Златна лилия

Глава 1

За повечето хора отвеждането в подземен бункер през бурна нощ би било страшно. Не и за мен.

Нещата, които мога да обясня и определя с точни данни, не ме плашат. Затова продължавах мълчаливо да изброявам фактите, докато слизах все по-дълбоко под уличното ниво. Бункерът бе реликва от Студената война, изграден за защита по времето, когато хората са мислели, че ядрените ракети дебнат едва ли не зад всеки ъгъл. Според табелата, в сградата на повърхността се помещаваше оптичен магазин. Това беше фасадата. Нищо страшно. А бурята? Просто природен феномен, вследствие сблъсъка между атмосферни фронтове. А и ако наистина се боите да не пострадате по време на буря, какво по-добро скривалище от подземен бункер?

Така че, не. Това на пръв поглед зловещо пътуване ни най-малко не ме плашеше. Всичко бе изградено върху разумни факти и солидна логика. Можех да се справя с това. Това, с което имах проблем, беше останалата част от моята работа.

И наистина, може би тъкмо заради това подземните разходки в бурна нощ не ме смущаваха. Когато прекарваш по-голяма част от дните си сред вампири и полувампири, водиш ги до места, където да получат кръв и пазиш съществуването им в тайна от останалия свят… ами, това ти създава по-необичайна представа за света. Била съм свидетел на кървави вампирски стълкновения и съм видяла магически подвизи, противоречащи на всички закони на физиката. Животът ми е постоянна битка да сдържам ужаса си от необяснимото и да се опитвам отчаяно да открия начин, за да го обясня.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди ме водачът ми, когато заслизахме по поредицата виещи се надолу бетонни стъпала. Всичко наоколо беше от бетон — стените, подът и таванът. Сивата, груба повърхност поглъщаше флуоресцентната светлина, която би трябвало да осветява пътя ни. Беше тъмно и студено, зловещо в своята застиналост. Придружителят сякаш отгатна мислите ми. — Направили сме преустройство и сме разширили първоначалното скривалище. Ще се увериш сама, когато стигнем до главната секция.

Не се и съмнявах. Стълбите най-сетне ни отведоха до коридор с няколко затворени врати от двете страни. Обстановката продължаваше да е бетонна, но всички врати бяха модерни, с електронни ключалки, върху чиито панели светеха червени или зелени светлини. Младият мъж ме отведе до втората врата отдясно, върху която светеше зелена светлина. Озовах се в съвсем нормално помещение, нещо като стая за отдих, която можете да откриете във всеки модерен офис. Подът бе покрит със зелен килим, сякаш някой отчаяно се бе опитал да наподоби трева, а стените бяха жълто-кафяви, което създаваше илюзия за топлина. В другия край на стаята имаше мек диван, две кресла и масичка за кафе, върху която бяха пръснати списания. Но най-хубавото беше плотът с мивка и машина за кафе.

— Чувствай се като у дома си — каза водачът ми. Предположих, че на години е колкото мен, осемнайсет, но рядката му брада го правеше да изглежда по-млад. — Скоро ще дойдат за теб.

Погледът ми не се откъсваше от машината за кафе.

— Може ли да си направя кафе?

— Разбира се — кимна той. — Каквото пожелаеш.

Той излезе, а аз направо изтичах до плота. Кафето беше на зърна и по вида му можеше да се предположи, че и то е тук от времето на Студената война. Но след като беше с кофеин, не ми пукаше. Бях взела нощния полет от Калифорния и въпреки че имах на разположение почти половин ден, за да се възстановя, все още бях сънена, с помътнели очи. Включих кафе машината и закрачих из стаята. Списанията бяха струпани на криви купчини и аз ги подравних. Не мога да понасям безпорядъка.

Отпуснах се на дивана и зачаках кафето да стане, питайки се каква бе причината за тази среща. Прекарах голяма част от следобеда тук, във Вирджиния, за да докладвам на двама официални представители на алхимиците за статута на сегашното ми назначение. Живеех в Палм Спрингс под прикритието на ученичка в горния клас в частно училище с пансион, за да се грижа за безопасността на Джил Мастрано Драгомир — вампирска принцеса, принудена да се крие. Опазването й жива означаваше да се предотврати избухването на гражданска война сред расата й — нещо, което определено щеше да разкрие на хората съществуването на свръхестествения свят, спотайващ се под повърхността на модерния живот. Мисията беше жизненоважна за алхимиците, затова не бях изненадана, че искат последната информация. Това, което ме изненада, беше, че не го направиха по телефона. Не можех да си представя каква друга причина имаше, за да ме доведат на това място.

Кафето бе готово. Машината бе предназначена за три кафета — количество, което навярно щеше да ми е достатъчно, за да ме държи бодра по време на срещата. Тъкмо напълних пластмасовата си чаша, когато вратата се отвори. Влезе един мъж и аз едва не изтървах кафето.

— Господин Дарнъл — смотолевих и оставих каничката върху плота. Ръцете ми трепереха. — Р-радвам се да ви видя отново, сър.

— Аз също се радвам да те видя, Сидни — усмихна се той сковано. — Ти определено си пораснала.

— Благодаря ви, сър — отвърнах, макар да не бях сигурна, че думите му са комплимент.

Том Дарнъл беше на възрастта на баща ми и кестенявата му коса бе прошарена със сребърни нишки. Лицето му бе набраздено повече от последния път, когато го видях, а сините му очи ме гледаха притеснено, което не беше обичайно за него. Том Дарнъл заемаше висок ранг сред водачите на алхимиците и бе извоювал положението си с решителни действия, висок морал и страстна отдаденост на работата. Когато бях по-малка, винаги ми се е струвал като жива легенда — величав, невероятно самоуверен и вдъхващ страхопочитание и преклонение като истински бог. Сега сякаш се боеше от мен, което беше странно. В крайна сметка аз бях отговорна за ареста и затварянето на сина му от алхимиците.

— Оценявам, че си изминала целия този път дотук — додаде той след като изминаха няколко минути в неловка тишина. — Зная, че пътуването дотук и обратно е дълго и уморително, особено в рамките на един уикенд.

— Няма проблем, сър — отвърнах, надявайки се да звуча уверено. — Щастлива съм да помогна с… каквото е нужно. — Все още се чудех какво точно е това.

Той ме гледа изучаващо няколко секунди и кимна рязко.

— Ти си много отдадена. Също като баща си.

Не казах нищо. Знаех, че думите му бяха изречени като комплимент, но всъщност не ги приех по този начин.

Том се прокашля.

— Ами, добре. Да свършваме с това. Не искам да те притеснявам повече, отколкото е необходимо.

Отново долових онази нервна, почтителна нотка. Защо се притесняваше толкова за чувствата ми? След това, което бях причинила на сина му Кийт, по-скоро бих очаквала гняв и обвинения. Том отвори вратата и ме покани с жест да мина.

— Може ли да взема кафето си, сър?

— Разбира се.

Поведе ме обратно по бетонния коридор, към още затворени врати. Стисках чашата с кафето, както дете стиска за защита любимото си одеялце или играчка, много по-изплашена, отколкото когато за пръв път влязох в това място. Подминахме няколко врати и Том се спря пред една, над която светеше червена лампичка, но се поколеба, преди да я отвори.

— Искам да знаеш… че това, което направи, беше невероятно смело — рече, отбягвайки погледа ми. — Зная, че двамата с Кийт бяхте — сте — приятели и никак не ти е било лесно да го предадеш. Постъпката ти показва колко си посветена на работата си — нещо, което невинаги е лесно, когато са замесени лични чувства.

Двамата с Кийт не бяхме приятели — нито сега, нито тогава — но предполагам, че бих могла да разбера грешката на Том. Кийт бе живял със семейството ми едно лято, а по-късно работихме заедно в Палм Спрингс. Да го предам заради престъпленията му не беше никак трудно за мен. Всъщност ми достави огромно удоволствие. Ала като видях покрусеното изражение на Том, осъзнах, че не бих могла да го призная на глас.

Преглътнах.

— Ами… нашата работа е важна, сър.

Той се усмихна тъжно.

— Да. Определено е такава.

Вратата имаше панел за алармена система. Том натисна последователност от десет цифри и ключалката щракна. Бутна вратата и аз го последвах. Голата стая бе слабо осветена и вътре имаше още трима души, така че отначало не забелязах нищо друго. Веднага разбрах, че присъстващите са алхимици. Нямаше друга причина да са тук. И разбира се, имаха отличителни знаци, които щяха да ми позволят да ги позная дори на оживена улица. Делово облекло в безлични цветове. Върху лявата буза на всеки от тях имаше татуирана златна лилия. Тя бе неизменна част от всички нас. Ние бяхме тайна войска, притаена в сенките на нашите събратя — хората.

Тримата държаха клипбордове и се взираха в една от стените. Чак тогава забелязах какво бе предназначението на тази стая. Прозорецът върху стената гледаше към друга стая, много по-осветена от тази.

И Кийт Дарнъл беше в онази стая.

Той се хвърли към стъклото, което ни разделяше, и заудря по него. Сърцето ми препусна и аз отстъпих изплашено няколко стъпки, сигурна, че иска да нападне мен. Нужна ми бе секунда, за да осъзная, че той всъщност не ме вижда. Леко се отпуснах. Много леко. Прозорецът представляваше еднопосочно огледало. Той притисна длани към него, докато погледът му прескачаше диво напред и назад по лицата, които знаеше, че са отвъд стената, ала не можеше да види.

— Моля ви, моля ви! — изкрещя затворникът. — Пуснете ме! Моля ви, пуснете ме оттук!

Кийт изглеждаше малко по-мършав и запуснат от последния път, когато го бях видяла. Косата му бе разрошена и явно не бе подстригвана през изминалия месец. Беше облечен в обикновен сив работен комбинезон, такива, каквито носеха затворниците или пациентите в психиатричните клиники и който ми напомни за бетонния коридор. Ала най-забележим от всичко беше отчаяният, ужасен поглед в очите му — или по-точно в окото му. Кийт бе изгубил едното си око по време на вампирска атака, за чието организиране аз тайно бях помогнала. Никой от алхимиците не знаеше за това, както и никой от тях не подозираше, че Кийт е изнасилил по-голямата ми сестра Карли. Съмнявам се, че Том Дарнъл би ме похвалил за „отдадеността“ ми, ако знаеше за отмъщението ми. Виждайки в какво състояние бе Кийт сега, ми стана малко мъчно за него — и особено ми домъчня за Том, чието лице изразяваше огромна болка. Обаче не се чувствах виновна заради това, което причиних на Кийт. Нито за ареста, нито заради окото му. Казано съвсем просто — Кийт Дарнъл беше лош човек.

— Сигурна съм, че позна Кийт — заговори един от алхимиците с клипбордовете, жена. Сивата й коса бе прибрана в стегнат кок.

— Да, госпожо — отвърнах.

Бях избавена от необходимостта за друг отговор, когато Кийт заудря по стъклото с подновено ожесточение.

— Моля ви! Говоря сериозно! Готов съм на всичко. Ще направя каквото поискате. Ще кажа всичко. Ще вярвам във всичко. Само, моля ви, не ме изпращайте обратно там!

Двамата с Том потръпнахме, но останалите алхимици го наблюдаваха с клинично безразличие и драскаха някакви бележки върху клипбордовете си. Жената с кока се извърна отново към мен, сякаш не ни бяха прекъснали.

— Младият господин Дарнъл прекара известно време в един от поправителните центрове. Неприятна мярка… ала за съжаление необходима. Контрабандата на забранени стоки определено беше много лоша постъпка, но сътрудничеството му с вампирите е непростимо. Въпреки че той твърди, че не изпитва никаква привързаност към тях… ами, ние всъщност не можем да бъдем сигурни. Дори и да казва истината, все още съществува възможността прегрешението му да прерасне в нещо повече — не само сътрудничество с морои, но също и със стригои. Като взимаме нужните мерки, ние го предпазваме да не поеме по този хлъзгав път.

— Наистина е за негово добро — обади се третият алхимик, също въоръжен с клипборд. — Правим му услуга.

Заля ме вълна на ужас. Главната задача на алхимиците беше да пазят в тайна от хората съществуването на вампирите. Ние вярваме, че вампирите са противоестествени създания, които не би трябвало да имат нищо общо с човешки същества като нас. Конкретното ни опасение беше, че стригоите — зли убийци вампири — биха могли да подмамят хората да им служат робски в замяна на обещание за безсмъртие. Дори на миролюбивите морои и техните пазители, дампирите, се гледаше с подозрение. Ние работехме заедно с последните две групи и макар да бяхме възпитани да се отнасяме към тях с презрение, беше неизбежно някои от алхимиците не само да се сближат с мороите и дампирите… но и наистина да започнат да ги харесват.

Най-шантавото нещо в цялата работа беше, че въпреки престъплението му — продаването на вампирска кръв — Кийт бе един от последните хора на земята, които биха се сприятелили с вампирите. Той нееднократно ми бе показвал неприязънта и омразата си към тях. Всъщност ако някой заслужаваше да бъде обвинен в привързаност към вампирите… ами, това трябваше да съм аз.

Един от другите алхимици, мъж с огледални тъмни очила, които висяха на елегантни клипсове от яката му, поде поучителна лекция:

— Вие, госпожице Сейдж, сте забележителен пример за някой, който може да работи продължително време с тях и да запази своята обективност. Вашата отдаденост не остана незабелязана от тези, които са над нас.

— Благодаря ви, сър — промърморих смутено, питайки се колко още пъти тази вечер ще чуя думата „отдаденост“. Ситуацията бе напълно различна от онази отпреди няколко месеца, когато се забърках в неприятности, докато помагах на издирвана млада жена дампир в бягството й. В крайна сметка нейната невинност бе доказана и моето участие бе провъзгласено като прекалено „ревностен кариеризъм“.

— И — продължиха Слънчевите очила — взимайки предвид опита ви с господин Дарнъл, решихме, че вие сте най-подходящата личност, която да даде показания.

Отново насочих вниманието си към Кийт. Той блъскаше неспирно по стъклото и крещеше през цялото време. Останалите явно успяваха да не му обръщат внимание, така че и аз трябваше да последвам примера им.

— Показания за какво, сър?

— Размишляваме дали да върнем, или не, Кийт в поправителния център — обясни Сивия кок. — Той постигна отличен напредък там, но някои от нас смятат, че за по-сигурно трябва да удължим престоя му, за да се уверим, че и най-малката вероятност за привързаност към вампирите е изкоренена.

Ако настоящето поведение на Кийт беше „отличен напредък“, не можех да си представя какъв би бил лошият напредък.

Слънчевите очила нагласиха химикалката си над клипборда.

— Основавайки се на видяното от вас в Палм Спрингс, госпожице Сейдж, какво е мнението ви за отношението на господин Дарнъл към вампирите? Дали връзките, на които сте били свидетелка, са достатъчно силни, за да изискват по-нататъшни предпазни мерки? — Навярно „по-нататъшни предпазни мерки“ означаваше продължаване на пребиваването му в поправителния център.

Докато Кийт продължаваше да налага стъклото, всички очи бяха приковани в мен. Алхимиците, въоръжени с клипбордове, изглеждаха замислени и любопитни. Том Дарнъл видимо се потеше, наблюдавайки ме със страх и очакване. Предполагам, че беше разбираемо. Аз държах съдбата на сина му в ръцете си.

Докато се взирах в Кийт, в мен се бореха противоречиви емоции. Аз не само не го харесвах — аз го мразех. А не са много хората, които мразя. Но не можех да забравя това, което бе сторил на Карли. Пък и спомените за това, което бе причинил на мен и останалите в Палм Спрингс все още бяха свежи в паметта ми. Той бе злословил по мой адрес и бе направил живота ми нещастен, за да прикрие измамите си с вампирската кръв. Също така се бе държал много зле с вампирите и дампирите, за които трябваше да се грижим. Всичко това ме бе накарало да се замисля кои бяха истинските чудовища.

Не зная със сигурност какво става в поправителните центрове. Съдейки по реакцията на Кийт, явно положението там беше много лошо. Част от мен искаше да каже на алхимиците да го изпратят обратно за дълги години и никога да не му позволяват да види бял ден. Престъпленията му заслужаваха наказание — при все това не бях сигурна, че заслужаваха точно това наказание.

— Мисля… мисля, че Кийт Дарнъл е покварен — промълвих накрая. — Той е егоист и неморален. Не го е грижа за другите и наранява хората, за да постигне целите си. Готов е да лъже, да мами и да краде, за да получи желаното. — Поколебах се преди да продължа. — Но… не мисля, че е заблуден относно природата на вампирите. Не мисля, че е толкова близък с тях, нито че в бъдеще е застрашен от подобно сближаване. При все това, не смятам, че трябва да му се позволява да изпълнява мисии на алхимиците в близко бъдеще. Дали това означава да бъде затворен, или просто подложен на изпитателен срок, зависи от вас. Миналите му действия показват, че той не приема сериозно нашата работа, но това се дължи на егоизма му, а не на неестествено привличане към тях. Той… ами, ще го кажа съвсем откровено и без заобикалки, е лош човек.

Думите ми бяха посрещнати от пълна тишина, като се изключи бясното драскане на химикалките по листата, докато алхимиците записваха бележките си. Осмелих се да хвърля поглед към Том, боейки се какво щях да видя след като така безмилостно бях заклеймила сина му. За мое изумление, Том изглеждаше… облекчен. И благодарен. По-точно сякаш едва сдържаше сълзите си. Улови погледа ми и устните му произнесоха безмълвно: „Благодаря ти“. Удивително. Току-що бях заявила, че Кийт е най-ужасният човек на земята във всяко едно отношение. Но нищо от това нямаше значение за баща му, след като не бях обвинила Кийт в близост с вампирите. Бих могла да го нарека убиец и Том навярно пак щеше да е благодарен, ако това означаваше, че Кийт не е в приятелски отношения с врага.

Това ме притесняваше и отново ме накара да се запитам кои са истинските чудовища в цялата тази история. Групата, която бях оставила в Палм Спрингс, бе сто пъти по-морална от Кийт.

— Благодарим ви, госпожице Сейдж — рече Сивия кок, довършвайки бележките си. — Бяхте ни изключително полезна и ние ще вземем под внимание думите ви, когато взимаме решението си. Можете да си вървите. Когато излезете в коридора, ще заварите Зийк да ви очаква, за да ви изведе от сградата.

Доста рязко отпращане, но типично за алхимиците. Ефикасно и бързо. Без увъртане. Кимнах любезно за сбогуване и хвърлих един последен поглед към Кийт, преди да отворя вратата. Веднага щом се затвори зад гърба ми, ме посрещна блажена тишина. Вече не чувах виковете на Кийт.

Зийк, както се оказа, беше алхимикът, който ме бе довел.

— Всичко наред ли е?

— Така изглежда — отвърнах, все още замаяна от случилото се. Знаех, че краткият ми доклад по-рано пред алхимиците, просто е бил удобно съвпадение за тях. Намирах се в района, така че защо да не се срещнат лично с мен? Това не е било съществено. Случилото се преди малко — виждането на Кийт — е била истинската цел на пътуването ми дотук.

Докато вървяхме обратно по коридора, нещо, което не бях забелязала на идване привлече вниманието ми. Една от вратите имаше засилена охранителна система. Освен лампичката и панела, имаше четец на електронни карти. В горния край на вратата се виждаше стоманено резе, което бе спуснато от външната страна. Беше съвсем обикновено, но явно правеше невъзможно излизането на този, който беше вътре.

Спрях несъзнателно и огледах вратата за няколко секунди. После продължих да вървя, без да кажа нищо. Добре обучените алхимици не задават въпроси.

Зийк забеляза погледа ми и рязко спря. Погледна ме, после вратата и сетне пак мен.

— Искаш ли… искаш ли да видиш какво има там? — Погледът му се стрелна към вратата, от която бяхме излезли. Знаех, че има нисш ранг и явно се боеше да не си навлече неприятности с по-висшите. В същото време у него се усещаше нетърпение, което говореше, че се вълнува от тайните, които пазеше — тайни, които не можеше да сподели с останалите. Аз бях безопасен отдушник.

— Предполагам, че зависи от това, какво има вътре — отвърнах.

— То е причината за това, което вършим — заяви той мистериозно. — Погледни и ще разбереш защо целите ни са толкова важни.

Решил да рискува, придружителят ми прокара картата през четеца, а след това набра някакъв дълъг код. Лампичката на вратата светна в зелено и той плъзна резето. Почти очаквах да видя поредната затъмнена стая, но светлината вътре беше толкова ярка, че очите ме заболяха. Заслоних ги с ръка.

— Това е вид светлинна терапия — обясни Зийк извинително. — Знаеш, че хората в облачните райони имат ултравиолетови лампи, нали? Лъчите са подобни на слънчевите. Надеждата е, че светлината ще накара хората като него отново да добият малко човечност — или поне да обезкуражи заблудата им, че са стригои.

Отначало бях твърде заслепена, за да разбера какво има предвид. Тогава видях в другия край на стаята килия. Големите метални решетки, които закриваха входа, бяха заключени с друг четец на карти и електронен панел. Подобни предпазни мерки ми се сториха пресилени, когато различих мъжа вътре. Беше по-възрастен от мен, предполагам около двайсет и пет годишен и беше толкова мърляв и раздърпан, че в сравнение с него Кийт изглеждаше спретнат и чист. Мъжът беше мършав, с изпито лице и се бе свил в ъгъла, закрил с ръце очите си от светлината. Ръцете и краката му бяха оковани и явно не можеше да помръдне. Когато влязохме, се осмели да ни хвърли един поглед, а след това откри още малко от лицето си.

Смразих се. Мъжът беше човек, но изражението му бе толкова студено и зло, като на всеки стригой, който съм виждала. Сивите му очи бяха хищнически. Безчувствени, като на убийците, които не изпитват съпричастност към останалите хора.

— Да не би да си ми донесъл вечеря? — попита той с престорено дрезгав глас. — Виждам, че е хубаво момиче. Малко по-мършава, отколкото бих искал, но съм сигурен, че кръвта й е вкусна и сладка.

— Лиам — рече Зийк търпеливо, но лицето му доби уморено изражение. — Знаеш къде е вечерята ти. — Посочи към недокоснатия поднос в килията. Храната изглеждаше отдавна изстинала. Панирани пилешки хапки, зелен боб и курабийка. — Той почти не се храни — обясни ми Зийк. — Затова е толкова слаб. Настоява да получи кръв.

— Какво… какво е той? — попитах, неспособна да откъсна поглед от Лиам. Въпросът, разбира се, беше глупав. Лиам очевидно беше човешко същество, но при все това… у него имаше нещо, което не беше съвсем наред.

— Покварена душа, която иска да стане стригой — отвърна Зийк. — Някакви пазители го открили да служи на онези чудовища и ни го предадоха. Опитахме се да му върнем здравия разум, но безуспешно. Той не спира да твърди колко велики са стригоите, как един ден ще се върне при тях и ще ни накара да си платим. А междувременно полага всички усилия, за да се преструва, че е един от тях.

— О — усмихна се лукаво затворникът, — аз ще бъда един от тях. Те ще възнаградят лоялността и страданията ми. Ще ме пробудят и аз ще се изпълня с мощ, каквато дори не сте си и представяли в нищожните си човешки мечти. Ще живея вечно и ще се върна за вас… за всички вас. Ще пирувам с кръвта ви, ще се наслаждавам на всяка капка. Вие, алхимиците, си мислите, че дърпате конците и контролирате всичко. Заблуждавате се. Не контролирате нищо. Вие сте нищо.

— Виждаш ли? — поклати глава Зийк. — Жалка работа. Но ето това би могло да се случи, ако не си вършим добре работата. И други човешки същества могат да станат като него — да продадат душите си заради кухото обещание за безсмъртие. — Направи знака на алхимиците срещу злото — малък кръст върху рамото. Последвах примера му. — Не ми харесва да стоя тук, но понякога… понякога това е добро напомняне защо трябва да държим мороите и другите в сенките. Защо не можем да си позволим да се сближаваме или привързваме към тях.

В едно скътано ъгълче на съзнанието си знаех, че има огромна разлика между начина, по който мороите и стригоите общуваха с хората. Но въпреки това не можех да формулирам никакви разумни доводи, докато стоях пред Лиам. Бях твърде смаяна, останала без думи и… изплашена. Беше много лесно да се повярва на всичко, което казваха алхимиците. Точно срещу това се борехме. Това беше кошмарът, който не можехме да позволим да се случи.

Не знаех какво да кажа, но явно Зийк не очакваше много.

— Хайде, да вървим — подкани ме и додаде към Лиам: — А ти, по-добре си изяж храната, защото до сутринта няма да получиш нищо друго. И не ме е грижа колко е студена и твърда.

Лиам присви очи.

— Какво ми пука за човешката храна, когато много скоро ще пия нектара на боговете? Кръвта ти ще бъде топла върху устните ми, твоята и на твоето хубаво момиче. — Избухна в смях, който бе много по-стряскащ от виковете на Кийт.

Смехът продължи, докато Зийк ме извеждаше от стаята. Вратата се затвори зад нас и аз се озовах в коридора. Все още не можех да се отърся от шока и обзелото ме вцепенение. Зийк ме изгледа загрижено.

— Съжалявам… навярно не биваше да ти показвам това.

Поклатих бавно глава.

— Не… прав си. Добре е за нас да го видим. Да разберем какво правим. Винаги съм знаела… но никога не съм си представяла нещо подобно.

Опитах се да насоча мислите си към ежедневните неща и да изтрия ужаса от съзнанието си. Погледнах към кафето си. Беше недокоснато и почти изстинало. Намръщих се.

— Може ли да получа още кафе, преди да си тръгна? — Нуждаех се от нещо нормално. Нещо човешко.

— Разбира се.

Зийк ме поведе към първото помещение. Каната с кафе още бе топла. Излях старото кафе и си налях ново. Още не бях напълнила чашата, когато вратата се отвори със замах и влезе Том Дарнъл. Изглеждаше разстроен и явно се изненада да завари някой тук. Мина покрай нас, отпусна се върху дивана и зарови лице в шепи. Двамата със Зийк се спогледахме несигурно.

— Господин Дарнъл — заговорих аз, — добре ли сте?

Не ми отговори веднага. Лицето му остана закрито, а тялото му се разтърсваше от мълчаливи ридания. Канех се да си тръгна, когато той ме погледна, макар да имах чувството, че всъщност не ме вижда.

— Те решиха — пророни. — Взеха решение за Кийт.

— Вече? — изумих се. Двамата със Зийк не бяхме прекарали повече от няколко минути с Лиам.

Том кимна мрачно.

— Изпращат го обратно… обратно в поправителния център.

Не можех да повярвам.

— Но аз… но аз им казах! Казах им, че той не е в съюз с вампирите. Той вярва в това… в това, което и останалите от нас вярват. Просто направи няколко погрешни избора.

— Зная. Но те заявиха, че не могат да рискуват. Дори и да изглежда, че Кийт не се интересува от тях — дори и той да вярва, че е така — остава фактът, че е бил в заговор с един от тях. Те са обезпокоени, че готовността да се впусне в подобно партньорство може да му повлияе подсъзнателно. По-добре злото да се пресече от корен. Те… те навярно са прави. Това е най-доброто решение.

В съзнанието ми се мярна образът на Кийт как удря по стъклото и умолява да не го връщат пак там.

— Съжалявам, господин Дарнъл.

Обезумелият от мъка взор на Том се фокусира малко повече в мен.

— Не се извинявай, Сидни. Ти направи толкова много… толкова много за Кийт. Заради това, което им каза, те ще намалят престоя му в поправителния център. Това означава много за мен. Благодаря ти.

Стомахът ми се сви. Заради мен Кийт бе изгубил едното си око. Заради мен Кийт бе изпратен в поправителен център. Отново изплува една мисъл: той заслужаваше да страда и да си понесе наказанието, но не заслужаваше това.

— Те бяха прави за теб — продължи Том. Опита се да се усмихне, но безуспешно. — Какъв звезден пример си ти. Толкова отдадена. Баща ти трябва да е много горд. Не проумявам как можеш да живееш всеки ден с тези създания и въпреки това да отстояваш твърдо принципите си. Много алхимици биха могли да се поучат от теб. Ти разбираш какво означават отговорност и дълг.

Откакто вчера излетях от Палм Спрингс, аз всъщност доста мислех за групата, която бях оставила — разбира се, когато алхимиците не ме разсейваха с разни затворници. Джил, Ейдриън, Еди и дори Анджелина… бяха объркващи и понякога доста дразнещи, но в крайна сметка бяха личности, които започнах да опознавам и чиято съдба не ми беше безразлична. Независимо от цялото търчане около тях, от мига, в който напуснах Калифорния, разнородната им група ми липсваше. Усещах в себе си някаква празнота, когато те не бяха наоколо.

А сега подобни чувства ме смущаваха. Дали размивах границите между приятелство и дълг? Ако Кийт го бяха сполетели такива неприятности само заради дребно сътрудничество с вампир, колко по-лоша бях аз? И колко близо бяхме всички ние до опасността да се превърнем в такива като Лиам?

Думите на Зийк отекнаха в главата ми: Не можем да си позволим да се сближаваме или привързваме към тях.

И това, което Том току-що бе казал: Ти разбираш какво означават отговорност и дълг.

Той ме наблюдаваше с очакване и аз се насилих да се усмихна, докато изтласквах страховете си.

— Благодаря ви, сър. Правя каквото мога.