Завърналите се

Епилог

Старият пикап криволичеше по магистралата. Двигателят кашляше. Спирачките скърцаха. Целият се разтърсваше на всеки завой. Но още беше жив.

— Само няколко мили остават — подхвърли Харолд, който се бореше с волана, докато вземаха завой.

Джейкъб се взираше мълчаливо през прозореца.

— Радвам се, че се махнахме от тази църква — продължи старецът. — Още малко време там и се кълна, че щях да се покръстя… да се покръстя или да започна да стрелям.

Той се засмя на себе си.

— Или може би едното щеше да доведе до другото.

Момчето пак не каза нищо.

Вече почти бяха стигнали до къщата. Пикапът подскачаше по черния път и плюеше синкав дим от време на време. На Харолд му се искаше да обвини за лошото състояние на пикапа това, че беше прострелян, но всъщност не бе така. Пикапът просто беше стар и уморен, на ръба да се разпадне. Прекалено много мили бе навъртял. Зачуди се как Люсил беше успяла да го използва през всички тези месеци, как Кони го бе подкарала онази нощ. Би и се извинил, ако можеше. Но Кони и децата вече ги нямаше. Никой не ги бе виждал от нощта, в която Люсил умря. Пикапът на Харолд беше открит край магистралата на следващия ден, паркиран накриво, сякаш бе спрял сам, без човек зад волана.

Сякаш семейство Уилсън бяха слезли и изчезнали, което не беше нещо нечувано тези дни.

— Ще стане по-добре — заяви Харолд, когато най-накрая спряха на двора.

На мястото на къщата имаше само дървен скелет. Основата се бе оказала достатъчно здрава. Когато парите от застраховката дойдоха и Харолд нае работници да я възстановят, те успяха да запазят почти всичко от фундамента.

— Всичко ще бъде както си беше — увери сам себе си Харолд.

Паркира пикапа в края на алеята и изгаси мотора. Старият „Форд“ въздъхна.

Джейкъб не проговори и докато вървеше с баща си по прашната пътека. Беше октомври. Жегата и влажността бяха отминали. Баща му изглеждаше много стар и много уморен след смъртта на Люсил, помисли си момчето, макар с всички сили да се опитваше да не изглежда стар и уморен.

Люсил бе погребана отпред под дъба, там, където преди беше верандата. Харолд отначало искаше да я погребе в гробището, но имаше нужда да бъде близо до нея. Надяваше се, че тя ще му прости.

Момчето и баща му спряха пред гроба. Харолд клекна и прокара пръсти по земята. После измърмори нещо под носа си и си тръгна.

Джейкъб се задържа.

Възстановяването на къщата вървеше по-добре, отколкото на Харолд му се искаше да признае. Въпреки че все още представляваше само скелет, вече можеха да се различат кухнята, дневната, спалнята на горния етаж. Гредите щяха да бъдат нови, но основата все още си бе старата, както някога.

Нищо нямаше да бъде такова, каквото беше преди, както бе казал на Джейкъб, но все пак щеше да бъде така както трябваше да бъде.

Той остави момчето да стои край гроба на Люсил и продължи към купчината отломки зад къщата. Огънят беше оставил само отломки и каменната основа. Строителите бяха предложили да изхвърлят боклука, но Харолд ги бе спрял. Идваше почти всеки ден и се ровеше в пепелта и останките. Не знаеше какво търси, но беше сигурен, че ще разбере, когато го намери.

Бяха изминали почти два месеца, а все още не го бе намерил. Но поне беше спрял цигарите.

Час по-късно нищо ново не бе намерено. Джейкъб все още беше на гроба на Люсил и седеше на тревата, свил крака към гърдите си и опрял брадичка на коленете си. Не помръдна, когато пристигна агент Белами. Нито пък реагира, когато Белами мина покрай него и каза „Здрасти“, без да спира, защото знаеше, че момчето няма да отговори. Така ставаше всеки път, когато идваше да види Харолд.

— Намери ли каквото търсиш? — попита Белами.

Харолд се изправи и поклати глава.

— Да ти помогна ли?

— Иска ми се да знаех какво търся — изръмжа Харолд.

— Това чувство ми е познато — каза Белами. — За мен бяха фотографиите. Снимките от детството ми.

Харолд изсумтя.

— Те още не са сигурни какво точно означава това или защо се случва — продължи агентът.

— Разбира се, че не са — въздъхна старецът.

Погледна към небето. Синьо. Чисто. Хладно. Изтри почернелите си ръце в панталоните.

— Чух, че било пневмония — подхвърли Харолд.

— Така беше — отговори Белами. — Също като първия път. Бе спокойна в края. Също като първия път.

— Всичко постарому ли е?

— Не.

Белами намести вратовръзката си. Харолд се радваше да види, че агентът пак носи костюмите си стегнато. Все още не беше успял да разбере как човекът цяло лято обличаше тези проклети неща и винаги изглеждаше добре, но към края Белами бе започнал да ходи раздърпан. Сега вратовръзката отново беше стегната около врата му. Костюмът му бе добре изгладен и безупречно чист. Нещата отново ставаха такива, каквито трябваше да бъдат, помисли той.

— Този път е добре — уточни Белами.

— Хм — изсумтя Харолд.

— Как вървят нещата в църквата? — попита агентът и заобиколи отломките.

— Горе-долу. — Харолд клекна пак и продължи да преравя пепелта.

— Чух, че пасторът се е върнал.

— Така е. Споменават със съпругата му за осиновяване на деца. Щели най-накрая да се опитат да станат истинско семейство — отвърна Харолд.

Краката му бяха схванати. Беше стоял клекнал и коленичил и бе изцапал коленете си, също като вчера, онзиден, предишния и по-предишния ден.

Белами погледна към Джейкъб — още седнал край гроба на майка си.

— Съжалявам за всичко това — въздъхна агентът.

— Вината не е твоя.

— Това не значи, че не мога да съжалявам.

— В такъв случай, предполагам, трябва да кажа, че и аз също съжалявам.

— За какво съжаляваш?

— За каквото и да е.

Белами кимна.

— Той ще си тръгне скоро.

— Знам — каза Харолд.

— Стават такива отнесени. Поне това наблюдаваме в Бюрото. Не във всички случаи. Понякога просто се изправят и сякаш се изпаряват, но обикновено стават отчуждени, мълчаливи в дните, преди да изчезнат.

— Така казват и по телевизията.

Харолд се бе заровил до лакти в останките на къщата. Ръцете му бяха сиво-черни от саждите.

— Ако това е някаква утеха — започна Белами, — обикновено ги намират в гробовете им. Сложени са обратно… каквото и да означава.

Старецът не отговори. Ръцете му се движеха от само себе си, сякаш бяха все по-близо до онова, което отчаяно търсеше. Пръстите му се набождаха на стърчащи пирони и трески от дърво, но той не спираше. Белами наблюдаваше как копае.

Продължи така сякаш безкрайно. Накрая агентът свали сакото си, коленичи в пепелището и зарови с ръце. Двамата мъже не разговаряха. Само копаеха за нещо неизвестно.

Когато Харолд го намери, веднага разбра защо го търсеше. Беше малка метална кутия, обгоряла до черно от жегата, пламъците и саждите на разрушената къща. Ръцете му се разтрепериха.

На запад слънцето залязваше. Ставаше хладно. Тази година зимата щеше да дойде рано.

Харолд отвори кутията, бръкна в нея и извади писмото на Люсил. Малък сребърен кръст падна в пепелта. Старецът въздъхна и се опита да овладее ръцете си. Писмото бе доста обгоряло, но повечето думи си бяха още там, написани от тясната елегантна ръка на Люсил.

… този обезумял свят? Как би трябвало да реагира една майка? Как би трябвало да се справи бащата? Знам, че ти идва твърде много, Харолд. Има моменти, когато мисля, че е твърде много и за мен. Моменти, в които ми се иска да го заведа обратно при реката, където почина нашето момче.

Преди много време се страхувах, че ще забравя всичко. После се надявах, че ще успея да забравя всичко. Нито едно от двете не изглеждаше много по-добро от другото, но и двете ми се струваха по-добри от самотата, Бог да ми прости. Знам, че Той има план. Той винаги има план. И знам, че е твърде голям за мен. Знам, че е твърде голям и за теб, Харолд.

За теб е по-зле. Знам го. Този кръст, който изниква навсякъде из къщата. Този път го намерих на верандата до стола ти. Вероятно си заспал с него в ръка, както правиш винаги. Може би дори не си разбрал.

Мисля, че се страхуваш от него. Не би трябвало.

Вината не беше твоя, Харолд.

Каквито и шантави мисли да ти идват в главата заради този кръст, вината не е твоя. Откакто Джейкъб отиде на небето, ти носиш този кръст по същия начин, както Исус е носил своя. Но дори и той е бил освободен от него.

Остави го, Харолд. Пусни го.

Той не е нашият син. Знам това. Нашият син умря в онази река, докато ловеше малки дрънкулки като този кръст тук. Умря, докато играеше играта, на която баща му го научи да играе, а ти не можеш да си го простиш. Спомням си колко щастлив беше, когато вие двамата ходихте до реката и се върнахте с това. Сякаш беше нещо вълшебно. Ти седеше там на верандата с него и му каза, че светът е пълен с тайни неща като това. Каза му, че всичко, което трябва да направи душата, е да ги търси и винаги ще ги намира. Ти бе само на двайсет и няколко, Харолд. Той беше първото ти дете. Не би могъл да знаеш, че ще ти повярва. Не би могъл да знаеш, че ще се върне сам там долу и ще се удави.

Не знам откъде се взе това дете, този втори Джейкъб. Но честно казано, не ме е грижа. Той ни даде нещо, което никога не бяхме мислили, че можем да имаме отново: шанс да си спомним какво е любовта. Шанс да простим на самите себе си. Шанс да разберем дали все още сме хората, които бяхме, когато бяхме двама млади родители и се надявахме и се молехме никога да не се случи нищо лошо с нашето дете. Шанс да обичаме без страх. И шанс да простим на самите себе си.

Остави го, Харолд.

Обичай го. После го пусни.

Всичко беше като в мъгла. Харолд стисна малкия сребърен кръст в дланта си и се засмя.

— Добре ли си? — попита Белами.

Харолд отговори само с още смях. Сгъна писмото и го скри до гърдите си. Когато се обърна да погледне към гроба на Люсил, Джейкъб бе изчезнал. Харолд огледа двора, но момчето не беше там. Нямаше го и сред гредите на къщата. Нямаше го и в пикапа.

Харолд изтри очите си и се обърна на юг, към гората, която стигаше до реката. Може би беше само случайност или може така бе писано да стане. Така или иначе, той зърна за миг момчето в блясъка на залязващото слънце.

Още преди месеци, когато наредиха на Завърналите се да не излизат от домовете си, Харолд бе казал на жена си, че нещата ще станат болезнени след това. Беше се оказал прав. Бе разбрал и че това ще ги нарани. През цялото време Люсил така и не беше повярвала, че Джейкъб е нейният син. Но през цялото време Харолд знаеше, че е той. Може би беше така за всички. Някои хора заключваха вратите на сърцата си, когато загубеха някого. Други държаха вратите и прозорците отворени, оставяха спомените и любовта да преминават свободно. И може би така трябваше да бъде, помисли си Харолд.

Такива неща се случваха навсякъде.