Завърналите се

Анджела Джонсън

Подът на стаята за гости, в която бе заключена през последните три дни, беше дъбов и красив. Когато й носеха ядене, внимаваше да не разлее нещо, не искаше да развали пода и да добави и това към наказанието си за каквото бе направила погрешно. Понякога, само за да е сигурна, ядеше храната си във ваната на прилежащата баня и слушаше родителите си да разговарят в спалнята от другата страна на стената.

— Защо още не идват да си го вземат обратно? — каза баща и.

— Въобще не трябваше да ги оставяме да я… да го доведат поначало — отговори майка и. — Беше твоя идея. Какво ще правим, ако съседите разберат?

— Мисля, че Тим вече знае.

— Как би могъл? Беше много късно, когато го доведоха. Не може да е бил буден по това време на нощта, нали?

Двамата замълчаха за момент.

— Представи си какво ще се случи, ако от фирмата научат. Ти си виновен.

— Просто трябваше да разбера — оправда се той, а гласът му омекна. — То прилича толкова много на наш…

— Не, не започвай пак, Мичъл. Не и отново! Пак ще им се обадя. Те трябва да дойдат и да го отведат още тази вечер!

Тя седна в ъгъла с колене, свити към гърдите, поплака си малко и потъна в съжаления за каквото и да беше направила, без да разбира нищо. Чудеше се къде са отнесли нейната тоалетка, дрехите и, плакатите, с които бе облепила стаята през годините. Стените бяха боядисани в меки пастелни тонове — нещо едновременно червено и розово. Дупките, оставени от кабарчета, следите от лепенки, чертите с молив на рамката на вратата, показващи всяка година израстване… всичко това го нямаше.

Просто беше боядисано.