Завърналите се

17

Харолд и Белами стояха заедно в смазващата лятна жега на Аркадия в очакване на последното си интервю — факт, който не притесняваше особено Харолд. Нюйоркчанинът ставаше все по-добър в хвърлянето на подкови. Прекадено добър.

Прехвърляха другаде Белами, въпреки многото му протести. Беше го предложил полковникът, като се позова на пренаселеността и като цяло на липсата на подходящо време Белами да провежда интервютата си в Центъра за задържане в Аркадия. Имало и други задачи за агентите на Бюрото, много по-неотложни задачи, но те не били такива, с които Белами би се съгласил да се заеме, затова полковникът го отпращаше.

Белами се опитваше да не мисли за това. Опитваше се да не мисли какво би означавало това за майка му. Хвърли подковата, като се надяваше на най-доброто. Тя се приземи стабилно.

Дзън.

— Предполагам, знаеш, че си тръгвам — започна Белами без заобикалки.

— Подочух нещо — отвърна Харолд. — Или по-скоро си го мислех.

Той направи хвърлянето си.

Дзън.

Вече никой от двамата не следеше резултата.

Те продължаваха да играят на малката ивица трева насред училището, сякаш нямаха други възможности за избор. Но това конкретно място предлагаше нещо, с което и двамата бяха свикнали. Малко повече усамотение сега, когато целият град беше на разположение на останалите затворници. Хората бяха започнали да се разпръсват навън, да мигрират от училището и няколкото други временни постройки, изградени от Бюрото. Сега град Аркадия бе изпълнен. Всички сгради, останали празни от години заради западането на града и напускането на хората, бяха пригодени за заселване. Дори по улиците — колкото и малко да бяха в Аркадия — бяха разпънати палатки или създадени зони за разпределение на доставките от Бюрото. Аркадия беше погълнат изцяло.

Но дори и без всичко това, този малък участък от града беше мястото, където двамата бяха прекарали последните няколко седмици в разговори.

Белами се усмихна.

— Разбира се, че си предполагал.

Той се огледа. Небето над тях беше ясно, яркосиньо, осеяно тук-там с бели облаци, които не носеха дъжд. В далечината вееше вятър, шумолеше из дърветата в горите, извиваше обратно през жегата и влагата и трополеше по зданията на града.

Когато бризът блъсна Харолд и Белами, вече беше само горещ влажен полъх. Миришеше на пот и урина и на твърде много хора, държани прекадено дълго в лоши условия. Почти всичко в Аркадия миришеше така тези дни. Този мирис бе полепнал по всичко. Толкова много, че всички, включително агент Белами, вече едва го забелязваха.

— Ще ме попиташ ли, или не? — обади се Харолд.

Двамата с Белами тръгнаха заедно в жегата и вонята, за да си приберат подковите. Джейкъб беше наблизо, в училищната сграда, с госпожа Стоун — която от известно време бе обсебила мислите на Харолд.

— Преди да сме изгубили прекадено много време в игрички — двусмислието е умишлено, — нека просто да се разберем да пропуснем всички увъртания, ако нямаш нищо против. И двамата знаем коя е тя.

— Кога разбра?

— Скоро след като тя се появи тук. Не смятах, че е съвпадение да се окаже в нашата стая.

— Май не съм толкова хитър, колкото си мислех, а?

— Нищо подобно. Преценката ти е била замъглена, това е всичко. Ще се опитам да не го използвам срещу теб.

Двамата направиха хвърлянията си. Дзън. Дзън. Вятърът отново се надигна и за миг въздухът замириса на свежест, сякаш бавно настъпваше някаква промяна. След това полъхът се разсея и въздухът пак стана горещ, а слънцето прекосяваше небето.

— Как е тя? — попита агент Белами.

Дзън.

— Добре е. Знаеш го.

— Пита ли за мен?

— През цялото време.

Дзън.

Белами се замисли за момент, но Харолд не беше свършил.

— Няма да те познае, дори да седнеш пред нея и да я целунеш по челото. През половината от времето си мисли, че аз съм ти. През останалото време смята, че съм баща ти.

— Съжалявам — каза Белами.

— За какво?

— Че те забърках във всичко това.

Харолд изправи гръб, намести стъпала и се прицели. Направи добро, силно хвърляне и съвсем пропусна колчето. Усмихна се.

— Бих направил същото. Всъщност — продължи — смятам да го направя.

— Танто за танто, нали?

— Око за око звучи по-добре.

— Както кажеш.

— Как е Люсил?

Белами въздъхна и се почеса по темето.

— Добре, доколкото чувам. Не излизала много от къщата, но честно казано, в този град няма за какво особено да се излиза.

— Добре ни подредиха — поклати глава Харолд.

Белами направи хвърлянето си. Подковата се приземи перфектно.

— Започнала е да носи пистолет — добави той.

— Какво?

Образът на стария му пистолет проблесна в съзнанието му, последвано от спомена за нощта преди смъртта на Джейкъб и за кучето, което беше принуден да застреля.

— Или поне така ми казаха. Спряла на един от контролно-пропускателните пунктове на магистралата. Лежал на седалката на твоя пикап. Когато я попитали за това, взела да говори за „правото на сигурност“ или нещо подобно. После заплашила, че ще стреля. Не съм сигурен колко сериозна е била все пак.

Докато Белами вървеше към другия край на полето и вдигаше прах със стъпките си, Харолд се поизправи, погледна нагоре към небето и избърса потта от лицето си.

— Не ми звучи като жената, за която се ожених — заяви той. — Жената, за която се ожених, щеше първо да стреля и после да говори.

— Винаги съм мислел за нея, че е повече от типа „да оставим Бог да се оправи“ — продължи Белами.

— Това дойде по-късно — отговори Харолд. — В началото беше луда глава. Няма да повярваш какви неща сме вършили, когато бяхме млади.

— Нищо, което да излезе в документите. Проверявах досиетата и на двама ви.

— Това, че не са те хванали, не означава, че не си нарушавал закона.

Белами се усмихна.

Дзън.

— Веднъж ме попита за майка ми — заговори Белами.

— Така беше — отвърна Харолд.

— Тя в крайна сметка почина от пневмония. Но това беше на финала. Всъщност деменцията я отне, късче по късче.

— И се върна същата.

Белами кимна.

— А сега ти я напускаш.

— Не е тя — възрази Белами. — Това е просто фотокопие. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

— А — каза Харолд студено, — говориш за момчето.

— Ти и аз — продължи Белами — си приличаме. И двамата знаем, че мъртвите са си мъртви и това е краят.

— Тогава защо я доведе при мен? Защо мина през толкова много неприятности?

— По същата причина, поради която ти остана със сина си.

Въздухът продължи да бъде горещ, а небето ярко, непоклатимо синьо до края на деня. Двамата мъже обикаляха и обикаляха наоколо, игра след игра, без да броят точките, без да са сигурни точно колко игри бяха изиграли или какъв беше смисълът на всичко това. Кръжаха ли, кръжаха един около друг насред града, който вече не беше същият, в един свят, който вече не беше същият, и оставяха света да се върти, а всички техни думи да бръмчат във въздуха около тях.

Когато вечерта дойде, завари Люсил превита над бюрото, а дома на Харгрейв — изпълнен с мириса на оръжейна смазка. Из цялата къща се носеше звук на телена четка, стържеща по стомана.

Люсил бе намерила под пистолета малък комплект за почистване, използван съвсем рядко през всичките години, откакто го притежаваха. В него имаше и инструкции. Трудно беше само разглобяването на оръжието.

Неудобно и бе да дърпа затвора на една страна, докато натиска с инструмента, за да отвинти някоя втулка; трябваше да внимава за пружината и за малките винтчета, които можеха да се загубят, когато дойдеше време всичко да се сглоби отново. Тя се бореше с всичко това, като всяка секунда си напомняше, че пистолетът не е зареден и няма как да се обърка и да се застреля като някаква глупачка.

Извадила бе патроните и сега те бяха подредени в редица в далечния край на бюрото. Беше лъснала и тях, като използва само телената четка и ги пазеше от почистващата течност, страхувайки се от някаква тайнствена химична реакция, ако миришещият на терпентин разтвор се смесеше с барута вътре. Може да беше прекалено предпазлива, но предпочиташе да е така.

Когато вадеше патроните, откри нещо хармонично в звука, който издаваха един след друг, докато изскачаха от плоския стоманен пълнител.

Дзън.

Дзън.

Дзън.

Дзън.

Дзън.

Дзън.

Дзън.

Държеше седем живота в ръката си. Представи си себе си, Харолд, Джейкъб и семейство Уилсън — всички мъртви. Седем смърти.

Затъркаля малките тежки патрончета в ръката си. Сви я в юмрук и се съсредоточи върху усещането, което предизвикваха — гладките, закръглени върхове се забиваха в дланта и. Стисна ги толкова силно, че за миг се притесни да не се нарани. После ги подреди на бюрото с внимание и нежност, като малки загадки. Остави пистолета в скута си и прочете инструкциите.

Върху листа имаше изображение на горната част на пистолета, издърпана назад, за да разкрие вътрешността на затвора. Люсил вдигна оръжието и го разгледа. Постави ръце върху горната част на затвора по начина, показан на снимката, и натисна. Не се случи нищо. Натисна по-силно. Пак нищо. Отново разгледа снимката. Изглежда, правеше всичко както трябва.

Опита за последен път, натисна толкова силно, че почувства как вените й се издуват. Стисна зъби, изпъшка тихо и изведнъж затворът се плъзна назад, от пистолета изскочи патрон и издрънча на пода.

— Господи! — възкликна тя, а ръцете й се разтрепериха. Остави дълго патрона да лежи на пода, втренчена в него, замислена какво можеше да се случи. — Може би трябва да се подготвя за това.

После взе патрона, сложи го на бюрото и се зае да почиства оръжието, замислена какво ли щеше да донесе вечерта.

Когато дойде време да напусне къщата, Люсил излезе отпред, застана до уморения стар пикап на Харолд и загледа назад, без да казва нищо много дълго време. Можеше да бъде видяна от доста далеч, мислеше си тя, да кръжи около обветрената стара къща, където се бе омъжила, обичала, отглеждала син, ръка за ръка със съпруга си — съпруг, който сега, когато беше отделена от него, осъзнаваше тя, никога не е бил чак толкова грубоват и вироглав, колкото тя често си мислеше, той я бе обичал през всеки ден от петдесет и няколкото години, прекарани заедно, беше я обичал — а сега, когато вечерта се спускаше над нея, тя си тръгваше.

Люсил си пое въздух, задържа къщата и всичко, което тя означаваше за нея, във вселената на белите си дробове, докато не й се стори, че ще припадне. Тогава я задържа още по-дълго, вкопчи се в този миг, в този образ, в този живот, в този поет дъх, макар да знаеше, че ще трябва да го изпусне.

Тази нощ дежурен беше един плах младеж от Канзас. Казваше се Джуниър и вече не се вълнуваше чак толкова от охраната на града за сметка на своенравния, забавен старец, с когото се бе сприятелил.

А Джуниър, както и всички участници в трагедията, имаше усещането, че се задават неприятни събития. Цяла вечер постоянно проверяваше телефона си за нови съобщения, притеснен от чувството, че беше предопределен да каже нещо важно на някого.

Вътре в будката на караула той прочисти гърлото си, дочул ръмженето на стария „Форд“. Понякога му се струваше малко странно как оградата около града свършваше така изведнъж, а единственото шосе с две платна опустяваше внезапно сред полята. Сякаш всичко, което се случваше вътре в оградата, зад Барикадата, вътре в оградения изцяло град, трябваше да приключи рязко.

Двигателят затрака и се закашля, а светлината на фаровете заподскача над пътя, сякаш онзи, който беше зад волана, имаше някакви затруднения. Помисли си, че може да е някое хлапе, избягало да се повози — спомняше си как и той бе задигнал стария пикап на баща си една есенна вечер, на възрастта, когато човек върши такива неща.

Канзас и Северна Каролина не бяха толкова различни, помисли си Джуниър. Поне тази част на Северна Каролина не беше толкова различна. Равнини. Ферми. Обикновени трудолюбиви хора. Ако не бе проклетата влажност, която висеше във въздуха като призрак, тогава може би, само може би, той би се замислил за заселване тук. Едва ли някога беше имало торнадо, а хората, с цялото им южняшко гостоприемство, за което бе чувал, бяха доста приятелски настроени.

Пищящите спирачки на пикапа привлякоха вниманието на Джуниър обратно, където му беше мястото. Синият пикап изтрака, а след това двигателят замлъкна. Фаровете още светеха, ярко и силно. Той си спомни какво ги бяха обучавали някога за такива ситуации. Фаровете трябваше да заслепят всички, така че човекът вътре да може да излезе, да се придвижи и да стреля, без изобщо да бъде забелязан.

Джуниър никога не се бе интересувал от оръжия — което се оказа добре, защото поради това беше ужасен стрелец. Сега дългите светлини станаха къси и той успя най-после да различи над седемдесетгодишната жена зад волана — с изопнато от ярост лице — и бе поразен от усещането, че тъкмо сега повече от всичко му се иска да няма никакви оръжия в околностите. Но той беше охранител, така че носеше оръжие. А когато най-накрая Люсил излезе от пикапа, видя, че и тя също има пистолет.

— Госпожо! — извика Джуниър и бързо излезе от караулната будка. — Госпожо, трябва да оставите този пистолет! — гласът му трепереше, но неговият глас си трепереше винаги.

— Не става дума за теб, дете — каза Люсил.

Тя заобиколи и застана пред пикапа, докато все още включените фарове блестяха зад нея. Беше облечена в стара синя памучна рокля, която се спускаше, гладка и едноцветна, почти до глезените. С тази рокля ходеше на прегледи при лекарите, когато искаше да им даде да разберат още от самото начало, че не е склонна да приеме никакви новини, които няма да й харесат особено.

Тълпа Завърнали се слезе от каросерията на пикапа и от кабината. Бяха толкова много, че Джуниър си спомни за цирка, който някога идваше всяка есен.

Завърналите се застанаха плътно зад Люсил и образуваха малка смълчана тълпа.

— Става дума за почтеност и достойно поведение — заяви старицата, без непременно да говори на младия войник. — Просто за елементарна човешка почтеност.

— Сър! — извика Джуниър, не съвсем сигурен кого точно вика, знаеше само, че каквото и да се случваше сега, беше нещо, в което никак не му се искаше да участва. — Сър! Имаме проблем тук! Сър!

Чу се дум, дум, дум от наближаващи стъпки на боти.

— Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават — изрецитира Люсил.

— Госпожо — продължи Джуниър. — Ще се наложи да оставите оръжието, госпожо.

— Не съм дошла да се разправям с теб, дете — отвърна старицата. Тя се стараеше да държи пистолета насочен надолу.

— Да, госпожо. Но трябва да оставите оръжието, за да можем да говорим за каквото и да сте дошли тук да говорите.

Другите охранители от нощната смяна вече бяха там, вдигнали пушки, макар че нещо в тях, може би някой стар урок по поведение, ги възпираше да насочат оръжията си право в Люсил.

— Какво, по дяволите, става, Джуниър? — прошепна един от войниците.

— Да пукна, ако знам — прошепна той в отговор. — Тя просто се появи тук с тях — цяла група Завърнали се — и този проклет пистолет. Започна се само с нея и този пикап, пълен с такива, но…

Както всички те можеха да видят добре, имаше и други. Много други. Макар че шепата войници не можеха да кажат колко точно бяха, знаеха, че ги превъзхождат числено. Бяха съвсем сигурни.

— Аз съм тук, за да поискам освобождаването на всички заключени вътре — извика Люсил. — Нямам нищо против вас, момчета. Предполагам, че просто правите каквото ви е заповядано. На това сте обучавани. Затова не съм настроена по никакъв начин срещу вас. Но ще ви напомня, че носите моралната отговорност да постъпите правилно, да бъдете справедливи и честни хора, дори ако се очаква да изпълнявате заповеди.

Искаше й се да закрачи напред-назад, както правеше пасторът понякога, когато имаше нужда да си събере мислите. Беше планирала всичко наум, докато караше насам, но сега, застанала тук, когато всъщност вършеше това, което вършеше — с всички тези пушки, — бе уплашена.

Но моментът не беше подходящ да се страхува.

— Дори не трябва да говоря с вас — продължи Люсил. — Вие не сте причината, никой от вас не е. Вие сте по-скоро симптом. Трябва да стигна до причината. Искам да се срещна с полковник Уилис.

— Госпожо — обади се Джуниър. — Моля, оставете оръжието. Ако искате да се видите с полковника, ще ви позволим да се видите с полковника. Но ще трябва да оставите оръжието.

Войникът до него прошепна нещо.

— Хвърлете оръжието и предайте тези Завърнали се лица за обработка.

— Няма да направя нищо подобно — излая тя и стисна по-здраво пистолета. — Обработка — изръмжа.

Войниците все още се колебаеха да насочат пушките си към нея, затова се прицелиха в онези, които я придружаваха. Завърналите се, които се бяха скупчили зад и около старицата, не правеха резки движения. Само стояха и оставяха Люсил и нейният пистолет да действат от тяхно име.

— Искам да видя полковника — повтори тя.

Въпреки че изведнъж се почувства виновна за това, което правеше, нямаше да се остави нищо да я разубеди. Сатаната беше коварен съблазнител, знаеше Люсил, и вършеше злините си, като ни убеждаваше да направим онези малки отстъпки, които в крайна сметка водеха до големите грехове. А тя бе уморена да стои безучастно.

— Полковник Уилис! — настоя Люсил, като изрече името, сякаш викаше данъчен инспектор. — Искам да видя полковник Уилис!

Джуниър не беше свикнал с такива равнища на напрежение.

— Повикай някого — каза тихо на войника до себе си.

— Какво? Тя е просто една стара жена. Няма да направи нищо.

Люсил ги чу и за да докаже, че преценяват ситуацията напълно погрешно, вдигна пистолета си и стреля във въздуха.

Всички се стреснаха.

— Ще го видя сега — заяви тя, а в ушите й леко звънеше.

— Повикай някого! — изпадна в паника Джуниър.

— Повикай някого — обърна се на другата страна войникът до него.

— Повикай някого — каза следващият войник.

И като последен в редицата, тръгна.

Някой най-накрая дойде и както очакваше Люсил, не бе полковник Уилис, а агент Мартин Белами. Мина през портала в нещо средно между разходка и тичане. Както винаги беше с костюм, но вратовръзката му липсваше. Сигурен знак, помисли си Люсил, че цялата ситуация е обречена.

— Приятна вечер за разходка — започна Белами и пристъпи покрай войниците — отчасти за да задържи вниманието и фокусирано върху него, отчасти за да застане пред колкото се може повече цеви на оръжия, насочени към старицата. — Какво става, госпожо Люсил?

— Не изпратих за вас, агент Мартин Белами.

— Не, госпожо, със сигурност не сте. Но те дойдоха, повикаха ме и все пак съм тук. За какво е всичко това?

— Знаете за какво е всичко това. Знаете не по-зле от всеки друг — ръката й с пистолета затрепери. — Разгневена съм — каза тя категорично. — И няма да допусна нещата да продължават по този начин.

— Да, госпожо — отвърна Белами. — Имате право да сте гневна. Ако някой има право да се гневи, това сте вие.

— Не го правете, агент Мартин Белами. Не се опитвайте да ме спрете, защото няма да стане. Просто искам да говоря с полковник Уилис. Сега идете да ми го доведете. Или изпратете някого другиго да го доведе. Не ме интересува особено кого ще пратите.

— Въобще не се съмнявам, че той в този момент идва насам — продължи Белами. — И честно казано, тъкмо от това се страхувам.

— Е, аз не се страхувам — отсече Люсил.

— Този пистолет само влошава нещата.

— Пистолетът? Мислите, че не се страхувам, защото имам пистолет? — Люсил въздъхна. — Няма нищо общо с пистолета. Не се страхувам, защото съм избрала пътя си. — Застана изправена, като здраво цвете, вкоренено в твърда почва. — Твърде много хора на този свят се страхуват — включително и аз. И аз още се страхувам от много неща. Ужасена съм от някои от нещата, които виждам по телевизията. Дори и преди всичко това да започне, дори след като всичко свърши, ще има от какво да се страхувам.

Но не се страхувам от това. Не ме е страх от това, което се случва точно сега или което може скоро да се случи тук. Приемам го, защото е правилно. Добрите хора трябва да спрат да се страхуват да постъпват правилно.

— Ще има последствия обаче — отбеляза Белами, опитвайки се да не прозвучи като заплаха. — Просто така действа светът. Всичко си има последствия, които невинаги можем да видим. Понякога дори не можем да си ги представим. Както и да приключат нещата тази вечер — а аз се надявам повече, отколкото бихте могли да знаете, че ще завършат мирно, — ще има реални последствия.

Направи малка стъпка към Люсил. Над него, сякаш на света не ставаше нищо нередно, звездите блестяха, а облаците плаваха по своите тихи, сложни маршрути.

Белами стъпи стабилно и продължи:

— Знам какво се опитвате да направите. Вие се опитвате да сложите точка. Не ви харесва как се развиват нещата и мога да го разбера. И аз не съм привърженик на сегашното състояние на нещата. Мислите ли, че щях да завзема целия град и да го натъпча с хора, сякаш са някакъв товар, ако изобщо имах думата по въпроса?

— Ето защо не искам да говоря с вас, агент Мартин Белами. Вие вече не отговаряте за нищо. Не става въпрос за вас. Става въпрос за полковник Уилис.

— Да, госпожо — кимна Белами. — Но и полковник Уилис не е отговорен за нищо. Той просто прави това, което му е наредено да направи. Той също се подчинява на някого, точно като тези млади войници тук.

— Престанете — помоли Люсил.

— Трябва да стигнете над него, ако искате някакво удовлетворение, госпожо Люсил. Трябва да продължите нагоре по веригата.

— Не се отнасяйте с мен като с глупачка, агент Мартин Белами.

— След полковника има генерал или някой подобен над него. Не съм сто процента сигурен каква е командната верига. Никога не съм служил в армията, така че много от това, което знам, съм видял по телевизията. Но знам, че никой военен не прави нищо, което не му е наредено или за което не отговаря. Всичко е само една дълга верига, която в крайна сметка води до президента, а, госпожо Люсил, сигурен съм, че вие знаете много добре, президентът не ръководи нищо. Това са избирателите, частните индустриални лобисти и още, и още. Нямат край.

Той направи още една крачка напред. Вече беше почти достатъчно близо, за да я достигне. Само на няколко метра.

— Стойте на място — каза Люсил.

— Полковник Уилис ли е човекът, когото бих поставил да отговаря за всичко това? — попита Белами, обръщайки се леко към „всичко това“, за да насочи думите си към заспалия тъмен град, който вече не беше град, а голям, раздут ГУЛАГ. — Не, госпожо. Никога не бих му възложил да отговаря за нещо толкова важно, толкова деликатно. Защото ситуацията съвсем определено е деликатна.

Нова стъпка напред.

— Мартин Белами.

— Но ето ни тук, вие, аз, полковник Уилис, Харолд, Джейкъб.

Прокънтя изстрел.

Още един изстрел във въздуха от тъмния тежък пистолет в ръката на Люсил. После тя свали оръжието и го насочи към Белами.

— Нямам нищо против вас, агент Мартин Белами. Знаете го. Но няма да се оставя да ме подведете. Искам си сина.

— Не, госпожо — намеси се глас зад агент Белами, който се отдръпваше стъпка по стъпка.

Беше полковникът. До него стояха Харолд и Джейкъб.

— Няма да бъдете подведена — продължи полковник Уилис. — Ще се опитаме да вкараме нещата в пътя, ако мога да кажа така.

Гледката на Харолд и Джейкъб до полковника свари Люсил неподготвена — макар че сега, щом ги видя, разбра, че би трябвало да очаква тъкмо това. Веднага завъртя пистолета към полковника. Войниците настръхнаха, но полковникът им направи знак да останат спокойни.

Очите на Джейкъб бяха широко отворени. Никога досега не беше виждал майка си с пистолет.

— Люсил — обади се Харолд.

— Не ми говори с този тон, Харолд Харгрейв.

— Какво, по дяволите, правиш, жено?

— Правя каквото трябва да се направи. И толкоз.

— Люсил.

— Млък! Правя това, което ти щеше да направиш, ако нещата бяха разменени. Кажи ми, че не е вярно.

Харолд погледна пистолета на Люсил.

— Може би, но това означава само, че сега трябва да правя онова, което щеше да направиш ти, ако нещата бяха разменени, както каза. Ето че си тук с дяволския пистолет.

— Не богохулствай!

— Послушайте съпруга си, госпожо Харгрейв — каза полковник Уилис с много ведър и спокоен израз въпреки пистолета на Люсил, насочен към него. — Това няма да свърши добре, освен ако вие и онези същества не се откажете мирно.

— Млъквайте! — излая Люсил.

— Послушай човека, Люсил — включи се Харолд. — Виж всички тези момчета с пушки.

Бяха поне двайсетина — някак си и по-малко, и повече, отколкото бе очаквала. Всички изглеждаха някак не на място — и войниците, и пушките, възможности нещата да приключат толкова ужасно. А пред тях беше тя: една възрастна жена в стара рокля, която стоеше насред улицата и се опитваше да не се страхува.

После си спомни, че не бе сама. Извърна глава и погледна зад себе си. Видя сгъстяващата се маса Завърнали се, които стояха рамо до рамо, наблюдаваха я, чакаха тя да реши съдбата им.

Не бе планирала нищо такова. Нищо подобно. Беше възнамерявала да кара до портала, да постави исканията си пред полковника, а той някак си щеше да освободи всички.

Но след това тръгна и започна да ги забелязва тук-там из покрайнините на града. Понякога наполовина скрити, с мрачен и уплашен вид. Други, скупчени на едно място, просто загледани в нея. Може би вече не се страхуваха от Бюрото. Може би се бяха примирили, че ще бъдат пленени. Или може би бяха изпратени от Бог.

Тя спря и ги помоли да дойдат да й помогнат. И те се качиха в пикапа, един по един. Но тогава не бяха толкова много, само колкото се побираха в една каросерия. Сега сякаш бяха десетки, като че някакъв всеобщ призив се бе разпространил тайно и тихо, а те всички бяха откликнали.

Сигурно всички са се крили, помисли си тя. Или може би наистина бе станало чудо.

— Люсил.

Беше Харолд.

Отърси се от мечтанията си за чудеса и погледна съпруга си.

— Помниш ли как тогава… ами тогава, през 1958-а, в деня преди рождения ден на Джейкъб, в деня преди датата на смъртта му, се връщахме с колата от Шарлот? Беше се стъмнило и валеше толкова силно, че се питахме дали да не спрем и да изчакаме, докато премине. Спомняш ли си?

— Да — отговори Люсил. — Спомням си.

— Проклетото куче, което изскочи пред пикапа — продължи Харолд. — Помниш ли? Дори нямах време да отбия. Чу се само „Бум!“! Звукът на масата от метал, блъскаща се в проклетото куче.

— Онова няма нищо общо с това — заяви Люсил.

— Ти заплака веднага щом се случи, още преди да успея да събера две и две и да си създам някаква представа какво, по дяволите, беше това. Ти просто си седеше там, плачеше, сякаш бях бутнал дете, и повтаряше „Господи, Господи, Господи“ отново и отново. Уплаши ме до смърт. Помислих си, че може наистина да съм ударил нечие дете, въпреки че бе пълно безумие да има дете там, в такова време, по това време на нощта. Представих си, че там лежи Джейкъб, мъртъв и прегазен.

— Млък — опита се да го спре Люсил с нерешителност в гласа.

— Но там беше онова проклето куче. Нечие куче ловец на еноти. Вероятно бе тръгнало да души по следа и беше объркано от дъжда. Излязох под проклетия дъжд и го намерих да лежи пребито. Сложих го в каросерията и го откарахме вкъщи.

— Харолд.

— Откарахме го, внесохме го в къщата, но нямаше какво да се направи. Вече бе мъртво. Просто тялото му още не го бе разбрало. Така че отидох до стаята и взех този пистолет, същия този проклет пистолет, който държиш точно сега. Казах ти да останеш вътре, но ти не ме послуша, един Господ знае защо — Харолд замълча и прочисти гърлото си от нещо, което го задавяше. — Последния път, когато използвах този пистолет. Помниш какво се получи, когато го използвах, Люсил, знам, че помниш. — Харолд огледа войниците, войниците и техните пушки.

Той вдигна Джейкъб и остана така. Тогава пистолетът натежа с нова тежест в ръката и. Треперенето започна от рамото и, тръгна надолу през лакътя и китката към дланта и тя нямаше друг избор, освен да свали оръжието.

— Много добре — обади се полковник Уилис. — Много, много добре.

— Трябва да обсъдим как стоят нещата — каза Люсил, почувствала се изведнъж ужасно уморена.

— Можем да водим всякакви разговори.

— Нещата трябва да се променят. Просто не може да продължават така, както досега. Просто не може.

Въпреки че бе свалила пистолета, тя все още го стискаше в ръка.

— Може и да сте права — отговори полковник Уилис.

Той погледна групата войници — сред които беше момчето от Топека — и им кимна към Люсил. После се обърна към нея.

— Няма да се преструвам, че всичко е така, както трябва да бъде. Няма съгласие, най-меко казано.

— Няма съгласие — повтори като ехо Люсил.

Винаги бе харесвала тази дума: съгласие. Погледна през рамо. Те всички бяха все още там, огромното, разляло се струпване на Завърнали се. Все още я гледаха: единственото препятствие между войниците и самите тях.

— Какво ще стане с тях? — попита Люсил и се извърна обратно тъкмо навреме, за да види Джуниър, който почти се бе приближил достатъчно, за да се протегне и да хване пистолета й.

Момчето замръзна — собственият му пистолет беше все още в кобура. Джуниър ненавиждаше насилието. Искаше единствено да се прибере жив и здрав у дома, също като всички останали.

— Какво беше това, госпожо Харгрейв? — попита полковник Уилис, докато прожекторите по протежение на южната порта все още грееха зад него.

— Попитах какво ще стане с тях — пръстите на Люсил се свиха около пистолета. — Ако допуснем, че абдикирам…

— О, по дяволите — изпъшка Харолд. Остави Джейкъб на земята и го хвана за ръката.

Гласът на Люсил беше твърд и овладян.

— Какво ще стане с тях? — посочи с ръка Завърналите се.

Джуниър никога преди не бе чувал думата абдикирам. Но

имаше чувството, че предшества нещо, което не беше много добро, така че отстъпи крачка назад от размахващата пистолета старица.

— Не мърдай! — излая полковник Уилис.

Джуниър се подчини.

— Вие не отговорихте — Люсил произнесе отчетливо всяка дума.

Направи малка стъпка вляво, за да може да вижда добре покрай младия войник, изпратен да отнеме пистолета и.

— Ще бъдат обработени — заяви полковник Уилис. Той изпъна тяло и сложи ръце зад гърба си в типична военна стойка.

— Неприемливо — отсече Люсил с още по-твърд тон.

— По дяволите — изруга Харолд под носа си.

Джейкъб погледна нагоре към него със страх в очите. Беше разбрал какво е разбрал баща му. Харолд погледна към Белами, като се опитваше да установи по някакъв начин контакт с очи. Белами трябваше да разбере, че Люсил е преминала точката, преди която можеше да се успокои.

Но вниманието на агент Белами бе привлечено от ставащото като на всички останали.

— Отвратително — каза Люсил. — Недопустимо.

Харолд се разтрепери. Най-лошото скарване, което бяха имали някога с Люсил, бе дошло не дълго след думата недопустимо. Тя беше нейният боен вик. Той отстъпи назад към отворената порта, по-далеч от мястото, където щяха да хвърчат куршумите, ако всичко тръгнеше зле — а старецът бе дяволски сигурен, че е на път да стане така.

— Тръгваме си — заяви Люсил с убийствен и студен тон. — Моето семейство и семейство Уилсън идват с нас.

Лицето на полковник Уилис остана непроменено. Изглеждаше строго и твърдо.

— Не мисля, че ще стане така — подхвърли той.

— Аз ще получа семейство Уилсън — запъна се Люсил. — Ще си ги върна.

— Госпожо Харгрейв.

— Разбирам, че трябва да пазите авторитета си. Вашите хора трябва да ви уважават като техен лидер, а една седемдесет и три годишна жена идва тук с малък пистолет и с някаква паплач и си тръгва с всички, заключени между стените на цял град, ами не е нужно да съм военен стратег, за да знам, че не в такава светлина искате да ви виждат.

— Госпожо Харгрейв — повтори полковник Уилис.

— Не искам нищо по-малко от онова, което ми се дължи, нищо по-малко от онова, което е мое — моето семейство и хората под моя закрила. Имам Божии дела за вършене.

— Божии дела?

Харолд притегли Джейкъб по-близо. Изглежда, всички затворници в град Аркадия се бяха събрали край оградата. Той огледа тълпата с надеждата да зърне семейство Уилсън. Щеше да бъде негова работа да се погрижи за тях, след като нещата тръгнеха така, както очевидно щяха да тръгнат.

— Божии дела — повтори Люсил. — Не на Бог от Стария завет, който раздели морето за Мойсей и разби армиите на фараона. Не, вече не на този Бог. Може би вече сме прогонили този Бог.

Джуниър направи още една крачка назад.

— Стой където си, войнико! — изкрещя полковник Уилис.

— Харолд, отведи Джейкъб на безопасно място — обади се Люсил. След това се обърна към полковник Уилис: — Нещата трябва да спрат. Трябва да престанем да чакаме някой друг, дори Бог, да ни помогне да се справим с нещата, които са наше задължение.

— Нито стъпка, редник! — излая полковник Уилис. — Освободи госпожа Харгрейв от това оръжие, за да можем всички да продължим мирно вечерта си.

Джуниър се тресеше. Взря се в очите на Люсил, като питаше какво да прави.

— Бягай, дете — посъветва го тя с тона, който обикновено пазеше за Джейкъб.

— Редник!

Той посегна към пистолета.

Тогава Люсил го простреля.

Не толкова малката армия на Люсил от Завърнали се не се уплаши от стрелбата, така както очакваха войниците. Може би защото вече бяха умирали в живота си и имаха доказателство, че в крайна сметка смъртта не можеше да ги задържи завинаги.

Това беше едната възможност. Но не най-вероятната. Те все още бяха хора в края на краищата.

Когато Джуниър се свлече на тротоара, стиснал крака си и стенещ от болка, Люсил не спря, за да се приведе към него, както би направила преди. Вместо това го прекрачи и тръгна право към полковник Уилис. Уилис извика на войниците на техните позиции да открият огън. Постави ръка върху пистолета на хълбока си, но подобно на Джуниър се колебаеше да го насочи срещу старицата. Тя не бе като Завърналите се. Беше жива.

Така че изстрелите дойдоха от войниците. Някои попаднаха в тела на хора, но повечето само във въздуха и затоплената от лятото земя. Люсил тръгна към полковник Уилис с насочен пистолет.

Още преди да бъде прострелян Джуниър, Харолд беше взел Джейкъб на ръце и се бе отдалечил от стрелбата. Белами беше тръгнал след него. Скоро ги настигна и без да пита, посегна и взе Джейкъб от ръцете на Харолд.

— Да отиваме при майка ти — каза Харолд.

— Да, сър — съгласи се Джейкъб.

— Не говорех на теб, синко.

— Да, сър — кимна Белами.

И тримата се втурнаха през обградения град.

Липсата на огнева мощ Завърналите се компенсираха с численост. Дори и без онези, които бяха дошли да помогнат на Люсил, все още хиляди бяха от другата страна на южната ограда, затворени в границите на Аркадия. Твърде много от тях наблюдаваха какво става, за да ги броят.

Войниците изглеждаха толкова малко.

Завърналите се тръгнаха — мълчаливо, сякаш ставащото не беше тяхна крайна цел, а само сцена, която трябваше да се изиграе — и войниците разбраха, че в крайна сметка техните оръжия не бяха нещо повече от перчене срещу такава тълпа. В резултат стрелбата не трая много дълго. Завърналите се обкръжиха групичката войници и ги погълнаха като прилив.

Армията на Люсил напредваше и бързо скъсяваше разстоянието до мястото, където тя стоеше с пистолет, насочен към полковника.

Чуваха се викове, звуци от борба и сблъсъци между хора. Беше като оркестър на хаоса — страст за живот от двете страни на разделителната линия.

Чупеха се прозорците на сградите. Водеха се битки на тревните площи пред тях и във входовете, докато войниците се оттегляха на малки групи. Понякога те успяваха да спечелят малко предимство поради факта че Завърналите се не бяха войници, а само хора, които също се страхуваха, когато се сблъскваха с мъже с пушки.

Но животът ги мотивираше. Те се хвърляха напред.

— Можеше да убиете онова момче — заговори полковник Уилис, като гледаше покрай Люсил към Джуниър. Той беше спрял да крещи, примирил се с факта, че бе прострелян, ала все още жив и като цяло добре. Само стенеше и се държеше за крака.

— Ще се оправи — отвърна Люсил. — Баща ми ме научи да стрелям едва ли не преди да проходя. Знам как да улуча, където се целя.

— Така няма да стане.

— Струва ми се, че вече става.

— Те ще изпратят още войници.

— Това няма да отмени факта, че днес направихме нещо правилно — Люсил най-после свали пистолета. — Те ще ви потърсят сметка. Те са хора. И знаят какво сте извършили. Ще ви потърсят сметка.

Полковник Уилис избърса ръцете си. После се завъртя на токове и си тръгна, без да каже нищо, насочи се към града, където войниците се бяха разпръснали и все още стреляха тук-там, все още се опитваха да си върнат контрола, макар че не успяваха. Завърналите се нямаше да бъдат удържани още дълго.

Полковник Уилис не каза нищо.

Не мина много време, преди да пристигнат семейство Уилсън. Дойдоха така, както би трябвало да го прави едно семейство: Джим и Кони като прегради от двете страни, а красивите им деца между тях, защитени от света. Джим й кимна.

— Надявам се, че всичко това не беше заради нас.

Тогава Люсил го прегърна здраво. Лъхна я на застояло, сякаш имаше нужда от душ, и Люсил си помисли, че мирише подходящо. Това я оправдаваше. Нали той и семейството му бяха малтретирани.

— Постъпихме правилно — каза тя на себе си.

Джим Уилсън щеше да я попита какво има предвид. А тя щеше само да му махне с ръка и да се пошегува за чиниите, които той трябваше да измие, щом се върнеха в къщата. Може би щеше да започне да го поучава как се отглеждат деца — шеговито, разбира се, без да го огорчава, само като начало на някаква забава.

Но в далечината отекна изстрел и Джим Уилсън внезапно потръпна.

После падна мъртъв.