Завърналите се

7

Харолд и Люсил както обикновено седяха на верандата. Слънцето беше високо, светът бе горещ, но от време на време бризът повяваше от запад, за да предотврати положението да стане съвсем непоносимо, за което и Харолд, и Люсил смятаха, че е много любезно от страна на света.

Харолд седеше и дърпаше кротко от цигарата си, като правеше всичко, каквото можеше, за да не наръси с пепел новите каки панталони и синя работна риза, които Люсил му беше купила. Обичайните им караници и препирни бяха преминали в неловко мълчание, мрачни погледи, език на тялото и чифт нови панталони.

Започна се по времето, когато на Завърналите се беше наредено да останат по домовете си, а семейство Уилсън изчезнаха от църквата. Пасторът каза, че не знае какво се е случило с тях, но Харолд имаше свое мнение по въпроса. Фред Грийн бе свършил доста добра работа през последните няколко седмици, за да настрои всички срещу оставането на Уилсън в църквата.

Понякога Харолд си мислеше какъв беше Фред преди. Как едно време той и Мери идваха на вечеря в неделя, а тя заставаше във всекидневната и запяваше със своя силен красив глас, а Фред седеше там и я гледаше като дете, което е попаднало на бляскав карнавал насред тъмна и самотна гора.

Но след това тя почина от рак на гърдата, който се бе развил, докато тя е била още толкова млада, че никой не се бил сетил да проверява за такива неща. Никой не беше виновен, но Фред бе поел цялата вина върху себе си и… ами, днес той не беше същият като в онзи ден, когато си проправяше път през храсталака редом с Харолд в търсене на момчето, докато и двамата изпитваха ужас, че ще го намерят заедно.

Над земята се изви вятър и донесе звука на големи тежки камиони с ръмжащи двигатели. Въпреки че строежът бе чак оттатък, в училището, в самото сърце на Аркадия, беше ясно видим и различим, като обещание, предназначено единствено за двойката.

— Какво мислиш, че строят? — попита Люсил, докато с леки движения кърпеше одеяло, което се бе скъсало през зимата. Сега беше подходящ момент, толкова, колкото и всеки друг, за поправка на повредени вещи.

Харолд само дърпаше от цигарата и гледаше как Джейкъб игриво подскача в пъстрата слънчева светлина под дъба. Момчето си пееше. Харолд не разпознаваше песента.

— Какво мислиш, че строят? — повтори Люсил, като леко повиши глас.

— Клетки — каза Харолд и издуха голям сив облак дим.

— Клетки?

— За мъртвите.

Люсил спря да шие. Преметна одеялото през парапета и грижливо прибра шевните си принадлежности в кутиите им.

— Джейкъб, скъпи?

— Да, госпожо?

— Иди по-нататък в двора и си поиграй, миличък. Иди и огледай онези храсти зад магнолиите, да видим дали ще успееш да намериш малко къпини. Ще имаме нещо вкусно за след вечеря, нали?

— Да, госпожо.

При новата експедиция, възложена от майка му, пръчката на момчето се превърна в меч. То нададе кратък боен вик и се втурна към магнолиите в западния край на имота.

— Стой където мога да те виждам! — провикна се Люсил. — Чуваш ли ме?

— Да, госпожо — извика Джейкъб в отговор; вече бе нападнал магнолиите с импровизираната си сабя. Не получаваше често разрешение да се скита на разстояние, дори и малко, затова сега се чувстваше добре.

Люсил се изправи и се приближи до перилата на верандата. Носеше зелена рокля с бял шев около яката и безопасни игли, набодени по ръкавите, защото, когато беше у дома, често се случваше изведнъж да й потрябва безопасна игла. Посребрената й коса бе вързана на конска опашка. Няколко кичура падаха над челото и.

Хълбокът я болеше от продължителното седене — от това и от игрите с Джейкъб. Тя изпъшка, разтри го и издаде тиха въздишка на разочарование. Постави ръце на парапета и се загледа надолу към земята.

— Няма да търпя подобно нещо.

Харолд силно дръпна от цигарата, после я угаси в тока на обувката си. Остави последната глътка никотин да се изплъзне от тялото му.

— Добре — сви рамене. — Няма да използвам тази дума. Вместо това ще казвам Завърнал се, макар че не разбирам как точно тази дума е по-добра за тях. Ти би ли искала да те наричат Завърнала се? Като някаква проклета пратка?

— Можеш просто да се опиташ да ги наричаш хора.

— Но те не са хо…

Успя да види в очите на жена си, че сега не е най-подходящото време да каже такова нещо.

— Просто защото те са… уникална група от хора, това е всичко. Все едно да кажеш за някого, че е републиканец или демократ. Все едно да наречеш някого според кръвната група.

Нервно потърка брадичката си, изненадан да се натъкне на стърнище там. Как беше забравил нещо толкова основно като бръсненето?

— Най-малкото — продължи Харолд, като изхвърли загадката на стърнището от ума си — трябва да ги наричаме някак, така че да знаем за кого говорим.

— Те не са мъртви. Те не са Завърнали се. Те са чисто и просто хора.

— Трябва да признаеш, че са специална група от хора.

— Той е твой син, Харолд.

Харолд я погледна право в очите.

— Синът ми е мъртъв.

— Не. Не е. Той е ето там — тя вдигна пръст и посочи.

Настъпи мълчание. Мълчание, изпълнено само със звука на вятъра, шума от строителството в далечината и лекото почукване на пръчката на Джейкъб по стволовете на магнолиите край канавката.

— Те строят клетки за тях — заяви Харолд.

— Не биха направили нищо подобно. Никой не знае как да постъпи. Просто са твърде много. Накъдето и да се обърнеш, има все повече и повече. Колкото и да са луди онези глупаци по телевизията, те имат право, че ние не знаем нищо за тях.

— Преди говореше друго. „Дяволи“. Помниш ли?

— Е, това беше преди. Оттогава научих много. Господ ми показа, че е погрешно да бъдеш със затворено сърце.

Харолд изсумтя.

— По дяволите. Звучиш като онези фанатици по телевизията. Онези, които искат да обявят за жив светец всеки от тях.

— Те са засегнати от чудеса.

— Не са засегнати. А са заразени. С нещо. Защо иначе, мислиш, правителството ще нарежда на всички тях да си останат вкъщи? Защо „Завърнали се“, мислиш, ще изграждат клетки там, в града, точно сега, докато говорим?

Видях със собствените си очи, Люсил. Едва вчера, когато ходих в града за продукти. Накъдето и да погледнеш, виждаш войници, пушки, хъмвита, камиони и мрежи. Километри и километри огради. Натоварени на камиони. Натрупани на купчини. И всеки трудоспособен войник, който не носи пушка, е зает с поставянето на тези огради. Три метра високи. Здрава стомана. Намотки бодлива тел по върха. Оградили са училището. Окупирали са цялата сграда. Там не е имало занятия, откакто президентът говори по телевизията. Предполагам, съобразили са, че няма много деца в този малък град така или иначе — което е вярно, — така че няма да е кой знае колко трудно да ни накарат да използваме някое друго място за училище, докато те превръщат истинското училище в лагер на смъртта.

— Това шега ли трябваше да бъде?

— Поне каламбур. Искаш ли да опитам пак?

— Млъкни! — Люсил тропна с крак. — Очакваш най-лошото от хората. Винаги си бил такъв. Затова умът ти е толкова задръстен. Затова не си в състояние да видиш чудото, което се случва пред теб.

— Петнайсети август 1966 година.

Люсил прекоси верандата и зашлеви мъжа си. Звукът от плесницата се разнесе над двора като малокалибрен изстрел.

— Мамо?

Джейкъб изведнъж се бе оказал там, като сянка, изникнала от земята. Люсил все още трепереше, с вени, изпълнени с адреналин, гняв и мъка. Дланта й беше изтръпнала. Стисна и отпусна ръката си, без в този миг да е сигурна дали тя все още и принадлежеше.

— Какво има, Джейкъб?

— Трябва ми купа.

Момчето стоеше пред стъпалата на верандата, а тениската му образуваше малка торбичка на корема, пълна до пръсване с къпини. Устата му бе изцапана с тъмносиньо и извита нервно.

— Добре, скъпи — кимна Люсил.

Тя отвори мрежестата врата и въведе Джейкъб вътре. Двамата отидоха бавно в кухнята, като внимаваха да не разпилеят ценния товар. Люсил се разрови в шкафовете, намери подходяща купа и двамата със сина й се заеха да измият плодовете.

Харолд седеше сам на верандата. За първи път от няколко седмици не му се искаше да запали цигара. Люсил го беше удряла само веднъж досега. Преди години, години и години. Толкова отдавна, че той едва си спомняше защо го бе сторила. Май имаше нещо общо с някакъв коментар, който бе направил за майка и. Беше по времето, когато бяха по-млади и се вълнуваха от такива коментари.

Знаеше със сигурност само, че тогава, точно както сега, бе направил нещо много погрешно.

Надигна се в стола си, прокашля се и се огледа с какво да се разсее. Но нямаше нищо. Затова остана да седи и да слуша.

Чуваше само сина си.

Сякаш на света нямаше нищо друго освен Джейкъб. И той си мислеше или може би сънуваше, че винаги е било така. Прегледа в ума си как минават годините. Как се изнизват след 1966-а. Това видение го ужаси. Беше се справил добре след смъртта на Джейкъб, нали така? Гордееше се със себе си, гордееше се с живота си. Нямаше за какво да съжалява. Не бе направил нищо лошо, нали така?

Дясната му ръка бръкна в джоба. В дъното на десния джоб, до запалката и няколко дребни монети, ръката на Харолд напипа малък сребърен кръст, същия, който сякаш се беше появил от нищото преди седмица, изтрит и загладен от времето и износването.

Тогава в ума му изникна идея. Идея или толкова остро усещане, че го чувстваше като идея. Бе потънала в мрачните дълбини на паметта му, погребана някъде при мислите за собствените му баща и майка, които вече бяха само зърнести неподвижни изображения, заровени под мъждивата светлина на лампа в съзнанието му.

Може би това нещо, тази идея или чувство в ума му, беше нещо друго, по-осезаемо, като бащинството. Много бе мислил за бащинството последните дни. Петдесет години прекъсване, вече беше твърде стар, за да се справи както трябва, но бе въвлечен отново по някакъв странен обрат на съдбата — Харолд отказваше да признае заслугата на някое конкретно божество, като се имаше предвид, че той и Бог все още не си говореха.

Харолд се замисли какво означаваше да бъдеш родител. Беше в продължение на осем години, но тези осем години не го пускаха и след като бяха преминали. Никога не бе споделял с Люсил, но през първото десетилетие, след като Джейкъб почина, Харолд беше склонен към внезапни пристъпи на необясними емоции, които се стоварваха върху него като океански вълни понякога, докато караше към вкъщи от работа. В днешно време ги наричаха „пристъпи на паника“.

Той не обичаше да мисли за себе си като за свързан с нещо, имащо общо с паника, но трябваше да признае, че чувстваше именно паника. Ръцете му се разтреперваха, сърцето му се разтуптяваше, сякаш стадо говеда препускаше в гръдния му кош, и се налагаше да отбие встрани от пътя с тресящо се тяло, да запали цигара и да я засмуче с всички сили. Сърцето му туптеше между слепоочията. Дори проклетите му очи сякаш пулсираха.

А после всичко отминаваше. Понякога след него оставаше някакъв мимолетен спомен за Джейкъб, както, след като погледнеш блестящата пълна луна, продължаваш да я виждаш и когато затвориш очи, макар че би трябвало там да има само тъмнина.

Ето че сега, с този малък сребърен кръст между пръстите, на Харолд му се стори, че усеща как се задава един от онези пристъпи. Очите му започнаха да се насълзяват. И както постъпва всеки мъж, когато се сблъска с чистия ужас на емоцията, той се предаде на жена си и погреба мислите си под наковалнята на сърцето си.

— Добре — каза Харолд.

Двамата заедно тръгнаха през двора. Харолд пристъпваше бавно и равномерно, а Джейкъб припкаше наоколо. „Просто прекарай известно време с него — беше казала Люсил накрая. — Само вие двамата. Идете и направете нещо, както преди. От това има нужда той.“ И ето ги сега тук, Харолд и неговият Завърнал се син, вървяха по земята, а Харолд нямаше и най-малка представа какво трябва да правят.

Така че просто тръгнаха.

Прекосиха двора, стигнаха до края на имота и излязоха на черния път, който можеше да ги отведе до магистралата. Въпреки нареждането всички Завърнали се да останат по домовете си Харолд заведе сина си до мястото, където военните камиони минаваха по напечения от слънцето асфалт, до мястото, където войниците щяха да гледат от техните камиони и хъмвита и да виждат малкото Завърнало се момче и съсухрения старец.

Харолд не беше сигурен дали изпита страх или облекчение, когато едно от преминаващите хъмвита удари спирачки, обърна през разделителната линия и тръгна с боботене обратно надолу по магистралата към тях. За Джейкъб със сигурност беше страх. Той стисна ръката на баща си и се скри зад крака му, като надничаше, докато джипът спираше пред тях.

— Добър ден — поздрави от пътническата седалка военен на четирийсет и няколко години с едра глава. Имаше руса коса, твърда линия на челюстта и студени, безизразни сини очи.

— Здравейте — кимна Харолд.

— Как сте днес, господа?

— Живи сме.

Военният се засмя. Наклони се напред в седалката си и изгледа Джейкъб отвисоко.

— А как се казвате, сър?

— Аз ли?

— Да, сър. Аз се казвам полковник Уилис. А как се казвате вие?

Момчето излезе иззад баща си.

— Джейкъб.

— На колко години си, Джейкъб?

— На осем съм, сър.

— Охо! Страхотно е да си на тази възраст! Много време мина откакто бях на осем. Знаеш ли на колко години съм аз? Опитай се да познаеш.

— Двайсет и пет?

— Далеч си от истината! Но ти благодаря — полковникът се ухили, облегнал ръка на прозореца на хъмвито. — Почти на петдесет съм.

— Уха!

— Дяволски прав си с това „Уха!“. Аз съм един стар, стар човек.

После полковникът се обърна към Харолд.

— Как сте днес, сър? — сега гласът му беше сериозен.

— Добре съм.

— Вашето име, сър?

— Харолд. Харолд Харгрейв.

Полковник Уилис погледна през рамо към по-младия войник в джипа. По-младият войник си записа нещо.

— И накъде сте се запътили вие двамата господа в такъв прекрасен ден? — попита полковникът и погледна нагоре към златното слънце, синьото небе и малките стада от облаци, които се влачеха лениво от единия край на земята към другия.

— Нямаме конкретна цел — отвърна Харолд, без да вдига очи към небето, продължавайки да гледа към джипа. — Искаме просто да се разтъпчем.

— И колко време смятате да се „разтъпквате“ навън? Дали не се нуждаете да ви закараме вкъщи, господа?

— Намерихме пътя дотук. Можем да намерим и обратния път.

— Само предлагам да помогна, господин… Харгрейв, нали? Харолд Харгрейв?

Харолд хвана Джейкъб за ръка и те застинаха като статуи, докато полковникът не разбра. Полковник Уилис се обърна и каза нещо на младия войник на шофьорското място. После кимна на стареца и на неговия Завърнал се син.

Хъмвито изръмжа на място и се отдалечи с рев.

— Беше доста мил — обади се Джейкъб. — За полковник.

Инстинктите на Харолд му казваха да тръгват обратно към дома, но Джейкъб го поведе в друга посока. Момчето зави на север и все още стиснал ръката на баща си, го задърпа през храсталаците преди гората, а след това навътре в самата гора. Минаха през борове и разпръснати бели дъбове. От време на време чуваха някакви животни да се движат наблизо. После пърхането на птици, излитащи от върховете на дърветата. Накрая останаха само вятърът, ухаещ на пръст и борове, и небето в далечината, натежало от дъжд.

— Къде отиваме? — огледа се Харолд.

— Как излизат мулетата от обора? — попита Джейкъб.

— Да не се загубим — каза Харолд.

— Мушват се през стобора.

Харолд се разсмя.

Скоро усетиха полъха на вода. Бащата и синът продължиха нататък. Харолд внезапно си спомни как веднъж той, Джейкъб и Люсил бяха отишли да ловят риба от моста край езерото Уакамоу. Мостът не беше висок, което бе добре, защото след около половин час риболов Люсил реши, че ще бъде забавно да бутне Харолд във водата, но той я видя, успя да се отмести настрани и да я тласне, така че тя цопна с писъци в реката.

Когато най-накрая успя да се измъкне от водата на насипа, Люсил представляваше впечатляваща гледка: със залепнали за тялото дънки и памучна риза, капеща мокра коса, украсена с няколко листа от храстите край брега.

— Хвана ли нещо, мамо? — попита Джейкъб, ухилен до уши.

Тогава, без да казва нищо, Харолд сграбчи ръцете на Джейкъб, Люсил го хвана за краката и го хвърлиха със смях във водата.

Сякаш се беше случило миналата седмица, помисли си Харолд.

После гората оредя и пред двамата остана само реката, тъмна и бавна.

— Не си носим дрехи за смяна — отбеляза Харолд, загледан в нея. — Какво ще си помисли майка ти? Ако се появим вкъщи вир-вода и мръсни, ще си имаме големи неприятности.

Още докато говореше, Харолд събу обувките си и нави крачолите си, като позволи на старите си, изтънели крака да видят светлината на деня за първи път откакто се помнеше.

Помогна на детето да навие панталоните си над коляното. Засменият Джейкъб съблече ризата си, втурна се надолу по стръмния бряг на реката и нагази във водата до кръста. После се гмурна под повърхността и изскочи със смях.

Харолд поклати глава и като се чудеше на себе си, съблече ризата си и забърза, колкото можеше един старец, към реката, за да се присъедини към момчето.

Плискаха се във водата, докато и двамата не останаха без сили. Излязоха бавно от реката и намериха равна полянка край брега, където се изтегнаха като крокодили и оставиха слънцето да гали телата им.

Харолд беше уморен, но щастлив. Усещаше как нещо вътре в него се прочиства.

Отвори очи и погледна към небето и дърветата. Три бора се издигаха от земята и се събираха заедно в долния ъгъл на небосвода, закривайки слънцето, което беше в най-ниската точка за деня. Начинът, по който боровете допираха върховете си, беше любопитен за Харолд. Той дълго лежа на тревата, загледан в тях.

Харолд седна, когато тъпа болка започна да обхваща тялото му. Вече беше по-стар човек, отколкото някога. Сгъна колене към гърдите си като дете и обви ръце около краката си. Почеса твърдата четина на брадичката си и се загледа към реката. Беше идвал тук и преди, точно на това място край реката, с трите бора, издигащи се лениво над земята, сливащи се в единство в малкото си късче небе. Джейкъб спеше дълбоко на тревата, тялото му бавно съхнеше под угасващото слънце. Независимо от това, което се говореше, как Завърналите се почти не спят, когато те най-после заспиваха, изглежда се отдаваха на прекрасен, всепоглъщащ отдих. Момчето бе така спокойно и отпуснато, както всеки би желал да бъде. Сякаш вътре в тялото му не ставаше нищо освен бавната, естествена прозодия на сърцето му.

Изглежда мъртъв, помисли си Харолд.

— Той е мъртъв — напомни си полугласно.

Очите на Джейкъб се отвориха. Той погледна нагоре към небето, примигна и рязко се изправи.

— Тате? — извика. — Татко?

— Тук съм.

Когато видя баща си, страхът на момчето изчезна така внезапно, както се бе появил.

— Сънувах нещо.

Първият порив на Харолд беше да повика момчето да седне в скута му и да му разкаже за съня си. Така щеше да постъпи тогава, преди всички тези години. Но това не бе синът му, напомни си той. Август 1966 година му беше отнел Джейкъб Уилям Харгрейв, безвъзвратно.

Това същество до него бе нещо друго. Смърт, имитираща живот. То ходеше, говореше, усмихваше се, смееше се и си играеше като Джейкъб, но не беше Джейкъб. Не можеше да бъде. По законите на Вселената не можеше да бъде.

А дори ако по някакво „чудо“ можеше да бъде, Харолд нямаше да го позволи.

Все пак, дори това да не бе синът му, дори и да беше само сложен конструкт от светлина и часовников механизъм, дори ако само някакъв плод на въображението му седеше на тревата до него, той бе дете в някакъв смисъл, а Харолд не беше толкова старо и озлобено човешко същество, че да бъде безчувствен към болката на едно дете.

— Разкажи ми за съня си — каза той.

— Трудно ми е да си спомня.

— Такива са сънищата понякога.

Харолд бавно се изправи, протегна се и започна да облича ризата си. Джейкъб направи същото.

— Преследваше ли те някой? — попита Харолд. — Случва се в много сънища. Поне в моите. Понякога наистина е плашещо някой да те преследва.

Джейкъб кимна.

Харолд прие мълчанието му за знак да продължи.

— Е, не е било сън за падане.

— Откъде знаеш?

— Защото щеше да риташ и да размахваш ръце!

Харолд вдигна ръце и зарита с крака сякаш участваше в някакво шантаво шоу. Изглеждаше по-глупаво, отколкото му се беше случвало от десетилетия — полуоблечен и все още мокър, размахващ така ръце и крака.

— И щеше да се наложи да те хвърля насред реката, за да те събудя.

И тогава Харолд си спомни. Спомни си с ужасяваща яснота.

Това място тук, под трите дървета, които стърчаха заедно към парчето открито небе, това беше мястото, където бяха намерили Джейкъб преди всички тези години. Тук бяха дошли той и Люсил, за да познаят болката. Това беше мястото, където всяко обещание за живот, в което те бяха вярвали, се бе сринало. Тук бе държал Джейкъб в ръцете си и бе плакал и треперил, докато тялото му лежеше безжизнено и неподвижно.

Всичко, което Харолд успя да направи, когато осъзна кое беше мястото, където стоеше сега — под тези познати дървета — с нещо, което много приличаше на сина му, бе да се разсмее.

— Ама че работа — възкликна той.

— Какво има? — попита Джейкъб.

Единственият отговор на Харолд беше още смях. После и двамата се разсмяха. Но скоро смехът щеше да бъде прекъснат от стъпките на войниците, които изникваха от гората.

Военните щяха да бъдат достатъчно любезни да оставят пушките си в хъмвито. Те дори щяха да стигнат толкова далеч, че да носят пистолетите си в кобурите им, а не извадени и в готовност. Полковник Уилис щеше да води войниците. Щеше да крачи с ръце зад гърба, изпъчил гърди напред като булдог. Джейкъб щеше да се скрие зад крака на баща си.

— Не ми се искаше да го правя — щеше да каже полковник Уилис. — Наистина се опитах да не го правя. Но вие двамата трябваше да се приберете вкъщи.

Така щяха да започнат много трудни времена за Харолд, Люсил, Джейкъб и безброй други. Но засега звучеше смях.