Чак сега забелязах колко твърд и сериозен беше гласът му. Нещо се стегна в гърдите ми. — Отнася се за Соня. Изчезнала е.