Завърналите се

19

— Не мислиш, че съм толкова глупав да дойда там, нали? — изкрещя Фред, а гласът му изкънтя през тънката входна врата и тънките стени на къщата като звън на камбана.

— Не разчитам на това — отвърна Харолд.

Тъкмо беше избутал дивана, за да блокира входната врата.

— Хайде сега, Харолд. Нека да не правим всичко това. Аз и момчетата ще ви изгорим, ако се налага.

— Може да се опиташ — каза Харолд и изключи осветлението, — но ще трябва да се доближиш до къщата. Не съм много сигурен, че ще искаш да го направиш, след като имам пистолет и така нататък.

Когато всички лампи бяха загасени и всички врати заключени, Харолд се скри зад дивана при входната врата. Чуваше ги вече от задната страна на къщата да пръскат бензин по стените. Запита се дали да не се прехвърли там и може би да гръмне веднъж, но ако нещата тръгнеха толкова зле, колкото си мислеше, щеше да се мрази за пропуснатата възможност да застреля един от тях.

— Не искам да го правя, Харолд.

С по-голямо усилие Харолд успяваше да различи някаква искреност в гласа на Фред, макар че не беше сигурен доколко може да му се вярва.

— Просто е нещо, което трябва да се направи.

— Предполагам, че всички имаме неща, които трябва да направим.

Харолд погледна към стълбите. Чуваше някой да се движи горе.

— Стойте далеч от проклетите прозорци! — извика той.

Люсил се показа на стълбите и започна да слиза надолу със схваната, леко артритна походка.

— Връщай се горе, по дяволите! — излая Харолд.

— Трябва да направя нещо — отговори Люсил. — Всичко стана по моя вина. Всичко е заради мен.

— Милостиви Боже, жено! — изсумтя Харолд. — Не пише ли в оная твоя Книга, че алчността е грях? Престани да се стискаш и сподели с някого тази вина. Само си представи какво щеше да стане с брака ни, ако беше толкова склонна да поемаш цялата вина, както сега? Щеше да ме отегчиш до смърт! — Той се изпъчи към нея. — Сега се връщай горе!

— Защо? Защото съм жена?

— Не. Защото аз ти казвам.

Люсил не успя да сдържи смеха си.

— Това се отнася и за мен — обади се Кони и тръгна надолу по стълбите.

— О, по дяволите — изпъшка Харолд.

— Какво правиш тук, Кони? — попита Люсил. — Връщай се горе.

— Виждаш ли какво ми е? — Харолд се обърна към Люсил.

— Какво ще правим? — погледна го в очите тя.

— Аз ще се оправя — заяви съпругът и. — Не се притеснявай.

Кони влезе приведена в кухнята, като избягваше прозорците доколкото можеше, и грабна най-големия нож, който успя да намери в дървената стойка.

— Каква е тая работа с жените и ножовете? — попита Харолд. — Помниш ли онази жена Бобит²? — Той поклати глава. След това: — Нека просто да сложим край на всичко, Фред.

— Няма да свърши добре — каза Люсил.

— Тъкмо това щях да ви кажа — провикна се Фред.

Ако се съдеше по звука на гласа му, беше почти на верандата.

— Харолд — извика той. — Харолд, ела до прозореца.

Харолд се изправи със стон.

— Моля те, Харолд — протегна ръка към него Люсил.

— Всичко е наред.

— Хайде да поговорим — предложи Фред Грийн.

Стоеше на верандата пред прозореца. Харолд можеше да го гръмне право в корема, ако искаше. А при гледката на тялото на Джим Уилсън в каросерията на пикапа — така съвършено изпълняващо своето предаване на смъртта — Харолд изпита силна и неотложна необходимост да дръпне спусъка. Но Фред стоеше пред него без пушката си и изглеждаше искрено разстроен.

— Харолд. Наистина съжалявам.

— Иска ми се да ти повярвам, Фред.

— Сериозно?

— Да.

— Тогава трябва да разбереш, че не желая повече кръвопролития.

— Не и от Истинските живи, нали?

— Точно така — кимна Фред.

— Ти искаш само да ви предам това семейство, тези деца.

— Точно така, но трябва да разбереш, че не сме тръгнали да убиваме. Въобще не е така.

— Тогава какво се предполага, че е?

— Това е връщане, поправяне на нещата.

— Поправяне?

— Просто връщаме нещата обратно, така както би трябвало да бъдат.

— Така както би трябвало да бъдат? Откога да се избиваме един друг е така както би трябвало да бъде? Не е ли достатъчно лошо, че вече са били убити веднъж? Трябва ли сега да умрат отново?

— Не сме ги убили ние! — изкрещя Фред.

— Кои ние?

— Не знам кой го е направил — сви рамене Фред. — Някой чужденец. Някои луд маниак, минаващ през града. Просто е станало така, че са имали лош късмет през онзи ден. Това е всичко. Не бяхме ние. Не беше Аркадия. Ние тук не убиваме хора!

— Не съм казвал, че ти си го направил — отвърна Харолд.

— Но се случи — каза Фред. — И този град после не беше същият — той замълча. — Мястото им не е тук. И ако трябва да изкореняваме семействата им едно по едно, точно това ще направим.

Нито Харолд, нито Фред поглеждаха към тялото на Джим Уилсън. Само с факта, че беше тук и беше мъртъв, Джим Уилсън сякаш казваше твърде много за състоянието на Аркадия, твърде много за състоянието на живота и на Харолд, и на Фред.

— Спомняш ли си как беше, преди да се случи всичко? — попита най-накрая Харолд. — Помниш ли рождения ден на Джейкъб? Слънчевата светлина. Всички се суетяха наоколо, усмихнати и какво ли още не. Мери щеше да пее онази вечер — той въздъхна. — И тогава, ами тогава всичко стана различно, предполагам. Ние всички станахме различни.

— Тъкмо за това говоря — започна Фред. — Някои неща би трябвало да се случват на други места. Грабежи, изнасилвания, простреляни и убити хора, хора, които умират преждевременно. Тук не се случват такива неща.

— Но се случиха — поклати глава Харолд. — Случиха се на семейство Уилсън, на Мери. А като гледам в какво положение сме сега, предполагам, че се случиха и на нас. Светът ни откри, Фред. Откри Аркадия. И да видиш Джим и Кони мъртви за втори път няма да промени това.

После настъпи тишина, тишина, изпълнена с възможности и вероятности. Фред Грийн поклати глава, сякаш отхвърляше някакъв спор в ума си.

— Трябва да сложим край — пак заговори Харолд след миг. — Те не са направили нищо лошо. Джим е роден и израснал тук. Кони също. Нейните родители бяха от Блейдън, недалеч от мястото, където живееше семейството на Люсил. Не бяха някакви проклети янки или нещо подобно. Бог ми е свидетел, че ако Кони беше от Ню Йорк, щях да я застрелям лично.

Двамата мъже някак си се засмяха. Фред погледна през рамо към тялото на Джим.

— Може да горя заради това — въздъхна той. — Знам го. Но трябваше да се направи. Опитах се да постъпя правилно първия път, опитах се да играя по правилата. Казах на войниците, че те се крият тук, дойдоха и ги отведоха по мирен начин. Всичко беше свършило. Бях склонен да позволя да се приключи така. Обаче…

— Всичко, което той се опитваше да направи, беше да живее. Да живее и да защитава семейството си като всеки друг на този свят.

Фред кимна.

— Сега Люсил, Джейкъб и аз ги защитаваме.

— Не допускай това да се случи, Харолд — настоя Фред. — Умолявам те.

— Не мисля, че имам какво повече да кажа — отговори Харолд.

После също погледна към тялото на Джим.

— Можеш ли да си представиш какво ще трябва да обяснявам, ако той изведнъж се надигне точно сега и ме попита как, по дяволите, просто съм ги предал на теб? Представям си, ако Люсил лежеше там… — Погледна към жена си. — Не — поклати глава.

Махна с пистолета на Фред да напусне верандата.

— Каквото и да възнамеряваш, Фред — каза Харолд, — предпочитам да се заемем с него.

Фред вдигна ръце и бавно започна да слиза от верандата.

— Имаш ли пожарогасител? — попита той.

— Имам — отговори Харолд.

— Няма да стрелям по теб, докато и ти не стреляш по мен или по моите хора — обеща Фред. — Можеш просто да ми ги изпратиш и да сложиш край на всичко, когато пожелаеш. Всичко зависи от теб. Кълна се, че ще направим всичко възможно да спасим къщата. Само ги прати навън и ще приемем, че всичко е приключило.

След това се махна от верандата. Харолд извика към децата на горния етаж. В същото време се чуваше как навън Фред Грийн крещи нещо. После от задната страна на къщата се чу приглушеното бумтене на огън, последвано от тихо пращене.

— Как се стигна дотук? — зачуди се Харолд, без да е сигурен кого точно питаше.

Имаше чувството, че стаята се върти. Сякаш нищо нямаше смисъл. Погледна към Кони.

— Кони? — повика я.

— Да? — отговори тя, прегърнала децата си.

Харолд замълча. Главата му беше изпълнена с въпроси.

— Харолд… — прекъсна го Люсил.

Нямаше как двама души да са прекарали заедно целия си живот и да не знаят какво си мисли другият. Тя знаеше какво искаше да попита той. Чувстваше, че е грешка от негова страна да пита, но не можеше да се застави да го спре. И Люсил искаше да знае колкото и всеки друг.

— Какво се случи? — попита Харолд.

— Какво? — не разбра Кони, на лицето й се изписа объркване.

— Преди всичките тези години — Харолд гледаше към пода, докато говореше. — Този град… Вече не беше същият след това. А виж само докъде се докарахме сега. Всички тези години, през които не знаехме, всички тези години, през които се питахме, страхувахме се, че някой от нашия собствен град — някой от нашите собствени съседи — може да го е направил. — Поклати глава. — Просто не мога да спра да си мисля, че ако имаше начин хората да си лягат вечер, знаейки какво наистина се е случило онази нощ, положението никога нямаше стане толкова лошо.

Накрая погледна Кони в очите.

— Кой беше?

Кони не отговори дълго време. Погледна децата си, които изглеждаха уплашени и неуверени. Притисна ги към гърдите си и закри ушите им с длани.

— Аз… — започна тя. — Не знам кой беше — преглътна трудно, сякаш нещо внезапно стегна гърлото и.

Харолд, Люсил и Джейкъб не казваха нищо.

— Не мога да си спомня точно — продължи Кони с глас, звучащ сякаш отдалеч. — Беше късно. Събудих се изведнъж, помислих, че съм чула нещо. Знаете как става понякога, когато не сте сигурни дали това, което чувате, е част от съня, или е нещо от реалния свят.

Люсил кимна в потвърждение, но не посмя да заговори.

— Тъкмо щях да се опитам пак да заспя, когато чух стъпки в кухнята. — Тя погледна към Харолд и Люсил и се усмихна. — Майката познава звука от стъпките на децата си — усмивката й се стопи. — Разбрах, че не бяха те. Тогава се изплаших. Събудих Джим. Той отначало бе сънен, но после също ги чу. Потърси нещо, което да използва, но намери само старата ми китара до леглото. Най-напред искаше да я вземе, но мисля, че се притесни да не я счупи. Беше ми я подарил баща ми точно преди да се омъжа за Джим. Глупаво бе Джим да мисли за нещо такова, но той си беше такъв човек. — Кони изтри една сълза от ъгълчето на очите си. После продължи: — Аз се втурнах към детската стая, а Джим се втурна към кухнята. Извика на който и да беше да се маха от къщата. Сборичкаха се. Звучеше сякаш събаряха цялата кухня. После прозвуча изстрелът. И настъпи тишината. Беше най-дългата тишина в живота ми. Продължих да чакам Джим да каже нещо. Да изкрещи или да извика, каквото и да е. Но той така и не го направи. Чувах как някой ходи из къщата, сякаш търсеше нещо. Събираше всичко ценно, най-вероятно. После чух стъпките да приближават детската стая. Взех децата и се скрихме под леглото. Виждах само прага на вратата. Всичко, което зърнах от човека, беше чифт стари работни ботуши. Бяха изцапани с боя.

Кони замълча и се замисли, като подсмърчаше, докато заговори:

— Спомням си, че имаше едни бояджии в града по това време. Работеха във фермата на Джонсън. Не бях виждала повечето от тях, но Джим ходи да помага с боядисването — винаги имахме нужда от няколко долара допълнително. Носих на Джим обяд един ден и мисля, си спомням, че видях мъж с ботуши като тези, които зърнах в детската стая онази нощ. Не мога да си спомня много за човека, който ги носеше. Червена коса, бледо лице. Толкова. Беше просто един непознат. Някой, за когото никога не съм смятала, че ще го видя отново.

Тя се замисли за момент. След това:

— Имаше лош поглед — добави и поклати глава. — Или може би си въобразявам, защото ми се иска да го повярвам. Но истината е, че не знам кой го направи. Не сме сторили нищо, за да заслужим това, което се случи. И не мога да си представя, че някое семейство ще заслужи да му се случи нещо подобно.

Кони най-после пусна ушите на децата си. Гласът й вече не трепереше.

— Светът понякога е жесток — каза тя. — Само трябва да гледате новините в който и да е ден от седмицата, за да го разберете. Но в семейството ми се обичахме един друг до последния момент. Само това наистина има значение.

Люсил плачеше. Тя се пресегна, прегърна Джейкъб, целуна го и му прошепна, че го обича.

Харолд прегърна и двамата. После се обърна към Кони:

— Ще се погрижа за теб. Обещавам.

— Какво ще правим? — попита Джейкъб.

— Ще правим каквото трябва да направим, синко.

— Ще ги изпратиш ли навън, татко?

— Не — отговори Люсил.

— Ще направим каквото трябва — повтори Харолд.

Огънят настъпваше по-бързо, отколкото бе очаквал.

Може би защото къщата беше стара и винаги бе присъствала в живота му, той си представяше, че не може да бъде разрушена, или, най-малкото, би било трудно да се прати на онзи свят. Но огънят доказваше, че си е просто една къща, нищо повече от съвкупност от дърво и спомени — и двете лесни за разрушаване.

Така че когато огънят се изкачи по задната стена, димът започна да нахлува на силни, внезапни тласъци и прогони семействата Харгрейв и Уилсън през всекидневната към входната врата на къщата, към Фред Грийн и неговата очакваща ги пушка.

— Трябваше да спечеля повече време — съжали Харолд през кашлица, молейки се да не е от онези кашлици, които завършваха със загуба на съзнание. — Трябваше да протакам повече и да взема повече патрони — продължи той.

— Господи, Господи, Господи — шепнеше Люсил.

Тя кършеше ръце и си изреждаше наум всички причини, заради които вината за ставащото беше само нейна. Видя Джим Уилсън. Стоеше висок, красив и жив, жена му, дъщерята и синът го бяха наобиколили и го прегръщаха, вкопчени в него. После го видя прострелян на улицата в Аркадия, прострелян и падащ вцепенен и мъртъв.

— Тате? — обади се Джейкъб.

— Всичко ще бъде наред — отвърна Харолд.

— Това не е правилно — поклати глава Люсил.

Кони притискаше децата към гърдите си, а дясната й ръка все още стискаше ножа за месо.

— Какво сме сторили? — попита тя.

— Просто не е правилно — повтори Люсил.

Децата плачеха.

Харолд отново изхвърли пълнителя от пистолета, провери, за да е сигурен, че четирите патрона са си още там, и го постави обратно в оръжието.

— Ела тук, Джейкъб — извика.

Джейкъб се приближи — като кашляше заради дима, — Харолд хвана момчето за ръка и започна да избутва дивана от вратата. Люсил гледа за момент, а след това, без да задава въпроси, помогна, като вярваше, че има някакъв план, вярваше, така както вярваше във всички Божии планове.

— Какво ще правим? — попита Джейкъб баща си.

— Ще се измъкнем оттук — отговори Харолд.

— Ама какво ще правим с тях?

— Прави каквото ти казвам, синко. Няма да те оставя да умреш.

— Ама какво ще правим с тях? — настоя момчето.

— Имам достатъчно патрони — отвърна Харолд.

Изстрелите прозвучаха равномерно и отчетливо над мъгливите безлунни поля. Три изстрела.

После предната врата се отвори и навън изхвърча пистолетът, като се премяташе във въздуха. Падна в каросерията на пикапа до тялото на Джим.

— Добре! — извика Харолд и излезе с високо вдигнати ръце. Люсил го последва с Джейкъб, скрит на сигурно зад нея. — Ти спечели, по дяволите. — Лицето му беше смръщено и мрачно. — Поне знам, че няма да получиш удовлетворение. Спестих им мъките, които щеше да им причиниш, копеле.

Той се изкашля.

— Господи, Господи, Господи — повтаряше Люсил под носа си.

— Струва ми се, че трябва да се уверя — заяви Фред Грийн. — Момчетата още са зад къщата, за да сме сигурни, че не ни въртиш някакъв номер, Харолд.

Харолд се спусна по стъпалата на верандата, като се подпираше на пикапа.

— А къщата ми?

— Ще стигнем и до това. Най-напред трябва да проверим, за да сме сигурни, че си направил каквото казваш.

Харолд пак се закашля. Продължителна, дълбока, непрекъсната кашлица, която го преви на две и го събори на земята до пикапа му. Люсил го хвана за ръката, приклекнала до него.

— Какво направи, Фред Грийн? — попита тя с лъщящо лице от разгарящия се огън.

— Съжалявам, Люсил — отвърна той.

— Ще изгори — изхриптя Харолд.

— А аз смятам да се погрижа за нея — каза Фред.

Той тръгна от своя пикап към Харолд, като държеше пушката си ниско до хълбока, насочена към вратата за всеки случай, ако мъртвите не бяха мъртви.

Харолд кашля, докато не видя точици светлина да припламват пред очите му. Люсил избърса лицето си.

— Дявол да те вземе, Фред Грийн! Направи нещо! — изкрещя тя.

— Поне дръпни проклетия ми пикап далеч от къщата — успя да изрече Харолд. — Ако нещо се случи с тялото на Джим, ще ви избия всичките!

Джейкъб коленичи и хвана ръката на баща си, отчасти за да му помогне за кашлицата, отчасти за да е сигурен, че родителите му оставаха между него и пушката на Фред Грийн.

Фред Грийн мина покрай Харолд, Люсил и дори Джейкъб. Изкачи се по стълбите към отворената врата. От нея бълваше дим на големи, бели кълба. От мястото, където стоеше, можеше да види светлината на пламъците, които си прогаряха път напред от задната част на къщата. Поколеба се да влезе вътре, когато не видя телата на семейство Уилсън.

— Къде са те?

— В рая, надявам се — отвърна Харолд.

Засмя се, но съвсем леко. Кашлицата му бе преминала, макар че още беше замаян, а светлите точки танцуваха пред очите му, колкото и да ги разпъждаше. Той стисна ръката на Люсил.

— Всичко ще бъде наред. Само стой с Джейкъб.

— Не си играй с мен, Харолд — извика Фред, все още на верандата. — Ще оставя всичко да изгори, ако се наложи.

Вгледа се в къщата, заслушан за звук на кашлица, стонове или плач, но чу само дращенето на огъня.

— Ако си ги изпратил отзад, предполагам, че момчетата ще ги хванат. А ако дойдат отпред, аз ще ги хвана. И там е пожарът.

Отстъпи назад от засилващата се жега.

— Имаш застраховка, Харолд. Ще получиш голям тлъст чек от цялата работа. Съжалявам.

— И двамата с теб ще съжаляваме — надигна се Харолд.

С бързина, която изненада дори него, Харолд се оказа на крака и при стъпалата на верандата, докато Фред Грийн все още стоеше там, загледан в горящата къща. Фред трудно можеше да чуе през шума на огъня как Харолд изтичва нагоре по стълбите, а когато го чу, ножът за месо вече пронизваше десния му бъбрек.

Лицето на Харолд беше на височината на кръста му, когато ножът се заби, Фред Грийн се сгърчи от болка, а пръстът му натисна спусъка. Прикладът на пушката отскочи назад и разцепи на две костта на носа на Харолд.

Поне вече не беше в състояние да убие семейство Уилсън.

— Излизайте! — изкашля Харолд. — Побързайте!

Пушката лежеше на верандата пред него, но нито един от двамата мъже сега не можеше да мисли достатъчно ясно, за да се хвърли към нея.

— Люсил? — извика Харолд. — Помогни им!

Не му достигаше въздух.

— Помогни им…

Тя не му отговори.

Кони и децата, едва успели да чуят Харолд през пращенето на огъня, излязоха от къщата, наметнати с одеялото, което бяха успели да намокрят набързо, за да се скрият под него, когато къщата започна да гори. Веднага след като изскочиха на чист въздух, децата се разкашляха, но Кони ги поведе покрай Фред Грийн, който лежеше сгърчен с ножа, стърчащ от него.

— Качвайте се в пикапа! — изкрещя Харолд. — Другите задници ще бъдат тук всеки момент.

Семейството се спусна по стъпалата на верандата покрай Харолд и Фред и отиде при пикапа откъм страната на шофьора. Кони провери дали ключовете още са в запалването. Бяха там.

Имаше късмет, че стоеше на това място, когато гръмна първият изстрел. Старият пикап се оказа дяволски добра преграда срещу едри сачми. Беше „Форд“ от 1972-ра в края на краищата, произведен в онази отминала епоха, преди фибростъклото да бъде признато за достойно да транспортира един мъж и неговото семейство от една точка на вселената до друга. Ето защо Харолд пазеше стария си пикап през всички тези години, защото вече не правеха пикапи, които да издържат на едри сачми.

Но за разлика от Кони и децата и семейство Харгрейв бяха от смъртоносната страна на пикапа. Люсил лежеше на земята, закрила с тяло Джейкъб в трептящото зарево от горящата къща. Джейкъб закриваше с ръце ушите си.

— Спрете да стреляте, по дяволите! — извика Харолд.

Беше с гръб към мъжете с пушките и разбираше, че има много голям шанс да не го чуят. А дори и да го чуеха, имаше много голям шанс да не го послушат. Прикриваше съпругата си и сина си и се надяваше.

— Господ да ни е на помощ — каза за първи път от петдесет години.

Харолд намери пушката на Фред. Още не бе успял да се изправи на крака засега, но това не означаваше, че не може да привлече известно внимание. Седна на задника си с крака, изпънати напред, с пулсираща глава и кървящ нос, но успя да издърпа назад затвора на пушката, да зареди един патрон 30–06 и да стреля във въздуха, като накара всичко да застине във внезапна пауза.

В сиянието на изгарящата му къща, с Фред Грийн на верандата до него, който превързваше с ризата си раната от нож, Харолд се опита да овладее положението.

— Това е достатъчно, мисля — заяви Харолд, когато гърмът на пушката утихна.

— Фред? Фред, добре ли си? — извика един от нападателите. Звучеше като Кларънс Браун.

— Не, не съм добре! — отвърна му Фред. — Намушкан съм.

— Сам си е виновен — възрази Харолд.

Кръвта от носа заливаше устата му, но той не можеше да я избърше, защото ръцете му трябваше да са сухи, за да се справят с пушката, а вече бяха изцапани с кръвта на Фред Грийн.

— Защо сега не си отидете у дома?

— Фред? — изкрещя Кларънс.

Беше трудно да се чуе през трясъците от горящата къща. От всяка пукнатина и процеп на къщата излизаше пушек и се издигаше като огромен тъмен стълб към луната.

— Кажи ни какво да правим, Фред!

— Кони? — повика Харолд.

— Да? — дойде отговор от кабината на пикапа. Гласът й беше тих, сякаш говореше през тапицерията на стария пикап.

— Вземай пикапа и изчезвай оттук — нареди Харолд.

Не сваляше очи от мъжете с пушките, докато говореше. След миг двигателят на пикапа изръмжа.

— Ами вие? — извика Кони.

— Ние ще се оправим.

Кони Уилсън взе децата и мъртвия си съпруг и потегли с боботене в нощта, без да каже нищо друго, дори без да погледне назад, доколкото забеляза Харолд.

— Добре — промърмори тихо Харолд. — Добре.

Искаше му се да им каже да се погрижат за Джим, но това, изглежда, се подразбираше. А и счупеният нос го болеше адски, а жегата от изгарящата му къща ставаше непоносима. Затова той само изсумтя и си избърса кръвта от устата с опакото на ръката.

Кларънс и другите въоръжени мъже изгледаха как пикапът си тръгва, но продължиха да държат пушките си насочени към Харолд. Ако Фред им беше казал да постъпят другояче, те щяха да го направят, но техният водач мълчеше, докато неуверено се надигаше на крака.

Харолд завъртя пушката към него, когато той се изправи.

— Дяволите да те вземат, Харолд — изруга Фред.

Направи крачка към Харолд и пушката.

— Де да можеше — изръмжа Харолд и насочи цевта към гърлото му. — Люсил? — извика той. — Джейкъб?

И двамата лежаха неподвижно, като закръглено хълмче на повърхността на земята. Люсил все още закриваше момчето.

Харолд имаше да каже още нещо, може би нещо, което да придаде смисъл на всичко това, макар да беше твърде късно за смисъл, но дробовете му не искаха да участват. Бяха препълнени с режеща като бръснач кашлица, която се опитваше да го завладее още от боричкането. Сякаш голям тъмен балон се издуваше вътре в него.

— Тази къща ще те опече — предупреди Фред.

Жегата от пламъците беше непоносима. Харолд знаеше, че скоро ще трябва да се премести, ако планираше да живее, но тази проклета кашлица вътре в него напираше да се изтръгне с рев и да го запрати като топка в безсъзнание на земята.

Какво щеше да стане с Джейкъб тогава?

— Люсил? — извика Харолд още веднъж.

Тя пак не му отговори. Ако можеше само да чуе гласа и, помисли си той, би повярвал, че всичко щеше да бъде наред.

— Махай се — Харолд мушна с края на цевта Фред.

Фред го послуша и започна бавно да се отдръпва.

Всичко го болеше, когато Харолд започна да се изправя.

— Исусе — изпъшка той.

— Държа те — обади се Джейкъб, оказал се изведнъж там, върнал се изведнъж при него.

Той помогна на баща си да стъпи на крака.

— Къде е майка ти? — прошепна Харолд. — Добре ли е?

— Не — отговори Джейкъб.

За по-сигурно Харолд продължи да насочва пушката към Фред и държеше Джейкъб зад себе си, в случай че Кларънс и другите момчета с пушките при пикапите си изпуснеха нервите.

— Люсил? — извика Харолд.

Джейкъб, Харолд, Фред Грийн и пушката на Фред Грийн слязоха с куцукане от верандата и тръгнаха заедно през двора. Фред вървеше, притиснал с ръце корема си. Харолд пристъпваше настрани, като рак, с Джейкъб в сянката му.

— Добре — изхриптя Харолд, когато се отдалечиха достатъчно от къщата.

После свали пушката.

— Предполагам, че приключихме тук.

Пушката падна, но не защото Харолд я хвърли, а защото кашлицата — проклетото скално свлачище от болка вътре в него — най-накрая се освободи. Бръсначите се забиха в дробовете толкова болезнено, колкото очакваше. Проблясъците отново се появиха пред очите му. Земята се надигна и го зашлеви през лицето. Мълнии се изсипаха върху него, мълниите и гръмотевиците на кашлицата, които сякаш разкъсваха тялото на Харолд с всяко разтърсване. Нямаше сили даже и да изругае. А от всичко, което би могъл да направи, вероятно само от ругатните щеше да се почувства по-добре.

Фред вдигна пушката от земята. Издърпа затвора, за да се увери, че има патрон в цевта.

— Мисля, че това, което ще се случи сега, е по твоя вина — заяви Фред.

— Остави момчето да бъде чудо — успя да изрече Харолд.

Смъртта бе дошла. Но Харолд Харгрейв беше готов за нея.

— Не знам защо тя не се върна — заговори Джейкъб, а Харолд и Фред Грийн примигнаха, сякаш той току-що бе изникнал пред тях. — Вашата съпруга — обърна се той към Фред. — Спомням си я. Беше красива и можеше да пее.

Лицето на осемгодишното момче се изчерви под кестенявата му рошава коса.

— Аз я харесвах. Харесвах и вас, господин Грийн. Подарихте ми въздушен пистолет, а тя обеща да пее за мен, когато дойдете у дома на моя рожден ден.

Светлината от горящата къща обливаше лицето му. Очите му сякаш искряха.

— Не знам защо тя не се върна като мен — поклати глава Джейкъб. — Понякога хората си отиват и не се връщат.

Фред си пое дъх и го задържа в дробовете си, а цялото му тяло се стегна, сякаш този дъх щеше да го пръсне, сякаш беше последният му и съдържаше всичко. После издаде влажен задавен звук, свали пушката с въздишка и се разплака, точно там, пред момчето, което по някакво чудо се бе върнало от мъртвите, но не беше довело жена му със себе си.

Падна на колене като някаква странна, разкривена купчина.

— Махай се оттук. Просто… просто тръгвай — въздъхна той. — Просто ме остави, Джейкъб.

После остана само пращенето на горящата къща. Само плачът на Фред. Само лекото хриптене на Харолд под тъмната струя от пепел и дим, която се издигаше толкова високо, че беше като дълга тъмна ръка, протягаща се както майка се протяга към дете, както съпруг се протяга към съпруга.

Люсил гледаше нагоре към небето. Виждаше луната с ъгълчето на окото си, сякаш тя я напускаше или може би я повеждаше. Беше невъзможно да се каже кое от двете.

Харолд дойде и коленичи до нея. Беше благодарен, че земята бе мека и че тук кръвта не изглеждаше толкова червена, колкото той знаеше, че всъщност беше. В играещата светлина на горящата къща кръвта бе само тъмно петно и той можеше да си представи, че е нещо друго.

Тя дишаше, но едва-едва.

— Люсил? — прошепна Харолд, почти допрял устни до ухото й.

— Джейкъб — повика тя.

— Той е тук — каза Харолд.

Тя залюля глава. Очите й се затвориха.

— Няма нищо — успокои я Харолд.

Той избърса кръвта от лицето си, внезапно осъзнал как изглежда, покрит с кръв, сажди и мръсотия.

— Мамо? — повика я Джейкъб.

Очите й се отвориха.

— Да, миличък? — прошепна Люсил.

Белите й дробове изхриптяха.

— Всичко е наред — усмихна се Джейкъб.

Той се наведе и я целуна по бузата. После легна до нея и сложи глава на рамото и, сякаш тя не умираше, а само задремваше под звездите.

И Люсил се усмихна.

— Всичко е наред — повтори тя.

Харолд избърса очите си.

— Дявол да те вземе, жено. Нали ти рекох, че хората не струват нищо.

Тя продължаваше да се усмихва.

Думите прозвучаха толкова тихо, че Харолд трябваше да се напрегне, за да ги чуе.

— Ти си песимист — заяви Люсил.

— Аз съм реалист.

— Ти си мизантроп.

— А ти си баптистка.

Тя се засмя. И мигът продължи сякаш безкрайно, тримата останаха прегърнати, свързани един с друг, точно както бяха преди всички тези години. Харолд стисна ръката и.

— Обичам те, мамо — каза Джейкъб.

Люсил чу сина си. После вече я нямаше.