Завърналите се

3

Град Аркадия беше разположен сред провинциалния пейзаж, както много южни градчета. Започваше с малки, едноетажни дървени къщи, спящи сред широки, равни дворове край двулентови асфалтирани пътища, които преминаваха сред растящи нагъсто борове, кедри и бели дъбове. Тук-там през пролетта и лятото се забелязваха ниви с царевица или соя. И само гола земя през зимата.

След няколко километра нивите ставаха по-малки, къщите по-начесто. А като се влезеше в самия град, се откриваха само две улични лампи, объркана организация на пътищата и задънени улички, изпълнени с овехтели, порутени къщи. Единствените нови къщи в Аркадия бяха възстановените след урагани. Те блестяха с прясна боя и нови дъски и караха човек да си въобрази, че може пък наистина нещо ново да се случи в този стар град.

Но новите неща не стигаха до тук. Не и преди Завърналите се.

Улиците не бяха много, нито къщите. В центъра на града се виждаше училището: стара тухлена сграда с малки прозорци, тесни врати и преоборудван климатик, който не работеше.

По-далеч на север, на върха на малък хълм точно извън границите на града, се намираше църквата. Беше построена от греди и дъски и се извисяваше като фар, напомняйки на хората на Аркадия, че винаги имаше някой над тях.

Църквата не се бе изпълвала така от 1972 година, когато „Соул Стирърс“, пътуващата госпъл група с басист евреин от Арканзас, беше дошла в града. Хората се тъпчеха като сардели. Коли и камиончета бяха разпръснати по моравата наоколо. Нечий ръждясал пикап, натоварен с дървен материал, бе паркиран срещу разпятието в центъра на поляната, сякаш Исус беше слизал от кръста, за да отскочи до железарията. Задните светлини на колите закриваха малката табелка на църковната морава, на която пишеше: „Исус те обича — пържена риба на 31 май“¹. Коли бяха паркирани и покрай магистралата, така както някога, през 1963 — или беше 1964? — на погребението на онези три момчета на Бенсънови, които бяха загинали в ужасна автомобилна катастрофа и ги оплакваха цял дълъг, мрачен ден.

— Трябва да дойдеш с нас — каза Люсил, когато Харолд паркира стария пикап край пътя и започна да бърка в джоба на ризата си за цигарите. — Какво ще си помислят хората, ако те няма там?

Тя разкопча предпазния колан на Джейкъб и приглади косата му.

— Ще си помислят: „Харолд Харгрейв няма да дойде в църквата? Слава Богу! В тези времена на лудост поне нещо си е така, както си е било винаги!“

— Сега няма да има служба, езичник такъв. Това е само градско събрание. Няма причина да не влезеш.

Люсил излезе от пикапа и изтупа роклята си. Беше любимата й рокля, онази, която носеше на важни събития, онази, по която полепваше мръсотия от всяка мислима повърхност — памучно-полиестерен плат, оцветен в пастелни нюанси на зеленото с малки цветчета около яката й в края на тесните ръкави.

— Понякога не знам защо си правя труда. Мразя този пикап — заяви тя, докато изтръскваше полите на роклята си.

— Мразиш всеки пикап, който някога съм притежавал.

— Но ти продължаваш да ги купуваш.

— Може ли да остана тук? — попита Джейкъб, който се бореше с копчето на яката на ризата си. Копчетата упражняваха загадъчна власт над момчето. — Татко и мен можем…

— Татко и аз можем — поправи го Люсил.

— Не — каза Харолд през смях. — Ти върви с майка си. — Той сложи цигарата в устата си и го погали по бузата. — Димът е вреден за теб. Причинява бръчки и лош дъх и те прави космат.

— Прави те и упорит — добави Люсил и помогна на Джейкъб да излезе от кабината.

— Не мисля, че те ме искат там — обади се Джейкъб.

— Върви с майка си — нареди Харолд твърдо.

После запали цигарата и вдиша толкова никотин, колкото уморените му стари бели дробове можеха да поемат.

Когато жена му и онова, което може да беше, а може и да не беше негов син — той все още не бе сигурен какво точно да мисли — тръгнаха, Харолд си дръпна още веднъж и издуха дима през отворения прозорец. После остана да седи с горяща цигара между пръстите. Почеса се по брадичката и се загледа в църквата.

Църквата плачеше за боядисване. Цялата се лющеше, затова беше трудно да се твърди какъв цвят е била преди, но на човек му се струваше, че някога е била много по-голяма, отколкото бе сега. Опита се да си спомни какъв цвят може да е била църквата, когато боята е била прясна — той най-вероятно бе минавал наоколо, за да я види боядисана. Дори почти си спомняше кой беше свършил работата — някаква фирма от Саутпорт, — но името му убягваше, както и оригиналният цвят на боята. Единственото, което успяваше да си представи, бе сегашната избеляла външност.

Не ставаше ли винаги така с паметта? Дайте и достатъчно време и ще я видите проядена и покрита с патината на услужливите пропуски.

Но на какво друго бихме могли да се доверим?

Джейкъб беше пакостник. Жива беля. Харолд си спомни колко пъти момчето си бе имало неприятности, защото не се беше прибрало преди залез-слънце или бе тичало в църквата. Веднъж дори едва не беше докарал Люсил до истерия, защото се бе покатерил до върха на крушата на Хенриета Уилямс. Всички го викаха, а момчето просто си седеше там, в зашумените клони на дървото, сред зрелите круши, в пъстрата слънчева светлина. И вероятно се смееше на някакви свои си неща.

В светлината на уличните лампи Харолд забеляза как някакво малко създание се стрелна от камбанарията на църквата — проблясък от движение и крила. Издигна се за миг и заблестя като сняг в тъмната нощ, когато фаровете на автомобил пробягаха по него.

А после изчезна и Харолд разбра, че няма да се върне.

— Не е той — каза си възрастният мъж.

Хвърли цигарата на земята и се облегна на старата вмирисана седалка. Наведе глава, а тялото му подсказа, че има нужда да заспи, без да бъде измъчван нито от сънища, нито от спомени.

— Не е той.

Люсил здраво стискаше ръката на Джейкъб и си проправяше път през навалицата пред църквата с цялата скорост, която й позволяваше болният хълбок.

— Извинете ме. Здравей, Макон, как си тази вечер? Простете ни. Добре ли си тази вечер, Лют? Много хубаво. Извинете ме. Извинете ни. Ей, здравей, Ванийс! Не сме се виждали от векове. Как я караш? Добре! Радвам се да го чуя! Амин. Пази се. Извинете ме. Извинете ни. Здравейте. Извинете ни.

Тълпата се раздели, както тя се надяваше, но Люсил не беше сигурна дали това е признак, че на света все още съществуват благоприличие и обноски, или признак, че тя най-накрая се е превърнала в старица.

Или, може би, те се отдръпваха заради момчето, което вървеше редом с нея. Тази вечер тук не се предполагаше да присъстват никакви Завърнали се. Но най-напред и преди всичко Джейкъб беше неин син и нищо или никой — дори смъртта или внезапната й липса — нямаше да я накара да го третира като нещо различно от това. Майката и синът намериха места на предната пейка до Хелън Хейс. Люсил сложи Джейкъб да седне до нея и се присъедини към глъчката, която се стелеше като сутрешна мъгла и обгръщаше всичко.

— Толкова много хора — отбеляза тя, скръстила ръце пред гърдите си и поклащайки глава.

— От месеци не съм виждала в неделя повечето от тях — отвърна Хелън Хейс.

Почти всички във и около Аркадия бяха роднини в някаква степен; Хелън и Люсил бяха братовчедки. Люсил имаше издължената, ъгловата фигура на рода Дениълс: беше висока, с тънки китки и малки длани, нос, който очертаваше остра и права линия под кафявите й очи. Хелън, от друга страна, бе цялата в заоблености и окръжности, с дебели китки и широко, кръгло лице. Само косите им, сребристи и прави сега, а някога черни като катран, подсказваха, че двете жени са наистина роднини.

Хелън беше плашещо бледа и говореше през стиснати устни, което й придаваше много сериозен и разстроен вид.

— Да не мислиш, че щом толкова много хора най-после са дошли на църква, идват заради Господа? Исус е бил първият, който се е върнал от мъртвите, но да не би на някого от тези езичници да му пука?

— Мамо? — обади се Джейкъб, все още обсебен от хлабавото копче на ризата си.

— Да не би да идват тук заради Исус? — продължи Хелън. — Да не би да идват да се молят? Кога за последен път са платили своя десятък? Кога за последен път са идвали на служба? Ти ми кажи. Онова момче на Томпсън там… — Тя посочи с пухкав пръст към групичката тийнейджъри, струпали се в дъното на църквата. — Кога за последен път си виждала това момче в църквата? — изсумтя. — Толкова отдавна, че го мислех за мъртъв.

— Той беше мъртъв — каза тихо Люсил. — Знаеш го толкова добре, колкото и всеки друг, който го погледне.

— Мислех, че тази среща трябваше да бъде само за… ами, нали знаеш?

— Всеки със здрав разум знаеше, че това няма да стане — отговори Люсил. — И честно казано, не трябва да става така. Тази среща е заради тях. Защо да не са тук?

— Чух, че Джим и Кони живеят тук — огледа се Хелън. — Можеш ли да повярваш?

— Наистина ли? — изненада се Люсил. — Не бях чула. Но защо не? Те са част от този град.

— Бяха — поправи я Хелън без съчувствие в гласа.

— Мамо? — прекъсна ги Джейкъб.

— Да? — отговори Люсил. — Какво има?

— Гладен съм.

Люсил се засмя. Представата, че има син, който е жив и иска храна, все още я правеше много щастлива.

— Но ти току-що яде.

Джейкъб най-накрая бе успял да откъсне хлабавото копче от ризата си. Държеше го в малките си бели ръце, въртеше го и го изучаваше така, както някой би изучавал уравнение от висшата математика.

— Ама съм гладен.

— Амин — каза Люсил.

Потупа го по крака и го целуна по челото.

— Ще намерим нещо, когато се върнем вкъщи.

— Праскови?

— Щом искаш.

— Глазирани?

— Щом искаш.

— Искам — засмя се Джейкъб. — Татко и мен…

— Татко и аз — пак го поправи Люсил.

Беше още май, но старата църква вече вреше. Никога не бе имала приличен климатик, а с толкова много хора, скупчени един върху друг, сякаш на пластове, въздухът не помръдваше и се създаваше усещането, че всеки момент може да се случи нещо много драматично.

Това усещане правеше Люсил неспокойна. Спомни си, че беше чела във вестници или виждала по телевизията как някои ужасни трагедии се случват, когато твърде много хора се натъпчат на твърде малко пространство. Никой няма да има накъде да се измъкне, помисли си Люсил. Тя огледа залата, колкото можа с всички хора, задръстващи полезрението й, и преброи изходите за всеки случай. Главната врата бе в дъното на църквата, но и там беше пълно с хора. Сякаш почти всички жители на Аркадия бяха тук, всичките шестстотин. Стена от тела.

После забеляза как човешката маса се люшна напред, докато някой друг тръгна да си пробива път към вътрешността на църквата, в сърцевината на тълпата. Чуха се тихо измърморени „Здравейте“, „Съжалявам“ и „Извинете ме“. Ако всичко това бе прелюдия към някаква трагична смърт от стъпкване, поне беше сърдечна, помисли си Люсил.

Облиза устните си и поклати глава. Въздухът стана по-гъст. Нямаше къде да се помръдне, но въпреки това още хора влизаха в църквата. Чувстваше го. Вероятно идваха от Бъкхед, от Уакамоу или Ригълууд. Бюрото се опитваше да провежда такива градски срещи във всяко градче, където можеше и имаше хора, които бяха станали нещо като групита — от онези, които следват известните музиканти от един концерт на друг.

Тези хора следваха агентите на Бюрото от една градска среща на друга и търсеха несъответствия и шанс да започнат спор.

Люсил дори забеляза мъж и жена, които й заприличаха на репортерка и фотограф. Мъжът изглеждаше като онези, които виждате в списанията или можете да прочетете за тях в книгите: с разрошена коса и еднодневна брада. Люсил си го представи ухаещ на нацепени дърва и океан.

Жената беше облечена строго, с коса вързана на конска опашка и с безупречен грим.

— Чудя се дали има новинарски микробус отвън — подхвърли Люсил, но думите й потънаха в глъчката на тълпата.

Сякаш посъветван от режисьор, пастор Питърс се появи през сводестата вратичка в ъгъла зад амвона. След него излезе съпругата му, изглеждаше дребна и крехка както винаги. Беше с проста черна рокля, която я правеше още по-дребна. Тя вече се потеше и деликатно бършеше челото си. На Люсил й бе трудно да запомни първото име на жената. Името и също беше някак малко и крехко, нещо, което хората бяха склонни да пренебрегват, точно като дамата, на която принадлежеше.

В някакъв библейски контраст с жена си, пастор Робърт Питърс бе висок, як мъж, с тъмна коса и вечно изглеждаща загоряла кожа. Беше твърд като камък. Имаше вид на човек, роден, отхранен, отгледан и възпитан за начин на живот, свързан с насилието. Макар че откакто Люсил познаваше младия проповедник, никога не го бе чувала да повиши глас — ако не се брои извисяването му в кулминацията на някои проповеди, но то беше толкова признак за жестока душа, колкото гръмотевицата — за гневен бог. Гърмът в гласа на пасторите бе просто начин Бог да привлече вниманието ви, знаеше Люсил.

— Става като в ада, преподобни — каза Люсил с усмивка, когато пасторът и съпругата му се приближиха достатъчно.

— Да, госпожо Люсил — отговори пастор Питърс. Голямата му квадратна глава се завъртя на дебелия му квадратен врат. — Май се налага да видим как да накараме няколко души да излязат кротко отзад. Не мисля, че съм виждал църквата толкова пълна. Може би все пак трябва да минем с дискоса, преди да се отървем от тях. Имам нужда от нови гуми.

— О, стига!

— Как сте тази вечер, госпожо Харгрейв? — Жената на пастора сложи малката си ръка пред малката си уста и прикри малко прокашляне. — Изглеждате добре — добави тя с тих глас.

— Горкичката — каза Люсил и погали косата на Джейкъб, — вие добре ли сте? Изглеждате сякаш ще припаднете.

— Добре съм — отвърна жената. — Само съм малко неразположена. Тук е ужасно горещо.

— Май се налага да помолим някои от тези хора да останат отвън — повтори пасторът.

Той вдигна дебелата си квадратна ръка, сякаш слънцето светеше в очите му.

— Тук никога не е имало достатъчно изходи.

— В ада няма да има никакви изходи! — вметна Хелън.

Пастор Питърс само се усмихна и протегна ръка през пейката, за да се ръкува с нея.

— А как е този младеж? — попита той и широко се усмихна на Джейкъб.

— Добре съм.

Люсил го потупа по крака.

— Добре съм, сър — поправи се той.

— Какво мислиш за всичко това? — полюбопитства пасторът със смях. Капчици пот блестяха по челото му. — Какво ще правим с всички тези хора, Джейкъб?

Момчето сви рамене и получи поредното потупване по бедрото.

— Не знам, сър.

— Дали да не пратим всички да си ходят вкъщи? Или да извадим маркуча за вода и да ги полеем.

Джейкъб се усмихна.

— Проповедниците не правят такива неща.

— Кой го казва?

— Библията.

— Библията? Сигурен ли си?

Джейкъб кимна.

— Искаш ли да чуеш един виц? Татко ме учи на най-добрите вицове.

— Така ли?

— Аха.

Пастор Питърс коленичи за голямо притеснение на Люсил. Не й харесваше идеята пасторът да изцапа костюма си заради някоя тъпа шега, на която Харолд бе научил Джейкъб. Господ знаеше, че някои от вицовете на Харолд не бяха предназначени за светлината на светостта.

Тя затаи дъх.

— Какво казал на молива учебникът по математика?

— Хмм — пастор Питърс потърка гладко избръснатата си брадичка с дълбоко замислен вид. — Не знам — предаде се най-накрая. — Какво казал учебникът по математика на молива?

— Имам много задачи — отговори Джейкъб.

После се засмя. За някои това беше само звукът на смеещо се дете. Други, наясно, че това момче е било мъртво само преди няколко седмици, не знаеха как да се чувстват.

Пасторът се засмя заедно с Джейкъб. Люсил също — като благодареше на Бога, че вицът не бе онзи за молива и бобъра. Пастор Питърс бръкна в джобчето на сакото си и с тържествен жест извади малък, увит в станиол бонбон.

— Обичаш ли канела?

— Да, сър! Благодаря ви.

— Той е толкова добре възпитан — отбеляза Хелън Хейс.

Тя се размърда на мястото си, очите й следяха крехката съпруга на пастора, чието име не можеше да запомни за нищо на света.

— Всеки толкова добре възпитан като него заслужава бонбон — заяви съпругата на пастора.

Жената стоеше зад съпруга си и нежно го потупваше по гърба — дори и това изглеждаше страхотно постижение за нея, толкова едър беше той, а тя — толкова дребна.

— Трудно се намират добре възпитани деца в наши дни, когато нещата са такива, каквито са.

Жената замълча, за да попие челото си. Разгъна носната си кърпичка, покри устата си и се изкашля в нея като мишка.

— О, Боже.

— Вие сте най-болното същество, което някога съм виждала — подхвърли Хелън.

Съпругата на пастора се усмихна и отговори учтиво:

— Да, госпожо.

Пастор Питърс потупа Джейкъб по главата. После прошепна на Люсил:

— Каквото и да кажат, не позволявайте да ви притесни — нито него, нито вас. Разбрано?

— Да, пасторе — кимна Люсил.

— Да, сър — отвърна Джейкъб.

— Не забравяй — обърна се пасторът към момчето. — Ти си чудо. Целият живот е едно чудо.